Метаданни
Данни
- Серия
- Антерос (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Warrior’s Tale, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция
- hammster(2011)
Издание:
Алън Кол, Крис Бънч. Битката за Ориса
Американска, първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова
ISBN 978–954–585–965–6
© 1994 by Allan Cole and Christopher Bunch
© Милена Илиева, превод, 2008
© „Megachrom“ — Петър Христов оформление на корица, 2008
© ИК „БАРД“ ООД, 2008
Формат 60/90/16
Печатни коли 39
Allan Cole & Chris Bunch
The Warrior’s Tale
История
- —Добавяне
Втора книга
В непознати води
8
Викът на гущера
В сърцата си всички богове са злобни побойници. Заявявам го без страх, защото съм видяла и добро, и зло от боговете и още не мога да реша кое е по-лошо — благословията или проклятието им. Мисля, че всички ние сме част от някаква тяхна игра, конците ни дърпа майстор кукловод, а по игралната дъска има толкова лайна, че никой смъртен не може да я прекоси, без да си оцапа ботушите. Да не говорим, че още не съм виждала дар, в който да не се крие змия, нито съм срещала човек, дори най-надарения, който на един или друг етап от живота си да не проклина съдбата, при това с основание.
Върна ли се в мислите си към морската битка, която ви описах току-що, ме изпълва сериозното подозрение, че в онзи ден залите на боговете са кънтели от смях и подигравки. Вярно, Ориса беше спечелила поредната си победа. Но и този път знамето беше издигнато на лайнян прът.
Загубите ни бяха страховити — мнозина бяха намерили смъртта си, а виковете на ранените кънтяха над съскащото море. От петнайсетте ни кораба бяха останали девет, два от които бяха пострадали до такава степен, че без сериозен ремонт скоро щяха да потеглят на свой ред към морското дъно. Единственият ни неоспорим късмет през онзи ден беше, че повечето от моите гвардейки бяха оцелели, при това без сериозни наранявания. Ала за мъртвите скърбях дълбоко, сърцето ми тежеше от загубата — тяхната и на Гамелан. Но да оплакваме мъртвите нямаше време, поне засега.
Въпреки бурното море накарах Стрикер да ми даде най-добрите си моряци, които да ме прекарат с лодка до флагманския кораб. Трябваше да говоря с Чола Ий лично, а не с помощта на сигнални флагчета или тръба. Корайс и Полило щяха да дойдат с мен.
Наемникът ме посрещна намръщен в каютата си, но след като го уверих, че Ориса ще го възмезди за изгубените кораби, настроението му се подобри значително. Изказах му съболезнования за хората, които беше изгубил, но той само махна с ръка.
— Не си губете съня заради тях, капитане. Аз със сигурност няма да загубя своя. Знаеха какъв риск поемат, като подписват договорите си. А и до един бяха пълен боклук, който лесно ще заменим, върнем ли се в познати води. Да не говорим, че така делът от плячката ще е по-голям за оцелелите.
Полило изръмжа при тази проява на неуважение към мъртвите. Изпитваше дълбоко презрение към наемниците и дори беше строшила главата на един, защото си беше позволил да я зяпа твърде открито. Въпреки това, според личния й кодекс на честта, те бяха братя по оръжие и заслужаваха нещо повече от страна на господаря си. Бях на същото мнение, затова не я смъмрих.
Освен това ме гризеше смътна тревога заради зле прикритото неудоволствие, с което реагира Чола Ий на появата ми. Сякаш не беше очаквал да преживея битката. Напомних си да не се държа като глупачка и да не позволявам на антипатията си към адмирала да ме подвежда. Не се и съмнявах, че Чола Ий би вдигнал банкет, ако падна и си строша врата, след като се приберем по живо по здраво в Ориса, но тук, сред незнайните опасности на това незнайно море, всеки меч беше от значение и адмиралът, също като мен, едва ли би се поддал на личните си антипатии.
Корайс запълни мълчанието:
— Говорите за завръщането ни като за нещо лесноосъществимо — каза тя и посочи разгънатата върху масата карта. — Дори не знаем къде сме, освен че сме отвъд границите на голямата карта, а и на всички останали.
— Не е толкова трудно, колкото изглежда — отвърна той и смигна на Фокас по повод глупавия въпрос на жената. — Само да се върнем от другата страна на рифа и бързо ще се ориентираме.
Корайс му върна усмивката, само че нейната беше тънка-тънка, а в очите й мярнах блясък, достатъчно твърд да наточиш с него камата си.
Погледнах през големия прозорец на каютата. Отвъд кърмата на кораба се виждаше веригата черни рифове и ръмжащи вулкани. Погледнати от палубата, те заемаха целия хоризонт, на юг и на север докъдето поглед стига.
— Все някъде свършват, предполагам — казах аз. — Въпросът е в коя посока да тръгнем, за да съкратим максимално пътя си?
— Много жалко, че магьосникът вече го няма — вметна Фокас. — Щеше да хвърли костите — и готово.
