Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (11)

11
Демонът и неговата фаворитка

В деня, когато късметът ни напусна, се събудих малко след зазоряване с ужасно главоболие. Беше горещо за толкова ранен час и не ми стигаше дъх. Въздухът беше гъст като сироп. Миришеше на нещо влажно и вехто, на неща, отдавна умрели или умиращи бавно. Чух, че свалят платната. Дубан ругаеше гребците си, защото твърде бавно сядали по местата си. А после барабанът подхвана ритъма си, увеличаваше нетърпимо натиска върху пулсиращите ми слепоочия, и галерата се разклати, преди бавно да поеме напред. Движеше се трудно, сякаш водата се беше превърнала в кал; стори ми се, че чувам някакви неща да стържат по корпуса. Станах с пъшкане и се облякох. На път към палубата чух жален стон откъм хамака на Полило — явно не бях единствената страдалка, която не намира сили да посрещне утрото.

На палубата заварих странна сцена. Светлината беше мъждива и жълтеникава, светлина, в която детайлите се губят; дори сенките ни изглеждаха раздути и с неясни очертания. Макар барабанният ритъм да беше много по-бавен от обичайното, гребците пъшкаха по пейките и при всяко загребване почти се изправяха на крака, за да преодолеят съпротивлението на водата. Въпреки усилията им обаче корабът буквално пълзеше.

Проблемът се виждаше с просто око. Галерата ни, а и цялата флотилия, беше заседнала в огромно поле от водорасли. Покрай корпусите на другите кораби се виждаха увиснали на въжета мъже, които сечаха с брадви дебелите лепливи стъбла, хванали в капан галерите им. Капитан Стрикер тъкмо организираше подобна група и на нашия кораб. Приближих се и го попитах какво става.

— Не съм аз виновен — изръмжа той. Изненадах се, защото не си бях и помислила да стоваря вината някому. — Рекох аз снощи, че ще има буря, и Клисара рече същото, ама слуша ли адмиралът таквиз кат’ нас? Мен, дет’ толкоз години съм прекарал в морето, та мож’ ме натика във варел със саламура вместо сол? Че то аз бях шкипер кога тъпият Фокас не е бил още мокро петно по пишката на баща си, ше ме извинявате за израза, кап’тан Антеро. Само че той, адмиралът, слуша само онуй невежо синче на ликантийска курветина. Рекох му аз, че трябва да пуснем котва и да изчакаме бурята да отмине, ама кой да ме слуша!

Бурята ме беше събудила през нощта, но не останах с впечатлението да е особено свирепа. Даже ми подейства приспивно и отново се унесох под песента на дъжда и бурното море, което люлееше кораба в прегръдките си. Като слушах сега негодуванието на Стрикер, си спомних началото на пътешествието ни, когато и аз, и гвардейките ми повръщахме през борда и при най-слабото морско вълнение. Напуши ме смях, който прикрих с кашлица, а после лепнах съчувствена физиономия на лицето си.

— Значи бурята е била опасна, така ли? — попитах.

— И последният глупак можеше да го види — каза Стрикер. — Скоростта на вятъра не беше кой знае к’ва, ама немаше ник’ва видимост. Дъждът се лееше по-изобилно и от ругатните на най-дъртата ми жена, кога закъснеех от кръчмата. А по-черна нощ не бях виждал, откак грабехме покрай Пиперения бряг преди сто години. Страх ме беше, че корабите ше се разделят или ше налетим на некой риф в тъмното. Най-добре беше, и така сигнализирах на адмирала, да изчакаме и на сутринта да решим к’во да правим. Ама оня Фокас се вика да бързаме и адмиралът го слуша. За къде бързаме, т’ва питам аз? Дори не знаем къде отиваме, нали така? Е, поне останахме в група, ама трябваше да ги заплаша с бунт, иначе и фенерите нямаше да окачат през бордовете, та да се виждаме. А после вятърът взе, че спря по-бързо и от курва, дет’ си прибира циците, кат’ види, че ти е празна кесията. И оттогаз не е подухнал ни веднъж. То т’ва не е толкоз лошо само по себе си. Лошото е, че се набутахме в ей тая супа.

И махна към полето от водорасли, толкова плътно, че на места водата изобщо не се виждаше, макар безспорно да беше там, защото къдреше зелената покривка с вълните си.

— Нивгаж не съм виждал такова нещо — каза Стрикер. — Толкоз голямо и толкоз гъсто! Само съм чувал да разправят. Чувал съм истории, от които да ти се дръпне лайното!

— Не се и съмнявам, капитан Стрикер — казах аз. — Надявам се обаче, че ще си мълчите за тези истории, докато не се измъкнем от тази „супа“. Няма смисъл да плашим излишно хората.

