Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (16)

План за освобождение

Щом пристигнаха в болницата, Маншон и Полуобувка завързаха Якичка за един стълб. Можеха и да не го правят — Якичка спокойно щеше да ги изчака. Но Маншон се безпокоеше, че хората ще вземат Якичка за бездомно куче. Затова настоя да остане вързано.

— Дано Волдемар днес е по-добре! — каза Маншон.

— Дано! — повтори Полуобувка. — Но най-опасно е това, че когато човек започне да оздравява, бърза да се вдигне на крака и става нетърпелив.

Влязоха в болницата, преминаха край гардероба и по коридора се насочиха към стаята на Волдемар.

Насреща им се зададе сестра Кирсипуу със спринцовка и ампули в ръка. Миналия път не им обърна никакво внимание, но сега на лицето й грейна усмивка.

— Здравейте, дребосъчета! — поспря се тя при тях. — Идвате пак при чичо Волдемар, а?

Смелчагите учтиво й се поклониха.

— Именно! — потвърди Полуобувка.

А Маншон запита:

— Как е той сега?

— Трудно е да се каже нещо определено — приветливо ги осведоми сестрата. — Стене както и преди, страх да те хване. Иначе не му липсва апетит, а и температурата му поспадна. Полека-лека се оправя.

— Неспокоен ли е? — полюбопитствува Полуобувка.

— О, да! — отвърна сестра Кирсипуу. — Много е неспокоен.

— Добър признак! — кимна Полуобувка.

Сестрата продължи:

— Право да ви кажа, дотегнаха ми вече неговите капризи. От него просто не ми остава време за другите болни. Днес ми е звънил поне десет пъти. И знаете ли за какво? Да ме пита кога ще го посетите пак!

— Ние ли? — изненада се Маншон.

— Ами да — усмихна се сестрата. — Каза ми още, че освен вас, нямал никой друг на света.

Тя тръгна, но си спомни за нещо, обърна се и ги попита!

— Вие бяхте смелчагите, нали?

— Да — потвърдиха те в един глас.

— Значи не съм се излъгала — успокои се сестрата. — Четох нещо за вас във вестниците. А къде е третият смелчак?

Можеха ли да помислят дори, че сестра Кирсипуу прекрасно знае каква е съдбата на Мъхеста брада.

— Отвлякоха го! — отвърна Полуобувка.

— Отвлекли ли са го? — смая се сестрата. — Боже мой!

Този път беше напълно искрена. Нейната приятелка не беше й обяснила откъде и как се беше сдобила с Мъхеста брада. Тъкмо затова сестра Кирсипуу ги запита:

— Как се случи това?

— Просто го откраднаха — отвърна Маншон. — Засега нищо повече не знаем.

— И представете си — намеси се Полуобувка, — открадна го една дама. Но ние вече имаме адреса й — булевард „Свобода“, номер девет.

— Точно така! — потвърди Маншон. — Ако зависеше от него, Мъхеста брада нито за миг не би останал там. Ние добре го познаваме.

— Само че… — повиши глас Полуобувка. — Да се надяваме, че това няма да е задълго.

Любопитство жегна сестрата.

— Наистина ли?

— Ще го освободим — кимна й Маншон.

Полуобувка добави:

— Искаме да се посъветваме с Волдемар как да направим това.

— О-о! — отвърна сестрата. — Интересно, много интересно! Чичо Волдемар ще ви даде наистина добър съвет.

Тя неочаквано се разбърза.

— Трябва да вървя — усмихна им се тя. — Чакат ме!

И си тръгна, макар никой да не я чакаше. Отиде веднага телефонира на своята приятелка.

— Извинете, че ви безпокоя — заговори тя, когато отсреща вдигнаха слушалката. — Но в града се носят неприятни слухове. Казват, че вие сте отвлекли дребосъчето и сега насила го държите при себе си. Какво ли не измислят хората!

— Кой? — раздаде се от другия край на жицата. — Кой ги мънка тия?

И когато сестра Кирсипуу й предаде подробно своя разговор Маншон и Полуобувка, тя отвърна с горчивина:

— Надявам се, че вие, сестра Кирсипуу, не вярвате на подобни измишльотини! Намерих това дребосъче заспало върху голата земя в една кучешка колибка. Нима е отвличане това, че го настаних в дома си. Нима е насилие, че като родна майка грижа за него, храня го, обичам го?

— Не го взимайте присърце! — опита се да я успокои сестра Кирсипуу. — Празни приказки! Но все пак бъдете нащрек, те кроят план за освобождение. Ако науча нещо повече, веднага ще ви позвъня.

— Много съм ви благодарна! — трогна се дамата. — Цялата вечер ще си бъда у дома.

В това време Маншон и Полуобувка почукаха на вратата на Волдемар. И дочуха пак стонове.

— Моля! — високо се обади Волдемар.

Когато смелчагите влязоха, той просто засия:

— Най-сетне! От ранни зори ви чакам!

Маншон му подаде букет цветя, а Полуобувка сложи на нощното шкафче кутия шоколадови бонбони. Този път и двамата бяха единодушни, че с празни ръце не се отива при болен. Волдемар явно се трогна. Отвори кутията и им я подаде да се почерпят.

— Хапнете си! — покани ги той. — Не се стеснявайте!

