Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (13)

Якичка преяжда

Маншон и Полуобувка бяха така преуморени от всичко преживяно през изминалия ден, че се пробудиха от сън едва когато часовникът върху старинната кула отброи дванайсет удара. След като хубаво се бяха наспали, сега и двамата бяха бодри, преизпълнени с енергия.

— На работа! — провикна се Полуобувка.

— На работа! — повтори думите му и Маншон.

Отидоха в бюфета на хотела и набързо закусиха с голям апетит.

— А сега да открием и Мъхеста брада! — каза Маншон.

Полуобувка вдигна пръст, за да му припомни нещо:

— Забравяш, скъпи мой, че на двора те очаква едно друго живо същество. И ако се не лъжа, то е малко, мило кученце, на което също му се ще да хапне нещо.

— О, боже мой! — усмихна се засрамен Маншон. — Как щях да забравя! Явно остарявам, щом паметта ми ми изневерява така!

Полуобувка се засегна:

— Я не дрънкай глупости! По твоя маншон не съм забелязал още нито едно бяло косъмче. Чисто и просто не си свикнал да се грижиш за още някого.

— Така ли мислиш?

— Разбира се! — потвърди Полуобувка. — Който се е наел да си има куче, вече не принадлежи на себе си. Казано по-точно принадлежи на своето куче.

Маншон мълчаливо прие тези думи и даже малко се натъжи. Никога ли нямаше да принадлежи сам на себе си? Как така? Почувствува се някак угнетен, но като си спомни как снощи беше повел кучето си към двора на хотела да го настани в колибката, настроението му отново се възвърна. Как мило го беше погледнало то, как жалостиво заскимтя, та Маншон едва се реши да го изостави само в колибката. Кученцето беше тъй привързано към него, че и Маншон нямаше нищо против да принадлежи само на него.

Той енергично пристъпи към бюфета и поръча:

— Моля ви, по един килограм шунка и пача!

— Толкова много? — смая се момичето на бюфета. — За едно дребосъче!

Маншон свъси вежди:

— Не е за мен — важно обясни той. — Имам си куче!

— Искам да те предпазя от увлечения, скъпи Маншон! — вдигна пръст Полуобувка. — Внимавай да не разглезиш кучето си, че после ще ти изяде ушите!

— А как иначе? — отвърна Маншон.

Продавачката вече претегляше шунката и попита:

— Да я оставя ли малко повече?

— Разбира се! — съгласи се Маншон.

Полуобувка си знаеше, че няма защо да го уговаря повече да внимава за кучето си. Сърцето на Маншон беше обзето от внезапна любов с такава сила, че беше излишно да се надява, че ще се придържа към някакви разумни граници.

„Главното е, че го обича! — примири се Полуобувка. Нека глези кучето си, негова работа!“

Маншон изпитваше радост, която Полуобувка не можеше да проумее.

Момичето от бюфета вече опаковаше шунката и се зае с пачата.

— Чудесна телешка пача! — обади се тя. — Съвсем прясна, днес ми я донесоха. И аз си имам кученце. Фокстериер. Вашето каква порода е?

Каква ли порода беше Якичка? Маншон съвсем не знаеше и в отговор само сви рамене. Но Полуобувка побърза да отговори:

— Смелтериер! Най-добрата порода, само за смелчаги.

— Ах, смелтериер! — мило се усмихна момичето. — Тази телешка пача е хубава и лесно смилаема. Да ги направим ли два килограма?

— Моля! — съгласи се Маншон и не забеляза как изохка Полуобувка.

Маншон грабна по един пакет под мишница и така забърза към своя любимец, че Полуобувка едва го догонваше по коридора.

Наложи се да почакат асансьора и обикновено спокойният Маншон изведнъж се оказа страшно нетърпелив:

— Невъзможно! — пъхтеше той под тежестта на пакетите. — Уж първокласен хотел, а никакъв ред! Асансьорите им тромави като мулета!

