Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (27)

Скитанията на Полуобувка

Полуобувка идваше лека-полека в съзнание. Беше се натъртил жестоко, всичко го болеше. Когато отвори очи, вече се стъмваше. Такава тишина! Къде ли се намираше?

Потрепера от страх. Опита се да седне, но главата му се удари в нещо твърдо. Когато поиска да стане, ламарината направо закънтя. Какво е това? И си спомни… Маншон, вълците! Ужасното търкаляне. Разбира се, бидонът за мляко! Черупката, която го сковаваше сега и не му позволяваше да помръдне.

Полуобувка се спотаи, преди да извади главата си навън. Ламарината този път не се раздрънка и той се вслуша напрегнато. После съвсем безшумно открехна капака и се измъкна.

Вредом цареше тишина — муха да бръмне, ще се чуе. Недалеч зад дърветата се мержелееше поляна — там се срещнаха с Маншон.

Полуобувка хвърли разсеян поглед към голямата ела! Ха! Горе сред клоните има нещо, подобно на разхвърляно свраче гнездо. Това е Мъхеста брада! Да свърне натам и да се посъветва с него. Полуобувка мъжествено потисна в себе си това приятно изкушение. Не, не бива да се губи време, скоро съвсем ще се стъмни. И тогава има да се лута за Маншон…

Полуобувка се изправи с бронята си и тръгна. Но сякаш наистина не му достигаше кураж. А трябваше да върви! Знаеше, че сега Мъхеста брада не го изпуска от очи, и това му вдъхна нови сили. Когато приятелят ти, макар и само с очи, те следва, и да вървиш ти е по-леко…

Скоро Полуобувка излезе на горската поляна. Дотук добре спази посоката — кучето го беше довело насам по следите. На това място се срещнаха с Маншон. Къде ли се свря Якичка? Сякаш потъна вдън земя! Как ще се оправи сега без водач?

Ето от тези храсти изскочи и се втурна към него Маншон! Полуобувка добре си спомняше. Спря да обмисли как да премине откритото пространство. След това щеше да се скрие в горските дебри. Краката му се подкосяваха. Добре, че вече не го съпровождаше погледът на Мъхеста брада. Насъбра всичкия си кураж и пое напред!

Нямаше и помен от вълците. Ами ако изневиделица се нахвърлят върху него? Единствената му надежда беше бронята! Сигурен спасителен костюм! Освен това го предпазваше от острите клони.

Внезапно Полуобувка спря и се ослуша. Стъпки!

Настръхна, но скоро осъзна, че по пътеката стъпваха два чифта крака. Вървяха тежко и тромаво. Така в гората можеха да се движат само хора! Четири крака! Значи бях двама!

Да ги помоли ли за помощ? Но и хората биват всякакви — кой добър, кой лош! Злият човек, както се казва, е вълк за другите! Какво да прави? Не можеше да реши!

И точно в тоя момент единият от двамата се обади:

— Трябва ни сурово месо! Който е отраснал при вълците, друго не яде!

Полуобувка застана нащрек. Сурово месо! Какъв ужас!

Що за хора са тия тук? Студени тръпки го полазиха. Да ги моли за помощ би било истинско безумие!

— За съжаление нямаме оръжие — обади се единият от тях.

— Все ще измислим нещо — успокои го другарят му.

„Съвсем естествено — помисли си Полуобувка. — Израснали са при вълците. Виждали са как те разкъсват нещастните животни и едва ли ще ги трогне невинно пролята кръв.“

Откъде можеше да знае, че бедният му приятел сега се свива в раницата на гърба на единия от двамата мъже. Как да допусне, че те смятаха именно Маншон за отраснал сред вълците. И никак не беше чудно, че Полуобувка възприе по своему дочутото. Той се спотаи в храстите и остана неподвижен дотогава, докато двамата се отдалечат. И се осмели да продължи по своя път чак когато вече не чуваше нито говор, нито шум от стъпки.

Полуобувка внезапно се успокои. Дори изчезна и паническият страх от вълците. Те поне бяха хищници и се хранеха със сурово месо, но такава им бе природата. Не бяха като тия двамата — вълци на два крака.

