Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (30)

Сърдечна среща

Когато природоизследователите се връщаха от вълчето леговище към палатката си, и двамата просто ликуваха. Колко щедро беше възнаградена сегашната им експедиция в тази гора. Хранениче на вълците! Обрасло в козина дете! Това се казва откритие!

Ще върнат на обществото това човешко създание. Родителите на детето ще бъдат изумени, като видят своето съкровище в този кожух! Но да не бързат! Най-напред да го научат да говори и да се храни с нож и вилица. Постепенно ще го отучат от вълчите му навици. Не трябва да го хранят с каква да е храна и щом досега е яло само… Сигурно само сурово месо!

Брадатият изрази гласно мисълта си:

— Трябва да намерим сурово месо! Който е отраснал при вълците, друго не хапва!

Плешивият закима в знак на съгласие. Само че откъде сурово месо в гората? При това са без оръжие.

— Все ще измислим нещо — рече брадатият. — В раницата нося капан за зайци.

Плешивият остана изненадан и полюбопитствува да види капана. Брадатият му направи знак да потърпи малко и продължи спокойно да крачи по горската пътека. Едва на половин час път от палатката той спря и отвори раницата си.

— Тези капани ги открих при едно от своите лутания в горските дебри — обясни той. — Днес такива капани никъде няма да откриеш, пък и никой вече не ги прави. Много по-сигурни са железните капани, правени във фабрика.

Плешивият не откъсваше очи от брадатия, когато той се залови да залага капаните. Най-напред сведе клоните на две млади ели, свърза ги с капана, а после грижливо разстла примките по земята. Маншон също взе негласно участие в тази работа. Вярно е, че нищо не видя, но природоизследователите така подробно обясняваха, че всичко му стана пределно ясно.

Какъв ужас! Природоизследователите не жалеха своя труд, за да го нагостят с прясно месо. А дали ще хапне от него, дори не помисляха. Просто желаеха Маншон да бъде нахранен със сурово месо. За безумец ли го имаха? На всяка цена искаха да го изкарат хранениче на вълците! И дори не допускаха, че си има свои собствени желания! Маншон изтръпна при мисълта, че ако останеше по-дълго в ръцете на тези хора, можеше и в опитно животинче да се превърне, дето не разбира онова, което говори, и с апетит си похапва сурово месо. Как да предположи какво го чака още? Природоизследователите бяха така запалени, че скоро песента му ще бъде изпята…

Изпадна в ужас! Видя се как тича по следите на зайците — четириного хранениче на вълците. В пълно отчаяние, Маншон с все сила зарита в раницата.

— О-хо-о! — измърмори плешивият. — Какво се бунтуваш там? Не стига, дето живееш на чужд гръб, ами и не мируваш на всичко отгоре!

— Да го вържем, а? — каза брадатият.

Плешивият намери това предложение за уместно и посегна да смъкне колана си, за да върже с него Маншон. Но колана го нямаше.

— Изгубил съм си колана! — изненада се плешивият.

Ех, колан като колан, няма да се връщат назад за него, пък и едва ли ще го открият някъде. Плешивият беше останал без колан, но по-важното беше, че не му се удаде да върже Маншон като пленник.

А и той разбра. Само с ритане доникъде нямаше да я докара. Ще го вържат и… толкоз! По-добре беше да си кротува в раницата и да изчака удобния момент. Ще се прави, че уж нищо не го засяга. Дори и това, че го имат за хранениче на вълците. Щом на природоизследователите толкова им се иска да бъде такъв, нека е така! Както щат, тъй да го наричат, той самият знае кой е!

Маншон съм аз и знам добре това!

Маншон ще съм за вечни времена!

Ей тъй неочаквано и за самия себе си съчини стихове, поезията му вдъхна нови сили и при сегашното му положение това беше най-доброто…

Природоизследователите най-сетне стигнаха до своята палатка. Вече съвсем се беше стъмнило. Скоро заигра весел огън. Плешивият свари чай, а брадатият донесе от палатката хляб и сирене. Най-напред трябваше да се подкрепят.

— Какво ще правим с нашето откритие? — озадачи се плешивият. — Сурово месо все още нямаме!

— Дребосъчето само ще се погрижи за себе си — отвърна брадатият. — Току-виж, изровило си нещо от земята.

Плешивият развърза раницата си и измъкна оттам Маншон за вратлето.

— Е, как е, малкият? — запита той. — Ще се оправиш ли?

Маншон не се обади. Би било истинско унижение за него да отговори на подобен въпрос.

— Поогледай се, може някоя мишка да си уловиш — окуражи го плешивият. — Вълците не те ли научиха да ловиш мишки?

Но Маншон продължаваше да мълчи.

Самият той беше едно мишле за вълците. Подхвърляха го, тъй да се каже, както котка подхвърля мишка. Но защо ли да им обяснява на тия двамата тук?

