Тери Пратчет
Изумителният Морис и неговите образовани гризачи (9)

Глава 9

Из „Г-н Бънзи има приключение“

— Най-сетне! — Злобина се измуши от въжетата. — Все си мислех, че плъховете гризат по-бързо.

— Те използваха нож — натърти Кийт. — И можеше да им благодариш, нали?

— Да, да, кажи им, че съм им много благодарна — избъбри Злобина, изправяйки се на крака.

— Кажи им го ти!

— Извинявай, но ми се струва доста нелепо да… говоря на плъхове.

— Сигурно е разбираемо — съгласи се той. — Ако са те възпитавали да ги мразиш, защото са…

— О, не е за това. — Момичето отиде до вратата и се взря в ключалката. — Просто е толкова… детинско. Толкова… дрън-дрън. Толкова… в стил „господин Бънзи“.

— Господин Бънзи? — изцвърка Праскови и наистина беше цвъртеж — дума, прозвучала като някакво тънко писукане.

— Какво за господин Бънзи? — сепна се Кийт.

Злобина бръкна в джоба си и измъкна комплекта огънати фиби.

— О, едни книжки, написани от някаква глупава жена — изтърси тя, ръчкайки ключалката. — Глупотевини за лигави дечица. Има там един плъх и един заек, и една змия, и кокошка, и бухал, и всичките се размотават с дрехи, и говорят с хора, и всички са толкова мили и приятни, че направо да ти се доповръща. Знаеш ли, че баща ми си ги пази до една още от своето детство? „Г-н Бънзи има приключение“, „Заетият ден на г-н Бънзи“, „Плъхи Рупърт помага в беда“… всичките ми ги изчете, когато бях малка и в нито една няма ни едно интересно убийство.

— Май е по-добре да млъкнеш — каза Кийт. Не смееше да погледне към плъховете.

— Няма подтекстове, няма светски коментари… — продължи Злобина, все така човъркайки ключалката. — Най-интересното, което изобщо се случва, е, когато патицата Дорис си загубва обувката — патица си загубва обувката, схващаш ли? — пък тя се оказва под леглото, след като са похабили цялата приказка в търсене. На това спираща дъха фабула ли му викаш? Защото според мен не е. Ако хората ще си измислят глупави истории за животни, дето се правят на хора, може поне да вмъкнат малко интригуващо насилие…

— О, господи! — обади се Морис зад решетката.

Този път Кийт погледна надолу. Праскови и Опасна Тиква не бяха там.

— Все не ми даваше сърце да им кажа — оправда се той пред никого конкретно. — Те вярваха, че всичко е истина.

— В страната на Пухкав Задник сигурно — подметна Злобина и се изправи, когато ключалката изщрака окончателно. — Но не и тук. Можеш ли да си представиш, че някой действително е измислил това име и не се е разхилил? Хайде да тръгваме.

— Ти ги разстрои — каза Кийт.

— Виж, ще се махаме ли оттук, преди да са се върнали плъхоловците, или какво? — сопна се Злобина.

„Проблемът с това момиче е — помисли си Морис, — че хич не го бива да се вслушва в начина, по който му говорят. Всъщност не го бива да се вслушва изобщо, като става дума за това.“

— Не — запъна се Кийт.

— Не какво?

— Не, няма да тръгна с теб — кресна той. — Тук става нещо лошо, много по-лошо от това разни тъпаци да крадат храна.

Морис ги загледа как заспориха отново: „Хора, а? Мислят си, че са властелини на света. Не като нас, котките. Ние знаем, че сме. Някога да сте виждали котка да храни човек? Казусът е доказан.“

„Как крещят хората“ — изсъска слаб глас в главата му.

„Това съвестта ми ли е?“ — запита се котаракът. Собствените му мисли отвърнаха: „Кой, аз? Не. Но сега, като им каза за Прибавки, се чувствам доста по-добре.“ Той неспокойно пристъпи от лапа на лапа.

— Е, добре тогава — прошепна той към корема си. — Ти ли си, Прибавки?

Това го тормозеше от мига, в който проумя, че е изял един Променен. Те имаха гласове, нали? Ами като изядеш някой от тях? Ако гласовете им останат вътре в теб? Ами ако… сънищата на Прибавки се преселят с него? Подобно нещо може сериозно да наруши редовната котешка дрямка, наистина.

„Не — прозвуча гласът като шум от вятър в далечни дървета, — аз съм. Аз… ПАЯК.“

— О, ти си паяк? — полугласно рече Морис. — С паяк се справям и с три лапи, вързани на гърба.

„Не паяк. ПАЯК.“

Думата действително болеше. Преди малко не я усети така.

„Сега съм в ГЛАВАТА ти, котко. Котки, котки, лоши като кучетата, по-лоши от плъхове. Аз съм в ГЛАВАТА ти, никога няма да се МАХНА.“

Лапата на Морис потрепна.

