Тери Пратчет
Изумителният Морис и неговите образовани гризачи (3)

Глава 3

Из „Г-н Бънзи има приключение“

Доста по-надолу под лапите на Морис плъховете се промъкваха през подземния Кански Мекиц. Така е при старите градове. Хората строят както на височина, така и в дълбочина. Мазетата се сместват все по-нагъсто, някои от зимниците биват забравени — освен от съществата, които искат да останат скрити. В гъстата, топла, влажна тъмнина се разнесе глас:

— Добре, у кого е кибрита?

— У мен, Опасна Тиква. Зачетирипорции.

— Отлично, младежо. А у кого е свещта?

— У мен, сър^[1]. Аз съм Нахапчици.

— Добре. Постави я на земята и Праскови ще я запали.

В тъмнината настана суетене. Не всички плъхове бяха свикнали с идеята да палят огън и някои се отдръпваха встрани.

Чу се стържещ звук и клечката блесна. Държейки я с двете си предни лапи, Праскови запали фитила на свещта. Пламъкът лумна за миг и се уталожи.

— Наистина ли го виждаш? — обади се Свинскибут.

— Да, сър — отвърна Опасна Тиква. — Не съм съвсем сляп. Мога да различа светлината от тъмнината.

— Знаеш ли — измърмори Свинскибут, вторачил се подозрително в пламъка, — това хич не ми се нрави въпреки всичко. Тъмнината си беше наред за предците ни. Тая работа ще свърши зле. Освен това да запалиш свещ си е загуба на съвсем поносима храна.

— Трябва да можем да контролираме огъня, сър — тихо отвърна Опасна Тиква. — С пламъка предизвикваме тъмнината. Казваме: ние сме различни. Казваме: не сме просто плъхове. Казваме: ние сме Кланът.

— Хммф — изсумтя Свинскибут, което беше обичайният му отговор, когато не разбираше какво му се говори. Напоследък доста сумтеше.

— Чух по-младите плъхове да си говорят, че сенките ги плашат — намеси се Праскови.

— Защо? — смръщи се Свинскибут. — Не се страхуват от гробовна тъмнина, нали? Тъмнината си е плъхска! Присъщо е на плъховете да са на тъмно!

— Странно е — отвърна Праскови, — но преди да открием светлината, не знаехме, че има сенки.

Един от по-младите плъхове плахо вдигна лапа:

— Ъ-ъ… и даже когато светлината е угаснала, знаем, че сенките още са около нас.

Опасна Тиква се обърна към него:

— Ти си?…

— Възхитителен — изпъна се младият плъх.

— Е, Възхитителен — рече Опасна Тиква с мек глас, — според мен да се страхуваш от сенките е част от това, че ставаме по-интелигентни. Съзнанието ти разграничава теб самия от всичко извън теб. Така че сега те плашат не само нещата, които можеш да видиш, чуеш и надушиш, а също и нещата, които можеш… един вид… да видиш в главата си. Като се учим да се изправяме пред сенките отвън, по-лесно се справяме със сенките отвътре. И можем да контролираме цялата тъмнина. Това е голяма крачка напред. Браво.

Възхитителен придоби леко горд, но най-вече изнервен вид.

— Аз лично не виждам смисъла — избоботи Свинскибут. — На сметището си ни беше добре. Никога не се плашех от нещо.

— Бяхме плячка за всяка улична котка и всяко изгладняло куче, сър — напомни Опасна Тиква.

— О-о, ами като стана дума за котки… — проточи Свинскибут.

— Мисля, че можем да вярваме на Морис, сър — каза Опасна Тиква. — Може би не по отношение на парите, признавам. Но той много се старае да не яде същества, които говорят, наистина. Проверява всеки път.

— Можеш да вярваш на една котка, че е котка — тросна се Свинскибут. — Говореща или не!

— Да, сър. Но ние сме различни, той също. Вярвам, че по душа е свестен котарак.

— М-хм. Това тепърва ще се види — намеси се Праскови. — Но сега сме тук, дайте да се организираме.

Свинскибут изръмжа:

— Коя си ти да казваш „дайте да се организираме“? Да не си ти водачът, малка фуста такава, дето отказва да рллк с мен? Не! Аз съм водачът. Мое право е да казвам „дайте да се организираме“!