Зави му се свят. Навярно беше от чистия въздух — толкова време го държаха в задушната раница. А можеше и от глад да е. Троха не бе сложил в устата си, откак вълците го бяха отвлекли. Сега гладът напомни за себе си и Маншон не можеше да откъсне очи от хляба и сиренето. Наистина парченце хляб и малко сиренце щяха да му бъдат достатъчни. Но дори да умираше от глад, пак нямаше да отрони и дума пред тия природоизследователи.

Боже, колко е гладен! Като вълк!… Точно тъй прошепна той на себе си.

— Гладен съм… гладен… — повтори вече на глас Маншон. — Гладен вълк…

Както и преди се случваше, Маншон и сега обърка думите. „Гладен вълк!“ — каза го съвсем случайно, но плешивият чу тъкмо това.

— Не си ми никакъв вълк ти — доброжелателно му се присмя той. — Само се чувствуваш като такъв.

А брадатият добави:

— Израснал си сред вълците, но съвсем не си вълк.

Маншон изпадна в ужас! Ах, този проклет навик да обърква думи и изрази!

Страшна пустота зейна в душата му. Тези тук наистина бяха хора, но сред тях беше тъй самотен! По-самотен откогато и да било! Не го разбираха и това беше най-страшното!

Гладът продължаваше да напомня за себе си.

— Но моля ви — с отпаднал глас промълви Маншон.

И отправи измъчен поглед към природоизследователите. Искаше да си измоли малко хляб, но тъкмо в този момент:

— Якичка!

Гласът на Маншон проряза горската тишина. Якичка! Неговото кученце изскочи от тъмната гора на поляната, осветена от огъня. Мъничкото, верно и доблестно куче Якичка!

Радостта от неочакваната среща беше взаимна. С дълги стремителни скокове Якичка се втурна към Маншон и се хвърли да ближе ръцете и лицето му. Скимтеше от радост, махаше с опашка и скачаше по раменете на Маншон. Премалял от глад, Маншон не успя да се задържи и се просна на земята, но дори и така не се опази от нежностите на своето куче.

Природоизследователите следяха с интерес тази среща.

— Якичка, кученцето ми! — още дълго шепнеше Маншон.

— Нарича това куче Якичка! — зачуди се брадатият. — Излиза, че има вродено чувство за хумор!

— Виж, виж как се радват един на друг! — не остана назад и плешивият.

Брадатият се замисли:

— Да не забравяме, че кучетата са от рода на вълците — мъдро поясни той. — Двамата усещат нещо общо помежду си и това ги сближава.

— Да-а! — съгласи се плешивият. — Имат нещо общо. Личи дори от кожухчетата им.

— Да, тези кожухчета наистина изглеждат съвсем еднакви — съгласи се и брадатият. — Считам, че ще имаме полза от това куче. Я виж, то намери много по-леко общ език с храненичето, отколкото ние с теб.

— Така е — съгласи се плешивият. — Ще ни бъде нещо като посредник.

Брадатият отчупи парченце хляб.

— Къц-къц! — помами кучето той. — После се обърна към плешивия: — Любовта на кучешкото сърце минава през стомаха.

Якичка наостри уши и изви глава към брадатия. Кучето беше също толкова гладно, колкото и Маншон, а може би и още по-гладно. Цяла една дълга нощ и цял един още по-дълъг ден то се беше лутало из огромната непозната гора. След като се подчини на Маншон, който му заповяда да избяга от вълците, кучето се беше втурнало накъдето му видят очите. Накрая се обърка из вековната гора. Не успя да открие следите на смелчагите. Луташе се насам-натам, додето за щастие не забеляза огъня, който го доведе при неговия любим стопанин. През цялото това време бедното животно не беше хапнало нито залък.

Брадатият подхвърли хляба към Якичка, а кучето го улови още във въздуха.

— Браво! — похвали го брадатият и пак отчупи от хляба.

О-хо-о! Този път и Маншон улови парченцето, и то във въздуха. После лакомо го захапа.

— Нашата работа напредва — зарадва се брадатият. — И хляб яде вече. Ако върви тъй, ще позабрави суровото месо.

— След две седмици може и плодове да му предложим — допълни плешивият. — Диваците предпочитат плодовете.

Засега нагостиха кучето и Маншон само с хляб. Хапнаха и те и най-после всички бяха сити.

— Време е да си лягаме — предложи брадатият. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

Плешивият кимна.

— Да приберем ли храненичето в палатката? — обърна се той към брадатия.

Но другият се колебаеше:

— Нека остане край огъня — отсъди накрая той. — Току-виж призори завие и ще ни събуди рано-рано.

Те прекрасно знаеха как умееше да вие Маншон. И за да не избяга през нощта, набутаха го пак в раницата и здраво я завързаха.

— Кучето ще го пази — реши плешивият.

И добре го каза. Якичка се промъкна до раницата и се сгуши до нея. Пламъците се снишиха и огънят лека-полека взе да догаря.