— Ако изобщо се измъкнем — мрачно отбеляза той.

Не обърнах внимание на песимистичната му прогноза. Сметнах, че просто се опитва да внесе допълнителен драматизъм в негодуванието си от несправедливото отношение на Чола Ий към разумния му съвет.

— Ше се опра’им — каза той по-спокойно и както ми се стори, по-откровено. — Да духне веднъж вятърът и за нула време ше се измъкнеме от тая миризлива супа.

Само че вятърът така и не духваше. Въздухът не помръдна нито в онзи ден, нито на следващия, нито през многото, които ги последваха. И беше горещо! В името на боговете, които отново ни обърнаха гръб, наистина беше горещо. Затисналата ни жълтеникава мъгла само усилваше горещината, все едно къкрехме на дъното на тенджера с извряла супа. На всичкото отгоре примката от водорасли около нас се затегна. По едно време зърнахме проход, който да ни изведе от тресавището, пробихме си някак път дотам и галерите поеха в колона по него. Ала вместо да ни изведе в чисти води, този канал ни натресе в лабиринт от слепи канали и теснини, които завиваха сами в себе си, и други, които водеха все по-навътре в заблатените територии. Нямахме друг избор, освен да се движим, защото изсечените с толкова труд проходи се затваряха буквално минути след като галерите се придвижеха напред.

Всеки ден хвърлях костите, но те не ми казваха нищо утешително. Колкото и да се стараех, както и да ги хвърлях, те неизменно се подреждаха по един и същи начин. И тази подредба, както ме беше научил Гамелан, показваше, че близкото бъдеще не вещае промяна. И докато екипажите лееха пот в ужасната жега и придвижваха педя по педя корабите през това морско тресавище, двамата с Гамелан изпробвахме всички заклинания за вдигане на вятър, които знаеше старият магьосник.

Извадихме магическите мехове за вятър, които бяха натоварени на корабите с именно тази цел. Лично Гамелан и помощниците му ги бяха създали, преди да напуснем Ликантия. Бяха с най-добро качество, гарантирано с щедри количества жречески талант, който, уви, отиде на вятъра. Смешно, нали? Отиде на вятъра, без да породи вятър, защото всеки път, когато изпълнявах ритуала, изричах необходимите думи и отварях меховете, от тях излизаше само нагорещен вонлив газ. Това тревожеше Гамелан — той казваше, че само заклинание за безветрие може да обясни провала на меховете.

Колкото по-навътре навлизахме в безкрайното поле от водорасли, толкова повече се променяше то. В началото беше раздвижвана от невидимите вълни равнина, но след като поехме по каналите, морската растителност започна да се трупа на все по-високи купчини, които на места оформяха брегове с височина колкото половин корабна мачта. И тези купчини приемаха най-разнообразни и чудати форми. Някои приличаха на кули, стърчащи от месест замък в кафеникави окраски. Други напомняха хора или животни. Минахме покрай една, която беше досущ като женски торс, израснал от задницата на кобила. Същата тази кобила беше яхната от млада жена с вирнати гърди и развети къдрици, сякаш двете с коня препускаха в галоп. Споделих впечатлението си с Полило, но тя каза, че ми се привиждат разни неща, защото отдавна съм била без любовница. Засмях се, но тайничко се притесних, че може и да е права.

Седмица след като попаднахме в хватката на водораслите поехме по канал с по-бързо течение. И тук корабите пъплеха, но дори и това незначително раздвижване беше като балсам за душата. Радостта ни, уви, беше краткотрайна. Прекрати я не друг, а Сант — старият ми познайник, когото за себе си продължавах да наричам Разплутия нос. Разговарях спокойно със Стрикер, а после Сант изведнъж се развика и ние хукнахме напред. Разбутахме група моряци, за да стигнем до носа, където Разплутия нос стоеше и ломотеше ококорен.

— Какво има бе, човек? — викна му Стрикер.

Но Сант беше изпаднал в истерия и изобщо не го чу.

— Прости ми, Те-Дейт, простете ми, богове — нададе оглушителен вой морякът. — Цял живот съм бил грешник, но никой не заслужава такваз смърт!

Стрикер го стисна за фланелката и го разтърси.

— Я ела на себе си бе, глупак смотан — кресна в лицето му. — Не си умрял! И като те гледам, няма да умреш скоро.

Сант се освести колкото да посочи с пръст вдясно от себе си и извика:

— Виж, капитане! Виж!

Погледнахме. Видях нещо сивкавобяло да стърчи от гората водорасли. Разбрах какво е и изтръпнах, после чух Стрикер да си поема шумно дъх.

— Те-Дейт да ни е на помощ, сега вече я втасахме — промълви прегракнало той.

