Тери Пратчет
Изумителният Морис и неговите образовани гризачи (2)

Глава 2

Из „Г-н Бънзи има приключение“

Планът беше следният.

И беше добър план. Дори плъховете, даже и Праскови, трябваше да признаят, че работи безотказно.

Всички знаеха за напастта от плъхове. Имаше прочути приказки за ловците на плъхове, които си изкарват хляба, като обикалят от град на град и ги отървават от плъховете. Разбира се, плъховете не бяха единствената напаст — понякога имаше напаст от акордеонисти, от тухли, овързани с канап, от риба — но плъховете бяха всеизвестни.

И това всъщност бе всичко. За една напаст не ти трябват много плъхове, поне не и ако си знаят работата. Един-единствен плъх, изскачащ ту тук, ту там, цвъртящ силно, къпещ се в прясно приготвената сметана и препикаващ брашното, може да бъде огромна напаст.

След няколко дни подобен тормоз хората изумително много се радваха да видят глуповидното момче с неговата чудодейна свирка. И се изумяваха, когато плъховете изскачаха от всевъзможни дупки да го последват извън града. Бяха толкова изумени, че не се замисляха много над факта, че плъховете бяха едва неколкостотин.

Щяха да бъдат страшно изумени, ако знаеха, че плъховете и момчето се срещат с котка в храсталаците извън града и делово преброяват парите.

Кански Мекиц се пробуждаше, когато Морис и момчето влязоха. Никой не ги закачаше, макар че Морис предизвика голям интерес. Това не го притесни. Той знаеше, че е интересен. Котките без друго се движеха като че ли светът им принадлежеше, и тъй като светът беше пълен с глуповидни хлапета, хората не се юрваха да видят поредното.

Като че ли бе пазарен ден, но нямаше много сергии и се продаваха предимно, ами… вехтории. Стари тигани, гърнета, износени обувки… нещата, които хората продават при липса на пари.

Морис се беше нагледал на пазари, като минаваха през другите градове, и знаеше как трябва да е.

— Трябва да има дебели продавачки на пилета — обясни той. — И продавачи на лакомства за децата, и на панделки. Акробати и клоуни. Дори дресьори на невестулки, ако си късметлия.

— Така като гледам, тук няма нищо подобно. Няма почти нищо за купуване — отбеляза момчето. — Струва ми се каза, че градът бил богат, Морис.

— Ами, изглеждаше богат — отвърна Морис. — С всичките му ширнали се в долината поля, с ония ми ти лодки в реката… човек би си помислил, че улиците ще са застлани със злато!

Момчето впери поглед нагоре:

— Странно.

— Какво?

— Хората изглеждат бедни. Всъщност сградите придават богаташкия вид.

И наистина. Морис не беше експерт по архитектура, но дървените сгради бяха изящно резбовани и боядисани. Той забеляза и още нещо. Нямаше нищо изящно в табелата, закована на близката стена.

Тя гласеше:

ТЪРСЯТ СЕ МЪРТВИ ПЛЪХОВЕ!

50 ПЕНСА НА ОПАШКА!

ЗАПИСВАНЕ ПРИ: ПЛЪХОЛОВЦИТЕ

В: ПЛЪХКОМА

Хлапето се беше втренчило в нея.

— Май тук наистина искат да се отърват от плъховете си — жизнено подхвърли Морис.

— Никога не са предлагали по половин долар на опашка! — възкликна момчето.

— Казах ти, че това ще е големият ни удар — продължи котаракът. — Ще седим върху купчина злато, преди да е свършила седмицата!

— Какво е плъхком? — смръщи се момчето. — Не може да е клуб за плъхове, нали? И защо всички те зяпат?

— Ми хубавец съм си — отвърна Морис. Въпреки това беше малко странно. Хората се побутваха и го сочеха.

— Ще речеш, че не са виждали котка досега — промърмори той, вперил поглед в голямата сграда отсреща. Беше масивна, квадратна постройка, обградена от хора, с надпис: ПЛЪХКОМ. — Плъхком е просто тукашната дума за… нещо като комитет, общински съвет — преведе той. — Няма нищо общо с плъховете, макар че идеята си я бива.

— Бая думи знаеш, Морис — възхити се момчето.

— Понякога сам си се изумявам — потвърди той.

Опашка от хора се извиваше пред една огромна отворена врата. Други, които очевидно бяха свършили онова, заради което набъбваше опашката, излизаха от странична врата по един-двама. Всички носеха самуни хляб.

— Да се наредим и ние? — предложи момчето.

— Не бих казал, че е уместно — внимателно отвърна Морис.

— Защо не?