— Не се горещи, де! — успокояваше го Полуобувка. — По-рано или по-късно, има ли значение? Якичка няма да зарита от глад!

— Тъй значи, а! — сопна му се Маншон.

Асансьорът пристигна. Маншон и Полуобувка се спуснаха долу, а когато изтичаха в двора, веднага разбраха, че Якичка съвсем не примираше от глад. Пъргаво се втурна от колибката и радостно заподскача край тях.

— Якичка, кученцето ми! — разнежи се Маншон.

Якичка лаеше щастливо. Рипваше към гърдите на Маншон, но тъй като той беше нисичък, Якичка просто го прескачаше. Ето и сега, само от вежливост Якичка се завъртя около Полуобувка, а после не се отдели от Маншон и подскачаше, без да откъсва очи от него.

Неочаквано кучето се закова на място и ноздрите му се разшириха.

— Аха, усети храната! — подхвърли Полуобувка.

Маншон блажено се усмихна. Разви първо шунката, после и пачата и тикна всичко това под носа на Якичка.

— Я виж, ще ти хареса ли?

Кучето не дочака повторна покана и яростно захапа пачата.

— Яж, яж! — подканваше го Маншон. — Пачата е телешка, съвсем прясна.

— И лесно смилаема! — добави Полуобувка.

— Хареса му — засмя се Маншон.

Най-после пачата свърши.

— Страшно е! — възхити се Полуобувка. — Просто невероятно! Такова едно мъничко същество, къде побра в себе си толкова пача?

Маншон се направи, че не го чу.

— Жалко, че не помолихме продавачката да нареже шунката на парченца — изломоти той. — Такова малко кученце как ще се справи с цяло парче шунка?

Полуобувка разбра накъде биеше Маншон. Имаше предвид джобното му ножче, с което можеше да нареже шунката.

Полуобувка въздъхна отегчен, извади ножчето и се зае с шунката. Отряза парченце и Якичка веднага го налапа, отряза друго — пак.

— Бедничкото ми то! — въздишаше Маншон. — Кой знае откога не е яло!

— Може и така да е — съгласи се Полуобувка. — Но аз не бих го хранил с такива лакомства, тъкмо защото е гладувало. Като го гледам сега, чак и на мен ми се прияде.

— Ти да не се каниш да излапаш храната на бедното кученце? Ако нещо остане, тогава да!…

Но на Якичка дори не му стигна. Омете всичко до трошица и втренчи в Маншон такива очи, като да му беше малко.

— Дали да не му купя още? — попита Маншон.

Полуобувка не се сдържа:

— Не прекалявай с тази твоя слабост! Ако то не знае мяра, поне ти бъди разумен! Ще ти кажа, че преяждането е нещо по-лошо от гладуването! И големият познавач на природата Мъхеста брада ще ти каже същото!

— Така ли мислиш? — загрижено отвърна Маншон.

— Разбира се! Никак не бих се изненадал, ако това пиршество докара някое разстройство на Якичка.

— Какво да правя сега? — уплаши се Маншон. — Как да го предпазя да не се разболее?

— Има само едно средство — важно заяви Полуобувка. — Да се изведе на разходка.

— Разходка ли? — изненада се Маншон. — Чисто и просто разходка?

— Точно така — потвърди Полуобувка. — Всеки, който притежава куче, знае, че трябва да го води на разходка. А ако кучето е преяло, трябва да ходиш с него през целия ден.

— Ти си уверен, че ще помогне, а? — обнадежден запита Маншон.

— Сигурен съм! — кимна Полуобувка. — Само че трябва да му купим една верижка и после да го заведем в парка или на някоя поляна, където никой няма да ни пречи да го разхождаме.

Маншон въздъхна облекчено.

— Да вървим тогава! Да не губим време!

Издирването на Мъхеста брада засега трябваше да се отложи. Какво да правят, та нали Якичка им е на главата сега. И Мъхеста брада би одобрил това, дори можеше да ги похвали. В никакъв случай не би позволил да го търсят, щом кучето е с разстроен стомах.