Сиво-бялото нещо бяха оглозганите кости на човешки скелет. Малък рак изскочи от едната очна дупка, размаха щипките си и се втурна обратно във вътрешността на черепа. Вгледах се и различих гниещите дрипи на нещастника. Встрани от скелета видях нещо, което ми заприлича на колче за пристягане на въжета.

— Бедният кучи син — измърмори Стрикер, вперил поглед в оглозгания моряк. После се обърна към Сант и другите и изръмжа: — Хващайте се на работа, момчета. Нищо интересно няма тука, освен онуй, дет’ се вижда с просто око кат’ превтасалия пудинг, дет’ служи на Сант вместо нос. — Посочи скелета. — Ето какво става, кат’ не слушаш заповедите на капитана си. Корабът му е отплавал без него, а той е останал да нахрани раците.

Руга ги още известно време, колкото да ги извади от вцепенението, и те се върнаха към задълженията си — макар че току поглеждаха нервно през рамо.

— Добре се справи — похвалих го.

Стрикер поклати глава.

— Лъжливо копеле съм си аз и те много добре го знаят. Ако не бяха ония заклинания, дет’ ги спретна на острова, не знам к’во щяхме да правим. — Той потръпна. — Боговете са с нас, т’ва е ясно. Сички го видяхме. Ама и нищо не ни спестяват, капитан Антеро. Съвсем нищо.

Тръгна си, за да наглежда отблизо моряците, и аз останах сама на носа, ако не се броеше глождещото ме чувство за вина и съзнанието, че видението ми не сочи онова, на което се надяваха другите, и на практика не гарантира нищо. Бъдещето ни може и да лежеше на запад, но само боговете знаеха какво вещае… и кога. От гледната точка на настоящето, бъдещето ни можеше да свършва и във вид на храна за низшите форми на живот, които припкаха насам-натам из зелено-кафявия ни затвор, също като моряка, чиито кости току-що бяхме видели. Тъкмо се канех да потърся Гамелан за съвет, когато крехкото затишие беше прекъснато отново. Чу се вик от вахтения на наблюдателния пост. Нямаше нужда да ми казват какво е видял, защото в същия миг го видях и сама.

И двата бряга представляваха неизбродна костница. Безброй скелети — човешки и животински — бяха затънали в гъстата супа. Някои бяха цели и още носеха останки от дрехи, други бяха разкъсани на парчета, а големите им кости — пречупени, сякаш мършояди са се опитвали да стигнат до костния мозък. Моряците реагираха различно — някои се разкрещяха, други хукнаха да повръщат през борда, трети стояха пребледнели и мълвяха молитви за спасение. И докато тази страховита гледка се запечатваше в главите ни с обещание за бъдещи кошмари, каналът зави и се разшири в малка лагуна, където ни чакаше още по-голям ужас.

Прогнили черупки на кораби, древни, стари и по-нови, се простираха пред нас. Някои бяха уловени при самия ръб на лагуната, други стърчаха сред полюляващото се тресавище докъдето поглед стига. Някои бяха със съвременна конструкция, но други очевидно — дори за моето необучено око — бяха на стотици години. Сякаш се бяхме озовали в гробницата на всички кораби, изгубили се без следа от началото на времето.

Приклекнах, водена от неясен импулс, и добре че го направих, защото в същия миг над мен прелетя сянка. Чух вик на изненада и болка зад гърба си. Метнах се по корем на палубата, после се превъртях и скочих, измъкнах в движение меча си и приклекнах отново, за да избегна поредния снаряд — същия като онзи, който беше ударил моряка зад мен. Пискливи бойни викове изпълниха въздуха и тежки предмети заудряха по палубата. Плъзнах трескаво поглед и видях кльощави голи фигури да се засилват към нас откъм бреговете на лагуната, увиснали на въжета от сплетени водорасли. Размахваха оръжия от всякакъв вид. Ръждясало копие полетя към мен. Отбих го и посякох нападателя, после изревах на гвардейките си да заемат позиция за отбрана.