Ако питаха мен, това не беше единствената причина да съжаляваме, че Гамелан го няма. Когато го видях да лежи на палубата с окървавено лице, ме обзе дълбока мъка, почти сякаш бях загубила някоя от гвардейките си. Познавахме се отскоро, но въпреки това бяхме станали приятели и знаех, че компанията му ще ми липсва, нищо че все ме дразнеше с приказки за уж магическата ми дарба. Моряците, натоварени със задачата да съберат мъртвите, отказаха да докоснат трупа му. Страх ги беше от магьосника дори след смъртта му. Наредих да го преместят в малката му каюта, докато намерим време да подготвим тялото му за очистващите обреди и погребалните церемонии, достойни за най-великия жрец на Ориса.
Тези ритуали би трябвало да продължат седмици наред, целият град да е в траур, прозорците на жреческия дворец да бъдат затъмнени и самото небе да потъне в магически мрак. Избраният от жреческата гилдия негов заместник щеше да води погребалната церемония, а всички членове на градската управа и най-изтъкнатите ни съграждани щяха да държат речи във възхвала на покойника. На името му щеше да бъде наречен площад или булевард; цели стада говеда, а дори и една-две човешки души, навярно и някой покрусен от скръб доброволец, а не само осъдени престъпници, щяха да бъдат принесени в жертва. Ала тук, на много левги от Ориса, в средата на нищото, погребението му щеше да е много по-скромно. Въпреки това бях решена да направя всичко по силите си, дори смятах лично да го прехвърля през борда.
Пренебрежителната реплика на Чола Ий ме върна към настоящето.
— Не ни трябва магьосник, за да решим — каза той. — На север или на юг, няма значение. Въпрос на няколко дни повече или по-малко.
Измъкна златна монета от джоба си. Беше от Ираяс, с образа на цар Домас от едната страна и символа със слънцето и змията от другата. Зачудих се как ли се е сдобил наемникът с толкова рядка монета.
— Нека боговете решат — каза той. — Ако се падне царският образ, тръгваме на север. Ако отгоре остане змията — на юг.
Кимнах сдържано. Но когато Чола Ий хвърли монетата и тя се завъртя във въздуха, образът на цар Домас изникна пред вътрешния ми взор. Север. Трябваше да поемем на север. Монетата падна със звън на масата и змията се облещи насреща ми.
— Значи потегляме на юг — каза Чола Ий.
Едва не викнах: не, трябва да тръгнем на север! Настръхнах, толкова силна беше нуждата ми да извикам.
Но само миг по-късно усещането ме напусна и се почувствах глупаво.
— Така да бъде — казах.
С тези думи подпечатах съдбата ни.
Потеглихме на юг. Веригата рифове не свършваше, миля след миля ниски зъбери и извисяващи се вулкани. Много от тях бяха действащи, плюеха дим и храчеха лава, която се свличаше по склоновете им и караше морето наоколо да възвира. При един такъв вулкан видяхме хиляди мъртви риби да се полюшват с корема нагоре във водата. Ята птици кръжаха и кряскаха доволно над този неочакван пир от прясно месо. А после вятърът промени посоката си и довя плътен облак дим от друг действащ вулкан. Едно от грачещите ята попадна в обсега му и птиците западаха като зрели круши в морето. Скоро лютивият дим застигна и нас. Смрадта му беше такава, че мнозина започнаха да повръщат на палубата. Офицерите издадоха гъгниви заповеди и след малко успяхме да се измъкнем, макар гребците ни да бяха толкова зле, че едва се движеха. И едно мога да ти кажа, писарю — ако вятърът не беше променил отново посоката си, сега едва ли щях да съм тук и да ти досаждам с приключенията си.
Когато се отдалечихме на уж безопасно разстояние, прибрахме веслата, колкото да дойдем на себе си. Главата ме болеше ужасно, а костите си усещах така, сякаш някой гигант ме е изстисквал като мокро пране. Гълтах чист въздух, докато не ми се зави свят и не се почувствах очистена.
Обърнах се да видя как са другите и чух някой да вика:
— Махни се от мен, проклетнико!
Гласът беше на Гамелан! Ама той нали беше мъртъв?
— Те-Дейт ми е свидетел, че ще те превърна в жаба! И теб, и майка ти и баща ти също!
Хукнах към трюма и сварих някакво дребно старче с огромен белег на лицето да изхвръква от каютата на Гамелан. Не му обърнах внимание и влетях вътре.
Гамелан беше седнал в леглото и дърпаше ядно бялото памучно платно, с което беше увит наполовина. Чу ме да влизам и вдигна глава.
— Още един крадец! — извика той. — Добре. Теб ще те превърна в чапла, за да изядеш онзи първия нахалник и цялото му семейство. А после ще призова някой демон, който да ти оскубе перата за стрели и да ти одере кожата за колчан.
— Ти си жив! — извиках.
