Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (21)

Защитният огън

Слънцето слизаше все по-ниско. Клоните на дърветата вече се криеха в полумрак. Мъхеста брада и Полуобувка бяха седнали под една огромна ела.

— Мръква се! — обади се Полуобувка. — Какво ще правим?

— Трябва хубаво да обмислим — отвърна Мъхеста брада.

— О, мили Маншон! — завайка се Полуобувка. — Къде ли си и как ли страдаш сега?

— По това време на годината във вълчето леговище трябва да има малки — припомни си Мъхеста брада. — След като метна Маншон на гърба си, вълкът сигурно го е отнесъл там.

— Леговището му навярно е далече — каза сякаш на себе си Полуобувка. — Вълкът не ловува край бърлогата си!

Умислен, Мъхеста брада не му отвърна. Скоро слънцето съвсем угасна и падна мрак. И в този миг се чу:

— У-у-у, ху-у-у!

Полуобувка скочи като изстрелян с прашка.

— Чу ли? — прошепна той. — Вълк вие!

И отново прозвуча:

— У-у-у, ху-у-у!

Този приглушен и жаловит глас идваше съвсем отблизо. Наистина ли беше вълк?

Над тях безшумно премина някаква сянка и Мъхеста брада се досети:

— Бухал! Тръгнал е на лов!

Полуобувка разтреперан се сви до Мъхеста брада.

Забеляза, че Якичка дори не се помръдна. Ако нейде наблизо имаше вълк, Якичка щеше да се държи съвсем другояче.

Това го успокои.

— Преди малко чухме гласа на бухала — обади се след кратко мълчание Мъхеста брада, потънал в размисъл. — Но и вълците имат навик да вият по залез слънце. А също и сутрин при изгрев. И малките вълчета още в леговището вият. Бухалът ми напомни за това.

— Слушай! — оживи се Полуобувка. — Ще ги открием по воя им!

— Разбира се! — кимна Мъхеста брада. — В такова тихо време, каквото е сега, вълчият вой се чува на няколко километра. Иначе вълците са много хитри, но ей така се издават.

Умълчаха се. Вслушваха се да чуят вълчия вой. Настъпи дълбока нощ и те изпаднаха в отчаяние.

Бедният Маншон! Знаеше ли той сега, че приятелите му мислят само за него? Или може би вече нищо не чувствуваше.

Непрогледна тъмнина!

— Вълците не се обадиха — изохка Полуобувка.

— Не ни остава друго, освен да дочакаме изгрева. Вълците и тогава вият — утеши го Мъхеста брада.

Опитаха се да подремнат. Не се знаеше дали ще могат да затворят очи, но нали трябваше да насъберат сили. Какви ли изпитания ги очакват занапред!

Мъхеста брада се зае да събира съчки из тъмната гора.

— Трябва да се запали огън — обясни той. — Силният огън е най-добра защита срещу вълците.

— Може би този път ще спиш в автофургона? — запита Полуобувка. — Леглото на Маншон е свободно.

Но за Мъхеста брада спането под открито небе беше принципен въпрос.

— Якичка ще ти прави компания — кратко отсече той.

Полуобувка примами кучето и те се прибраха в автофургона. Мъхеста брада запали огън и се изтегна край него.

— У-у-у! Ху-у-у!

Това, разбира се, беше пак бухалът, който пореше въздуха и търсеше плячка. После се зарея нейде надалече и вече никакъв не се чу.

Величественият покой на горската вечер ободри Мъхеста брада. Мисълта за трагичната участ на Маншон глождеше душата му, но болката не беше тъй остра и пронизваща. Тревожното напрежение лека-полека спадаше. Мъхеста брада се търкулна по корем, да не би някоя искра да подпали брадата му, и без да усети, очите му се затвориха. Заспа.

В същото време Полуобувка се мяташе в постелята. След всичко преживяно сърцето му лудо биеше. Не шаваше дори с пръстите на краката си, а това наистина беше лош признак.

Някъде след полунощ и Полуобувка се унесе в неспокоен сън, но не задълго.

Якичка! Якичка се напъха под одеялото при Полуобувка, заскимтя уплашено и го близна няколко пъти по лицето.

— Ох-ох! — избоботи Полуобувка. — Що за навици имаш, миличко?

Но Якичка скимтеше и се гушеше в него, като че ли търсеше закрила. Сякаш електрически ток премина по тялото на Полуобувка. Вълкът! Вълкът е наблизо! Якичка и преди скимтеше по същия начин. Вълкът е дошъл и дебне за нова жертва.

А това, разбира се, можеше да бъде само клетият Мъхеста брада, който заради глупавия си навик беше решил и тази толкова опасна нощ да прекара под открито небе.

Без да размисля дълго, Полуобувка отметна одеялото и се втурна към стъклото на автофургона.

Огънят си гореше и осветяваше в тъмната нощ един доста широк кръг, който стигаше чак до ручея.

Слава богу, Мъхеста брада лежеше здрав и читав край огъня, унесен в дълбок сън.

И в този момент Полуобувка съзря вълка. Откъм ручея се дочу цамбуркане и вълкът изскочи оттам като четириног призрак.

Полуобувка понечи да викне, за да предупреди Мъхеста брада, но нещо го стисна за гърлото.

Вълкът се насочи към огъня и спря на няколко крачки от него. Мъхеста брада право беше казал, че огънят е най-сигурна защита срещу вълците! Страхуват се, не смеят да наближат! Какво ли щеше да стане сега?

Но онова, което последва, накара Полуобувка да се вцепени от страх. Вълкът протегна лапи и почти се надвеси над огъня. От мократа му муцуна се разлетяха пръски вода. От огъня се разнесе тихо съскане и пламъците започнаха да гаснат. Вълкът се засили обратно към ручея. Потопи муцуната си във водата и пак се върна при огъня. Надвеси се над него…

Трябваше незабавно да се направи нещо! Но какво?

Водните пръски гасяха пламъка. Полуобувка разбра какво искаше вълкът! Обърка се. Ако още веднъж вълкът излееше вода, съвсем щеше да угаси огъня. Тогава Мъхеста брада оставаше беззащитен. И после… Вълкът щеше да прескочи огъня и да грабне неговия другар, тъй както беше отнесъл и Маншон…

Полуобувка се опита да викне. Но гърлото му така се беше стегнало, даже шепот не се чу. Да събере кураж и да хукне към Мъхеста брада! Но не! Вълкът за трети път се върна от ручея.

„О, защо не се научих да карам автомобил?“ — с отчаяние си помисли Полуобувка.

Сега щеше да запали автофургона и мигом да спаси Мъхеста брада. Но Полуобувка нищичко не разбираше от шофиране. Можеше само да натиска клаксона и толкоз…

Клаксона! Да, поне това можеше да направи!

Полуобувка се метна зад волана и натисна клаксона. Сигналът раздра нощната тишина — неочаквано и гръмко! Вълкът потрепера и спря като закован!

Мъхеста брада също се стресна. Седна и се огледа наоколо. Само един миг — и разбра какво се беше случило.

Подскочи и измъкна от огъня една главня. Завъртя я над главата си и я метна натам, откъдето дебнеше вълкът. Но от него нямаше и помен.