По палубата ни плъзнаха дребни кафяви фигурки с болезнено тънки и крехки на вид крайници. Ала размера си създанията компенсираха със свирепост и изненада. Моряците отстъпиха при първата вълна и мнозина получиха рани, но когато моите гвардейки се хвърлиха в боя, дойдоха на себе си и започнаха да налагат нападателите с всичко, което им попадне подръка. Видях Корайс и Гераса — най-добрата лъкометка сред гвардейките — да обстрелват нападателите, прикрити от размахващата брадвата си Полило. Три от съществата се втурнаха към мен. Изтеглих ножа с лявата си ръка и опрях гръб в мачтата миг преди да ме връхлетят. Онзи отляво замахна с тризъбец. Отсякох го при дръжката с меча, после се приведох мълниеносно напред и забих ножа си в гърдите на съществото, което се свлече на палубата. Ножът беше заседнал между ребрата му и не успях да го изтегля. Зарязах го и се извъртях, и замахнах с меча към второто същество и брадвата му. Острието го посече дълбоко и почти го сряза на две, от раната плисна кръв и ме заслепи. Дърпах трескаво да освободя меча си, когато усетих, че третият връхлита отгоре ми. Паднах на колене и той се спъна в мен. Преди да се е изправил, най-после изтеглих меча си и замахнах слепешката да го посека. Беше си чист късмет — за мен поне, — защото острието се вряза в гърба му, докато съществото се преобръщаше в опит да избегне удара. То изпищя и преди да съм изтрила кръвта от очите си, вече хъхреше предсмъртно.

Някъде прозвуча рог и докато успея да се изправя, враговете ни вече се изтегляха. Ала много от тях отнасяха кървава плячка — ръце, крака и големи парчета месо, отсечени от телата на мъртвите ни другари. И отстъплението им не беше паническо, а организирано, с отряди за бързо реагиране, които защитаваха онези с месото.

Изревах на жените си и всички се хвърлихме да довършим останалите на палубата нападатели, но съсякохме само малцина, преди останалите да се изтеглят по дебелите колкото торс на едър мъж лиани. Чух звуци на сражение от другите кораби, но скоро и това утихна, заместено от пискливите подигравателни викове на оттеглилите се нападатели. Редици голи тела пъплеха като мравки по бреговете на лагуната. Скоро се сляха в една голяма колона и потеглиха нанякъде. Тикнах меча си в ножницата и се покатерих по фокмачтата да видя накъде отиват.

Заварих високия кльощав приятел на Сант да клечи на платформата горе. Бръщолевеше нещо, но аз не му обърнах внимание, заета да се взирам във всички посоки за колоната странни същества. Видях ги, а по-нататък в същата посока различих и огромно възвишение с формата на кораб. Вгледах се по-внимателно и разбрах, че наистина е кораб — кораб, какъвто не бях виждала никога. Толкова беше голям, че можеше да побере цялата ни флотилия. Горната му част представляваше безумна конструкция от дървесни отломки и беше разделена на три части, които смътно наподобяваха кули. Тази в средата беше два пъти по-висока от съседите си и от заострения й покрив се къдреше дим. Колоната дребни мъже зави към странния кораб и след няколко минути ги видях да изчезват в една огромна дупка в корпуса.

Спуснах се долу и наредих на офицерите си да разположат постове и да се погрижат за хората, после изпратих лодка да доведе Чола Ий. Докато го чаках да пристигне, стана ясно, че сред моите гвардейки има само няколко ранени, и то леко. Бедният Стрикер обаче беше загубил десет моряци и телата на всичките — или поне значителни части от тях — бяха отнесени към странния кораб в далечината.

— Е, поне техните жертви са много повече от наш’те — каза той с мрачно задоволство.

По палубата се валяха трийсет и шест вражески мъртъвци, но лично аз не виждах повод за празнуване. Дребните създания не изглеждаха сломени от загубите, когато избягаха с плячката си от крайници и парчета месо. Ясно беше, че са канибали. Друго обаче не ми даваше мира — защо изглеждаха изпосталели, сякаш страдат от хроничен глад, с тънки като вейки крайници и подути кореми? Водата определено беше проблем в това задръстено от водорасли море, но не и храната. Гъстата морска растителност гъмжеше от живот, а каналите предлагаха изобилие от риба. Само че всички трупове по палубата бяха с подути кореми и оранжев оттенък на косата — все белези на недохранване, а сълзящите струпеи по кожата им изглеждаха стари и неизлечими.

Адмирал Чола Ий пристигна — потресен от сблъсъка, но и нетърпелив да влезе в нова битка.

— Торби с кокали, това са те — изсумтя презрително. — Хванаха ни неподготвени, иначе… Кой да предположи, че в това ужасно тресавище може да има човешки същества? Сигурно са оцелели от корабокрушенията. И не са обучени воини. Повечето кораби наоколо приличат на търговски.

Съгласих се.

— Едва ли са се сблъсквали с военна флотилия досега. Ако направим опит да се изтеглим, ще продължат да ни тормозят. Но ако им вземем страха сега, ще се сврат в дупките си и няма да излязат, докато не ни видят гърбовете.

— Едно нещо трябва да вземем предвид — намеси се Гамелан. — Останах с впечатлението, че действията им са съгласувани и целенасочени. Което означава, че имат водачи, а може би дори господар.

Кимнах.

— Щабът му сигурно е в онзи огромен кораб, където отидоха. Може би именно там трябва да ударим.

