Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (23)

23
Море на демони

Дните минаваха, вятърът духаше от запад и ни носеше, според картите поне, към родните води и Ориса.

Времето се задържа приятно, напрежението от дългата гонитба започна да отслабва и на корабите ни се възцари всеобщо доволство. Моите жени мързелуваха и мечтаеха на глас какво ще направят с дела си от щедрата конианска плата, а той щеше да възлиза на истинско богатство дори след като градският съвет на Ориса и жреците вземеха полагащия им се по закон налог. Двечки дойдоха при мен и попитаха най-небрежно дали някой сладкодумен като моя милост не би се явил пред градския съвет с молба да ни бъде опростен данъкът — направили сме били толкова много за Ориса, тъй че защо градът да не ни се отплати, като се откаже от полагащата му се, но иначе незаслужена част от нашето злато.

И на двете отговорих, че алчността не отива на един войник.

Едната, Памфилия, възрази разгорещено, че воюването за злато не прави Чола Ий и хората му по-малко бойци. Явно компанията на Гамелан й се отразяваше зле — забравила беше да си държи езика зад зъбите. Казах й да се яви при сержант Исмет и да си поиска някоя подходящо неприятна като за проявеното неподчинение задача по избор на знаменоската. Тайничко се зарадвах обаче, че жените ми още са в състояние да се ежат след усилните месеци и дългия списък на дадените жертви.

Другата, Гераса, дойде при мен със същата молба, но когато й отговорих като на Памфилия, ме погледна продължително в очите, помоли за разрешение да говори свободно и ме попита наистина ли смятам, че ще остане в гвардията, след като се приберем.

По този въпрос не казах нищо, а я пратих да си ходи с думите, че законът си е закон и нито тя, нито аз имаме право да обсъждаме какво прави Ориса със златото си.

Ала странното й изявление ми даде повод за размисъл. Самата аз май не се бях замисляла много-много за бъдещето. Винаги бях смятала, че ще остана в гвардията, докато го позволява възрастта ми, после ще ми дадат медал, ще организират пиянски банкет в моя чест и ще ме произведат в генералски чин — почетен, разбира се, щото нали съм жена, — а след това ще се оттегля в именията си. Или това, или — по-вероятно — ще загина в някое дребно погранично стълкновение. Не се бях замисляла за живота извън гвардията. Тя ми беше баща, майка, любовница и дом още от девическите ми години, наравно, а понякога и повече от всеки с името Антеро, Отара, Зиа и дори Трис, колкото и да ги обичах всичките.

Опитах се да прогоня тези мисли — не е добре за една гвардейка да се заплесва по бъдещето, защото докато стои на пост и мечтае за топли таверни и пищни любовници, някой с поглед вперен в днешния ден като нищо може да се промъкне зад гърба й с кинжал в ръка. Но не се получи.

А и много добре знаех какво следва. Още не се бяхме справили с властелина. Щом се върнехме в Ориса, първата ми задача беше да се явя с Гамелан пред магистратите и жреците, за да им изложа притесненията си.

Всичко това ми развали донякъде настроението, но аз се постарах да не го показвам. Заспивах трудно и се будех често. Ставаше ми ту горещо, ту студено. Знаех, че съм сънувала и че сънищата са били неприятни, но събудех ли се, не помнех нищо конкретно.

Един от тези кошмари ми спаси живота.

Събудих се рязко и седнах в хамака с надеждата да се разсъня, макар тялото ми да ме теглеше назад. Заинатих се, защото усещах, че ако не стана, не се разтъпча и не се разсъня, пак ще потъна в онзи кошмар, какъвто и да беше той. Смътно усещах, че скоро ще се зазори. През скърцането на корпуса и шума на морето долових тихо шумолене, сякаш някой се опитва да издърпа нечуто резето. После вратата се отвори, нечий силует се очерта в рамката й, прекрачи прага и тръгна тихо към мен. Тъмната фигура вдигна ръка и дълъг двуостър кинжал се спусна към мястото, където лежах.

Само че аз не бях там.

Преди пишман убиецът да е изгрухтял изненадано, изскочих от сенките, метнах захвърленото на пода одеяло като рибарска мрежа отгоре му, а после се завъртях и го изритах в корема.

