Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (31)

Отново на земята

Лек ветрец разлюля клоните на дърветата.

— Зле се наредихме! — изпъшка Мъхеста брада.

— Да си попеем, по-леко ще ни стане — подхвърли шеговито Полуобувка и затананика. — Лю-лю, лю-лю-лю!…

Но на Мъхеста брада не му беше до шеги.

— Образно казано, песента ни вече е изпята — въздъхна той.

— Хубава картинка сме — стрелна го с очи Полуобувка. — Да можеше някой да я обърне нагоре, та да не висим надолу с главата.

Мъхеста брада не отвърна на шегата на своя приятел. След малко Полуобувка пак го заговори:

— Хич не ми харесват вълците върху тая картинка!…

Сега и Мъхеста брада погледна към вълците. Какво чакаха още? Май не им се ще да се признаят за победени! И не им се изпуска плячката, която им се вижда тъй достъпна! Виреха муцуни нагоре и дебнеха.

И твърде скоро всичко започна…

Вълчицата приближи с двете си вълчета елата, на която се поклащаше Мъхеста брада, а вълкът поведе другите две към Полуобувка.

Вълчицата се засили, подскочи със зинала паст и за малко не щракна челюсти в брадата на Мъхеста брада.

— Страшен скок! — промърмори смъртно бледен Мъхеста брада.

— Увий си брадата — посъветва го Полуобувка. — Ако вълчицата успее да я докопа, ще те смъкне от дървото и край!

Мъхеста брада незабавно уви брадата около врата си.

— Сега и шал си имаш — намери кога да се пошегува Полуобувка. — Няма да си простудиш поне гърлото.

Вълчетата последваха примера на майка си, но за щастие те не скачаха тъй нависоко. После вълчицата пак се метна нагоре. Дявол да го вземе! Мъхеста брада мислено благодари, че се вслуша в съвета на Полуобувка. Сега вълчицата наистина можеше да го дръпне за брадата.

— Излиза, че не са прекъсвали своя урок — обади се Мъхеста брада с разтреперан глас.

— Направо спортно състезание — подметна Полуобувка. — А ние с теб сме голямата награда!

Но тутакси спря да бъбри. Вълкът събра вълчетата под неговата ела и като че ли ги предупреди да внимават. После се засили и скочи нагоре…

Горещият дъх на звяра парна Полуобувка през лицето. За малко да го сграбчи. Ако беше поискал, можеше дори да го близне с език.

— Сантиметри не му достигнаха — изплаши се здравата Полуобувка. — Работата взе да става дебела!

Заподскачаха нагоре и вълчетата, но те не бяха опасни. Страшното идваше от следващия скок на вълка.

— Я се залюлей по-силно! — на свой ред и Мъхеста брада посъветва Полуобувка. — Подвижната цел не се улучва така лесно.

Полуобувка размаха ръце, залюля се като махало.

Вълкът подскочи нагоре. Изглеждаше страшно разярен. В този скок вложи цялата си вълча злоба и огромна сила.

Полуобувка изпищя от ужас! Муцуната на вълка се мерна пред лицето му. Звярът едва не впи зъби в гърлото му. Но подобно на махало, Полуобувка бавно се отдалечи от вълка, а при следващото му приближаване, вълкът беше вече бухнал на земята.

— Спасен съм! — извика Полуобувка.

— Но докога? — погледна към него Мъхеста брада.

Вълчицата и двете вълчета, посъвзели се след първия си неуспех, вдигнаха муцуни към Мъхеста брада и вече обмисляха следващия си опит.

Но какво става? Ще скачат ли най-после?

Вълчицата се суетеше на едно място и като че Мъхеста брада вече не я интересуваше.

Вълкът също наостри уши.

— Нещо са подушили — втренчи очи Полуобувка.

Вълчетата, усетили, че нещо не е наред, застанаха нащрек.

— Нещо се е случило — оживи се Мъхеста брада.

Само за миг старите вълци изчезнаха, следвани от малките си. Сякаш никога не са били тук!