Те никак не се стесняваха. Маншон взе един, а Полуобувка цели седем бонбона.

— Как се чувствуваш? — запита Маншон.

Волдемар сърдито изръмжа:

— Много добре, но тия тук са решили да ме държат в болницата бог знае докога. Всяка нощ сънувам моя слон. Не мога да живея без него. Физическите страдания са нищо пред болката на душата. Но вие едва ли разбирате нещо от всичко това.

— Защо да не разбираме? — засегна се Полуобувка.

А Маншон добави:

— И нас ни разделиха насила с един приятел.

— Така ли? — повдигна вежди Волдемар.

Маншон и Полуобувка му разказаха всичко от игла до конец. Как онази дама им дойде на гости, как после Мъхеста брада изчезна, как неочаквано се срещнаха в парка и как се добраха до адреса на тая жена.

— И сега Мъхеста брада е затворен — рече в заключение Полуобувка. — Напъхали са го в чантата, която в момента виси през един прозорец на третия етаж.

Волдемар изслуша цялата тази история с интерес и искрено състрадание.

— А бе то тия жени… — въздъхна той. — Цял живот съм се държал на една педя от тях. И добре съм правил! Нищо добро не може да се очаква от тях. Но така е било и тъй ще си остане!

Вратата на стаята тихичко се отвори и при тях влезе сестра Кирсипуу. Беше дочула последните думи на Волдемар.

— Вия какво одумвате жените? — закани му се тя. — А кой ще се грижи за вас, ако не са те? Тук в болницата кой нави оправя? Такива като мен например! Представителка на нежния пол.

От учтивост Волдемар не й възрази, но по израза на лицето му можеше да се разбере, че не оценява особено високо грижите, полагани от нея.

На Маншон и Полуобувка им беше ясно, че сестрата няма никаква работа при тях, нито пък Волдемар я беше повикал.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо? — запита сестрата и в този миг забеляза цветята, които беше донесъл Маншон.

— Ето на, виждате ли, че не можете без жените? Цветята веднага трябва да се сложат във вода.

— О, да, забравихме! — избоботи за извинение Маншон и се огледа за ваза.

Но сестрата вече беше намерила, пусна крана и наля вода, след което натопи цветята в нея. После оправи възглавницата на Волдемар и любезно се обърна към него:

— Ако има нещо, позвънете!

Когато вратата се затвори след нея, Волдемар промърмори:

— Дотегнала ми е с тези нейни грижи! Понякога имам чувството, че си играе с мен като с кукла.

— Горкият Мъхеста брада навярно е в същото положение — Побърза да добави Маншон.

— Възможно е — кимна Волдемар. — Вашият приятел навярно има страшна брада. А жените днес на такива брадати налитат. Като работник в зоопарка мога да твърдя, че колкото по-рошаво и по-космато е едно животно, толкова повече се харесва на разните му там дамички. В зоопарка ще ги видите как се трупат и не крият желанието си, че искат да ги притежават, да ги мачкат в ръцете си. Но аз ви казвам, скъпи приятели, че животните не са никакви играчки…

— Правилно! — побърза да се съгласи Полуобувка. — Нашият Мъхеста брада не е някакво животинче и все пак…

Волдемар го прекъсна:

— И все пак е живо същество, нали? А никое живо същество не бива да се превръща в играчка. Трябва да му се прекланяме, както се прекланяме пред самия живот.

Волдемар потъна в размисъл. Между веждите му се появи дълбока бръчка. Маншон и Полуобувка не се досещаха за какво толкова размишлява, но той беше тъй съсредоточен, че те не се решаваха да го безпокоят с въпроси.

Най-после лицето на Волдемар се разведри.

— Ще смъкнем вашия Мъхеста брада от прозореца с хобот!

— С хобот ли? — ахна Полуобувка.

— С какъв хобот? — не проумяваше Маншон.

— Със слонски естествено — обясни им Волдемар. — С какъв друг хобот?

— Боже господи! — дочуха нечие възклицание до вратата.

И тримата се обърнаха натам. Сестра Кирсипуу беше влязла безшумно при тях, без да я забележат.

— Боже господи! — повтори тя. — Такъв смел и находчив план! Възможно ли е да освободите дребосъчето с хобот?

Волдемар не отговори. Той метна към сестра Кирсипуу недоверчив поглед.

— Вземете си един бонбон, моля! — най-после продума той.

Сестра Кирсипуу си взе от кутията един бонбон.

— Хайде още един! — отново я покани Волдемар.

Нямаше как, беше ги дочула и вече знаеше за техния план. В никакъв случай не биваше да я дразнят. Иначе всичко ще отиде по дяволите!

— Благодаря — усмихна им се сестрата и лапна още един бонбон. — Днес сте много любезен!

— Надявам се любезността ни да бъде взаимна — строго я погледна Волдемар.

— Но разбира се!

Сестрата пак оправи възглавницата му и се измъкна също тъй неусетно, както беше дошла.

Едва дочакал да си излезе, Волдемар се надигна и стана от леглото. Закрачи напред-назад, после спря и произнесе твърдо и решително:

— Ще освободим Мъхеста брада още тази нощ! Ще се намерят сили у мен, нищо, че ребрата ми са счупени!