— Виждаш ли онези мъжаги на входа? Приличат на стражи. Имат големи палки. И всички им показват някакви листове на влизане. Това хич не ми харесва — сподели Морис. — Намирисва ми на правителство.

— Не сме сторили нищо лошо — възрази момчето. — Така де, не и тук.

— Човек никога не знае с тия правителства. Просто стой тук и мирувай, хлапе. Аз ще хвърля един поглед наоколо.

Хората наистина се заглеждаха в Морис, който тръгна към сградата, но, изглежда, в този град, нападнат от плъхове, котките бяха доста уважавани. Един човек се опита да го хване, но загуби интерес, когато той се извърна и го одра по ръката.

Опашката се виеше навътре в голяма зала и покрай една дълга импровизирана маса. Там всеки показваше листа си на две жени пред голяма палета хляб и получаваше по няколко самуна. После минаваше през един човек с щайга наденици, от които му се полагаше доста по-малка дажба.

Наблюдавайки всичко това и периодично подвиквайки на хората, раздаващи храната, там стоеше и кметът. Морис го позна на секундата, понеже носеше златно огърлие на врата си. Откакто работеше с плъхове, се беше нагледал на кметове. Този обаче беше по-различен. Беше по-дребен, доста по-угрижен и имаше плешивина, която се бе опитал да прикрие с три кичура коса. Беше и доста по-слаб от останалите кметове, които бе виждал. Не изглеждаше като да е бил избиран по килограми.

„И така… храната е кът — помисли си Морис. — Налага им се да я разпределят. Явно спешно им трябва свирач. Какъв късмет, че пристигаме тъкмо навреме…“

Той излезе, този път с доста по-голяма скорост, тъй като осъзна, че някой свири на цафара. Оказа се, както се опасяваше, хлапето. Беше сложило шапка на земята пред себе си и дори беше събрало няколко монети. Опашката се бе огънала към него, за да го чува по-добре, а едно-две дечица дори танцуваха.

Морис беше специалист само по котешките серенади, чиято същност бе да стоиш на два сантиметра от другите котки и да им крещиш, докато се предадат.

Човешката музика му се струваше слаба и размита. Но хората тактуваха с крака, щом чуеха свирнята на момчето. Лицата им се разведряваха. Морис изчака хлапето да довърши песента. Докато насъбралите се ръкопляскаха, той се промъкна зад него, отърка се в краката му и изсъска:

— Браво, умнико! Нали щяхме да сме незабележими! Хайде, обирай си крушите. Е, вземи и парите!

Той тръгна напред през площада, но спря толкова внезапно, че момчето едва не го стъпка.

— Опа, ей ти на още правителство — обяви той. — Ама ние знаем тия какви са, нали?…

Момчето знаеше. Бяха ловци на плъхове, двама на брой. Дори тук те носеха дългите прашни наметала и омачканите черновърхи шапки на своята професия. И двамата бяха метнали на рамо по един прът, от който висяха различни капани.

През другото рамо бяха провесили по една голяма торба, от онези, в които наистина не ти се ще да погледнеш. И всеки водеше по един териер на каишка. Бяха кльощави, настървени кучета и оголиха зъби срещу Морис, докато го подминаваха, влачени от стопаните си.

С приближаването на мъжете хората живнаха и започнаха да ръкопляскат, когато те бръкнаха в чантите си и извадиха по няколко шепи от нещо, което Морис оприличи на черни върви.

— Днеска двеста! — провикна се единият от плъхоловците.

Териерът се метна към Морис, опъвайки неистово каишката си. Котаракът не помръдна. Може би само глуповидното момче го чу да изрича с приглушен глас:

— Изчезни, помияр! Лошо куче!

Физиономията на териера се изкриви в ужасно изтормозеното изражение на куче, което се опитва да осмисли две неща едновременно. То знаеше, че котките не би трябвало да говорят, а тази котка току-що бе проговорила. Беше мъчителен проблем. То седна смутено и зави.

Морис започна да се ближе. Това беше смъртна обида.

Плъхоловецът, раздразнен от овчедушната му проява, дръпна кучето настрана.

И изпусна няколко черни върви.

— Опашки на плъхове! — втрещи се момчето. — Тук със сигурност имат проблем!

— По-голям, отколкото си мислиш — додаде Морис, вперил поглед в купчината опашки. — Вземи ги, когато никой не гледа, а?

Момчето изчака хората да отвърнат погледи и се пресегна. Тъкмо да докосне кълбото опашки и един голям, лъскав черен ботуш тежко стъпи върху тях.

— Виж сега, не е желателно да ги пипаш, младежо — чу глас над себе си. — От плъховете, нали знаеш, може да хванеш чума. От нея краката ти експлодират.