— Чуват се някакви гласове — пръв заговори Полуобувка.

Ослушаха се! Човешки говор. Шум от счупени клонки… И пак гласове… Ето че се виждат и хората. Затова значи изчезнаха вълците.

Хората бяха още доста далеч, но Полуобувка вече ги разпозна от своята ела.

— Но това са пак ония — с горчиво съжаление прошепна той. — Същите, дето търсеха сурово месо!

— Тук нейде заложихме капаните — каза онзи с дрезгавия глас.

— Още две крачки напред, ако се не лъжа — отговори другият с по-мек глас.

Природоизследователите бяха станали още по изгрев слънце. И не защото Маншон ги беше разбудил с вълчи вой, ами тъй, от само себе си! Веднага се почувствуваха съвсем бодри и пълни с енергия, готови да действуват. Раницата им стоеше до угасналия огън и в нея никой дори не шавна. Помислиха, че Маншон се е успал. Горкичкият! Навярно завръщането му сред хората доста го бе преуморило. Нека да почива, да спи докогато си иска, а те ще отидат да проверят капаните. Кучето също не се виждаше, сигурно е отишло да ловува. Поеха на път в много добро настроение, уверени, че и в капаните се е хванало нещо. И ето ги сега тук!

— Я гледай! — провикна се плешивият. — И на двете ели виси по нещо!

— Сполука! — плесна с ръце брадатият.

— Но това не са зайци! — смутено измърмори плешивият, след което се зае да трие очилата си.

Брадатият също се взря натам, защото беше без очила.

— Някой се е пошегувал с нас! В нашите капани за зайци са се уловили кукли!

— Но те са живи, движат се! — извика плешивият.

— Ами, просто се премятат — отвърна брадатият. — А може и да се движат, ако са с батерии.

Природоизследователите застанаха под самите ели. Плешивият съгледа своя колан, който Мъхеста брада беше изтървал на земята. Грабна го зарадван, препаса се с него и закопча якето си.

— Чудесно! Но аз съвсем не бях го изгубил тук!

Откъм клоните на елата се дочу гласът на Мъхеста брада:

— Намерих вашия колан в гората, близо до леговището на вълците.

Природоизследователите останаха като гръмнати. Истинска човешка реч!

— Помогнете ни най-после! — обади се заядливо и Полуобувка. — Какво чакате?

— Говорят! — прошепна плешивият. — Това не са кукли, ами истински…

Не успя да продължи.

— Е? — обади се брадатият. — Какви могат да бъдат те според теб?

Плешивият не отговори. Пък и какво ли би могъл да каже!

— Вероятно имат монтирана магнитофонна лента — упорито продължи брадатият, но май че и сам не вярваше, че е възможно да се направят подобни кукли.

— Кръвта ми слезе в главата — простена Полуобувка. — Нима не разбирате, ние просто ще изпаднем в безсъзнание.

— Сигурно имат и изкуствена кожа — ококори се плешивият. — Нали сме в двадесетия век.

Брадатият остави тази забележка без коментар.

— Давай да ги смъкваме долу! — кратко нареди той.

Като наведе клоните на елата, брадатият внимателно освободи Полуобувка от примката, а плешивият стори същото с Мъхеста брада. Само след няколко мига смелчагите се озоваха долу на земята.

— Да живее майката земя! — възторжено възкликна Полуобувка. — Толкова е приятно да я чувствуваш под краката си.

И в същия миг му причерня пред очите, той разпери ръце и се просна в безсъзнание пред нозете на природоизследователите.

— Това пък какво означава?… — изненада се плешивият.

— Сигурно пружината им се е развила — победоносно се отзова брадатият. — Ще трябва да я навием.

— Той просто припадна — обади се Мъхеста брада. — Толкова страхотии преживяхме. Само да знаехте…

Но и Мъхеста брада не можа да продължи, и също падна в безсъзнание до Полуобувка.

— Кажи ми сега — безпомощно се обърна брадатият към своя другар — откъде ще намерим ключета, с които да ги навием.