Хвърлих се отгоре му. И двамата бяхме слепи в мрака, но моите мускули и юмруци имаха очи благодарение на безбройните часове тренировки и аз го ударих силно с ръба на дланта си в челото и забих главата му в дъските. С другата ръка го цапардосах по слепоочието и се спрях миг преди да нанеса смъртоносния трети удар от серията — този в оголеното гърло. Мъжът изгъргори от болка и се отпусна, а аз скочих и грабнах лампата. Отворих капачето й, духнах върху тлеещото парченце прахан вътре да се разгори, врътнах клапата и маслото моментално подхрани пламъка. Замислих се дали да не вдигна тревога, но реших да не бързам. Нападателят се надигаше тромаво на ръце и колене. Грабнах собствения му кинжал, възседнах го и дръпнах назад главата му за косата.

Беше Стрикер.

Очите му се проясниха и се сведоха към острието, което притисках под брадичката му.

— Твоя ли беше идеята? Или на Чола Ий? — попитах.

Той стисна устни. Плъзнах острието по врата му и от плитката рана потече кръв.

— Чола Ий — казах аз, защото ако нападението беше плод на яростен пристъп или нещо такова, Стрикер моментално щеше да хвърли вината върху началника си. — Защо?

Стрикер продължи да стиска упорито устни и аз понечих да го резна отново.

— Ти ни водиш на смърт — побърза да каже той. — Нещо ни дебне, нещо лошо. Чола Ий рече, че мож’ да го усети, а и аз го усещам понякога. И знам к’во е.

— Властелинът?

— Умница си ни ти.

— И какво ще спечелите от смъртта ми?

Стрикер пак стисна устни и аз пак го резнах.

— Говори — казах студено. — Или ще повикам Полило да почне да ти сече пръстите с любимата си брадва, докато не пропееш.

— И какво? — каза Стрикер. — Така или иначе ще ме убиеш.

— В момента това е сигурно. След минута или след час… може да ми хрумне друго. Е, какво ще спечелите от смъртта ми?

— Може ли да седна?

— Ще говориш както си. И ако излъжеш, пак ще ти пусна кръв.

— Чола Ий ми каза к’во ста’а. Имал видения. Се едно е жрец. Рече, че властелинът дошъл при него, макар че не видял лице или форма нек’ва, ма той тря’ва да е бил. Казал му, че преследването не е свършило и че нема начин да стигнем живи и здрави в Ориса, щот’ ни бил спретнал заклинания да ни спрат, пък и ваш’те магистрати тъй или иначе нямало да ни платят дължимото. Казал, че онез’, дет’ са на негова страна, ше останат в историята, а другите, дет’ му се опънат, щели да ги ръчкат демони до края на вечността.

— И ти… и Чола Ий е повярвал на властелина?

— Знам, че не изглежда мно’о умно — каза Стрикер. — Ма Чола Ий рече, че не’аме избор, щом велик магьосник кат’ онзи иска така. Особено кога дава обещания и казва, че ше му тря’ат мъже, истински живи мъже, да му помогнат да си върне трона. Трона и повече. Щот’ сега вече имал голяма сила, тъй каза Чола Ий. Оназ магия, дет’ с Гамелан си говорехте за нея на ушенце преди време, кога си мислехте, че никой ви не чува. Чини ми се, че властелинът вече е нещо кат’ бог — продължи Стрикер. — А хората не могат се мери с боговете. Най-добре е човек да си наляга парцалите и да врътне некоя сделчица с тях. Да им служи добре и да припечели нещо от цялата работа.

Направи гримаса и продължи:

— И сам тря’аше да се сетя, кат’ фърлих очите на смъртта, кога фърляхме с Чола Ий на неговия кораб, а после ти кацна на прага. Щот’ такъв лош късмет не съм имал никогаж. Още кога за пръв път се счепкахме с властелина, тря’аше да разбера, че съм прокълнат. Щото не можах да свърша работата как тря’аше. Още преди вулканите да ни изплюят в тия проклети води.

— Това пък какво означава?

— Ше ти кажа. Може и сичко да ти кажа, па дано натежи на везните. Кога ти и оназ черната кучка се префърлихте на кораба на властелина, горе на предната мачта, помниш ли?

Спомних си го, и то съвсем ясно, ахнах и се дръпнах несъзнателно назад, по-далеч от Стрикер, докато не се озовах коленичила на метър от него. Двете с Исмет се бяхме покатерили до реята на предната мачта, когато помежду ни се заби стрела и одраска ръката на Исмет, но никоя от нас не видя стрелеца. Не бихме и могли, разбира се, защото го търсехме на палубата долу, а той бе стрелял от собствената ни галера.