„Ще бъда в СЪНИЩАТА ти.“

— Виж сега, аз просто минавам оттук — отчаяно изшептя той. — Не си търся белята. Аз съм ненадежден! Аз съм котарак! Аз не бих си вярвал, а аз съм мене си! Просто ме пусни на хубав свеж въздух и веднага ще се махна от твоето… руно или крайници или козина или каквото там!

„Ти не искаш да ИЗБЯГАШ.“

„Точно така — помисли си Морис, — не искам да избягам… я чакай малко, аз искам да избягам!“

— Аз съм котарак! — измърмори той. — Никой плъх не ще ме подчини. Ти се опита!

„Да — отвърна гласът на Паяк, — но тогава ти беше СИЛЕН. Сега малкото ти съзнание се върти в кръг и иска някой друг да мисли вместо него. Аз мога да мисля вместо теб.

Аз мога да мисля вместо ВСИЧКИ.

Винаги ще бъда с теб.“

Гласът заглъхна.

„Добре — помисли си Морис. — Време е да си кажем «сбогом» тогава, Кански Мекиц. Купонът свърши. Плъховете си имат куп други плъхове и даже тези двамата човеци се имат един друг, но аз си имам единствено себе си и бих искал да се отведа някъде, където не ми говорят странни гласове.“

— ’Звинете — надигна глас той. — Тръгваме или какво?

Двамата се обърнаха към решетката.

— Какво? — каза Кийт.

— Бих предпочел тръгване — изпъшка котаракът. — Ще издърпаш ли тази решетка, а? Цялата е изгнила, не би трябвало да е проблем. Браво на момчето. А сега можем да офейкаме…

— Извикали са свирач на плъхове, Морис — задъха се Кийт. — А Кланът се разпиля навсякъде. Ще пристигне тук сутринта. Истински свирач, Морис. Не измамник като мене. Те имат магически свирки, нали знаеш? Искаш ли да видиш онова да се случва на нашите плъхове?

Новата съвест яко срита Морис.

— Е, не точно да видя — неохотно отвърна той. — Не и онова, не.

— Добре. Значи няма да офейкваме.

— О? И какво ще правим тогава? — намеси се Злобина.

— Ще говорим с плъхоловците, щом се върнат. — Кийт имаше умислен вид.

— И защо смяташ, че ще говорят с нас?

— Защото ако не говорят с нас — заяви момчето, — ще умрат.

 

 

Двайсет минути по-късно плъхоловците пристигнаха. Вратата на бараката им бе отключена, изблъскана и затръшната. Освен това, Плъхоловец 2 я залости отвътре.

— Сещаш ли се дето разправяше как щяло да е такава хубава вечер? — попита той, опирайки се задъхан на нея. — Я пак повтори, щото си мисля, че тоя момент го пропуснах.

— Млъкни — каза Плъхоловец 1.

— Някой ме фрасна по окото.

— Млъкни.

— И май си изгубих портфейла. Двайсет кинта са това, дето няма да ги зърна скоро.

— Млъкни.

— И не успях — да взема ни един от оцелелите след последния тур плъхове!

— Млъкни.

— Пък и кучетата зарязахме! Можехме да поспрем и да ги развържем! Някой ще ги гепи.

— Млъкни.

— Плъховете често ли фъркат така из въздуха? Или това е от ония неща, дето научаваш само като станеш хвалифициран плъхоловец?

— Казах ли ти да млъкнеш?

— Да.

— Млъкни! Добре. Изнасяме се веднага. Взимаме парите и свиваме някоя лодка долу от кея, ясно? Оставяме всичко непродадено и просто тръгваме.

— Просто така? Джони Безръкия и момчетата му идват по реката утре вечер да вземат следващата пратка и…

— Тръгваме, Бил. Надушвам, че нещата отиват на зле.

— Просто така? Той ни виси двеста дол…

— Да! Просто така! Време е да се омитаме! Изгърмяхме си патроните, птичката литна, котката офейка! В… ти ли каза това?

— Кое?

— Не каза ли току-що „де да бях“!

— Аз? Не.

Плъхоловецът огледа бараката. Бяха сами.

— Добре, тогава — поотпусна се той. — Беше дълга нощ. Виж, когато нещата почнат да тръгват на зле, е време за омитане. Никакви капризи. Просто тръгваме, ясно? Не искам да съм тук, като дойдат да ни търсят. И не искам да се срещам с никой от ония свирачи на плъхове. Те са спецове. Пъхат си носа навсякъде. И струват много пари. Хората ще задават въпроси, а последният въпрос, който искам да поставят, е: „Къде изчезнаха плъхоловците?“ Схващаш ли? Добър в занаята си е оня, който знае кога да спре. Как ни се котират спестяванията… Какво каза?

— Кой, аз? Нищо. Чаша чай? Чаша чай винаги ти действа добре.

— Не каза ли „котирай се отзад“?

— Само попитах дали искаш чаша чай! Честно! Добре ли си?