— Звучи логично — каза Гамелан. — Но не това имах предвид. Струва ми се, че това е шансът, на който се надявахме. Няма съмнение, че целият този район е под въздействието на магия — постоянното безветрие и този лабиринт от растителност. Някой ги е създал — и този някой не е природата.

— Магьосник? — попитах аз.

— Може би — отвърна Гамелан. — Или нещо друго, разбира се, но лично аз бих предпочел да е някой, с когото да се спазарим, за да се измъкнем най-сетне от това място.

— Както аз виждам нещата — каза Стрикер, — нямаме к’во да им предложим, освен кожите си. Следователно за пазарлък и дума не мож’ да става. Адмиралът е прав. По-добре да се бием.

Само че аз бях започнала да се досещам накъде бие Гамелан. И в главата ми се заформяше план.

— Съгласна съм, господа — казах. — Но в думите на лорд Гамелан има основание. Предлагам да работим и в двете посоки. Да вземем страха на противника и едновременно с тоза да намерим пътя навън.

Изложих им плана си. В началото срещнах неохота, но постепенно стигнахме до съгласие — щяхме да атакуваме през нощта.

Избрах осем от най-добрите си гвардейки, сред които Полило, Исмет и Джасена — бърза и издръжлива спринтьорка. Оставих Корайс начело на останалите и й заръчах да разстави стрелци, които да чакат завръщането ни, като изрично наредих Гераса да е сред тях.

Сведохме облеклото си до най-необходимото от гледна точка на скромността, потъмнихме кожата си — с изключение на Исмет, която си беше черна и без това, — намазахме с пепел и оръжията си. Гамелан ми помогна да измагьосам подобна на катран субстанция, с която намазахме босите си стъпала, и когато се прехвърлихме от кораба върху оплетените морски лиани, теренът под краката ни се усещаше хлъзгав, но и достатъчно стабилен. Трябваше да се съобразяваме със светлината на почти пълната месечина, но за щастие над охлаждащата се растителност тегнеше мъгла, която прикриваше отчасти придвижването ни. Джасена тръгна напред. Аз вървях зад нея, следвана от Исмет, а Полило имаше за задача да пази колоната ни отзад.

Знаех, че ако мисията ни се увенчае с успех, пътят назад ще е надбягване със смъртта. За да ни помогне, Гамелан ме накара да забъркам специално масло, което Полило носеше в една кожена паласка и което ръсеше на капчици по лианите. Течността беше прозрачна и Полило се нацупи, защото задачата й изглеждаше безсмислена, но аз я уверих, че когато му дойде времето, капчиците ще оправдаят предназначението си. Бях наредила и да окачат десетки огнени мъниста по мачтата на кораба ни, така че лесно да открием пътя назад. Колкото до целта на цялото това занятие — чудовищния кораб, — до него щяхме да стигнем лесно. Още по залез-слънце високата централна кула беше грейнала като морски фар. Странна шумна музика се лееше на вълни откъм кораба, прекъсвана от диви, смразяващи кръвта крясъци. Нещо като пир в чест на победата, решихме ние. Или пък кльощавите ни приятелчета събираха ентусиазъм за повторна атака на сутринта. Така или иначе, бях твърдо решена да им разваля празненството.

Отне ни известно време, докато свикнем с придвижването по необичайния терен. Цялата тази маса водорасли беше в постоянно движение заради вълните отдолу. На местата с по-рядка растителност морската вода изригваше без предупреждение и ние с мъка запазвахме равновесие. Не стига това, а трябваше да внимаваме и за пролуки между лианите, иначе рискувахме краката ни да пропаднат и да се пльоснем по лице в гадната кафеникавозелена каша. Другаде пък пролуките бяха толкова големи или растителността толкова слаба, че можеше цялата да пропаднеш в морските дълбини. Самата мен ме измъкнаха веднъж след такова пропадане, а по-тежката Полило се наложи да измъкваме три пъти. Усещането не беше от приятните, това мога да кажа. Водата беше топла и мазна, освен това гъмжеше от дребни пълзящи гадинки, които за нула време забиха острите си щипки и зъбки в мен. Дупката, в която пропаднах, беше не толкова вир, колкото водно гнездо, задръстено от бодливи лиани, които раздраха кожата ми. Когато пропаднах и водата се затвори над главата ми, изпитах паническото усещане, че нещо ме наблюдава. А когато главата ми отново излезе на повърхността, бях абсолютно сигурна, че онова нещо се промъква към мен. Само с крайно усилие на волята успях да запазя самообладание, докато другарките ми ме измъкнат. Лежах задъхана до припадък и събирах сили да стана, когато на повърхността изплуваха мехурчета, пръснаха се и изпълниха въздуха с миризма на леш. Потръпнах и едва не повърнах заради пристъп на развихрило се въображение, което побърза да обрисува няколко крайно неприятни източника на мехурчетата и вонята. Споменът за онази гадна дупка спохожда кошмарите ми и до днес. През цялото време имах смразяващото усещане, че съм на път да се превърна в нечия вечеря, и не само това, а че преди да стана годна за ядене, ще премина през серия от разнообразни и немислими унижения. И когато Полило започна да пропада в подобни дупки, се хвърлях трескаво да я измъквам заедно с другарките си, макар стомахът ми да се обръщаше наопаки при мисълта за онова, което едрата гвардейка изпитва в момента.