— Помня — казах. Стрикер седна предпазливо. Прокара пръсти по раните от двете страни на врата си и примижа. — Значи онази стрела беше твоя?

— Да. Ма не уцелих. За малко да видя сметката на черната кучка, което пак щеше да е нещо.

— Чола Ий ли ти нареди?

— Никой нищо не ми е нареждал — каза Стрикер. — Чола Ий само рече, че генерал Джинах му намекнал, дет’ ти си най-големият му враг и че кат’ се върнем, той ше е важна клечка в градския съвет, и ако не му се налага да се разправя с тебе, платата ни щяла да се уреди по-бързо и по-щедро, и че сме можели сами да се оправиме с властелина.

— Глупаци, трижди проклети глупаци!… Защо обаче чак сега опита отново?

— Щот’ не съм пълен идиот, зат’ва. След като вълните ни изфърлиха през рифовете в непознати води, и аз кат’ Чола Ий реших, че ше ни тря’ат сички налични мечове. Чола Ий рече, че ше се тревожим за Ориса, Джинах и другите простотии, когат’ наближим бреговете й, ако изобщо ги наближим.

— И двамата сте адски тъпи копелета, това ще ти кажа. Наистина ли вярваш, че властелинът ще се съобрази с желанията ви? Виж какво стана със Сарзана. И той си мислеше, че може да хвърля заровете наравно с властелина. Никога не съм виждала… — Млъкнах, осъзнала, че на свой ред започвам да говоря като глупачка. Властелинът, неговият призрак или демон, или каквото беше там, не би се поколебал да хвърли заклинание за убеждение върху тези двама негодяи.

— Добре — започнах. — Ще се оправяме с проблемите по реда на възникването им. Първо ти, после адмиралът.

Още не бях решила какво да правя със Стрикер, едва бях започнала да обмислям този проблем. Но корабният капитан явно разчете грешно думите ми и сметна, че съдбата му е решена. Не бях забелязала кога е подвил крака под себе си, но явно го беше направил, защото се оттласна към мен, като посегна с една ръка към кинжала, а с другата — към очите ми.

И този път мускулите ми реагираха безпогрешно — озовах се по гръб на пода, острият зъб на кинжала стърчеше нагоре, другата ми ръка се стрелна към дръжката да подсили захвата и Стрикер се наниза на собствения си нож. Кръв се ливна по мен, той изпъшка, изпружи се и умря. Измъкнах се изпод натежалото му тяло и скочих на крака; нахлузих туниката си и грабнах колана с оръжията. Изхвърчах през вратата, вдигнах тревога и докато гвардейките скачаха от хамаците си, хукнах по стълбата, изскочих на палубата под сипващата се зора и изтеглих меча от ножницата.

На двайсет — двайсет и пет метра от нас видях флагманския кораб на Чола Ий: носеше се право към нас, палубата му настръхнала от въоръжени мъже, подвижните мостчета — готови за абордаж. На носа стоеше самият Чола Ий в пълни бойни доспехи. Видя ме — очевидно все още жива — и изкрещя от гняв. Зад него напираха още два кораба — единият на Кидай, на другия капитан не помнех името. Явно Чола Ий смяташе, че три кораба са достатъчни да ни избие. Или пък не беше успял да убеди другите капитани в ползата от подобен бунт.

Моите жени се заизсипваха на палубата, пристягаха в движение колани с оръжия и каишки на шлемове. Сред тях имаше и от хората на Стрикер, които зяпаха с недоумение ставащото. Чола Ий, като опитен изменник, очевидно знаеше, че успехът на всяка конспирация е обратнопропорционален на броя на посветените в нея. Ако бях загинала в каютата си, Стрикер щеше да има предостатъчно време да събуди хората си и да ги хвърли срещу гвардейките. Сега обаче…

— Убийте ги! — разкрещя се Чола Ий. — Избийте ги тия кучки! До последната! Те са в съюз с властелина!

Моряците ни попогледнаха, погледнаха и извадените мечове.

— Всеки, който вдигне ръка срещу нас, ще умре! — извиках в отговор. — Чола Ий е предателят! — добавих и веднага се сритах мислено, защото така само наливах масло в огъня на объркването. Смених тактиката: — Всички моряци, в трюма! Веднага! Иначе ще умрете! Не се замесвайте в това!