Плъхоловец 1 се втренчи в приятеля си, като че се опитваше да види лъжата, изписана на лицето му. После се поотпусна:

— Да, да. Добре съм. С три лъжички захар тогава.

— Така и трябва — каза Плъхоловец 2, отброявайки лъжиците. — Поддържа кръвната захар. Човек трябва да се грижи за себе си.

Плъхоловец 1 взе чашата, отпи и се вторачи във въртящата се повърхност на чая.

— Как се забъркахме в това? — измърмори той. — Имам предвид всичко това ’наеш ли? Понякога се будя нощем и си мисля то т’ва е тъпня, а после идвам на работа и всичко изглежда, е… практично. Имам предвид, крадем стока и клепаме плъховете, да, охранваме големи яки плъхове за арените и връщаме онези, дето оцеляват, за да добием още по-големи плъхове, да, но… не ’нам… не бях от ония типове, дето овръзват хлапета…

— Ама направихме куп мангизи.

— Да-а. — Плъхоловец 1 разбърка чая си и отпи още една глътка. — Това е то, предполагам. Това нов чай ли е?

— Не, Лорд Грийн си е, както обикновено.

— Малко е по-различен на вкус. — Плъхоловец 1 пресуши чашата и я сложи на пейката. — Окей, давай да вземаме…

— Май стига толкова — обади се глас отгоре. — А сега стойте мирно и ме слушайте. Ако избягате, ще умрете. Ако дърдорите много, ще умрете. Ако се помотвате много, ще умрете. Ако се мислите за умници, ще умрете. Някакви въпроси?

Няколко струйки прах се процедиха през мертеците. Плъхоловците вдигнаха очи и видяха отгоре да наднича котешко лице.

— Това е проклетият котак на хлапето! — извика — Плъхоловец 1. — Казах ти, че ме гледа особено!

— На ваше място нямаше да се цъкля насам — словоохотливо рече Морис. — Щях да се цъкля в отровата за плъхове.

Плъхоловец 2 се обърна към масата.

— Ей, кой е крал от отровата? — кресна той.

— О — каза Плъхоловец 1, който мислеше доста по-бързо.

— Крал? — възмути се Морис. — Ние не крадем. Това е присвояване. Ние само я преместихме.

— О — отрони Плъхоловец 1 и се свлече внезапно на стола.

— Това нещо е опасно! — ядоса се Плъхоловец 2 и зашари с поглед за нещо за мятане. — Не ти е работа да го пипаш! Казвай веднага къде е!

Капакът на пода отскочи с издумване. Подаде се главата на Кийт, а после и стълбата. Плъхоловците гледаха слисани.

Той държеше смачкана книжна кесия.

— О, майчице! — извика Плъхоловец 1. — Какво си направил с отровата? — изръмжа Плъхоловец 2.

— Ами — проточи Кийт — сега, като се замисля, май я сложих повечето в захарта…

 

 

Загар се събуди. Гърбът му гореше и не можеше да диша. Чувстваше притискащата тежест на капана върху себе си и ужасната захапка на стоманените зъбци през корема си.

„Не би трябвало да съм жив — помисли си той. — Де да не бях…“

Той се опита да се надигне, което само влоши нещата. Болката се завърна с нова сила, когато се отпусна обратно.

„Заклещен като плъх в капан — помисли си той. — От кой ли модел е?“

— Загар?

Гласът дойде някъде отстрани. Загар се опита да извика, но и най-малкото движение го вкопаваше все повече в зъбците под него.

— Загар?

Той успя да изцвърти слабо. Думите боляха твърде много.

Лапи задраскаха напред в сухата тъмнина.

— Загар!

Миришеше на Питателна.

— Гнх — успя да се обади той, опитвайки се да извърти глава.

— Ти си заклещен в капан!

Това му дойде прекалено и макар всяка дума да беше агония, процеди:

— О… така ли?

— Да отида да докарам С-сардини, а? — заекна Питателна.

Загар усещаше с носа си как паниката се надига в нея. А нямаше време за паника.

— Не! Кажи… ми… — задъха се той — … кой… модел… капан?

— Ъ-ъ… ъ-ъ… ъ-ъ… — запъна се Питателна.

Загар пое дълбок, изпепеляващ дъх.

— Мисли, ти… жалък уринерецо!

— Ъ-ъ, ъ-ъ… ми той е целият ръждясал… ъ-ъ… Ръжда навсякъде! Като че ли е… ъ-ъ… май е… Строшигръб… — Зад Загар се разнесе стържещ звук. — Да! Изчоплих ръждата! Пише „Нюгънт Брадърс Строшигръб МК 1“, сър!

Загар се опита да мисли, докато постоянният ужасен натиск го смачкваше все повече. „МК 1“? Антика! Изкопаемо от зората на времето! Най-старият, който бе виждал някога, беше „Подобрен Строшигръб МК 7“! И цялата помощ, с която разполагаше, беше Питателна, кръгла дрртлт с четири леви крака.