— Да, сър — сгърби се ниско Праскови. — Как искате да се организираме, сър?

Свинскибут я прониза с поглед. После се извърна към чакащите плъхове и отново спря очи на все още сгърбената Праскови.

— Просто… се организирайте — изсумтя. — Не ме занимавайте с подробности! Аз съм водачът! — Той се отправи надуто към сенките.

Когато се скри от очите им, Праскови и Опасна Тиква огледаха избата, изпълнена с трепкащи от свещта сенки. Струйки вода се стичаха по плесенясалата стена. На места камъните бяха паднали, оставяйки подканящи дупки. Подът беше покрит с пръст, а по нея нямаше човешки следи.

— Идеална база — заяви Опасна Тиква. — Мирише на потайност и сигурност. Перфектно място за плъхове.

— Точно така — разнесе се глас. — И знаеш ли какво ме притеснява в тая връзка?

Плъхът на име Загар пристъпи към светлината и затегна един от коланите си с инструменти. Доста от наблюдателите наостриха уши. Плъховете слушаха Свинскибут, понеже беше водачът, но се вслушваха в думите на Загар, понеже често казваше неща, които страшно много се налага да знаеш, ако искаш да продължиш да живееш. Той беше едър, жилест и як и през по-голямата част от времето си разглобяваше капани, за да види как работят.

— Какво те тревожи, Загар? — обърна се Опасна Тиква.

— Тук няма никакви плъхове. Освен нас. Тунели на плъхове — да. Но не видяхме никакви плъхове. Нито един. Град като този трябва да е фрашкан с плъхове.

— О, сигурно са се уплашили от нас — предположи Праскови.

Загар прекара лапа по набраздената си от белези муцуна.

— Може и така да е — кимна. — Но надушвам нещо гнило. Мисленето е голяма работа, но си имаме носове и си струва да им се доверяваме. Бъдете изключително внимателни! — Той се обърна към насъбралите се плъхове и извика:

— Окей, бойци! Знаете си упражнението. Пред мен, по взводове, мирр-но!

Не отне много време да се подредят в три групи. Бяха минали доста тренировки.

— Много добре — каза Загар, когато и последните се вмъкнаха по местата си. — Сега! Това е опасна територия, момчета, тъй че ще бъдем внимателни…

Загар се открояваше сред плъховете, понеже носеше разни неща. Когато плъховете откриха книгите (цялата идея за книжнината все още бе трудносмилаема за повечето от по-възрастните) в книжарницата, в която правеха набези всяка нощ, попаднаха на Книгата.

Тази книга беше изумителна.

Още преди да се научат да четат, Праскови и Невли Зай се изумяваха от картинките й.

Там имаше животни, които носеха дрехи. Имаше заек, който ходеше на задните си крака, облечен в син костюм. Имаше плъх с шапка и меч и голяма червена жилетка, допълнена с часовник на верижка. Дори змията беше с яка и вратовръзка. Всичките животни говореха и никой не изяждаше някой от останалите и — това вече беше невероятно — всички те говореха с хората, които пък се отнасяха с тях като, ами… по-малки хора. Нямаше капани, нито отрови. Наистина (според Праскови, която ревностно напредваше с книгата и понякога четеше на глас отбрани откъси) Оли Змията си беше пакостлива, но нищо лошо не се случваше. Дори когато заекът се изгуби в Тъмната гора, се отърва само с лека уплаха.

Да, „Г-н Бънзи има приключение“ предизвика доста спорове между Променените. За какво ставаше дума? Беше ли, както Опасна Тиква вярваше, прозрение за някакво светло бъдеще? Беше ли творение на хората? Вярно, книжарницата бе направена за хора, но със сигурност дори хората не биха създали книга за Плъхи Рупърт — плъхът, който носеше шапка — като при това слагат отрови за плъхове под шкафовете си. Нали? Колко безумен трябва да е някой, за да мисли по този начин?

Някои от по-младите плъхове предположиха, че дрехите са по-важни, отколкото всички мислеха. Те пробваха да носят жилетки, но беше много трудно да се изгризе кройката, не можеха да се справят с копчетата и, честно казано, пущините се закачваха във всяка тресчица и ужасно пречеха при тичане. Шапките неизменно падаха от главите им.

