Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (19)

Раздяла

Нощта настъпи. Улиците на града опустяха. Само тук-таме проблясваха фаровете на леки коли и закъснели минувачи бързаха към къщи.

Автофургонът зави по булевард „Свобода“.

— Давай сега! — прошепна Полуобувка.

Но Маншон караше бавно, за да не изостава от тях Волдемар, яхнал своя слон.

— Карай малко по-бързо! — не се стърпя Полуобувка. — Това тътрене ми скъса нервите!

Маншон хвърли поглед в страничното огледало, забеляза слона и поклати глава:

— Търпение! Щом живееш, трябва да имаш търпение!

Полуобувка разбра, че Маншон е силно развълнуван, иначе нямаше да измисля поговорки. И чудно ли е! Самият Полуобувка не беше на себе си. Та нали всяка минута ги приближаваше до техния скъп приятел Мъхеста брада!

— Двайсет и едно… деветнайсет… седемнайсет… — зае се да чете номерата на къщите Полуобувка.

Сега или никога! Съдбата на приятеля им Мъхеста брада е сложена на везните. По-точно — намира се в една пазарска чанта.

И ето че тази съдбовна чанта се показа най-после.

— Девети номер! — съобщи Полуобувка.

Бяха пристигнали. Маншон спря колата и изключи мотора.

— Сега ще видим какво умее слонът! — рече той.

Наистина всичко зависеше само от слона. Със своя хобот той трябваше да свърши най-важното.

Ето че стигнаха и Волдемар спря слона точно под чантата.

— Тази ли е? — запита той и посочи нагоре.

— Точно тя! — потвърди Маншон.

Волдемар се намести по-удобно върху гърба на слона.

— И Мъхеста брада е в нея? — осведоми се той.

— Именно! — увери го Полуобувка. — Може да е заспал сега.

— Хм! — замисли се Волдемар.

А междувременно слонът мяташе хобота си насам-натам.

— Да го смъкнем, а? — обади се Волдемар.

— И дано успеем — промълви Маншон.

Полуобувка започна да нервничи.

— Какво чакаме още?

— Прав си! — съгласи се Волдемар. — Да не се бавим повече.

Наведе се над ухото на слона и нещо му прошепна.

Маншон и Полуобувка зачакаха като вцепенени. Добре ли обясни Волдемар на своя слон, че трябва да смъкне тъкмо онази чанта? Все пак Волдемар не е цирков дресьор, а обикновен работник от зоопарка. Пък и неговият слон също не е от цирка, та да прави чудеса.

Съмненията им се оказаха напразни. Хоботът на слона се устреми тъкмо към чантата. Този Волдемар така беше привързан към своя слон, че двамата се разбираха отлично.

Хоботът напипа чантата и я подхвана.

— Ах, дано не изтърси Мъхеста брада долу! — изтръпна Маншон.

Напразна тревога! Слонът измъкна чантата от дългия прът така изкусно, че Маншон и Полуобувка просто ахнаха.

— Видя ли? — възторжено се провикна Полуобувка.

— Невероятно! — на свой ред възкликна Маншон.

И Волдемар остана доволен, затова признателно потупа слона.

Чантата висеше в края на хобота и бавно се снижаваше към земята. Слонът сякаш разбираше, че трябва да внимава, и затова лекичко я положи на земята.

— Готово! — развика се Полуобувка.

И двамата изтичаха до чантата.

— Той вътре ли е? — запита Волдемар от гърба на слона.

— Вътре ами! — блажено се усмихна Маншон. — Спи!

Смелчагите се вглеждаха в своя заспал другар и сърцата им преливаха от умиление. Мъхеста брада си беше вече при тях. Край на патилата! След толкова дълъг плен, най-сетне отново си беше при тях! Свободен!

Неочаквано Мъхеста брада отвори очи и не можа да познае веднага Маншон и Полуобувка.

— Къде съм? — объркано попита той.

— Свободен си! — усмихна му се Маншон.

И Полуобувка се разсмя на свой ред:

— Смъкнахме те от високото с хобот!

Мъхеста брада седна в чантата.

— Невъзможно! — избоботи той. — Просто невъзможно!

— Не се е разсънил още! — изви очи Полуобувка към Маншон. — Не може да повярва.