— Можеш ли… да видиш как… — почна той, но пред очите му се завихриха червени светлинки, грамаден тунел червени снопове. Той опита пак, усетил как го понасят лъчите. — Можеш… ли… да видиш… как… пружината…

— Всичкото е ръждясало, сър! — долетя паникьосаният глас. — Май че е невъзвратен механизъм, като при „Големия Хапльо“ на „Дженкинс и Дженхинс“, сър, ама я няма кукичката на края! Какво прави тая джаджа, сър? Сър? Сър?

Загар почувства как болката си отива. „Значи така ставало — унесено си помисли той. — Вече е прекалено късно. Тя ще се паникьоса и ще избяга. Това правим ние. Като закъсаме, се юрваме към първата дупка. Но няма значение. В края на краищата това е също като сън. Няма от какво да се боим. Доста приятно всъщност. Може би наистина има Голям Плъх Под Земята. Това би било хубаво.“

Той се отнесе щастливо в топлата тишина. Лоши неща се случваха, но нейде далече-далече и вече нямаха никакво значение…

Стори му се, че чува шум зад себе си като от лапи на плъхове, тичащи по каменен под. „Може би Питателна офейква“ — допусна част от него. Но друга част си помисли: „Може да е Костеливия Плъх.“

Идеята не го уплаши. Тук нищо не можеше да го уплаши. Всичко лошо, което можеше да се случи, вече бе станало. Той почувства, че ако обърне глава, ще види нещо. Но бе по-лесно просто да се носи в това голямо топло пространство.

Приличаше на тунел на плъхове.

„А, ето къде живее — помисли си Загар. — Това е тунелът на Големия Плъх. Колко простичко е всичко…“

Искряща бяла точица се появи в центъра на тунела и бързо започна да се разраства.

„И ето го, идва — потръпна Загар: — Сигурно знае много Големият Плъх. Чудно какво ли ще ми каже?“

Светлината идваше все по-близо и наистина придобиваше форма на плъх.

„Колко странно — мислеше си Загар, докато синята светлина избледняваше в тъмнината, — да открия, че всичко е вярно. Хайде тогава, напред към тун…“

Разнесе се шум, който изпълни света. И ужасната, ужасната болка се върна. А Големият Плъх крещеше с гласа на Питателна:

— Прегризах пружината, сър! Прегризах пружината! Беше стара и слаба, сър! Сигур зат’ва не ви е скълцала на две, сър! Чувате ли ме, сър? Загар? Сър? Прегризах направо пружината, сър! Все още ли сте умрял, сър? Сър?

 

 

Плъхоловец 1 скочи от стола си, стиснал ръце в юмруци.

По-точно, понечи да скочи, но насред старта се олюля. Отпусна се тежко назад, притискайки корема си.

— О, не. О, не. Знаех си, че тоя чай има особен вкус — измънка той.

Плъхоловец 2 бе станал бледозелен.

— Вие, гадни, дребни… — започна той.

— И хич не си помисляй да ни нападаш — сряза го Злобина. — Иначе никога няма да си тръгнеш оттук. А ако се нараним, може и да забравим къде сме оставили противоотровата. Нямате време да ни нападате.

Плъхоловец 1 се опита пак да се изправи, но краката му не искаха да мръднат.

— Каква беше отровата? — изпъшка той.

— Съдейки по миризмата, е онази, която плъховете наричат „Номер три“ — обади се Кийт. — Беше в торба с етикет „Трепипомного!!!“

— Плъховете я наричат „номер три“? — усети се Плъхоловец 2.

— Те знаят доста за отровите — вдигна рамене момчето.

— И ти казаха и за тази противоотрова, а? — подигра се Плъхоловец 2.

Плъхоловец 1 го стрелна с поглед.

— Чухме ги да говорят, Бил. На арената, сещаш ли се? — Той върна очи към Кийт и поклати глава. — Не-е. Не изглеждаш като хлапе, дето би отровило човек открито…

— Ами аз? — Злобина се наведе напред.

— Тя може! Тя може — извика Плъхоловец 2, вкопчвайки се в ръката на колегата си. — Тя е особнячка, тая. Всички разправят така! — Той отново се хвана за корема и се присви със стенания.

— Спомена нещо за противоотрова — окопити се Плъхоловец 1. — Но няма противоотрова за „Трепипомного!!!“.

— Аз пък ти казвам, че има — отвърна Кийт. — Плъховете изнамериха.

Плъхоловец 2 се свлече на колене.

— Моля те, млади господине! Имай милост! Ако не за мен, помисли поне за скъпата ми женичка и четирите ми прекрасни дечица, които ще останат без татенце!

— Ти не си женен! — сряза го Злобина. — И нямаш ни едно дете!

— Ама бих могъл да имам някой ден!

— Какво стана с плъха, който отнесохте? — попита Кийт.

