Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (17)

Волдемар действува

— Ти виждал ли си някога жива мечка? — обърна се Маншон към Полуобувка.

След като погостуваха на Волдемар, те се върнаха в хотела и в момента се любуваха на картината с трите мечки.

— И слон не съм виждал — отвърна Полуобувка, — но тази вечер ще го видя.

— И аз се надявам, че ще го видим — призна си Маншон. — По най-много ще се радвам, ако видим сред нас Мъхеста брада жив и здрав.

— Точно така! — кимна обнадежден Полуобувка. — След толкова време пак ще мога да му стисна ръката.

Увлечени в приказки, не усетиха кога започна да се смрачава. До ушите им достигнаха приглушените удари на часовника от градската кула.

— Десет е! — промълви Маншон.

— Време е да се залавяме за работа! — стана неспокоен Полуобувка.

Приготвиха се да вървят и до тях рипна кученцето Якичка, което през цялото време тихичко подремваше в нозете на Маншон. Слязоха с асансьора и се отбиха при администратора да си оправят сметката за хотела.

— Сигурно сте открили брадаткото, щом сте решили да си заминавате вече? — полюбопитствува администраторът.

— Има нещо такова — потвърди Полуобувка. — Само след два часа той ще бъде свободен.

— Поздравявам ви, поздравявам ви! — подаде им ръка администраторът. — Но както виждам, брадаткото все още не е с вас. Да ви запазя ли за всеки случай стаята? Поне за още ден-два? Може и да се върнете!

Маншон категорично махна с ръка:

— Планът за неговото освобождаване е обмислен до най-малки подробности — заяви той.

Полуобувка добави:

— Взривяваме всички мостове зад себе си! А да взривиш мостовете за отстъпление е вече половин победа!

Администраторът се усъмни:

— Планът е едно — замислено произнесе той, — а неговото изпълнение — съвсем друго нещо. Планът може да е обмислен до най-дребния детайл и все пак да го провали някоя случайност.

— В нашия план са предвидени всички случайности — отсече Полуобувка. — Най-големият ни коз е един слон!

— Слон ли? — смая се администраторът.

— Именно! — усмихна му се Полуобувка. — В сценария е въведен един жив слон, а той няма да ни подведе.

— Да, разбира се! — съгласи се замислено администраторът. — Щом разчитате на слона, навярно ще успеете.

Смелчагите платиха сметката и седнаха в автомобила.

— Мостовете са взривени! — твърдо повтори Маншон.

— А сега само напред! — извика Полуобувка.

Маншон даде газ и автомобилът подскочи на място. Най-напред към булевард „Свобода“, да се убедят, че чантата виси на прозореца. Ако я няма там, това ще да бъде една от ония фатални дреболии, за които предупреди администраторът.

— Отшумя нашата слава — кой знае как се сети Маншон.

— Но ми се струва, че най-високият човек на света й се радва още по-кратко време от нас!

И наистина автофургонът на Маншон не предизвикваше никакво любопитство. Някои хора поглеждаха към тях, но интересът им стигаше до тук. Във всеки случай смелчагите не се бояха сега от нищо и Маншон спокойно се носеше по шумните у пици.

— Славата — мъдруваше Полуобувка — блясва като мълния и мигом угасва.

— Така е почти винаги — съгласи се Маншон.

Стигнаха и булевард „Свобода“.

— Там е! — провикна се Полуобувка. — Всичко е наред.

Чантата висеше на мястото си.

— Но дали хоботът на слона ще достигне на такава височина — обезпокои се Маншон.

Полуобувка беше съвсем сигурен:

— Ако слонът се изправи на задните си крака и протегне хобот, и по-нависоко ще стигне!

Маншон не знаеше дали слонът на Волдемар умее да се изправя на задните си крака, но думите на Полуобувка го успокоиха. Волдемар сам се беше нагърбил да спасява Мъхеста брада. Той беше сериозен човек, който държи на думата си. Най-важното сега беше да се свържат с него, а той навярно знаеше колко е дълъг хоботът на неговия слон.

Повишиха скорост и тръгнаха към болницата. Имаха сериозен, съсредоточен вид в очакване на важните събития. Дори Якичка подразбра, че става нещо особено. Ушите на кучето щръкнаха, ноздрите му душеха въздуха. Но освен миризма на бензин, навярно не долавяха нищо друго.

Ето че се показа и болницата. Маншон намали скоростта, за да не вдига излишен шум. Не биваше да привличат вниманието.

Добре, че стаята на Волдемар гледаше към двора, а под прозореца растяха буйно разлистени дървета и храсти. Маншон отмина главния вход, направи полукръг около зданието и спря близо до прозореца на Волдемар.

Моторът утихна. Такава тишина. Повечето от прозорците тъмнееха, също и този на стаята на Волдемар.

— Да не е заспал? — зачуди се Полуобувка.

Маншон сви рамене:

— Я да се ослушаме. Чуе ли се хъркане, значи спи.

— Ако е буден, трябва да чуем стонове — напомни Полуобувка. — Остане ли сам, Волдемар започва да стене и да пъшка от мъка.

— Може само да е задрямал — намери разрешението Маншон.

Ослушаха се внимателно. Пълна тишина. Нито стон, нито хъркане.

