Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (2)

Раздаване на автографи

— Ух, ще се пръсна от ядене — заяви Маншон.

— И аз повече нищо не мога да преглътна — изпъшка Мъхеста брада.

— Ще изям още една плодова паста и край! — реши Полуобувка.

А масата едва побираше сладкишите и лимонадите, които сервитьорката неспирно носеше и носеше.

— Много ви молим — обърна се към нея Мъхеста брада, — повече нищо не ни носете! Пастите са чудесни, лимонадите — идеално газирани, но не можем повече!

Сервитьорката съчувствено сви рамене:

— Разбирам ви! Почерпката от нашата сладкарница свърши, но дамата, която ухапахте, поръча за вас тези двайсет и четири пасти.

Мъхеста брада се загледа във врабчетата, които подскачаха край масите и столовете и обираха трохите.

— Да оставите тези торти на птичетата, а? — помоли той.

Но сервитьорката поклати глава:

— Не е красиво, ще обидим хората. За вас е поръчано, моля ви!

Смелчагите се озърнаха безпомощно.

— Още две хапки и загивам, без да съм се порадвал на морето — проплака Маншон. — Не можем ли да се изнижем оттук, без да ни види някой?

— И аз мисля така, нямаме друг изход! — съгласи се Полуобувка. — Тази слава ще ни накара да си плюем на петите!

Мъхеста брада потъна в дълбок размисъл.

— Като сянка е славата — неотлъчна и неизбежна! Няма къде да се денем от нея! Но да опитаме!

Решението бе взето и те само дебнеха подходящия момент за бягство. Не чакаха дълго. Сервитьорката се наведе над една отдалечена маса и се зае да пресмята нещо. Тъкмо тогава смелчагите безшумно станаха и излязоха от сладкарницата.

Автомобилът на Маншон беше гариран недалеч на една площадка в градския парк.

— Какво унижение! — потресен каза Мъхеста брада. — Да се измъкваме скришом като крадци, без да сме сторили нещо лошо.

— И защо? — възмути се Полуобувка. — Заради една нищо и никаква известност!

Но твърде скоро се увериха колко прав беше Мъхеста брада, като им каза, че никак не е лесно да се изплъзнеш от собствената си слава. Тъкмо се добраха до автомобила, когато някакъв младеж току се изпречи пред тях.

— Моля ви, поспрете за малко! — вежливо се поклони той. — Имам една молба към вас, скъпи герои!

Приятелите спряха задъхани и изненадани.

— Съжалявам — заядливо подхвърли Полуобувка, — в отпуск сме, а когато хората са на почивка, никой не бива да ги безпокои.

Младежът се стъписа смутен.

— Тогава моля да ме извините — отново се поклони той, — но не знаех! Просто исках да ви помоля за един автограф.

— О, автограф! — избоботи Мъхеста брада.

Приятелите единодушно решиха, че не бива да отхвърлят една толкова мила молба.

— Е, добре, добре! — усмихна се Мъхеста брада.

— Такава дреболия, разбира се! — добави много поласкан и Полуобувка.

Младежът им подаде едно тефтерче и смелчагите увековечиха своите имена.

— От все сърце ви благодаря! — каза безкрайно щастливият младеж. — И моля да ме извините, задето ви обезпокоих по време на вашия отпуск.

Приятелите побързаха към автомобила, за да се настанят най-после в него и да се отправят към морския бряг. Но твърде скоро разбраха, че сториха голяма грешка, като взеха тъй присърце молбата на младежа. Едва направили две-три крачки, пред тях като изпод земята изникна един едър мъж с протрита чанта в ръка. Той измъкна от нея празен бял лист и грубо им подвикна:

— Я дайте и на мен по един автограф!

— Извинете, но бързаме! — опита да се промъкне край него Маншон.

Мъхеста брада също се намеси:

— В отпуск сме, пътуваме и нямаме миг свободно време!

Мъжът с чантата внезапно се разгневи:

— А-ха, за един може, за друг не може! — гръмна над главите им той. — Нямате право тъй да се отнасяте с хората! И аз съм гражданин като онзи там, на когото току-що дадохте автограф!

Смелчагите разбраха, че с такъв тип не се излиза на глава, и мълчаливо драснаха набързо имената си. Човекът си тръгна намръщен, без да благодари, и даже нещо си мърмореше под носа.

— Моля ви за автограф!

— И на мен!

— И на мен!

Приятелите се стъписаха. Около тях се беше насъбрала огромна тълпа. Всеки държеше нещо — кой бележник, кой календарче или просто най-обикновен лист. Искаха само едно — автограф! Какво можеха да сторят смелчагите?

Подписваха се един след друг без отдих: „Мъхеста брада, Полуобувка, Маншон… Мъхеста брада, Маншон, Полуобувка… Полуобувка, Маншон, Мъхеста брада…“ И тъй нататък, и тъй нататък!

Това беше толкова изнурително — кой можеше да предположи! Опашката растеше все повече и повече. Ужас! Мъже, жени, дори дребни дечица. Старци, които едва се държаха на крака. Блъскаха се, напираха от всички страни, прииждаха и не му се виждаше краят! Жадуваха само за едно — автограф!

