Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jälle need naksitrallid, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отестонски
- Дора Янева-Медникарова, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Alegria(2012 г.)
Издание:
Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада
Приказна повест
Първо издание
За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.
Рецензент Александър Панов
Превод от естонски Дора Янева-Медникарова
Под редакцията на д-р Георги Вълчев
Художник Едгар Валтер
Редактор на издателството Добринка Савова-Габровска
Издателство Периодика, Талин
Издателство Отечество, София, 1988
История
- —Добавяне
Откритието на природоизследователите
Преди старият вълк да грабне Маншон в зъбите си и да го отнесе в леговището, той успя да зърне как Полуобувка заедно с бидона се изтърколи от горската полянка. Скоро и вълчетата се събраха в очакване да започне урокът им.
Полуобувка! Полуобувка изчезна! А къде е Мъхеста брада? Маншон не знаеше. Какво да предприеме? Нищо не можеше да измисли! С Полуобувка размениха само няколко думи. „И сега какво?“ — чудеше се Маншон. „Трябва да спася Полуобувка! — реши той. — Още при първия урок“. Но какво се е умърлушил този вълк? Вече би трябвало да го избута на пътечката. Поне знак да даде кога ще започнат урока!
Маншон не се решаваше да се отдалечи. Нали веднъж вече опита, но тогава така го раздърпаха, че по-добре да не опитва втори път.
Той с надежда се вглеждаше в очите на стария вълк. Какво чака? Хайде! Но вълкът не му обърна никакво внимание. Зарязал е урока по лов?! Изглеждаше твърде неспокоен. Дали не е от неочакваната среща с Полуобувка?… Или нещо друго го тревожеше? Въртеше глава, душеше въздуха, ослушваше се! И неочаквано се измъкна от леговището.
Сърцето на Маншон щеше да се пръсне. Какво може да е това? Да е усетил някакво животно и сега да го преследва! А може да е отишъл за Полуобувка, който беше съвсем наблизо. Или пък е открил Мъхеста брада? А защо не и Якичка? Или и тримата заедно…
Тревогата на стария вълк се предаде и на вълчетата. Но те не помръднаха от леговището. Напротив — хвърлиха се на земята и плътно се притиснаха едно до друго. От какво ли се уплашиха така? Можеше ли нещо да ги уплаши изобщо? Въпроси, догадки, на които Маншон не намираше отговор.
А не е ли сега моментът за бягство? Уж случайно, Маншон направи няколко крачки навън. Вълчетата мигновено скочиха и техният сподавен, но яростен вой, накара Маншон да се върне назад. Не, бягството е изключено. Пък и накъде ли да побегне? Полуобувка и Мъхеста брада лесно можеха да го открият тук, знаеха къде се намира. Ако сега хукнеше напосоки из гората, приятелите му можеха да го изгубят.
Не, не бива да стои така и да чака. Трябва да изпрати някаква вест за себе см. Да, точно това е нужно! Щом вече го търсят, значи всеки сигнал може да е от полза. Спомни си воя на вълците, който го разбуди призори. Поне ще опита, по-добър план не може да се измисли. Ако се развика за помощ, старият вълк току-виж довтасал. Кой знае какво ще последва. А виенето, виж, това е съвсем друго.
Маншон си пое дъх. И тъй…
Протяжен вой разби тишината. Повтори се… Вълчетата настръхнаха и вирнаха муцуни към небето. Маншон виеше така естествено, сякаш беше вълк. След миг всички виеха в хор — проточено, някак печално. Воят на вълчетата от своя страна не остави равнодушен и Маншон. И той, закопнял за нещо свое, без сам да разбере, беше вирнал нос към небето. Странно наистина! Бяха като едно семейство — вълчетата и Маншон.
Виеха, забравили всичко друго. Не чуваха, не виждаха какво става около тях, само виеха.
Слънцето започна да клони към залез. Но Маншон и вълчетата не млъкваха. Маншон известяваше своите приятели, виеше не от скука и не от страх. Просто виеше, забравил печалната си орис.
— Ей богу, такова откритие!
Тези думи, прозвучали почти до тях, внезапно прекъснаха вълчия концерт. Вълчетата презглава се втурнаха към гората, бяха страшно изненадани от двамата мъже, случайно налучкали леговището им.
Маншон не се и помръдна. Поглеждаше към дошлите със замъглени от сълзи очи. Бяха двама… Изглеждаха му познати. А-ха, досети се! Природоизследователите! Брадатият и оня с голата глава!
По вълчия вой съвсем лесно откриха леговището.
