Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (28)

Мъхеста брада действува

Разсъмна се. Ето го и слънцето.

Мъхеста брада чу добре воя на вълците. Цяла нощ бе стоял на своя пост върху широкия клон на елата, притиснал гръб в нейния ствол и увил брадата си около съседния клон, за да не падне долу. Сега тъкмо отвиваше брадата си.

Къде ли пропаднаха Маншон и Полуобувка? Свидетел беше на тяхната краткотрайна среща и видя завърналия се Полуобувка. Но после? Дълга, предълга нощ измина, а Маншон и Полуобувка нито се чуваха, нито се виждаха. С тази грижа Мъхеста брада заслиза от дървото. Никога не е бил майстор в катеренето, повече от половин час измина, докато се смъкне на земята. Когато се съвзе, лапна няколко горски ягоди, колкото да залъже глада си. Набра ги под дървото, а не от брадата си. Животът го беше научил да не пропилява лекомислено плодовете, които имаше. Можеха да настъпят такива дни, когато майката земя нямаше да има храна да му предложи. И тогава той щеше да преживява от брадата си, макар и с трошици, тъй да се каже.

Вълците междувременно продължиха да вият, но Мъхеста брада тръгна все пак по памет тъкмо в посока към тяхното леговище. Той си даваше сметка колко е опасно да се изправиш беззащитен пред зверовете. Маншон имаше дебелата си дреха, която го предпазваше от вълчите зъби, а Полуобувка беше с броня. Но той самият?

„Да става каквото ще! — вдигна глава Мъхеста брада. — Ако вълците се нуждаят от моя живот, за да запазят своя, значи така е отредила самата природа. Със смъртта си ще окажа полза на малките вълчета. Ще им помогна да се научат да разкъсват по-добре. Образно казано, със своята смърт ще прокарам пътя право срещу изгряващото слънце, по който ще тръгнат малките вълчета.“

Но все още Мъхеста брада беше този, който сега крачеше срещу изгряващото слънце. Отмина полянката и се мушна в гъсталака, но слънчевите лъчи проникваха и през най-гъстите клони и осветяваха всичко наоколо. Беше светло и Мъхеста брада съгледа под един храст изтърван от някого колан. Блясъкът на металната катарама резна очите му. Той се наведе и вдигна колана. От яке ли беше, или от палто? Принадлежи на човека, който го е изгубил. Но какъв беше този човек? Коланът бе паднал на земята наскоро, по него нямаше петна от ръжда.

Мъхеста брада беше на същото място, откъдето предния ден минаха природоизследователите. Полуобувка също беше стъпил тук, но в сумрака не забеляза този колан. Мъхеста брада още нищо не знаеше за природоизследователите. Не беше ги съгледал от своя пост и затова сега бе тъй изненадан. Човек ли? В тоя пущинак, до самото леговище на вълците? Наистина, какъв беше той?

Мъхеста брада не можеше да разбере! Този човек си имаше свои пътища и свои занимания, които въобще не засягаха Мъхеста брада. Кой го знае какви приключения — красиви и опасни — диреше този човек из гората!

Но сега Мъхеста брада държеше неговия колан! Можеше да му послужи! Пъхна пръстите на дясната си ръка в катарамата и после нави колана около ръката си чак до лакътя. Чудесно! Ако сега вълкът раззине уста, поне ще може да забие ръката си муцуната му. Коженият колан ще го защити от острите зъби. Образно казано, може да вземе колана за изкуствен зъб. Издебва хитро вълка и забива този зъб в него!

Мъхеста брада продължи да върви. Сега, когато не беше съвсем беззащитен, стана някак си по-уверен. Вярно е, може да пожертвува своя живот, щом това изискваха природните закони, но доброволно нямаше да се покори. Никакво примирение! В природата съществува истинска борба на живот и смърт. По-слабите умират, остават по-силните. Но те побеждават след отчаяна борба, докато на свой ред не бъдат победени.

