Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (22)

Една необикновена езда

Когато вълкът го метна на гърба си, Маншон не схвана веднага грозящата го опасност. Никога преди не беше си имал работа с вълци. И сега си мислеше, че това е просто едно голямо куче. Така или иначе, кучетата винаги се бяха отнасяли дружелюбно с Маншон, затова той не се изплаши. Кучето е поискало да си поиграят и така, на шега, ще го поноси малко върху гърба си.

— Къц-къц! — потупа той вълка по гърба.

А той скочи към ручея. Маншон си помисли, че ще последва друг, още по-голям скок обратно и затова се хвана с две ръце за козината на гърба му. Скокът не се повтори. Вместо това вълкът предпазливо нагази във водата и продължи по течението нагоре.

Едва сега Маншон започна да се тревожи. Полуобувка и Мъхеста брада останаха далече назад, а горският жител крачеше нагоре по ручея и нямаше никакво намерение да се връща.

— Това куче поне не е бясно — успокояваше се Маншон. — Бесните кучета не смеят да припарят край вода!

Каква измамна утеха!

Вълкът най-сетне излезе на брега и търти през гората.

— Тази работа не ми харесва — стресна се Маншон. — Мислех, че ще пояздя малко за разнообразие, ама стига толкоз. Във всеки случай не може жребецът да носи своя ездач натам, накъдето му скимне.

Все някак щеше да намери обратния път, само трябваше да се върне при ручея. Няма защо да се тревожи повече. Но ако това смахнато куче го отнесе вдън гората, ще трябва навеки да се прости с приятелите си, да остане до края на живота си самотен.

— Не, не и не! — тръсна глава Маншон. — Не мога да издържа пак в самота. До гуша ми е дошло от нея!

И той пусна козината на вълка, и се търкулна като кафява топка върху горския мъх.

Този опит за бягство беше съвсем безнадежден. Вълкът изненадано се взря в Маншон, сграбчи го с челюстите си и така го разтърси, че чак стомахът го присви. После ловко го метна върху гърба си.

Маншон остана дълбоко съкрушен от подобни обноски. Пътуването продължи, но не си струваше да прави нов опит за бягство, поне засега. Лека-полека се съвземаше и пак си даде кураж.

— Навярно това ужасно куче иска да ме отнесе в къщичката си. Но нима в тия дебри е възможно да има селище? Кой знае! Само вятърът може да ми каже!

Вълкът ускори ход. После така побягна, че вятърът засвири в ушите на Маншон — може би да му нашепне отговора на тъй мъчителните въпроси.

Внезапно вълкът се закова на място. Ослуша се. Подуши наоколо. Маншон също се заслуша, надвесен над вълка, но не откри нищо подозрително.

Какво става пък сега? Защо вълкът е тъй предпазлив?

Пристъпваше внимателно напред, старателно избягваше откритите места, тулеше се под храстите. Безшумно, без дори клонче да докосне. Прокрадваше се с леки стъпки и от напрежение скулите на гърба му чак изпъкнаха.

Но ето че се дочуха гласове. Мъжки гласове!

— О, ясно ми е! — въздъхна Маншон. — Навярно ловци или дървари. Сигурно кучето е тяхно. Значи скоро ще стигнем там и край на тази дива езда през гората.

Вълкът наистина се придвижваше към гласовете, но с несигурни крачки.

— А-ха! — подсмихна се Маншон. — Кучето разбира, че е направило беля, и не смее да се покаже сега пред очите на стопаните си. Гузно е! Така и трябва да бъде! Та бива ли едно възпитано куче да прави такива щуротии — посред бял ден да грабне един честен смелчак и да го разнася из гората!

Най-после вълкът толкова приближи до хората, че от тяхната гълчава можеха да се разберат отделни думи и дори част разговора.

— Животът и навиците на вълците са основно проучени — стигна до Маншон дрезгав мъжки глас. — Но все пак не е изключено да се открие още нещо ново и интересно.

— Разбира се! — отвърна друг, по-мек глас. — Страшно ми иска да надникна по-отблизо в живота на вълците.

Само редките клони на дивия орех вече отделяха вълка от хората. Маншон успя добре да ги разгледа.

Брадат млад човек говореше с дрезгав силен глас, нахлупил шарено кепе на главата си, обут в ботуши. На врата му висеше бинокъл. Другарят му беше доста по-възрастен, слънчевите лъчи играеха по голото му теме, а големите, силно изпъкнали стъкла на слънчевите очила скриваха лицето му. И двамата носеха раници. Маншон напрегнато се вслушваше в разговора им. Разбра, че това са двама любители на природата, тръгнали да проучват живота на вълците. Дали в тази гора има вълци?

— Лично мен повече ме интересуват вълчетата — обади се плешивият. — Любопитен съм да узная как ги подготвят за самостоятелен живот.

— Разбира се! — закима брадатият. — Старите вълци им показват например как да разкъсват плячката. О, ако успеем да надникнем в тези часове на обучение!

Брадатият се разсмя.

Маншон най-после се досети. Разбира се, че в тази гора има вълци. И този хитрец, когото Маншон яздеше от толкова време вече, беше един от тях. Никое куче не може да се движи тъй безшумно! Нито едно куче не би се спотаило толкова близо до хората. И нито едно куче не би се отнесло така безцеремонно с един смелчага!

Спасението беше толкова близко! Спасение, от което го деляха само няколко храста. Хората бяха тук! Щяха да му помогнат, стига да успее да им се обади. Трябваше да действува бързо, не се знае още колко време щеше да се притулва тук вълкът.

Маншон не се и опита пак да скача от гърба му. Помнеше колко печално завърши първият му опит. Но как да се обади ма хората? И то тъй, че вълкът да не препусне мигновено напред заедно с него!

Маншон се озърна! Клонките! Клонките на храстите! Един по-дебел клон се е надвесил над главата му. Няма какво повече да мисли.

Ловко протегна и двете си ръце и се хвана за него. Увисна и се залюля напред-назад!

— Хора! — изтръгна се вик от гърлото му. — Хора! Помогнете!

И пак се залюля. Нагоре! Надолу!

Но и този му план се провали. Маншон не успя да викне още веднъж — крехкото клонче внезапно се откърши.

— Хора! — изписка Маншон.

Не го чуха. Маншон отново бе в челюстите на вълка, който ускори хода си.

— Чу ли? — запита плешивият, като втренчи очи в брадатия.

— Стори ми се, че чух! — отвърна той.

Те веднага претърсиха храстите, но естествено нищо не откриха.