— Гледай, хранениче на вълците! — обясни плешивият, като е изправи до Маншон. — Дете, откърмено с вълче мляко.
Брадатият дълбокомислено поклати глава:
— Да-а! Детето сигурно се е заблудило в гората и така са го намерили вълците. В момента вълчицата не е била гладна и го е отгледала заедно със своите вълчета.
Природоизследователите ликуваха. Най-после попаднаха на нещо необичайно! Хранениче на вълците… Истинско, живичко!
За деца, отгледани от вълци, вестниците неведнъж са писали.
— А-у-у, с каква козина е обрасъл само! — цъкаше плешивият. — Още една загадка на нашия двадесети век.
Брадатият се засмя.
— Нищо загадъчно! Природата се е погрижила за него. Но разбира се, интересно е по какъв начин едно живо същество се приспособява. При тукашните сурови условия на живот такава шуба е просто необходима за един горски обитател.
Той посегна към Маншон да опипа отблизо маншона му, но плешивият извика:
— Внимавай! Това хранениче на вълците сигурно е усвоило вълчите навици!
— Сигурно! — съгласи се брадатият и отдръпна ръката си. Маншон беше така изумен, че просто дума не можеше да продума. Но когато разбра, че ще го проучват сериозно като рядък екземпляр, бликналият гняв му възвърна дар словото:
— Извинявайте, но всяка граница си има свое нещо! — сопна се той, като пак обърка думите си.
— О-о! — ахна плешивият. — Не е забравил човешкия говор.
— Обърква смисъла на думите — забеляза брадатият. — Но иначе е запазил съвсем чисто произношение, без вълчи акцент.
Маншон поиска да им обясни, но те не го оставиха да се изкаже.
— Ако решим да проучим речта му, няма да започваме съвсем отначало — обади се плешивият.
— Разбира се — съгласи се брадатият. — И непременно ще трябва да го научим да говори. Човешката реч тъкмо ще ни сближи с него. Говорещ екземпляр е далеч по-лесно да бъде проучван, от такъв, който мълчи или в най-добрия случай вие!
— Не съм никакво хранениче, нито екземпляр — излезе от своето изумление Маншон. — Имам си дори автомобил.
Лицето на плешивия засия.
— Съвсем добре си говори! Страшно надарено дете! След някой и друг месец май ще можем да разменяме и мисли с него!
Брадатият се отнесе с недоверие към това.
— Думите му са смислени — свъси вежди той, — но нямат все пак логическа връзка. За какъв автомобил говори сега?
— Ами за някоя своя предишна играчка — поясни плешивият. — Възможно е духовните му връзки с човешкото общество да са останали в съзнанието му.
— И приятели си имам — опита се още веднъж да им се представи Маншон. — Полуобувка и Мъхеста брада.
Плешивият отвърна с усмивка:
— О-хо-о! Полуобувка и Мъхеста брада! Нали ти казах. Спомня си за своите играчки, още когато е бил сред хората. Моите деца също си имат Полуобувка и Мъхеста брада. По-добри играчки от тях трудно ще намериш. Малки гумени човечета, които се надуват. И още една си имат, забравих името й.
— Маншон! — подсказа му Маншон.
— Точно така! — потвърди плешивият. — Наистина Маншон!
Но всичко беше напразно. Природоизследователите бяха убедени, че той е откърмен с вълче мляко. За нищо друго не искаха и да чуят. Считаха, че са попаднали на рядка находка — хранениче на вълците. В никакъв случай нямаше да се съгласят, че не е отгледан от вълци, макар мъдрата природа да го е снабдила с дебела кожена дреха.
— Какво ще правим сега? — запита плешивият. — Да го отведем в града и най-напред да потърсим родителите му.
Брадатият мислеше другояче:
— Една рязка промяна на средата може да го обърка. Ще го върнем сред хората постепенно и неусетно за него. Умната!
След кратно съвещание решиха най-напред да задържат Маншон в своята палатка за някой и друг ден, докато свикне с хората.
— Няма закъде да бързаме — реши брадатият. — Такъв екземпляр се проучва понякога с години.
— Години?! — викна Маншон.
Брадатият направи свой извод от този отчаян вик:
— Умението му да говори е съвсем първично, просто повтаря като папагал.
— Ще се научи да говори — заяви плешивият. — Слагай го в раницата!
Природоизследователите предпазливо пристъпиха към Маншон, готови всеки момент да отскочат, ако случайно се нахвърли върху тях. Маншон беше толкова объркан, че не помисли за каквато и да е съпротива.
„С години!“ — отчаяно си повтаряше той.
Това ли беше неговото спасение?