Загар просто смяташе, че човеците са луди, както и лоши. Но картинките в книгата му дадоха идея. Това, което носеше, не беше толкова жилетка, колкото плетеница от широки колани, които лесно се нахлузваха и изхлузваха. Върху тях бе прикачил джобове — и това си беше чудесна идея, като да имаш още един чифт лапи — за нещата, които му трябваха, като например метални пръчки и парчета тел. Някои от другите също заимстваха идеята. Като си от Отряда по обезвреждане на капани, не се знае какво може да ти потрябва. Беше тежък, плъхски живот.

Пръчките и теловете подрънкваха, докато Загар крачеше напред-назад пред бойците си. Той спря пред една голяма група по-млади плъхове.

— Окей, взвод номер три, вие сте дежурни по препикаването — обяви той. — Бегом да се наливате.

— Уфф, все ние сме по препикаването — оплака се един плъх.

Загар се спусна и в упор впи поглед в него. Мъникът се отдръпна.

— Щото ви бива за това, момчето ми! Майка ти те е откърмила за уринерец, тъй че марш и прави онова, дето ти иде естествено! Нищо не отблъсква човеците повече от следите от плъхове, ако схващаш какво имам предвид! И ако имаш възможност, нагризи и тук-там. Търчете под дюшеметата и цвърчете! И помнете: никой да не атакува, докато Капанджиите не обявят „чисто“. Към водата, марш, по двойки! Оп! Оп! Оп! Раз-два, раз-два, раз-два!

Взводът скоростно се изниза.

Загар се обърна към взвод номер две. Тук бяха част от по-старите плъхове, покрити с белези, нахапани и проскубани, някои с жалки остатъци от опашки или съвсем без опашки, някои без лапа, ухо или око. Всъщност, въпреки че бяха двайсетина, морфологично възлизаха на около седемнайсет цели плъха.

Но понеже бяха стари, те бяха хитри, тъй като плъх, който не е хитър и находчив, а също и подозрителен, не става стар плъх. Всички те бяха вече на възраст, когато дойде Разумът. Бяха си чешити постарому. Свинскибут все повтаряше, че ги харесва така. Все още притежаваха доста от коренната плъхщина — от онази сурова хитрост, която те измъква от капаните, в които те е вкарал превъзбуденият разум. Те мислеха с носовете си. И нямаше нужда да им се казва къде да пикаят.

— Окей, народе, знаете си упражнението — каза Загар. — Искам да видя куп наглости. Да отмъкнем храната от котешките купички, кексовете изпод носовете на готвачите…

— … ченетата от устите на старците… — обади се дребен плъх, който сякаш танцуваше на място. Краката му се движеха неспирно, туп-тудуп, по пода на избата. Освен това носеше шапка — омачкана, ръчно изработена от слама. Той беше единственият плъх, който успяваше да задържи шапка на главата си, като втъкваше ушите си през нея. Казваше, че за да издрапа, на един плъх му трябва капа.

— Това беше щастливо попадение, Сардини. На бас, че не можеш да успееш пак — ухили се Загар. — И стига си разправял на хлапетата как си отишъл да поплуваш в нечия вана. Да, знам, че си го направил, но не искам да изгубя някой, който не може да издрапа от хлъзгав леген. Както и да е… ако не чуя жените да пищят и да бягат от кухните си в следващите десет минути, ще знам, че не сте ония плъхове, за които ви мисля. Е? Какво още висите тука? Хващайте се на работа! И… Сардини? — Да, шефе?

— По-полека с танците този път, окей?

— Ами краката ми сами танцуват, шефе! — И трябва ли да носиш тая глупава шапка? — ухили се Загар отново.

— Да, шефе! — Сардини беше от по-възрастните плъхове, но почти не му личеше. Той танцуваше и се шегуваше и никога не влизаше в разпри. Беше отраснал в театър и веднъж беше изял цяла кутия грим. Изглежда, бе проникнал в кръвта му.

— И нито крачка пред Капанджиите!

Сардини се усмихна.

— О, шефе, хич ли не мога да се позабавлявам? — Той затанцува след останалите към дупките в стените.