— Ох, не мога да си поема дъх! — простена Полуобувка. — Ръката ми изтръпна.

„Полуобувка, Маншон, Мъхеста брада… Мъхеста брада, Полуобувка, Маншон…“ Пишеха ли, пишеха! И нямаше край!

— Останах без сили — вдигна глава Мъхеста брада.

— И аз не мога! — едва не проплака Маншон. — Чак пръстите на краката ми се схванаха.

Полуобувка обгърна с безнадежден поглед струпаните край тях хора.

— Да прекъснем, а? — уморено предложи той.

— Молим ви, от цял час висим на опашката! — зароптаха хората.

Някой даже изкряска:

— Какво умувате толкова? Славата ли ви плаши?

— Пак тази слава! — разярен, едва чуто изръмжа Полуобувка. — Излиза, че заради нея трябва да рискуваме здравето и живота си! На тия май им се ще в гроба да ни вкарат!

Вече съвсем изтощени, те пишеха един през друг:

„Мъхеста брада, Полуобувка, Маншон… Маншон, Полуобувка, Мъхеста брада… Полуобувка, Мъхеста брада, Маншон… Мъхеста брада, Маншон, Полуобувка…“ И в миг се разнесе болезнен вик:

— Помощ, загивам! — Полуобувка разпери ръце и се строполи на земята.

Хората се стреснаха.

— Припадна! — дочу се нечий глас. Друг изрази своето възхищение:

— Със сетни сили даваше своя автограф!

— Хората са големи егоисти! — измърмори една лелка, която беше успяла вече да си вземе автограф. — Все искат нещо, блъскат се! А за здравето и живота на тия дребосъчета дори не помислят!

— Дали не издъхна? — запита един висок човек с ръждиви мустаци, който се промъкваше напред с голяма метла. Навярно беше градският метач, как иначе, щом беше тук с метла.

При тия думи хората още повече се развълнуваха.

Полуобувка лежеше неподвижен и с изблещени очи. Маншон и Мъхеста брада се суетяха край него, изгубили ума и дума от страх.

Пръв се съвзе Мъхеста брада.

— Трябва да отнесем Полуобувка в колата — извика той. — И веднага да отидем за лекар!

— По-добре да докарам автофургона тук — оживи се Маншон, — по-удобно ще бъде, той поне е на колела! Полуобувка си няма…

Мъхеста брада неволно метна поглед към краката на Полуобувка и остана изумен. Колелца той наистина си нямаше, но затова пък трескаво въртеше пръсти насам-натам.

„Нашият Полуобувка — помисли си Мъхеста брада, — и в гроба няма да миряса с тия крака!“

Но това сега никак не беше важно. Положението ставаше критично и трябваше да предприемат нещо.

— Отивай за колата — нареди Мъхеста брада на Маншон. — Аз ще пазя Полуобувка, да не го стъпче тълпата.

Маншон мигновено скочи и решително си запробива път. А то не беше лесно — любопитните от края на опашката напираха застрашително, хората бяха наблъскани гъсто един до друг, яйце да хвърлиш, няма къде да падне.

— Моля, дайте път! — викаше Маншон и се провираше между краката на множеството като през непроходима джунгла.

Добре, че метачът с рижите мустаци се притече на помощ на Маншон. Той юнашки размаха метлата и се зае да разчиства пътя пред него. Макар и трудно, двамата успяха да се доберат до автофургона.

Маншон се настани зад волана, натисна клаксона и изобщо не вдигна ръка от него. Тревожният вой помогна повече от метлата на метача. Струпаните хора се отдръпнаха и дадоха път на Маншон, който скоро се озова на местопроизшествието.

— Имате ли носилка?

Носилка нямаха, но разполагаха с походно легло, което Маншон незабавно измъкна от колата.

— Внимателно — развикаха се наоколо. — Може да е получил сътресение на мозъка.

Маншон и Мъхеста брада крайно предпазливо настаниха Полуобувка на походното легло и го понесоха.

В този момент някой се провикна от изумление:

— Боже мой! Пръстите на краката му още шават!

„Пръстите на краката, ами да! — сети се Мъхеста брада. — Полуобувка ще трябва да си вземе нови обувки със здрави бомбета! Поне да не личи, че и когато е припаднал, пак развихря тоя танц с пръстите на краката си. Колко странно! Да бъдеш в безсъзнание, а пръстите на краката ти да се въртят като бесни!“

С тези мисли Мъхеста брада пое походното легло откъм долния край и прикри с брадата си тялото на Полуобувка, та поне да не прави впечатление. Маншон грабна леглото откъм главата и тримата най-после се добраха до автофургона.

Новината за пъргавите пръсти на Полуобувка мигом се разнесе между хората и се наложи всеобщото мнение, че сигурно е получил гърчове, горкият!

Дори когато автомобилът отдавна беше отпътувал, хората все още стояха в парка и обсъждаха чудната история с пръстите на Полуобувка.

— Горкичкият! — окайваха го те. — Тъй много да си изпати!