Беше един от плъхоловците. Той се ухили широко на момчето, но в усмивката му нямаше нищо весело. Лъхаше на бира.

— Вярно е, малкия, а после мозъкът ти изтича през носа — обади се другият плъхоловец, дошъл зад гърба на момчето. — Няма да посмееш да се изсекнеш, ако пипнеш чумата.

— Както обикновено, съдружникът ми, тикна пръст право в десетката, младежо — каза първият плъхоловец, издишайки още бирени пари в лицето на момчето.

— Което е повече от онова, които ще можеш да правиш, малкия — продължи Плъхоловец 2, — щото като гепиш чумата, пръстите ти стават целите…

— Вашите крака не са експлодирали — прекъсна го момчето. Морис изстена. „Хич не е добра идея да бъдеш груб пред миризмата на бира. Но плъхоловците бяха на етапа, в който (противно на всякаква логика) смятаха, че са забавни.

— О, много умно, младежо, но това е така, понеже урок първи в Гилдията на плъхоловците не допуска краката ти да експлодират — каза Плъхоловец 1.

— Което е добре, щото урок втори е на горния етаж — каза Плъхоловец 2. — Леле, неповторим съм, нали, малкия?

Другият плъхоловец взе черната плетеница и усмивката му изчезна, когато се втренчи в момчето.

— Не съм те виждал преди, малкия — изръмжа той. — И те съветвам да не си вреш носа в разни работи, и да не разправяш на никой нищо. Нито дума. Ясно?

Момчето отвори уста, а после бързо я затвори. Плъхоловецът отново пусна гадната си усмивка.

— А-ха. Бързо схващаш, младежо. Може да се засичаме наоколо, а?

— Обзалагам се, че искаш да станеш ловец на плъхове, като пораснеш, нали, малкия? — Плъхоловец 2 твърде силно потупа момчето по гърба.

То кимна. Като че ли това беше най-уместната реакция. Плъхоловец 1 се наведе, докато червеният му, белязан от шарка нос се спря на сантиметър от лицето на момчето и додаде:

— Ако пораснеш, малкия!

Плъхоловците се отдалечиха, влачейки кучетата след себе си. Единият териер непрекъснато се обръщаше назад към Морис.

— Доста самобитни ловци на плъхове си имат тук — обади се котаракът.

— Не съм виждал такива плъхоловци досега — потръпна момчето. — Изглеждаха гадно. Като че ли им харесваше.

— Не бях срещал плъхоловци, дето да са толкова заети, но с така добре излъскани ботуши — додаде Морис.

— Да, наистина, нали…

— Но даже това не е толкова странно, колкото плъховете тук — продължи Морис със същия тих глас, сякаш пресмяташе пари.

— Какво странно има в плъховете?

— Някои от тях имат доста особени опашки.

Момчето обходи с поглед площада. Опашката за хляб бе все така дълга и това го притесни. Както и парата. Тя изригваше на малки облачета изпод решетките и капаците на каналите от всички страни, като че ли целият град бе построен върху котел. Освен това изпитваше смътното чувство, че някой го наблюдава.

— Мисля, че трябва да намерим плъховете и да се махаме — сподели то.

— А, не, това място лъха на възможности — заяви котаракът. — Нещо се мъти, а когато нещо се мъти, значи някой се замогва, а когато някой се замогва, не виждам защо това да не съм а… ние.

— Да, ама нали не щем онези да убият Опасна Тиква и другите!

— Няма да ги хванат — каза Морис. — Ония типове няма да спечелят приз за остър ум. Дори Свинскибут може да ги надхитри, бих казал. А на Опасна Тиква мозъкът му изтича през ушите.

— Вярно ли?

— Е, де, е, де — ухили се Морис, който по принцип казваше на хората онова, което искаха да чуят. — Имам предвид, че нашите плъхове могат да мислят по-добре от повечето хора, схвана ли? Помниш ли, когато в Скрот Сардини падна в оня казан и изплю ягодка в лицето на старицата, дето повдигна капака? Ха, дори обикновен плъх може да надхитри човека. Хората си мислят, че само защото са по-големи, са по-умни… чакай, тихо, някой ни гледа…

Един мъж, понесъл кофа, се бе спрял на излизане от Плъхкома и зяпаше Морис с доста голям интерес. Вдигна поглед към момчето и каза:

— Добър мишкар е, нали? Бас ловя, че е, такъв голям котарак! Твой ли е, момче?

— Кажи «да» — прошепна Морис.

— Нещо такова, да — смотолеви момчето и взе Морис в ръце.

— Давам ти пет долара за него.

— Искай десет — изсъска Морис.

— Не се продава — заяви момчето.