Полуобувка претръпна и реши да проучи местността, в която се намираше.

Добре, че се озърна наоколо. Откри разхвърляни оглозгани кости, изпотъпкана трева и цели кичури козина.

Намираше се в самото леговище на вълците. Личаха дори местата, където са се излежавали. Значи тук се укриваше цялото зло котило! Не можеше да повярва, че тъй лесно се озова тъкмо където трябваше. Наслуки избраната посока се оказа правилна. Е, имаше и малко късмет! Но къде са се дянали вълците? Къде е Маншон? Да не би?… Тези кости тук!… Не, не! Не бива да мисли за най-лошото!

Навярно вълците са подушили грозящата ги опасност и са избягали от леговището. Отвлекли са и Маншон. Сигурно бяха побегнали от ония двамата, кръвожадните, дето току-що минаха оттук! Какво да предприеме той сега? Къде да търси вълците и Маншон? Из тая огромна гора!… Съвсем безнадеждна работа! Не, ще остане тук нейде наблизо, ще почака да види какво ще стане. Полуобувка не се и съмняваше, че скоро щеше нещо да се случи. Той дори не можеше да си представи своя живот без неочаквани, изненадващи събития.

И този път не се наложи да чака дълго. Събитията го изненадаха още преди да е открил подходящо място за засада.

По-скоро усети, отколкото дочу, че някой приближава. Такова едно предчувствие за близка опасност. Полуобувка машинално прибра ръцете си в бидона, сви краката си. Само очите му шареха през отвора.

Леко шумолене.

Какво е това? Вятърът? Не, така му се е сторило. Просто не знаеше какво да мисли, но щеше да бъде нащрек.

Шумоленето се повтори. Някой крадешком се промъкваше насам като дебнещ звяр. Наистина беше звяр! Вълк!

Кого ли дебне? Кого другиго, освен него, Полуобувка!

Той се навря в бидона, само очите му шареха през открехнатия капак. Остана като гръмнат! Виждаше този вълк за първи път. На пръв поглед нямаше никаква разлика — вълците твърде много си приличат. Но Полуобувка не се съмняваше, че пред него сега стоеше друг вълк. Навярно онзи, който отвлече Маншон, за да учи вълчетата си да ловуват. Той трябва да е!

Беше много едър. И доста свиреп на вид. Очите му горяха от стаена злоба. Сигурно е бащата. Бродил е наоколо и сега се е завърнал в леговището, но не намира нито вълчетата, нито майка им. Вместо тях пред него се мъдри някакво човече в броня. Полуобувка изтръпна. Гневът на този вълк щеше да се стовари сега върху него, неканения натрапник.

Прогонил е майката с вълчетата! Навярно за вълка той беше нагъл разбойник, заселил се в неговото леговище!

Вълкът стоеше като прикован на двайсетина крачки от Полуобувка. Едно нищо и никакво разстояние! Три-четири мигновени скока и… край! Един вълк ще вземе тези двайсетина метра за две-три секунди! Полуобувка прецени това обстоятелство и скри главата си в бидона. Сви се на топка и тракна капака. Толкова тясно беше, че и пръстите на краката си не можеше да шавне.

И тогава вълкът пристъпи към него.

Не, не се нахвърли, както очакваше Полуобувка. Напротив! Пристъпваше предпазливо и бавно дойде до самия бидон. Полуобувка затаи дъх.

Вълкът протегна лапа и търколи бидона.

Ей сега ще започнат пак да го търкалят през камъни и сухи дървета до припадък. Вълкът остави бидона на мира. Решил е да изчака — така поне се стори на Полуобувка. Да, чакаше нещо, но какво?

Да чака каквото си ще! Полуобувка реши да се изправи вече.

В никакъв случай! Изправи ли се на крака, трябва да се покаже от бидона. Вълкът навярно това и чакаше!

Ох, докога ще се свива в тази броня? Денонощие или две? Гладът и жаждата ще го принудят да излезе от бидона. Но ако вълкът изгубеше търпение, Полуобувка можеше и да излезе победител в състезанието. Бронята обаче засега беше истинска клопка за него.

И като нямаше повече сили да обмисля положението си, Полуобувка притвори очи напълно отчаян!