— Естествено, че съм жив — изръмжа магьосникът и продължи да дърпа погребалния си саван. — И ако бъдеш така добра да запалиш някоя свещ, така че да видя кого точно засипвам с проклятия, ще те възнаградя щедро, като те отърва по най-бързия начин от мъките ти.
Не отговорих. Зяпах сащисано големите му облещени очи. Вместо жълти и огнени те бяха промити и празни. Въртеше глава, но очите му не се спираха върху нищо. Приближих се и коленичих до него.
Гамелан подуши въздуха.
— Рейли? — Протегна предпазливо ръка и докосна гърдите ми. Не отблъснах ръката му, нито се дръпнах.
— Да, приятелю. Рейли съм.
Той се изчерви, осъзнал къде е попаднала ръката му, и побърза да я дръпне.
— Извинявай. Но тук е толкова тъмно… Кажи им да палнат някоя и друга лампа, моля те. Бъди добро момиче.
— Обедно време е — тихо казах аз.
Гамелан застина. Сбръчкана му ръка се вдигна бавно към челото. Той потръпна. Стиснах костеливото му рамо. Лицето му беше като от камък. А после Гамелан се усмихна, потупа ме по ръката и отбеляза делово:
— Сляп съм.
— Да — казах аз.
— Значи съм безполезен. Познавам само един сляп магьосник, а и той загуби зрението си на млади години. Имаше достатъчно време да се научи как се правят заклинания на сляпо, целия си живот на практика.
— На теб няма да ти отнеме толкова много — казах аз. — Все пак си майстор в магията.
Този път мълчанието се проточи. Усещах как Гамелан мобилизира силите си. Когато най-после проговори, тонът му прозвуча почти нормално, сякаш беше приел ужасния и внезапен недъг, осакатил тялото, душата и Дарбата му, с фатализма на храбър войник. Въздъхна и каза:
— Не, сега съм само най-обикновен старец. И не си мисли, че се валям в самосъжаление, моля те. Знам докъде стигат силите ми. Постигнах максимума им преди много години. Нямам нов ресурс, от който да почерпя.
— Скоро ще се приберем у дома — казах аз. — Ще имаш десетки чираци, които да ти помагат.
Магьосникът завъртя бавно глава, сякаш се ослушваше. Плъзна език по устните си — изненадващо младежки и розов — да усети вкуса на въздуха.
— Изгубили сме се — каза накрая.
— Няма страшно — отвърнах. — Трябва само да заобиколим проклетия риф. После за нула време ще намерим пътя към къщи.
Гамелан поклати глава.
— Може и да съм сляп, но още съм с ума си и знам, че няма да е толкова лесно.
— Боговете ни улесняват само когато подготвят падението ни — казах аз.
Гамелан се разсмя. Хубаво беше да чуя смеха му. Така изглеждаше здрав и зрящ като преди.
— Значи трябва да приемем сполетялото ме нещастие — моето и на всички останали — като добра поличба — каза той.
И се прозина широко. Бутнах го нежно назад. Той не възрази и се отпусна в леглото. Намерих едно одеяло и го завих до брадичката.
— Не ме оставяй да спя дълго — каза той. — Имаме да си говорим за много неща.
— Няма — обещах аз, макар да изтръпвах от мисълта за предстоящия разговор. Знаех каква ще е основната му тема.
Канех се да изляза, когато той ме повика отново.
— Рейли?
— Да?
Гамелан обърна към мен сляпото си лице.
— Баща ти сигурно се е гордеел с теб.
Не знаех какво да му отговоря, затова излязох и затворих вратата.
През нощта сънувах Трис. Беше същият сън като преди. Правихме любов, но този път страстно и примесено с щипка страх от моя страна, защото знаех какво ще последва. Властелинът дойде като предния път. Присмя се на голотата ми. Събудих се от сънувания сън и заварих Трис, която отново се готвеше да ме предаде. Сборичкахме се. Усетих убождането на сребърната й кама. А после се озовах трепереща в хамака си, стиснала очи и молеща се кошмарът да е свършил.
А после започна тропането. Чух Полило да ругае, после и скърцането на въжета, когато Корайс се изтърколи от хамака си и тръгна да види какво става. Аз обаче продължих да стискам очи, защото не знаех какво ще видя, ако ги отворя. Усетих паренето на изгорена плът там, където ме беше ранила камата на Трис. Чу се врява, а после гласът на Гамелан.
— Рейли! — извика той. — Рейли!
Отворих очи. Магьосникът стоеше надвиснал над мен. Целият в кървящи драскотини, получени по пътя от неговата каюта до тук — данъкът на слепеца.
Скочих от хамака си.
— Да, приятелю мой? Какво има?
— Властелинът! — каза Гамелан. — Той още е с нас!
— Знам — отвърнах тихо.
Стана ми студено и празно.
— Чуваш ли ме, Рейли? — извика Гамелан. — Още не е свършило!
— Чувам те, магьоснико — отвърнах. — Чувам те.
Някъде в нощта навън се чу крясъкът на морско гущерче, което викаше майка си.