Накрая стигнахме до извода, че най-лесният начин за придвижване е да се доверим на инстинкта си и да тичаме презглава. Пъргавата Джасена водеше колоната ни, а ние тичахме след нея по лианите, стигнехме ли хребет на вълнуващия се под краката ни терен спирахме за миг, после скачахме напред и продължавахме да тичаме, докато ни застигнеше следващата вълна. Отне ни повече от час, докато усвоим този начин на придвижване, и за това време изминахме нищожно разстояние. Но след като изоставихме бавното и предпазливо пълзене напред, само за петнайсетина минути наближихме целта си.

Легнахме по корем и запълзяхме предпазливо към зейналия отвор в корпуса на чудовищния кораб. Джасена сигнализира, че не вижда стражи, но това не успокои страховете ми. Преди да тръгнем, Гамелан ме беше предупредил, че капаните могат да приемат много повече форми от тези, които природата и грозната страна на човешката изобретателност могат да измислят. Дадох знак за спиране и пролазих напред към Джасена. Обясних й мълчаливо да остане на мястото си и продължих да пълзя напред, съвсем бавно, а после спрях и напрегнах всичките си сетива.

Усетих прашни нишки да докосват бузата ми и да се лепват там като паяжина. Понечих да ги махна, но спрях навреме. Изтеглих се леко на заден ход, после протегнах бавно ръка напред, затворих очи и се съсредоточих. Не беше лесно, защото от толкова близо силната музика беше оглушителна и сякаш стържеше по костите ми. Ръката ми докосна магическата паяжина и аз застинах. Усетих сърбеж в пръстите. Оттеглих ги много бавно, магическите нишки се задържаха за миг, после се отделиха леко от кожата ми.

Гамелан ми беше дал указания какво да правя.

— Понеже изгубих силата си — беше казал, — не мога да преценя що за магия ви чака там. Ще трябва да се нагодиш според онова, което откриеш. За да избегнеш взора на врага, ще трябва да се облечеш в неговата кожа.

Дадох знак на другите да се приближат. Предупредих ги със знаци за капана, а после ги накарах да се скупчат плътно около мен. Извадих малък стъклен балон от кесията на колана си и го счупих в дланта си с дръжката на ножа. Отвътре се изсипа стрито на едри трохи вещество. Миришеше на рибешки кости и насекоми. Онова, дето миришело на рибешки кости, обясни Гамелан, било стрит клюн на сепия, смесена с малко от изсушеното мастило на тези чудновати морски обитатели. Насекомската част от сместа пък била обработени по подобен начин телца на особен вид бръмбари, които живеели на многочислени колонни и се хранели с цъфтящи растения. В името на безопасността тези гадинки се били научили да наподобяват зелените листа и шарените цветчета на своя гостоприемник. Разтворих длан и духнах по малко от праха в лицето на всяка от другарките си. А после поръсих останалото — с все парченцата стъкло — по главата си и прошепнах заклинанието:

— Форма и сянка,

сянка и форма.

И крила —

и нощната птица полетя.

И изведнъж се почувствах дребна, слаба и лишена от гордост. Глад прогаряше дупки в корема ми. Тънко гласче проплака в главата ми: „Умирам! Горката аз. Горката умираща аз“. Хлипането прерасна в умолителен вой: „Помогни ми, Велики господарю. О, моля те, господарю, ако само можех… да ям“.