Загар се насочи към взвод номер едно. Той беше най-малкият. Трябваше да си плъх с особени качества, за да оцелееш в Отряда по обезвреждане на капани. Трябваше да си спокоен, търпелив и усърден. Трябваше да си с добра памет. Трябваше да си внимателен. Ако си припрян, небрежен и безразсъден, пак би могъл да влезеш във взвода. Просто няма да е задълго.

Той ги огледа и се усмихна. Гордееше се с тези плъхове.

— Окей, бойци, вече знаете всичко до болка. Не се нуждаете от моите лекции. Само не забравяйте, че това е нов град и не знаем на какво ще се натъкнем. Със сигурност ще има сума ти нови видове капани, но ние се учим бързо, нали? Също и отрови. Може да използват нещо, на което досега не сме попадали, тъй че бъдете внимателни. Никога не прибързвайте, никога не избързвайте. Не искаме да бъдем като първата мишка, нали?

— Не, Загар — предано изграчиха те.

— Попитах, като коя мишка не искаме да бъдем? — надигна глас Загар.

— Не искаме да бъдем като първата мишка! — изреваха плъховете.

— Така! Като коя мишка искаме да бъдем?

— Втората мишка, Загар! — отвърнаха плъховете, които неведнъж бяха преповтаряли този урок.

— Така! И защо искаме да бъдем като втората мишка?

— Защото втората мишка обира сиренето, Загар!

— Добре! — изпъна се той. — Всаламура ще води втори отряд… Годендо? Повишен си, поемаш трети отряд и се надявам да те бива колкото старата Ферма беше преди момента, в който забрави как да обезвреди зъбчатата шина на Плъхокълцач №5 на Щраксън и Полсън. Прекомерната увереност е наш враг! Тъй че видите ли нещо подозрително, всякакви непознати подноси с храна, жици и пружини, ги маркирате и ми пращате бегач… да?

Едно плъхче бе вдигнало лапа.

— Да? Как се казваш… госпожице?

— Ъ-ъ… Питателна, сър. Ъ-ъ… мога ли да попитам нещо, сър?

— Нова ли си в този взвод, Питателна?

— Да, сър! Прехвърлиха ме от Леката уринерия, сър!

— А, смятали са, че ще те бива в обезвреждането, така ли?

Питателна, изглежда, се притесни, но вече нямаше път назад.

— Ъ-ъ… не съвсем, сър. Казаха, че не може да съм по-зле, отколкото с препикаването, сър.

По редиците се разнесе смях.

— Как е възможно плъх да е зле с това? — сбърчи чело Загар.

— Просто е толкова… толкова… толкова притеснително, сър.

Загар сподави въздишката си. Цялото това ново мислене раждаше някои странни идеи. Лично той одобряваше идеята за Правилното място, но някои от изявленията, с които излизаха хлапетата, бяха… странни.

— Добре — кимна. — Какво искаше да питаш, Питателна?

— Ъ-ъ… казахте, че втората мишка обира сиренето, сър?

— Точно така! Това е девизът на взвода, Питателна. Запомни го! За твое добро е!

— Да, сър. Добре, сър. Но… първата мишка не обира ли нещо, сър?

Загар впи очи в нея. Леко се възхити, когато тя отвърна на погледа му, вместо да се сгърчи.

— Виждам, че ще бъдеш ценно попълнение за взвода, Питателна — отвърна и повиши глас:

— Бойци! Какво обира първата мишка?

От гръмналия хор от гласове се посипа прах от тавана.

— Пешкира!

— Не го забравяй — смръщи се Загар. — Изведи ги, Специалнаоферта. Идвам след минутка.

Един по-млад плъх пристъпи напред и се обърна към взвода:

— Да вървим, плъхове! Леви, леви, раз, два, три…

Капанджиите измаршируваха навън. Загар се приближи до Опасна Тиква.

— И тъй, почна се. Ако не успеем да накараме хората да търсят сръчен ловец на плъхове до утре, значи не си знаем занаята.

— Трябва да останем по-дълго — намеси се Праскови. — Някои от майките ще раждат.

— Казах, че все още не знаем дали тук е безопасно — натърти Загар.

— Искаш ли ти да го съобщиш на Големи Икономии? — мило запита Праскови. Големи Икономии беше изконното женско началство, широкоизвестна със своята захапка като търнокоп и мускули като скала. Имаше и доста ограничена търпимост към мъжките. Дори Свинскибут гледаше да не й се мярка пред очите, когато тя беше в лошо настроение.