— Не нам, сър. Един плъх с шапка влетя от покрива, сграбчи го и изчезнаха! — избъбри Плъхоловец 2. — Пък после друг един голям плъх се спусна в ринга, разкрещя се на всички, ухапа Джако по… по неназоваемото, и изскочи от ринга и като му удари един спринт!

— Изглежда, плъховете ти са добре — отбеляза Злобина.

— Не съм свършил — спря я Кийт. — Вие крадяхте от всички и приписвахте вината на плъховете, нали?

— Да! Точно така! Да! Тъй беше, тъй!

— Вие убивахте плъховете — тихо додаде Морис.

Плъхоловец 1 рязко обърна глава. В този глас имаше нотка, която той различи. Беше я чувал на арената.

Понякога там се появяваха едни такива разточителни типове с натруфени жакети, които пътуваха из планините, изкарвайки си хляба с облози и понякога с ножове. Те имаха особен блясък в погледа и специфична нотка в гласа. Викаха им „убийствените господа“. Човек не бива да се заяжда с убийствени господа.

— Да, да, точно така, тъй беше! — дърдореше Плъхоловец 2.

— Мери си приказките, Бил — подхвърли Плъхоловец 1, без да сваля поглед от Морис.

— Защо го правехте? — попита Кийт.

Плъхоловец 2 премести поглед от шефа си към Злобина, а после и към Кийт, като че се опитваше да реши кой го плаши най-много.

— Ами, Рон каза, че плъховете и без това ядат стоката, тъй че… каза ми, че ако се отървем от всичките плъхове и свием стоката за себе си, ами, няма да е баш кражба, нали? По-скоро е нещо като… преразпределяне на стоката. Има един тип, познат на Рон, който идва с шлеп посред нощ и ни плаща…

— Това е дяволска лъжа! — отсече Плъхоловец 1, след което май щеше да повърне.

— Но вие сте ловели плъховете живи и сте ги тъпкали в клетки без грам храна — продължи Кийт. — Онези плъхове се прехранват с плъхове там долу. Защо го правехте?

Плъхоловец 1 се хвана за корема и изписка:

— Чувствам, че вече действа!

— Само си въобразяваш! — сопна се Кийт.

— Така ли?

— Така. Нищо ли не знаеш за отровите, които слагаш? Стомахът ти почва да се разлага след минимум двайсет минути.

— Уау!

— А след това — продължи Кийт, — ако си издухаш носа, мозъкът ти се… е, нека просто кажем, че ще ти трябва наистина голяма носна кърпа.

— Това е върхът! — Злобина забърника в чантата си. — Ще си записвам!

— А после, ако… само не отивай до тоалетната, това е. Не питай защо. Просто недей. Всичко ще приключи за около час, освен сълзенето.

Момичето бързо драскаше.

— Ще се разсополивят ли?

— Яко — потвърди той, без да откъсва очи от мъжете.

— Това е нечовешко! — изпищя Плъхоловец 2.

— Напротив, много е човешко — каза Кийт. — Съвсем човешко е. Няма звяр на света, който би сторил това на друго създание, но вашите отрови го причиняват на плъховете всеки ден. А сега ми кажете за плъховете в клетките.

Пот се лееше по лицето на помощник-плъхоловеца. Изглеждаше като че и той самият бе заклещен в капан.

— Ама нали плъхоловците винаги са ловели живи плъхове за арените — замънка той. — Това си е допълнителен доход. Какво толкова! Открай време се прави! Ние трябваше просто да поддържаме доставките, тъй че ги охранвахме. Трябваше! Нищо лошо да ги храним с умрели плъхове от арената. Всеки знае, че плъх плъха изяжда, без онова зеленото мехурчесто нещо! Пък после…

— О? Има и после? — спокойно каза Кийт.

— Рон рече, че ако ги храним с плъхове, оцелели от арената, тъй де, с ония, дето са се изплъзнали от кучетата, ами, ще добием по-големи, по-силни плъхове, схващаш ли?

— Това е по научному, тъй си е — потвърди Плъхоловец 1.

— Какъв смисъл има всичко това? — намеси се Злобина.

— Ами, госпожице, ние… Рон каза… ние мислехме… аз мислех… ние мислехме, че… е, не е баш измама да се вкарат няколко наистина яки плъха наред с другите, нали така, особено ако кучето, дето ще влиза, е малко нещо съмнително. Какво лошо има в това? Дава ни предимство, нали така, като се опре до облозите. Аз мислех… ние мислехме…

— Като че ли си малко объркан чия е била идеята — подхвърли Кийт.

— Негова — в хор извикаха плъхоловците.