Някои тръгнаха към стълбите, други стояха шашардисани на място. Дубан явно знаеше нещо за заговора, защото измъкна кама от колана си. Преди да е направил каквото и да било друго обаче, Исмет го наръга и моряците се развикаха гневно.

Но аз нямах време за тях — корабите на Чола Ий бяха съвсем близо.

— Ще се пробват с абордаж — извиках. — Гераса! Целете се в кормчиите и Чола Ий! — Най-добрата ми стрелкиня, която бях повишила в сержант въпреки протестите й, ме зяпна невярващо, после зараздава на свой ред заповеди, отделението й зае позиции покрай парапета и откри огън. Но бяхме закъснели. Видях как стрела прониза мъжа до Чола Ий, намръщих се, разочарована от ненавременния пропуск, корабът на Чола Ий ни удари, куките на подвижните абордажни мостици се забиха в перилата и двете галери — неговата и нашата — остъргаха корпуси. Друг кораб се приближи откъм десния борд да ни приклещи, но звъннаха прашки, камъни литнаха над делящите ни вълни, тримата мъже на квартердека паднаха със строшени черепи и останалият без управление кораб се отдалечи по вълните.

Третият кораб се приближаваше откъм кърмата, но аз си имах други грижи в момента — хората на Чола Ий се изсипваха на палубата ни.

— Копие! — изрева Полило, четири жени се подредиха зад нея и формацията нападна. Моряците се развикаха уплашено и се опитаха да избягат от пощурялата й брадва. Двама хукнаха към мен, решили да се възползват от численото си превъзходство, но аз отскочих встрани и тия глупаци едва не се събориха един друг на палубата. Парирах тромавия удар на първия, резнах го над лакътя и му прекъснах поне едно сухожилие. Мечът му издрънча на палубата и това ми даде време да пронижа другарчето му, да изтегля меча си и да довърша ранения, преди да съм посрещнала следващия кандидат за слава.

— Размажете ги тия кучки! — крещеше Чола Ий. — Избийте ги! Най-напред проклетата им капитанка убийте!

Някакъв тип се изпречи пред мен, стиснал окървавена алебарда, парира удара ми, нападна, предугаждайки посоката, в която ще отскоча, после отново зае бойна стойка. Беше опитен боец. Гмурвах се ту наляво, ту надясно с надежда да го объркам, канех се да нападна, видях как очите му се разшириха и вместо това се хвърлих надясно върху дъските, претърколих се и едновременно с това се извърнах назад. Мечът на Сант се стовари сякаш на сантиметри от мен и от палубата се разхвърчаха трески.

Сант изкрещя уплашено и затегли заседналия в дъските меч, а аз скочих и ударих в движение. Мечът ми отсече по-голямата част от лицето му, Сант залитна към парапета и падна през борда, но алебардата на другия моряк се стрелна като нападаща змия и острият шип от опакото й поряза незащитените ми от доспехи ребра. Болка се стрелна към мозъка ми, но аз не й обърнах внимание — уловила бях алебардата с лявата си ръка и бързо я дръпнах към себе си, като повлякох и моряка. Към себе си и към меча. Очите му се замъглиха, той се срина на палубата и аз го натиснах с ботуш да издърпам меча си.

Битката се вихреше по цялата палуба и не можех да преценя в чия полза се накланят везните. Имаше само един бърз начин да сложа край на това. Огледах се и видях Чола Ий през тълпата, мечът му се вдигаше и спускаше, напомадените шипове на косата му лъщяха под лъчите на ранното слънце. Запробивах си с меч път към него.

Но Полило стигна преди мен. Видях как Чола Ий посяга да я намушка с меча си, видях как Полило се извива назад под острието, а после замахва с брадвата си като с тояга. Ударът попадна в гърдите на Чола Ий и той залитна. Но по дрехите му не изби кръв, нито лицето му се изкриви в агония — беше с ризница под туниката. С Полило затанцуваха напред-назад. Явно всички усетиха, че този двубой ще реши изхода на битката, защото никой не хвърли копие или камък в гърба на противника, нито стреля с лък. Не знам как се стигна до такова абсурдно нещо като дуел между моята легатка и онази фурнаджийска лопата Чола Ий на борда на клатушкащия се пиратски кораб, но се стигна, и толкова. Поне за момент.

Мечът на Чола Ий беше огромен, двуръчен и със съвършен баланс и той го използваше както по предназначение, така и с една ръка, тъчеше мрежа от стомана между себе си и танцуващата брадва на Полило, която напираше целеустремено и го изтласкваше все по-назад към парапета.