— Очевидно не можем да възпираме природата — бързо рече Загар. — Но не сме проучили обстановката. Тук трябва да има и други плъхове.

— О, цвъркалата просто гледат да са далеч от нас — заяви Праскови.

Това беше вярно, Загар трябваше да признае. Обикновените плъхове наистина гледаха да са далеч от Променените. О, понякога възникваха проблеми, но Променените бяха едри и здрави и можеха да измислят хиляди начини да ги смажат. Опасна Тиква не се радваше на това, но както казваше Свинскибут — или ние, или те, а и… реално погледнато, живееха в свят, в който плъх плъха изяжда…

— Ще ида при взвода си — смотолеви Загар, все още разтърсен от мисълта да се изправи пред Големи Икономии. После пристъпи към Праскови. — Какво става със Свинскибут?

— Той… обмисля разни неща.

— Обмисля — смутено повтори Загар. — О! Добре. Е, капаните ме чакат. До скоро надушване!

— Какво му става на Свинскибут? — обади се Опасна Тиква, когато с Праскови останаха насаме.

— Остарява — отвърна тя. — Нуждае се от почивка. И ми се струва, че се тревожи дали Загар или някой от другите няма да го предизвика.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Загар е твърде погълнат от обезвреждането на капани и проучването на отрови. Сега има по-интересни неща от това да се хапят един друг.

— Или да се занимават с рллк, доколкото чувам — подхвърли Опасна Тиква.

Праскови смутено сведе поглед. Ако плъховете можеха да се изчервяват, щеше да е пламнала до ушите. Беше изумително как розовите очи, почти слепи, можеха да виждат право в душата.

— Момичетата са доста по-придирчиви — съвзе се тя. — Искат да намерят бащи, които умеят да мислят.

— Добре — промълви Опасна Тиква. — Трябва да бъдем внимателни. Не бива да израстваме като плъхове. Не трябва да разчитаме на бройката. Ние сме Променените.

Праскови го загледа тревожно. Когато разсъждаваше, Опасна Тиква сякаш се взираше в свят, видим единствено за него.

— Какво има сега? — потръпна тя.

— Мислех си… не трябва да убиваме други плъхове. Никой плъх не трябва да убива друг плъх.

— Дори цвъркалата?

— И те са плъхове.

Тя сви рамене.

— Е, опитахме се да говорим с тях и нищо не излезе. Както и да е, напоследък гледат да не ни се пречкат.

Опасна Тиква все още се взираше в невидимия си свят.

— Въпреки всичко — тихо каза той — бих искал да го запишеш.

Праскови въздъхна, но отиде до един от вързопите, донесени от плъховете, и измъкна чантата си. Беше платнен вързоп с дръжка, направена от парченце връв, но беше достатъчно голяма да побере няколко клечки кибрит, малко парченца графит, опърпано късче хартия и връхче от счупен нож за подостряне на графитите. Всичките важни неща.

Праскови бе и официалният носач на „Г-н Бънзи“. „Носач“ не беше съвсем правилно название. „Влекач“ бе доста по-точно. Но тъй като на Опасна Тиква му се искаше във всеки един момент да знае къде е книгата и сякаш мислеше по-добре, когато тя бе наблизо, и някак си му вдъхваше спокойствие, това беше достатъчно за Праскови.

Тя поприглади хартията на една древна тухла, извади парче графит и се вторачи в листа.

Първата Мисъл бе: „В Клана е Силата“.

Преводът й създаде доста мъки, но тя положи усилия. Повечето плъхове не можеха да четат човешките писания. Просто беше прекалено трудно да накараш редовете и завъртулките да придобият някакъв смисъл. Така че Праскови се захвана упорито да създаде език, който плъховете да могат да четат.

Пробва да изрисува голям плъх, очертан от малки плъхчета:

Писането доведе до проблеми със Свинскибут. Новите идеи трябваше по заобиколен път да се вбиват в главата на стария плъх. Опасна Тиква бе обяснил със странния си спокоен тон, че записването на разни неща означава, че знанията на даден плъх ще продължат да съществуват дори след смъртта му. Каза, че всички плъхове биха могли да се поучат от знанията на Свинскибут.

