Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (14)

Разходката на Мъхеста брада

Домакинята се настани в креслото и заръча на Мъхеста брада да застане мирно до нея.

— И така, мой мъничък — втренчи тя непроницаем поглед в Мъхеста брада, — каза ми, че си искал да се поразходиш?

— Искам, разбира се — кимна Мъхеста брада. — Ходилата страшно ме засърбяват, ако дълго време не стъпвам по земя.

— Добре! — съгласи се дамата. — Да допуснем, че това е така. Но моля ти се, защо трябваше да се завираш под корема на кучето? Защо не ми каза какво искаш?

— Боях се, че няма да ме разберете — обясни Мъхеста брада. — Днес хората така са свикнали да седят в къщи. Излизат навън само ако имат неотложна работа.

— Виж, това не се отнася до мен — усмихна се дамата. — Не зная само как ще можем да се разхождаме.

Но ето че след малко тя заяви:

— Заедно ще се разхождаме, миличкият ми!

Мъхеста брада се умърлуши. В главата му се блъскаха какви ли не мисли. На разходка с нея… Няма да му се удаде да й се изплъзне тъй лесно. С него щяла да се разхожда… Как ще й избяга тогава…

— Не се ли радваш? — прекъсна мислите му тя.

— Радвам се — избоботи Мъхеста брада. — Образно казано, направо плувам в морето на радостта!

— Наблизо има разкошен парк — осведоми го дамата. — Чудесен природен кът сред каменния град. Там ще чуеш песента на птиците, ще вдъхнеш аромата на цветята. Ще усетиш земята под нозете си.

„Дано успея да се шмугна някъде под храстите — мислено продължи разговора Мъхеста брада. Така да се скрия, че никой да не ме намери…“

Уви, всички планове безнадеждно рухнаха само за миг. Дамата стана, отвори едно шкафче и каза:

— Нашийникът и верижката на кучето ми все още са добре запазени. Ето ги тук. Няма да се обидиш, ако ги използувам, нали? Според мен много ще ти отиват.

Мъхеста брада не можа да си поеме дъх. Нашийник ще му слага пък тая! Нашийник и верижка като на куче!

— Я да видим, мъничкия ми! — приближи се тя до него. — Как ли ще стане тая работа?

От изумление Мъхеста брада не смогна да продума, не се и помръдна дори. Затвори очи, изпълнен с ужас. И тогава усети как нашийникът опаса гърлото му, после се проточи и верижката.

— Е? Как е? Стяга ли те?

Мъхеста брада преглътна.

— Стиска ми гърлото — оплака се той.

Но дамата не му обърна внимание.

— Трябва да свикваш! С всичко се свиква!

Мъхеста брада най-сетне отвори очи и умолително погледна към нея.

— Знаете ли — отчаяно започна той, — на малките деца им слагат ремъци, когато се учат да ходят. Те се закрепят около гърдите и помагат на малкото да се държи здраво на краката си. Не бихте ли купили и за мен такова нещо? Ще изглеждам някак по-солиден.

Това предложение не й хареса.

— Че какво дете си ти? — възрази дамата. — Ходиш добре, не залиташ. Не е ли така? Я си помисли само как би изглеждал с брада на старец, пък с бебешки ремъци? Истински цирк!

Нямаше смисъл да се спори с нея. Нали е от онези хора, които правят каквото си щат.

— Разбира се, трябва да ти сложа и намордника! — спомни си дамата.

— Как? — изкрещя Мъхеста брада. — Защо?

— Ще изглеждаш съвсем добре! — успокои го тя.

И с мигновено движение му нахлузи намордника през главата. Сега устата му беше тъй яко затисната, че не можеше да отрони нито дума, камо ли да протестира.

Така излязоха навън и поеха към парка.

— Главното е сега да не се дърпаш напред, иначе ще те стяга нашийникът.

Самата тя обаче бързо крачеше напред и Мъхеста брада едва я догонваше.

Доста повървяха и в един миг Мъхеста брада се сети, че никой не му обръща внимание. Хората сега се държаха съвсем другояче. Само поглеждаха към него и се усмихваха, никой не се спря за автограф, нито някой изрази уважение към него. „Да, славата ми е залязла — натъжи се Мъхеста брада. — Колко мимолетно е всичко на този свят!“

Но той не знаеше истинската причина. И как да се досети, че в града е пристигнал най-високият човек на света. Сега той бе център на вниманието и към него бяха отправени всички почести.