Внезапно сред храстите нещо заблещука. Някакъв метален предмет! Слънчевите лъчи така ярко се отразяваха в него, че Мъхеста брада не можа да разбере какво беше това. Присви очи вдигна ръка да заслони лицето си. Бидон за мляко! Чудесната ризница на Полуобувка! Ето какво се е търколило на земята.

Мъхеста брада ускори ход.

— Полуобувка! — викна той. — Вътре ли си?

И дочу познатия му глас, но странно приглушен:

— Тук съм! Тук! Цял-целеничък, скъпи приятелю!

Мъхеста брада не схвана смисъла на тези думи. Какво се е случило? Защо Полуобувка не скочи на крака и не го поздрави радостно?

Едва когато още приближи, Мъхеста брада разбра.

Вълците! Двата стари вълка с четирите вълчета! Цялото вълче котило се е насъбрало край бидона. Ами Маншон?

Мъхеста брада спря и изгледа вълците един по един. Видяха му се спокойни. Дори и не помръднаха! Не, не са враждебно настроени. Приеха Мъхеста брада естествено, не като живо същество, а като растение.

Напуши го смях! Растение! Наистина ли можеше да бъде за вълците просто едно растение? Впрочем какво по-хубаво от това? Важното е, че го приемаха такъв, какъвто си е! По него нямаше нищо, което да предизвика тяхната стръв. И миризмата му им беше известна, защото Мъхеста брада миришеше не на нещо друго, а на гора. Навярно вълчетата го взеха за обрасла с мъх буца пръст. И това беше напълно възможно.

Стигнал до този извод, Мъхеста брада смело пристъпи към бидона.

— Как се чувствуваш?

Вместо да отговори на въпроса му, Полуобувка изненадано запита от своя страна:

— Вълците още ли не са те нападнали?

— Засега още не! — отвърна Мъхеста брада. — Къде е Маншон?

Полуобувка трябваше да признае, че не знае нищо за него.

— Когато пристигнах до леговището на вълците, нямаше никой — обясни той. — Но тогава дойде ей този вълк и ме гътна настрани, така че не смея да шавна повече. Помръдна ли дори капака, вълкът мигом идва при мен! Тук са вълчицата и вълчетата, но Маншон не е с тях.

— Бедният Маншон! — тежко въздъхна Мъхеста брада. — Свършили са май неговите патила!

Полуобувка също въздъхна и бидонът отекна от въздишката му.

— Все пак ще го търсим — продължи Мъхеста брада. — Ако за зла участ Маншон не е вече между живите, наш дълг е да го погребем, за да почива в мир.

— Мен ме отпиши! — изохка Полуобувка. — Вълците няма да ме оставят да помръдна оттук. Този бидон се превърна в моята гробница. Глупаво е, като си помисля, че доброволно и напълно здрав сам се погребах тук.

Мъхеста брада потъна в размисъл. Какво биха сторили вълците, ако той отмъкне бидона? Заедно с Полуобувка, разбира се… Той можеше да си позволи това повече от всеки друг…

Няма какво да събира кураж! Вълците можеха всеки момент да променят своето поведение.

Трябва да побърза! Как ли да го хване този бидон? Полуобувка не беше кой знае колко едър, но все пак си беше тежичък.

Аха, коланът! Съдбата просто му подари този колан!

Сега, когато се сети как, Мъхеста брада мигновено реши да действува. Бързо разви колана от дясната си ръка и го върза за дръжката на бидона. Опита се да го издърпа. Бидонът лекичко се плъзна върху накапалите по земята листа и клони, като шейна в снега.

— Какво става? — разтревожи се Полуобувка.

— Спокойно! — рече Мъхеста брада. — После ще говорим.

Все още всичко зависеше от вълците.

Мъхеста брада тръгна, като подръпваше бидона след себе си. И чудно, вълците допуснаха да стане това. Те изобщо разрешиха на Мъхеста брада повече, отколкото на всеки друг. Сега дори не се и помръднаха, сякаш нищо особено не се беше случило. Изглежда, наистина нямаха намерение да попречат на Мъхеста брада. Погледът им изразяваше пълно безразличие. Или дори облекчение. Навярно останаха доволни, че най-после някой ги избави от този бидон!