Свинскибут бе отвърнал: „Как ли пък не!“ Години му отнело да научи някои от номерата, дето знаел! Защо да ги споделя? Нали тогава всеки младок щял да знае колкото него!

Опасна Тиква бе казал: „Или си сътрудничим, или загиваме.“

Това стана втората Мисъл: „Сътрудничим“ я затрудни, но дори цвъркалата понякога отвеждаха ослепен или ранен другар, а това със сигурност беше сътрудничество. Дебелата линия, където бе натискала силно, трябваше да значи „не“. Капанът означаваше „смърт“, „лошо“ или „избягвай“.

Последната Мисъл на листа беше: „Не пикай, където се храниш.“ Тази беше доста лесна.

Тя стисна парченцето графит с две лапи и внимателно изчерта: „Никой плъх да не убива друг плъх.“

Леко се поотдръпна. Да… не стана зле… „капан“ беше добър символ за смърт и тя добави един умрял плъх за по-голям акцент.

— Ами ако се наложи? — запита тя, все така вторачена в листа.

— Тогава се налага — отвърна Опасна Тиква. — Но не би трябвало.

Праскови тъжно поклати глава. Тя подкрепяше Опасна Тиква, защото… ами, имаше нещо в него. Не беше едър или бърз и бе почти сляп и доста хилав, и понякога забравяше да се храни, защото му идваха мисли, които не бяха хрумвали на никой друг — поне не измежду плъховете. Повечето от тях адски вбесяваха Свинскибут, като оня път, когато Опасна Тиква запита: „Какво е плъх?“ и Свинскибут отвърна: „Зъби. Нокти. Опашка. Бягай. Крий се. Яж. Това е то плъх.“

Опасна Тиква отбеляза: „Но сега можем и да запитаме какво е плъх, което означава, че сме нещо повече.“

А Свинскибут се разпени: „Ние сме плъхове! Тичаме наоколо, цвърчим, крадем и правим още плъхове. За това сме създадени!“

Опасна Тиква зададе въпроса „От кого?“ и това доведе до друг спор за теорията за Големия Плъх Дълбоко Под Земята.

Но дори Свинскибут се съобразяваше с Опасна Тиква и се вслушваше в думите му наред с плъхове като Загар и Невли Зай.

Праскови слушаше внимателно техните разговори. Загар бе казал на бойците, че са им дадени носове. Кой им е дал носове? Разсъжденията на Опасна Тиква неусетно си пробиваха път в главите на другите.

Той достигна нови измерения на мисълта. Измисли нови думи. Даде обяснения за нещата, които им се случваха. Големи плъхове, ветерани, се вслушваха в думите на малкия плъх, защото Промяната ги бе отвела в непозната територия и изглежда единствено той имаше идея накъде са се запътили.

Тя го остави да седи до свещта и тръгна да търси Свинскибут. Той стоеше до една стена. Като повечето стари плъхове, се стремеше винаги да е близо до стените и избягваше открити пространства и твърде много светлина.

Сякаш трепереше.

— Добре ли си? — доближи го тя.

Треперенето секна.

— Добре, отлично, нищо ми няма! — тросна се Свинскибут. — Само малко болки, нищо сериозно!

— Просто забелязах, че не тръгна с взводовете.

— Нищо ми няма! — извика старият плъх.

— Останаха малко картофи в багажа…

— Не ща никаква храна! Нищо ми няма!

… Което значеше, че му има. Затова не искаше да споделя онова, което знаеше. Само то му бе останало. Праскови знаеше как постъпваха плъховете с твърде възрастните водачи. Беше забелязала изражението на Свинскибут, когато Загар — по-младият, по-силният Загар — говореше пред взвода си, и знаеше, че и Свинскибут мисли за това. О, когато беше сред други, се държеше мъжки, но напоследък все по-дълго почиваше и се спотайваше по ъглите.

Старите плъхове биваха прогонвани да се скитат самички, докато обезумеят или изгният. Скоро щеше да има нов водач.

На Праскови й се искаше да може да го накара да разбере една от Мислите на Опасна Тиква, но старият плъх не обичаше особено да говори с женски. Той бе отраснал с идеята, че женските не са предназначени за разговори.

Мисълта беше:

Това означаваше: „Ние Сме Променените. Ние Не Сме Като Другите Плъхове.“