— Идиот! — изръмжа Морис.

— Седем долара тогава — настоя мъжът. — Виж, ето какво ще направим… четири хляба, как ти се струва?“

— Това е глупаво. Един хляб не струва повече от двайсет пенса — сви рамене момчето.

Мъжът му хвърли особен поглед.

— Нов си тук, нали? Имаш много пари, а?

— Достатъчно — отвърна то.

— Така ли смяташ? Няма да ти помогнат много, тъй или иначе. Гледай сега, четири хляба и кифла, повече от това не виждам накъде. За десет хляба мога да си взема териер, а те са луди по плъховете… не? Е, като огладнееш, ще го дадеш за половин обезмаслена^[1] филийка хляб и ще си доволен, вярвай ми.

Той си тръгна. Морис се изскубна от ръцете на момчето и леко се приземи на калдъръма.

— Честно, само да владеех вентрилоквизъм, щяхме да направим състояние — измърмори той.

— Вентрилоквизъм? — момчето бе вперило очи в отдалечаващия се мъж.

— Това е ти да си отваряш и затваряш устата, а аз да говоря — натякна Морис. — Защо не ме продаде? За десет минути щях да съм се върнал! Чух за някакъв, дето направил състояние от продажба на гълъби-домошари, а имал само един!

— Не мислиш ли, че има нещо сбъркано в град, в който хората биха платили повече от долар за самун хляб? — замислено каза момчето — И плащат по половин долар за опашка на плъх?

— Стига да им останат достатъчно пари да платят на свирач — сви рамене Морис. — Какъв късмет, че тука вече има напаст от плъхове, а? Бързо, погали ме по главата, някакво момиче ни гледа.

Момчето се озърна. Едно момиче наистина ги наблюдаваше. Хората вървяха нагоре-надолу по улицата, някои се изпречваха пред взора му, но то стоеше като истукано и не сваляше очи от него. И от Морис. Имаше същия приковах-те-до-стената поглед, който му напомняше за Праскови. Изглеждаше като човек, който задава въпроси. И косата му беше прекалено червена, а носът — твърде дълъг. И носеше дълга черна рокля с ширит от черни ресни. Това не вещаеше нищо добро.

Тя прекоси с маршова стъпка улицата и се изпъчи пред момчето.

— Ти си нов, нали? Дошъл си да търсиш работа, а? Сигурно са те изхвърлили от последната, като гледам. Сигурно понеже си заспал и си оплескал нещата. Сигурно точно това е станало. Или си избягал, щото шефът те е биел с дебела пръчка, макар че — пое дъх тя, докато я обземаше друго прозрение — сигурно си го заслужавал, понеже си бил мързелив. И после сигурно си откраднал котката, знаейки колко пари ще й вземеш тук. И сигурно си обезумял от глад, понеже говореше с котката, а всеки знае, че котките не могат да говорят.

— Бъкел не могат да кажат — потвърди Морис.

— А може и да си тайнствено момче, което… — Момичето млъкна и се ококори в Морис. Той изви гръб и каза „мрррм“, което на котешки значи „бисквити!“ — Тая котка каза ли нещо току-що?

— Мислех, че всеки знае, че котките не могат да говорят — натърти момчето.

— А-ха, но може да си чиракувал при магьосник — окопити се момичето. — Да, това май е почти правдоподобно. Ще го приемем засега. Чиракувал си при магьосник, но си заспал и си оставил казана с вряща зелена субстанция да изкипи и той те е заплашил да те превърне във, във, във…

— Джербил — услужливо предложи Морис.

— В джербил, а ти си му откраднал вълшебната котка, защото си я мразел ужасно и… какво е джербил? Тая котка не каза ли току-що „джербил“?

— Не гледай мен! — защити се момчето. — Аз просто си стоя тук!

— Добре де, и тогава си донесъл котката тук, понеже си наясно, че има ужасен недостиг, и точно за това щеше да я продадеш, и онзи човек щеше да ти даде десет долара, да знаеш, ако се беше пазарил като хората.

— Десет долара са прекалено много дори за добър мишкар — възрази момчето.

— Мишкар? Той нямаше да лови мишки! — подбели очи червенокосото момиче. — Тук всички гладуват! От тая котка стават поне две манджи!

— Какво? Тук ядете котки? — Опашката на Морис настръхна като четка.

Момичето се наведе към Морис със страховита усмивка, като онази, която Праскови винаги пускаше, щом победеше в спор, и тикна пръст пред носа му.

— Хванах те! — изцвили тя. — Издъни се на много лесен трик! Мисля, че е по-добре вие двамата да дойдете с мен, нали? Или ще пищя. А хората чуват, когато аз пищя!