Полило съзря възможност за пробив и замахна силно. Някой — може да съм била и аз — изпъшка, когато ударът й се отклони от целта и Полило се откри лошо. Чола Ий удари, но напук на всички закони на физиката Полило съумя да овладее инерцията на тежката брадва, промени посоката на удара и парира меча, а сблъсъкът запрати Чола Ий встрани. Пиратският адмирал заходи кръгово за нова атака, Полило блокира, а после въпреки късия замах след блока удари с цялата си сила — сила, каквато аз не бих постигнала и при максимален замах — и острието на брадвата й се заби в хълбока на Чола Ий въпреки ризницата. Кръв и вътрешности плиснаха по палубата.

Чола Ий нададе вой и се строполи, лицето му бе потъмняло от предсмъртна ярост.

Дойдох на себе си и замахнах към най-близкия моряк, но той вече беше хвърлил меча си и празните му ръце се вдигаха нагоре за милост, други правеха същото, оръжия дрънчаха по дъските и все повече мъже викаха, че се предават. Ала моят гняв не беше утихнал и бликна наново, когато преброих три, не, четири от малкото останали ми гвардейки да лежат мъртви на палубата. Сигурно щях да наредя да избият всички до крак, ако погледът ми не беше попаднал на Гамелан, който стоеше на квартердека с Памфилия и другата си придружителка — двете изпълняваха стриктно нарежданията да го бранят с цената на живота си.

— Спрете! — извика той. — Той идва! Идва! Виждам го!

Имах само секунда да осъзная какво значат думите на Гамелан, да се взра в очите му — ясни, вперени в мен, в света, а не втренчени във вътрешния мрак като преди.

А после морето изригна и властелинът нападна.

Всъщност така и не го видяхме в забързаните мигове на онзи трескав кошмар, защото атаката му не беше изтъкана от магия в чистия й вид, а от морски демони и създания на тъмните океански дълбини.

Водата почерня, сякаш тонове мастило се изляха в нея, пипала пробиха повърхността, протегнаха се и сграбчиха първо един нещастник, после втори от кораба до нас и ги повлякоха надолу към огромните очи без клепачи, гигантският папагалски клюн се раззина, захлопна се с трясък и писъците на моряците секнаха. И друго същество изплува от дълбините — люспест саламандър три пъти по-голям от човешки ръст, люспите му бяха черни на червени ивици и бълваше пламък при всяко отваряне на пастта си. Създанието пропълзя тромаво по галерата на Кидай, моряците се опитаха да пробият с копия дебелата му кожа и запищяха, пламнали като живи факли.

Видях и други чудовища във водата, някои демони като Елам, макар и по-дребни от него; катереха се по корабите, размахваха нокти като мечове или просто сграбчваха изпречилия им се нещастник и го разкъсваха със зъби. Нещо с пипала, по-големи и от пипалата на кракена отпреди малко, разсече повърхността, обви една галера в прегръдката си и потъна, като остави след себе си само огромен водовъртеж, повлякъл шепа отломки.

В онзи миг всички, струва ми се, полудяхме, видели неща, които никой човек не бива да вижда, изправени пред смърт, каквато не може да роди и най-мрачното въображение. Някои се вкамениха от потрес и умряха от ужас. Други се съпротивляваха храбро и също загинаха.

Битката не беше съвсем едностранчива — огненият саламандър отвори уста и Кидай метна копие в нея едновременно с изригналия пламък, който го изпържи като моряците преди това. Саламандърът изрева в агония и се замята в предсмъртни конвулсии, смаза неколцина и прекърши мачтите на галерата, преди да се свлече в черните води. Галерата се килна и започна да потъва.

Демон се изкатери по борда на нашата галера и се срещна с брадвата на Полило, която отнесе горната половина на главата му. Но чудовището не умря, а прекоси слепешката палубата и падна в морето през другия борд.

Друго чудовище изплува от морските дълбини. На дължина достигаше шест-седем метра, приличаше на исполинска лигава зелена змия, само дето нямаше нито очи, нито ноздри, а устата му беше кръгла като фуния и обточена със зъби. Стрелна се към мен и аз отскочих настрани, погледът ми попадна на алебардата, чийто собственик бях убила, захвърлих меча си и я грабнах. Когато звярът ме нападна отново, замахнах с цялата си сила и го приковах към дъските на палубата.

