Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (29)

Между небето и земята

Мъхеста брада откри тясна пътечка и тръгна по нея заедно с Полуобувка в бидона. Доста вече се бяха отдалечили от леговището на вълците. Бидонът все така леко се плъзгаше.

Съдбата се показа още веднъж милостива към тях. Мъхеста брада винаги считаше, че никога не трябва да се губи вяра в щастливата звезда. Дори за Маншон не биваше да предполагат най-лошото, поне дотогава, докато не открият нейде само дрехата му.

— Накъде вървим? — обади се Полуобувка.

— Нямам представа — призна Мъхеста брада. — Накъдето извива пътечката, натам и ние!

Наистина сега нямаше значение накъде отиват. Най-важното е да се отдалечат от леговището на вълците. Когато бъдат извън опасност, ще имат време да си изготвят нов план и да обмислят добре какво ще правят.

— Не е ли вече време да се измъквам от тази тенекиена гробница? — изохка от бидона Полуобувка.

Мъхеста брада се спря. Бяха вече вън от опасност. И помен нямаше от вълците.

— Излизай! — каза Мъхеста брада. — Стига съм те влачил!

Главата на Полуобувка се подаде навън, после и тялото. Най-после се освободи от тази прехвалена броня.

— Ох, целият съм се схванал, даже пръстите си не мога да помръдна.

Едва-едва се изправи на крака. Та нали толкова време остана свит на кълбо в бидона.

— Само с едно шаване на пръстите сега няма да минеш — пошегува се Мъхеста брада. — Трябва да се разкършиш, така че кръвта ти да се раздвижи по цялото тяло.

Полуобувка се опита да последва съвета на Мъхеста брада, но наистина страшно се беше сковал. Кой знае още колко време щеше да тъпче на едно място, ако внезапно не изпадна в яростен гняв. Този идиотски бидон, тази метална гробница го докара до това състояние. Засили се ядосано и ритна бидона.

Но мигновена болка прониза тялото му, Полуобувка отскочи назад и изрева. Сякаш огън опари голите му пръсти. Заподскача, после се просна на земята, отново стана и затропа. Този невиждан танц се съпровождаше от писъци. Полека-лека болките стихнаха, Полуобувка се умири и дори престана да хленчи.

— Помогна ти този ритник, раздвижи кръвта ти. Ето сега се оправи и стоиш здраво на краката си — спокойно го погледна Мъхеста брада.

Полуобувка не отвърна нищо, грабна бидона и с все сила го запокити отвъд пътеката.

— Стига ми толкоз! — измърмори той. — Мишките да се врат сега в него!

Мъхеста брада не съжаляваше за бидона. С тези отвори по него той вече за нищо не ставаше. Но от колана не се отказа. Толкова е хубав, пък и късмет му е. Само по някакво чудо би могъл да срещне по-раншния му притежател. Мъхеста брада отиде при бидона и отвърза колана.

— Откъде го имаш този колан? — учуди се Полуобувка.

— Намерих го в гората — обясни му Мъхеста брада. — Близо до леговището на вълците.

— Сега разбирам — погледна го многозначително Полуобувка.

И той разказа на Мъхеста брада за двете ужасни човешки същества, които вчера вечерта случайно беше подслушал.

— От приказките им подразбрах, че са израснали сред вълците — обясни Полуобувка. — Сигурно бяха гладни и търсеха сурово месо.

— Сурово месо ли? — ужасен повтори Мъхеста брада.

Но се случи нещо, което мигом издуха мислите им за онези ужасни човешки същества. Полуобувка случайно се озърна назад.

— Вълците! — изписка той.

Мъхеста брада също се обърна.

Вълците! Разбира се! Подновили са своите, тъй да се рече, учебни занятия. Или пък изкусно са се укривали, та изневиделица да се нахвърлят върху жертвите си.

Полуобувка се втурна напред, сякаш малко преди това не беше схванат целият.

„Накъде се юрна? — помисли Мъхеста брада. — С вълците ли ще се надбягва? Напразни надежди!“

Буйната кръв на Полуобувка така се беше разпалила, че наистина не можеше да се спре. И сега той тичаше като обезумял.

Мъхеста брада не можеше да изостави своя другар.

„Да става каквото ще! — реши той. — Жив или мъртъв, все ми е едно!“

И се понесе след Полуобувка.

Зад себе си усети лекия тръс на вълците. Те пъргаво тичаха след бегълците и вече почти ги настигаха. Пустият му Полуобувка! Бяга ли, бяга, изплезил език! Как не се досети, че можеха да оцелеят, само ако се покатерят на някое дърво… И ето ти чудо!

Отскок! И след секунда Полуобувка се намери на едно дърво.

Или очите на Мъхеста брада го лъжеха? Без да спира, Мъхеста брада пак погледна натам, където Полуобувка се беше метнал във въздуха. Не, беше видял добре!

Полуобувка висеше край самата пътека върху клоните на млада ела. Да, увиснал беше с главата надолу.

Мъхеста брада вече долови ускореното дишане на вълка зад себе си. Поиска да отбие встрани, но не можа. Препъна се в някакъв клон и се просна с лице към земята. Ето, предната лапа на вълка е върху врата му. След миг ще го разкъса!…

Мъхеста брада затвори очи. Но някаква незнайна сила го изтръгна от лапите на вълка и го запрати нагоре. Когато пак отвори очи, вече се люлееше редом с Полуобувка върху клоните на друга ела, също тъй стройна и хубава.

Мина доста време, докато Мъхеста брада се съвземе! Какво стана? Каква беше тази сила, дето го хвърли върху дървото и го застави да виси сега с главата надолу?

Тук имаше нещо свръхестествено!

Един поглед надолу и всичко се изясни… Капан за зайци! С Полуобувка просто бяха попаднали в капан за зайци.

Подобни капани се правят, като младият клон на ела се превива чак до земята и се свързва с примка. После примката се затяга и освобождава клона, който се изправя нагоре. Съвсем просто нещо! Още в древността ловците залагали по горските пътеки такива капани. Ето че и двамата се озоваха в примката! Без да забележат това в своя устремен бяг. Добре, че се случи тъй! Поне от вълците се отърваха.

— Как се чувствуваш там? — провикна се Полуобувка към съседната ела. — Кръвта ти раздвижи ли се?

— Ами! Нахлу в главата ми — изохка Мъхеста брада. — Положението ни е безизходно, скъпи приятелю.

— Изглежда нашият жизнен път ще свърши тук — отвърна Полуобувка. — Между небето и земята!

Наблизо се разлетяха гарвани. Цяло ято закръжи над Мъхеста брада и Полуобувка. Предугаждаха края им!

— Лешояди! — ядно промърмори Мъхеста брада.

Под елите неспокойно шареха вълците и току поглеждаха нагоре. Тяхното учение неочаквано беше прекъснато и това никак не им харесваше. Май крояха нещо, съветваха се. Какво ли щяха тепърва да им погодят?

Нито Мъхеста брада, нито Полуобувка можеха да отговорят. Бяха обзети от необяснимо безразличие. Каквото ще става, да става! В главите им зашумя. Мислите им се разбъркаха. Една-единствена само проблясваше в съзнанието им — така ще свършат те, между небето и земята!