— Трябва да дадем някакъв сигнал — предложи Полуобувка. — Няма да стърчим тук, докато съмне, я!

Имаше право, но що да сторят?

Полуобувка се сети — измъкна прашката си, слезе от автомобила, взе едно камъче и замери с него прозореца на Волдемар. Зън-н-н!

В същия миг оттам се показа разгневеното лице на Волдемар:

— Защо вдигате врява? — изсъска той. — Цялата болница ще вдигнете на крак!

— Прощавай! — прошепна Полуобувка. — Решихме, че си задрямал.

— Задрямал?! — изуми се Волдемар. — Как ще дремя точно в такъв момент? Не спя, а се подготвям!

Изчезна от прозореца и след няколко мига пак се показа.

— Нямате ли нещо, което да напъхам под одеялото? — запита той. — Сестра Кирсипуу не бива да разбере, че ме няма!

Маншон и Полуобувка мигом се досетиха за какво става дума и какво му е нужно на Волдемар. Но откъде да го вземат?! Нещо тъй голямо, че да го замести!

Внезапно Полуобувка си спомни за гумените кукли, които беше купил от магазина за играчки.

— Имам десет гумени Полуобувки! В името на свободата на Мъхеста брада съм готов да жертвувам девет от тях.

Волдемар се успокои напълно. Маншон и Полуобувка се заеха да надуват играчките и после ги подхвърлиха през прозореца на Волдемар. Девет бяха достатъчни. Сега под одеялото сякаш наистина се гушеше някой, все едно, че Волдемар спеше, завит презглава.

Настъпи решителният момент. Как щеше да успее Волдемар със своите счупени ребра и наранени вътрешни органи да скочи от прозореца? Какво от това, че беше на първия етаж. В неговото положение това беше твърде рисковано.

Както си беше в раираната болнична пижама, Волдемар се задържа върху перваза на прозореца, спуснал надолу крака.

— Какво става? — шепнешком запита Полуобувка.

— Знам ли? — простичко отвърна Волдемар. — Трябва да скачам, а хич ме няма в тази дисциплина.

— Ами спусни се по стената — посъветва го Полуобувка. — Много по-лесно е.

— Да се спусна, ама и за това никак не ме бива — призна унило Волдемар.

Тишина! Тягостна тишина!

Волдемар седеше на перваза, а смелчагите долу щяха да се пръснат от притеснение.

— Какво има още? — не се стърпя и подвикна Полуобувка.

— Събирам кураж! — отвърна Волдемар, съвсем посърнал.

Но внезапно наостри слух.

— Стъпки! Чувам стъпки по коридора!

И в същия миг скочи. Глух удар в тъмното и сподавен стон. Волдемар се просна на земята.

— Тихо, тихо! — Маншон прегърна Якичка, понеже започна да ръмжи и настръхна.

В стаята на Волдемар светна. Разбира се, сестра Кирсипуу правеше проверка. Не забеляза нищо подозрително. Волдемар спи, завит презглава — тя угаси и се измъкна на пръсти.

— Размина ми се — прошепна Волдемар. — Този път ми се размина. Но ако се върне, ще разбере цялата хитрост.

— Ударихте ли се? — запита го изтръпнал Полуобувка.

— По-скоро страшно се изплаших! — призна си Волдемар.

Той се настани в автофургона и погали кучето, което заръмжа нещо.

— Умно куче! — рече Волдемар. — Веднага познава добрите хора.

После обясни на Маншон по кои улици да минат, за да стигнат до зоопарка.

Зоопаркът се оказа недалеч от болницата, но пътуваха доста бавно. Маншон не се решаваше да повиши скорост с претоварения автомобил. Волдемар беше доста едър мъж.

Но ето ги и пред големия портал на зоопарка, където трябваше да стои нощният пазач.

Волдемар слезе от колата.

— Охо-о! — изненада се пазачът. — Отново в строя, така ли?

— Само временно — отвърна той. — Как е моят слон?

— Тъгува по тебе — отвърна пазачът. — Не кусва нито хапка и добре, че от време на време пийва по малко вода.

Волдемар се усмихна трогнат.

— Ще трябва да го поразходя из града. Това ще му възвърне апетита.

Пазачът запремига:

— Как така? Да го разходиш из града ли? Не-е, такова нещо няма да разреша. Затова съм тук, да пазя нито едно животно да не прекрачи портала. През деня прави каквото щеш със своя слон! Но нощем аз отговарям за него!

— Скъпи приятелю — започна Волдемар, — твой дълг е не само да пазиш животните, но и да се грижиш за тях. Ако не поразходя слона, той ще продължи да гладува, ще рухне съвсем и ти ще бъдеш виновен за това…

Волдемар продължи в този дух и беше толкова настойчив, че пазачът накрая отстъпи.

— Вземай слона и се махай от главата ми — вдигна ръце той. — Но не забравяй, че навън ти отговаряш за него!

Пазачът отвори и Волдемар изтича до клетката на своя слон. Маншон и Полуобувка гледаха усмихнати след него.

— Трудно е да се повярва, че ребрата му са начупени — не се сдържа Маншон.

— Ребрата, да, но не и душата — заключи Полуобувка.