Чудовищна морска змия се издигаше над носа на галерата, зъби лъщяха под увенчаната с рог муцуна. Спусна се и грабна една от моите жени, а после изсъска оглушително, когато стрели надупчиха главата й като игленик… и изведнъж се отърсих от лудостта.

Магия беше призовала тази чудовищна глутница и само магия можеше да я изтика обратно. Затърсих трескаво думи, заклинание някакво; разбрах, че няма да ми стигне времето, и хукнах към Гамелан… в същия миг друг демон изригна от морето и скочи на квартердека. Приличаше на нещо като воден лемур, само дето плътта му сивееше на ивици като разлагащо се месо и вместо ръце имаше дълги сърпове. Замахна към Гамелан, но старият жрец го видя и се дръпна от пътя му, посегна към дълъг харпун от оръжейната поставка на квартердека… и в същия миг демонът атакува отново. Памфилия скочи помежду им и сърпът я посече през кръста, докато тя забиваше меча си дълбоко в гърдите на демона.

Хукнах по стълбата към квартердека, но Гамелан вдигна ръце.

— Не, Рейли — каза спокойно, сякаш седяхме в малката му каюта и обсъждахме теорията на магията. — Не се приближавай.

Знаех, че трябва да се подчиня, и останах на място.

Гамелан ми хвърли усмивка, приятелска, топла усмивка, която приласкаваше и се сбогуваше едновременно, а после погледът му се плъзна отвъд мен, към черното море.

Той бръкна в пазвата на робата си и извади черната кутия със сърцето на властелина. Вдигна я с две ръце над главата си и заговори — много тихо, но гласът му прогърмя над океана по-силно и от разбеснял се тайфун:

— Сила сила изпива.

Черно черно изтрива.

Тъмнината се свършва,

огънят я довършва.

Ето, всичко това е.

Ето, краят това е.

Сила сила изпива.

Ръцете му затанцуваха странен танц, описаха серия от кръгове или символи на непознат език може би, докато словата на заклинанието се редяха. От нищото изригна рев на болка и звук, който не знам как иначе да опиша, освен като оглушителен пукот, като разпукващо се ледено поле.

Трудно ми е да облека в думи онова, което последва, но приличаше на пелена от мъгла, разцепена от внезапен вятър. Разцепи се на сиви пипала, които се протегнаха от Гамелан, плъзнаха по палубата, оттам по морето, свръщаха към демоните и когато ги достигнеха, демоните пищяха от болка и умираха или потъваха в морето. Надигна се звук като от страшна буря, като от бесни ветрища, макар платната да висяха неподвижно.

Чух триумфален вик да разтърсва небесата и си помислих, че разпознавам гласа на Гамелан; после всичко утихна.

Морето беше спокойно като езеро в слънчев ден.

Всички чудовища на властелина бяха изчезнали.

Ала кръвта още аленееше по палубата, труповете още лежаха по дъските, а после и ранените подеха мрачната си песен от викове и предсмъртен плач.

Гамелан стоеше неподвижен, с празни ръце. Хукнах към него и видях как тялото му се отпуска, сякаш костите му внезапно са омекнали. Подхванах го, преди да е тупнал на палубата. Очите му бяха ясни, виждаха, но гледаха някъде отвъд мен.

Той ми се усмихна пак.

А после умря.

Усетих го как си отиде, усетих празнота в света, празнота, която преди беше жива, беше топла, беше добра.

Положих го нежно на дъските, изправих се и заплаках.

Гамелан си беше отишъл и в саможертвата си беше отнесъл единствения ни талисман, сърцето на властелина.

Ала сега не долавях никакъв признак за присъствието на втория брат.

Той едва не ни беше унищожил чрез предателство и силата на магията си. От седемте ни кораба само два бяха оцелели — нашият и флагманският на Чола Ий. Останалите бяха потопени.

Превързахме ранените и изпратихме мъртвите на последното им пътешествие.

А те бяха много — почти толкова, колкото бяхме загубили в битката срещу Сарзана. Памфилия. Клижес. Дацис. Други. Много моряци. От някои бяха останали тела, които да изпратим с траурна церемония, от други — само парче от дреха, шишенце парфюм, любимо оръжие, от Дацис — любимата й кожена чаша за вино, — неща, които да използваме символично, за да спасим духовете им от безутешно скитане за вечни времена.

Огледахме жалките останки от флотата си и изпънахме отново платна. На изток.

След два дни видяхме на хоризонта орисиански кораб.