„Не бива да се разчита на славата — размишляваше Мъхеста брада. — Човешкото достойнство е над всяка слава и него трябва да опазиш. Да се оценява личността не по преходната слава. Достойнството трябва да бъде съхранено и когато славата угасне. Макар и вързан с верижка, пак да се държиш достойно. Не е така лесно, разбира се! И за кучетата е истинско изпитание. Това не винаги им се удава, особено с намордник.“

Така или иначе, Мъхеста брада реши да не проклина съдбата си.

Мислите му се насочиха към природата. Живата, вечната природа! Вече бяха стигнали до парка.

Сега дамата стана по-внимателна, защото в парка той изведнъж забърза напред и опъна верижката.

— Потърпи малко! — скара му се тя. — Забрави ли какво ти казах? Да не се дърпаш!

Мъхеста брада позабави крачка и те тръгнаха из алеите, които се виеха сред дървета и храсти.

— Чудесен парк! — не скриваше своя възторг дамата. — Прелестно място за отдих и размисъл!

Вървяха съвсем бавно, дамата току се спираше, за да може Мъхеста брада да вдъхне аромата на разкошните цветя.

— Почти всички водят кучетата си на разходка тук — осведоми го тя. — Когато моята Жужа беше още жива, идвахме даже по два пъти на ден!

Дамата се разбъбри както никога досега. Говореше за парка, за своето кученце Жужа и за какво ли не още! Мъхеста брада я слушаше с половин ухо. Тайничко пъхна ръка под брадата си и заопипва нашийника. Как ли би могъл да го разкопчае?

Ах, само да успее… От едната страна на алеята е лехата с цветя, но от другата са такива гъсти храсти, че… Мигом би се изгубил в тях. Нека да го хване тогава! Ще го намери сред тия буйни храсталаци, но друг път…

Не напипа никаква закопчалка. Гола каишка. Случайно или нарочно, закопчалката беше обърната чак на тила му. Да можеше да извие този нашийник и да го смъкне отпред! Да става каквото ще, трябва да го направи!…

— Какво има? — рязко го дръпна дамата.

Мъхеста брада мигом прибра ръката си изпод брадата!

— Не си струва да опитваш — ехидно му рече жената. — Закопчалката е чак на тила ти.

Продължиха да се разхождат. Засега трябваше да се откаже от плановете си за бягство.

Зададе се един възрастен човек, придружен от огромно куче със страхотно грозна муцуна.

— Това е дог — обясни госпожата. — Най-едрото куче на света.

Когато приближиха до тях, старецът спря и догът последва примера му. Човекът впи очи в Мъхеста брада, кучето му също.

— Извинете — обърна се старецът към дамата, — чиста порода ли е?

Ставаше дума естествено за Мъхеста брада.

Догът завря ужасната си муцуна в Мъхеста брада и съвсем неприлично започна да го души.

„И кучето като стопанина си! — разгневен помисли Мъхеста брада. — Еднакво досадни и двамата!“

Но дамата не се засегна, този невероятен въпрос дори й се хареса.

— О, моето дребосъче е чистокръвно — похвали се тя.

— А бихте ли ми казали откъде го имате? Интересува ме такова кученце.

— За съжаление то е единствен екземпляр — вежливо се усмихна дамата. — Друг представител от този род няма, ако толкова ви интересува.

— Ах, тъй значи! — зачуди се старецът и лицето му видимо посърна.

— Наистина е невъзможно! — откровено се засмя дамата. — Но вие имате чудесен дог!

— О, да! — избоботи старецът и продължи своя път.

Догът избоботи като него и го последва.

— Видя ли? — победоносно възкликна дамата. — Неговият дог е чудесен, но ето че ми завидя за теб!

Продължиха да се разхождат и навлязоха дълбоко в парка. Срещаха все повече и повече кучета.

— Гледай — рече дамата и посочи едно кученце, — това е френска болонка, много рядък екземпляр. То е като сянка на своя господар, изобщо не може да живее без него.

Мъхеста брада долови в гласа й особена нежност.

— Моята Жужа също беше френска болонка — добави тя.

Известно време вървяха мълчаливо, после дамата пак взе да му показва различните породи кучета.

— Нюфаундлендско — посочи тя едро, черно като смола, с гъста козина куче, което мина наблизо. — Те са най-добрите плувци и най-важното, умеят да спасяват удавници!

— М-м! — искаше да продума нещо и Мъхеста брада.

— А това е ирландски сетер — посочи дамата едно високо, с големи провиснали уши ловно куче. — Онова до него е пудел, страшно весело същество. А това…

Гласът на дамата внезапно секна. Мъхеста брада вдигна смутено очи към нея.

— Да се връщаме — прошепна яростно тя. — Бързо в къщи!