Мъхеста брада постепенно се разприказва:

— Наистина съм съвсем объркан — рече той. — Буден съм и пак не смея да повярвам. Вие ли сте това, скъпи приятели?

— Ние ами! — възкликна Полуобувка.

— А онзи там върху слона е Волдемар — поясни Маншон. — На него трябва да благодариш за своето освобождаване.

Мъхеста брада се измъкна от чантата и направи дълбок поклон към Волдемар.

— Много ви благодаря — учтиво каза той. — От все сърце!

Огледа се предпазливо наоколо и изпъшка:

— Ох, страх ме е да не е само един прекрасен сън! Та нали трябваше тази вечер да спя не в чантата, а на дивана в стаята, та никой да не ме измъкне оттам!

— Ама съвземи се най-сетне! — раздруса го Полуобувка. — Я сядай в колата и да тръгваме! Ще има кога да ни разкажеш за своите сънища!

Мъхеста брада го послуша и вече се беше запътил към автомобила, когато неочаквано край тях се разнесе развълнуван глас:

— Милото ми дребосъче, разреши ми да се сбогувам с теб! Нека да те прегърна още веднъж!

Смелчагите застинаха на местата си, Якичка изплашено залая от колата, а Волдемар замърмори нещо, седнал върху гърба на слона.

— Вие! — изуми се Мъхеста брада, който мигом позна дамата по гласа. — Какво правите тук?

Ето че се показа и тя. Излезе иззад телефонната кабина, където от дълго време беше очаквала появата на Маншон, Полуобувка и Волдемар.

— Преди всичко нека разсея твоите съмнения — мило се обърна тя към Мъхеста брада. — Никакъв сън не е това, ами е наяве. Ти наистина остана да спиш върху дивана, но после аз те преместих в чантата.

— Защо? — учуди се Мъхеста брада.

Случайно дочух, че твоите приятели се канят да те освободят — обясни дамата. — Мислих, мислих и се убедих, че твоето място е сред тях и нямам право да те държа насила. Сложих те обратно в чантата, за да те освободят.

Настъпи тишина.

— Исках скришом да проследя освобождението ти — продължи жената, — но не устоях. Поне още веднъж да те погаля…

Тя грабна Мъхеста брада в прегръдките си и в очите й се появиха сълзи.

— Довиждане, мое дребосъче! — сбогува се тя. — Желая ти всичко най-добро!

Отново настъпи тишина, в която всеки си мислеше за нещо свое.

Когато дамата най-после се прости с Мъхеста брада, отправи поглед към слона.

— Какво великолепно същество! — възхити се тя. — Чиста порода ли е?

Въпросът беше отправен към Волдемар.

— Африкански слон! — обясни й той.

— О-о! — възкликна тя. — Знаете ли колко много обичам животните!

Волдемар се закашля. Дълбоко в себе си той отбеляза, че дамата съвсем не е тъй ужасна, както си я беше представял. Напротив…

— В зоопарка имаме още по-интересни животни — обясни й той. — Един ден ще мога да ви поразкажа за тях.

Дамата се усмихна и изтри сълзите си.

— Благодаря! — отвърна тя. — Трогната съм и приемам великодушното ви предложение. Радвам се, че се запознахме, вие наистина сте човек с много добро сърце, както разправят.

Волдемар целият се изчерви, но в тъмното това не се забеляза.

— И аз се радвам, че се запознахме така неочаквано тихо отвърна той.

Дойде време за раздяла. Дамата още веднъж притисна Мъхеста брада до гърдите си.

— Приятно пътуване! — пожела им тя и погали по главата всеки един от смелчагите.

— Щастлив път! — обади се и Волдемар от гърба на слона. — Пишете, когато намерите време!

— Непременно! — обеща му Маншон. — Отдавна вече не съм писал никакви писма.

Смелчагите се настаниха в автомобила.

Маншон запали мотора и вдъхновено издекламира:

— Кръвта ни пламенно се втурна —

зове напред морето бурно!

От доста време Маншон не беше съчинявал стихове и Полуобувка реши, не сега това е много добър знак.

Автомобилът на смелчагите се понесе сред дълбоката нощ и скоро напусна града.