Чух тихо пъшкане от другарките си, очевидно обзети от същото нещастие. Инстинктивно се противопоставих на слабостта, макар да знаех, че не бива да го правя, докато не дойде подходящият момент. Отказах се от борбата и се вкопчих само в частичка от здравия си разум. И ето, че отново станах жалка, крехка и гладна — ужасно гладна. Замолих се трескаво на моя Господар, моя добър, мил Господар, дали не би ми дал нещичко за ядене? После нещо тъмно и грозно се размърда и каза, че трябвало да му се подчинявам във всичко. Мислите ми изврещяха в щастливо самоунижение и охотно съгласие и грозотата възликува доволно. На свой ред изпитах доволство, когато ме изпълни омраза и притъпи глада. Омразата ми даде сила… и посока… мишената й беше собствената ми флотилия! Те трябваше да умрат, всички до един трябваше да умрат. Тогава и само тогава можех да се нахраня! Едва не се пречупих под натиска на този нажежен, изливащ се като пълноводна река гняв. Време беше да действаме, но ми липсваше волята да действам. Затърсих трескаво онова зрънце здрав разум, който бях посяла. Й миг преди да загубя надежда и да се предам безволно на Господаря… го намерих. И го сграбчих с мислите си. Стисках го с всички сили, докато не усетих, че ръцете ми се свиват в юмруци и ноктите ми се забиват дълбоко в дланите. Пот се ливна от порите ми, а после усетих хлад. Силата ми се върна и аз станах и преведох една по една хлипащите си другарки през мрежата. Тя се раздели да ни пропусне, без да долови опасност. Поспряхме за кратко от другата й страна, вече с ума си, макар и измъчвани от силна жажда като спомен за изпитанието. Не възразих, когато жените изляха в гърлата си манерките с разредено вино, които си носехме от кораба. Друг шанс да утолим жаждата си едва ли щяхме да имаме в скоро време.

Никой не понечи да ни спре, нито да вдигне тревога, когато минахме през зейналия като паст отвор в корпуса и се озовахме в нещо като огромен корабен трюм. За една бройка да си плюем на петите. Помещението беше пълно с мъже. Но всички те, изглежда, спяха или бяха под въздействието на заклинание, нищо че се гърчеха и стенеха в съня си. Реших, че е по-скоро второто, иначе оглушителният шум от вихрещото се празненство отдавна да ги е събудил. Пропълзяхме между тях, като отскачахме встрани от размятаните им крайници, подлудени в хватката на някакъв ужасен кошмар. Спрях при една дебела дървена колона в центъра, извадих дълъг червен конец и го увих около нея. Продължихме напред, като спирахме само колкото да увия други конци около греди и подпори.

Изкачихме се по няколко стълби към по-горното ниво; минахме по проходи и отново тръгнахме нагоре. Всички хора, които видяхме, спяха и всичките бяха мъже. Навсякъде, където минавахме, подбирах сухо дърво за конците си. Накрая излязохме под открито небе на главната палуба. Над нас се издигаше централната кула, която бях зърнала отдалеч. Стълби се виеха по спирала нагоре. Кръгли прозорци при върха на кулата бълваха светлина и звук. Светлината беше толкова силна, че сенките ни се протягаха огромни по пустата палуба. Оставих Исмет и още пет други да охраняват изтеглянето ни и хукнах към кулата, следвана от Джасена и Полило. После двете се разделиха да огледат обиколката на кулата, а аз извадих последното си гранче конец. Дано не се окажеше късо. За щастие, беше точно толкова дълго, колкото да довършим започнатото — вързахме го около кулата, като я обиколихме два пъти. Стегнах последния възел. Време беше да щракнем капана. Но преди това исках да видя с кого си имаме работа.

Дадох знак на Джасена да чака и двете с Полило тръгнахме нагоре по стълбището. Стъпалата свършиха при кръгла платформа малко под върха на кулата. Виждаше се отворена врата и някакви лудуващи фигури в помещението вътре. От другата страна на стълбището имаше прозорец. С Полило приклекнахме и се придвижихме натам. После се надигнахме внимателно да надзърнем. Полило затаи смаяно дъх. Не знам какво точно очаквахме да видим, но онова, на което станахме свидетели в помещението на върха на кулата, не е приказка за деца, нито дори за обръгнали сътрапезници на кана вино и тава печено в кварталната кръчма.

Помещението беше огромно и пълно с плячката от всички кораби, заседнали във водорасленото тресавище. Фино тъкани платове и дрехи се издигаха на купчини, покрай стените се редяха отворени сандъци, преливащи от бижута и златна посуда. Един връз друг се катереха чували със зърно и редки подправки. Стените бяха окичени с гоблени, коприна и брокат; също със стари оръжия, щитове и брони и още по-стари и ръждясали машини, чието предназначение не можех да отгатна. В средата на стаята имаше пламтящо огнище и над него къкреше огромен казан, толкова голям, че можеше да нахрани цяла малка армия. Огънят пламтеше в толкова различни цветове, че можеше да е единствено магически. Парчета месо се въртяха в казана. А миризмата, която се разливаше оттам… предпочитам въобще да не се спирам на нея. Музиката, под чийто ритъм танцуваха мъжете, се излъчваше отвсякъде и отникъде. От време на време някой от мъжете се отделяше от стадото, бръкваше с гола ръка във врящата супа и макар да пищеше от болка, си вадеше парче месо и моментално го захапваше алчно, без да спира да врещи и хлипа. Но преди да е погълнал и хапка, други се нахвърляха отгоре му и се бореха със зъби и нокти да докопат своя дял от мръвката.