„Моя — каза глас в главата на Морис. Той едва не падна от мястото си. — Което не ни убива, ни прави силни — заяви гласът на Паяк. — Най-силната порода.“

— Искаш да кажеш, че ако тук нямаше плъхоловци, щеше да има по-малко плъхове? — Злобина пое дъх, наклонила глава. — Не, това не е логично. Не звучи логично. Има нещо друго. Нещо, което не сте ни казали. Онези плъхове там в клетките са… обезумели, ненормални…

„И аз вървя натам — помисли си Морис — с този ужасен глас в главата ми час по час.“

— Ще повърна — заяви Плъхоловец 1. — Наистина ще се…

— Недей — предупреди го Кийт. — Няма да ти хареса. Е, господин помощник-плъхоловецо?

— Питай ги какво има в другото мазе — каза Морис. Каза го бързо; усещаше как гласът на Паяк се опитва да накара устата му да спре да мърда дори докато изговаряше изречението.

— Е, какво има в другото мазе? — кимна Кийт.

— О, просто още стока, стари клетки, такива неща… — замлъкна Плъхоловец 2.

— Какво друго? — настоя котаракът.

— Само… само… там си… — Устата му се отвори и затвори. Очите му се оцъклиха. — Не мога да кажа — запъна се той. — Ъ-ъ. Там няма нищо. Да, това е. Там няма нищо, само стари клетки. О, и чума. Не ходете там, щото има чума. Зат’ва не бива да ходите там, схващате ли? Зарад’ чумата.

— Лъже — заяви Злобина. — Никаква противоотрова за него.

— Трябваше да го направя! — зави Плъхоловец 2. — Длъжен си да направиш един, за да те приемат в Гилдията!

— Това е тайна на Гилдията! — сопна му се Плъхоловец 1.

— Ние не издаваме тайни на Гилдията. — Млъкна и се хвана за куркащия си корем.

— Какво е трябвало да направиш?

— Цар на плъховете! — избухна в сълзи Плъхоловец 2.

— Цар на плъховете? — остро повтори Кийт. — Какво е цар на плъховете?

— А-а-аз — запелтечи мъжът. — Стига, а-а-аз не искам да… — Сълзите се стичаха по лицето му. — Ние… аз направих цар на плъховете… стига, стига… стига…

— И е още жив? — удиви се Злобина. Кийт я погледна втрещено.

— Ти знаеш за тези неща?

— Разбира се. Много разкази има за тях. Царете на плъховете са страшно зло. Те…

— Противоотрова, противоотрова, моля ви — зави Плъхоловец 2. — Усещам как сякаш плъхове тичат в стомаха ми!

— Ти си направил цар на плъховете — потръпна Злобина.

— О, боже! Е, оставихме противоотровата в онова малкото мазе, дето ни бяхте заключили. На ваше място бих побързала.

Двамата станаха олюлявайки се. Плъхоловец 1 падна през дупката на пода. Другият се приземи върху него. Псувайки, виейки и, не може да се пропусне, пърдейки мощно, те се отправиха към мазето.

Свещта на Опасна Тиква все още гореше. До нея имаше дебел сноп хартия.

Вратата се затръшна зад мъжете. Разнесе се шум от парче дърво, вклинено под нея.

— Има достатъчно противоотрова за един — дочу се гласът на Кийт, приглушен от дървенията. — Но съм убеден, че ще уредите въпроса… по човешки начин!

 

 

Загар се опита да си възвърне дъха, но си помисли, че никога няма да успее да си го върне изцяло дори и да дишаше една година. Пръстен от болка бе стегнал отвсякъде гърба и гърдите му.

— Направо е изумително! — изписка Питателна. — Бяхте мъртъв в капана, а сега сте жив!

— Питателна? — подхвана Загар внимателно.

— Да, сър?

— Много съм ти… благодарен — все още хрипливо рече той, — но не ставай глупава. Пружината беше натегната и слаба и… зъбците бяха ръждясали и изтъпени. Това е всичко.

— Но зъбците са оставили цяла редица следи! Никой никога не се е измъквал от капан досега, освен господа Пискуните, а те са направени от гума!

Загар заблиза корема си. Питателна беше права. Изглеждаше като перфориран.

— Просто имах късмет.

— Нито един плъх не се е измъквал жив от капан — повтори тя. — Видяхте ли Големия Плъх?

— Кое?

— Големият Плъх!

— О, това ли! — Загар щеше да добави „не, нямам слабост към тия глупости“, но се спря. Спомни си светлината и после тъмнината пред себе си. Не изглеждаше лошо. Почти бе съжалил, че Питателна го измъкна оттам. В капана цялата болка бе някъде далече. И нямаше вече тежки решения. Той се спря на: „Свинскибут добре ли е?“

— Горе-долу. Имам предвид, че не открихме никакви незаздравими рани. Имал е и по-лоши. Но, ами, той беше доста стар. Почти тригодишен.

— Беше?

— Е доста стар, имам предвид, сър. Сардини ме прати да ви открия, понеже ще ни трябва помощта ви да го върнем обратно, но… — Питателна го изгледа със съмнение.

— Всичко е наред, убеден съм, че изглежда по-зле, отколкото е всъщност — трепна той. — Да тръгваме за горе, а?

Всяка стара сграда има безброй места, по които да се промъкне плъх. Никой не ги забеляза, докато се катереха през ясли и самари, хамути и ритли. Пък и никой не ги търсеше. Част от плъховете бяха последвали пътя на Джако към свободата, а кучетата се бяха впуснали след тях в лудешко преследване и се биеха помежду си. Както и мъжете.

Загар поназнайваше нещичко за бирата, тъй като бе обикалял по своите си работи под кръчми и пивоварни, пък и плъховете често се чудеха защо хората понякога обичат да си изключват умовете. За плъховете, живеещи в центъра на паяжина от звуци, светлина и миризми, това беше абсолютна безсмислица.

На Загар сега това не му се видя чак толкова зле. Идеята, че можеш — за малко — да забравиш всичко и да не ти бръмчи главата от тревожни мисли… е, изглеждаше си доста привлекателна.

Не можеше да си спомни много от живота, преди да се Промени, но бе сигурен, че не е бил толкова усложнен. О, случваха се и лоши неща, тъй като животът на бунището бе доста тежък. Но когато минаваха, си минаваха, и утре беше нов ден.

Плъховете не мислеха за утре. Имаха само бегло усещане, че могат да се случат и още неща. Това не беше мислене. И нямаше „добро“, „лошо“, „правилно“ или „грешно“. Тези идеи бяха нови.

Идеи! Какъв бе станал светът им сега! Големи въпроси и големи отговори — за живота, за това как трябва да го живееш, за какво си създаден. Нови идеи изпълваха уморената глава на Загар.

И насред идеите, в средата на главата си, той видя дребната фигурка на Опасна Тиква.

Загар никога не бе разговарял кой знае колко с дребничкия бял плъх или с малката женска, която се суетеше около него и чертаеше картинки на нещата, за които той говореше. Загар харесваше практичните натури.

Но сега си помисли: „Той е капанджия! Също като мен! Той ходи напред, открива опасните идеи, мисли за тях, оковава ги в думи, прави ги безопасни и ни показва изхода.

Ние имаме нужда от него… имаме нужда от него сега. Иначе всички ще тичаме в кръг като плъхове в каца…“

Много след това, когато Питателна бе стара и посивяла около муцуната и миришеше малко особено, тя издиктува историята на изкачването и как бе чула Загар да си мърмори сам. Този Загар, който бе измъкнала от капана, казваше тя, бил различен плъх. Сякаш мислите му се били забавили, но същевременно и пораснали.

Най-странното нещо, разправяше тя, било, като стигнали гредата. Загар се уверил, че Свинскибут е добре, и после взел клечката кибрит, която бил показал на Питателна.

— Той я драсна в едно парче старо желязо — разказваше Питателна — и после тръгна с нея по гредата, а долу се виждаше цялата тълпа, балите сено и сламата, разпиляна навсякъде, и хората, млатещи се поголовно, точно като, ха, точно като плъхове… и си помислих, ако го изпуснеш, господине, всичко ще се задръсти с пушек само за няколко секунди, пък те са заключили вратите и докато го схванат, ще се окажат заклещени като, ха, да, като плъхове в каца, а ние ще избягаме по улуците. Но той просто стоеше там, вперил поглед надолу, докато клечката догоря. Тогава я остави и ни помогна за Свинскибут и ни една дума не продума за това. Аз го попитах след време, като мина цялата работа със свирача и всичко, а той отвърна: „Да. Плъхове в каца.“ И туй бе всичко, което каза за това.

 

 

— Какво всъщност сложи в захарта? — попита Кийт по пътя обратно към тайния капак на пода.

— Зърнастец — отвърна Злобина.

— Това не е отрова, нали?

— Не, слабително е.

— Какво пък е това?

— Кара те да… се изпуснеш.

— Какво да си изпуснеш?

— Не какво, глупчо. Просто… да се изпуснеш. Не ми се ще да ти го обрисувам в подробности.

— О! Имаш предвид… да се изпуснеш.

— Точно така.

— И ти ей така си го носиш със себе си?

— Да. Разбира се. В голямата медицинска чантичка.

— Значи си мъкнеш подобно нещо просто за случаи като тоя?

— Разбира се. Като нищо може да се наложи.

— Кога? — Кийт се закатери по стълбата.

— Е, я си представи, че ни бяха отвлекли? Ами ако се бяхме озовали в морето? Представяш ли си да ни бяха пленили пирати? Те имат много еднообразна диета, което може и да обяснява защо все са намръщени. Или пък ако избягаме и доплуваме до брега, и се окажем на остров, на който има само кокосови орехи? Те имат много затягащо действие.

— Да, ама… ама… може да се случи какво ли не! Ако разсъждаваш така, накрая ще помъкнеш едва ли не всичко просто за всеки случай!

— Затова чантата е толкова голяма — спокойно обясни Злобина, като се измъкна през капака и се отупа от праха.

Кийт въздъхна.

— Колко им сипа?

— Много. Ама ще се оправят, ако не прекалят с противоотровата.

— Какво им сложи за противоотрова?

— Зърнастец.

— Злобина, ти не си добър човек.

— Така ли? Ти искаше да им сложим от истинската отрова и ти взе да се въодушевяваш особено с оная история за стомасите им, дето щели да се разложат.

— Да, но плъховете са ми приятели. Някои от отровите наистина им причиняват това. А… така, де… да сложиш за противоотрова още от отровата…

— Това не е отрова. Това е лекарство. После ще се чувстват лекички и чистички.

— Добре, де, добре. Но… да им го даваш и като противоотрова, това е вече… вече…

— Находчиво? Майсторски поднесено? — подсказа Злобина.

— Май да — неохотно призна Кийт.

Тя се озърна.

— Къде е твоят котарак? Мислех, че върви след нас.

— Понякога просто се запилява. И не е моят котарак.

— Да, ти си неговото момченце. Но момък с умен котарак може да стигне далеч, нали знаеш?

— Как така?

— Очевиден пример е Котаракът в чизми. И естествено, кой не е чувал за Дик Ливингстън и чудния му котак?

— Аз не съм.

— Това е много популярна приказка!

— Извинявай. Доста дълго не умеех да чета.

— Наистина ли? Е, Дик Ливингстън бил бедно момче, което станало кмет на Юбергъгъл, понеже котакът му бил първокласен ловец на… ъ-ъ… гълъби. Градът бил претъпкан с… гълъби, да, и всъщност по-късно момчето дори се оженило за султанската щерка, понеже котаракът му очистил всичките… гълъби от величествения дворец на баща й…

— Всъщност са били плъхове, нали? — мрачно попита Кийт.

— Съжалявам, да.

— И това било просто приказка — додаде Кийт. — Виж, наистина ли има приказки за царе на плъхове? Плъховете имат царе? Никога не съм чувал за това. Как става?

— Не както си мислиш. Това е известно отдавна. Наистина съществуват, да знаеш. Точно като на табелата отвън.

— Какво, плъховете с усуканите опашки? Как…

Откъм вратата се разнесе силно и настойчиво чукане. Част от него като че ли бе в резултат от нечий ботуш.

Злобина отиде до нея и издърпа резетата.

— Да? — студено произнесе тя, а нощта се просмука навътре.

Отвън стояха група вбесени мъже. Водачът, който май беше водач само защото се бе случил отпред, отстъпи, като видя Злобина.

— О… това сте вие, госпожице…

— Да. Баща ми е кметът, да знаеш.

— Ъ-ъ… да. Всички знаем.

— Защо държите пръчки?

— Ъ-ъ… искаме да говорим с плъхоловците — обяви говорителят. Той се опита да погледне през рамото й и тя се поотмести.

— Тук няма други, освен нас. Освен ако не мислите, че в пода има проход към лабиринт от подземни мазета, в които са оковани отчаяни животни и са складирани огромни запаси крадена храна.

Мъжът отново я погледна притеснено.

— Ама и вие, госпожице, с вашите приказки…

— Някакъв проблем ли има?

— Смятаме, че са били… малко непослушни… — рече мъжът и се спаружи под погледа й.

— Е? — изкомандва тя.

— Измамиха ни на арената за плъхове! — извика вторият, придобил смелост, понеже между него и Злобина имаше някой. — Сигурно са дресирали ония плъхове! Един летеше наоколо на връв!

— А друг ухапа Джако по… по… по… неспоменуемото! — обади се някой по-отзад. — И не ща да чувам, че не е бил обучен на това!

— Тая сутрин видях един с шапка на главата — подхвърли Злобина.

— Леле, колко адски много странни плъхове имаше днес — захвана друг. — Мама каза, че видяла един да танцува по кухненските полици! А дядо, като станал и посегнал за ченето си, разправя, че един плъх го захапал с него. Захапал го със собственото му чене!

— Ама как, сложил си го е?

— Не, просто го защракал във въздуха! А пък една госпожа долу на нашата улица отворила вратата на килера си и там имало плъхове, дето плували в купата със сметана. При това не просто плували! Били обучени. Правели някакви фигури и се гмуркали и размахвали крака във въздуха и такива работи!

— Имаш предвид синхронно плуване? — светна Злобина. — Кой разправя приказки сега, а?

— Сигурна ли си, че не знаеш къде са онези мъже? — подозрително попита водачът. — Хората викат, че се били запътили насам.

Злобина подбели очи.

— Добре, де, признавам. Дойдоха тук и един говорещ котарак ни помогна да им дадем отрова, и сега стоят заключени в едно мазе.

— Тъй, тъй — изгледа я мъжът и се обърна да тръгва. — Е, ако ги видите, кажете им, че ги търсим, ясно?

Злобина затвори вратата.

— Ужасно е да не ти вярват — обяви тя.

— Разкажи ми сега за царете на плъховете — подкани я Кийт.