Гледката ме потресе така дълбоко, че в първия момент не видях кой председателства тази лудница. А истината бе, че господарят тук си личеше от пръв поглед. Демон, проснат на повдигната платформа, застлана с дебели килими. От жълтите закривени нокти на краката до стърчащия от средата на челото му заострен рог демонът беше висок поне колкото две дължини на копие. Рогът му беше мръснобял и прошарен с червени нишки като тлъстината на току-що заклано прасе. Ръцете му бяха дълги като на маймуна и също като краката бяха с дълги животински нокти. Тялото му беше покрито с белезникави люспи, имаше и дълга опашка, която плющеше доволно по пода всеки път, когато някой от дребните мъже хукнеше да си попари ръката в клокочещия казан. Макар да беше висок на ръст, демонът нямаше излишни килограми. Целият беше едри кости, големи чворести стави и дълги жилести мускули, а гръдният му кош изпъкваше като ребра на недовършен кораб. Увенчаната му с рог глава беше плоска и с форма на лопата, с две червени дупки вместо нос и оребрена кост вместо устни. Тъкмо разглеждах удивена това странно създание, когато нова крамола привлече вниманието ми. В разгара на сбиването единият от участниците по погрешка отхапа парче от ръката на свой конкурент вместо от полусварената мръвка, но въпреки това сдъвка и глътна хапката без колебание. Демонът изврещя от задоволство. Беше същият звук, който чувахме да надвиква музиката по пътя насам. Зъбите му бяха заострени и дълги колкото човешки пръст, езикът му беше тънък, дълъг и сивкаво-розов.

Не е съвсем справедливо, че определям демона като „той“. Може да беше и „тя“, кой знае. Истината е, че съм имала късмета да познавам повече добри, отколкото лоши мъже в живота си, а най-важните за мен винаги са били почтени и мили. Така че приемете извиненията ми за това описание, но когато се сетя за онзи ден и за онзи демон, в главата ми неизменно изниква местоимението „той“. Макар да беше гол, не можах да преценя що за полов орган се намира между краката му. Видях само някаква белезникава буца, обточена с червено. Развинтеното ми въображение веднага реши, че от буцата в моменти на възбуда, като при някое от по-гротескните изпълнения на робите му например, излиза пенис, но нямах нито време, нито желание да подлагам това предположение на проверка.

Полило ме сръчка и посочи. На широко и постлано с килими стъпало току под платформата на демона най-после видях източника на музиката. Беше жена — единствената жена, която бяхме видели във владенията на демона. А също и единственото дебело същество тук. Гола като останалите, тази жена имаше огромни гърди, които висяха над дебел корем, краката и ръцете й бяха толкова тлъсти, че изглеждаха почти безполезни, а седалището й представляваше етаж връз етаж от тлъстини, сплескани от тежестта на тялото. Беше и ниска на всичкото отгоре — макар и седнала в момента, веднага се виждаше, че не би надскочила на ръст колана на повечето хора. Косата й висеше на мазни кичури, а главата й беше толкова малка сред всичките тези тлъстини, че приличаше на кукленска. От очите й се виждаха само две точки, а малката й уста беше нацупена. Свиреше на някакъв странен, подобен на лира инструмент. Рамката му беше наситеночерна, а струните — от някакъв сивкав, месест на вид материал, който лъщеше от влага и сълзеше под пръстите й. Най-разнородни звуци се сливаха в ритъма на танцуващите мъже. До дебеланата имаше дървен сандък с големината на малка маса, отрупан с купища храна — зърнена каша, буци сварено месо с изстинала лой по него, купове раци и други морски мекотели.

Господарят, изглежда, се отегчи от представлението. Опашката му се стрелна и удари жената. Тя се обърна към него и изобрази нещо като усмивка. Кимна, сякаш демонът й беше казал нещо, и спря да свири. В последвалата тишина мъжете се хвърлиха като един на пода и подхванаха унизителни славословия:

— Обичаме те, Господарю — запяха всички в хор. — Ти си любовта и красотата и доброто.

Демонът отвори уста и заговори:

— Аз ви давам да ядете. — Гласът му изгъгна сух и съскащ като предупреждение на гърмяща змия.

— Да, Господарю — извикаха мъжете. — Ти ни даваш да ядем.

— Другите не ядат — каза демонът.

— Те са недостойни, Господарю — отвърнаха мъжете.

— На тях давам сън — каза демонът.

— Сън, да, сън. На тях им даваш дара на съня.

Докато течеше този „разговор“, жената на стъпалото се тъпчеше с храна от сандъка. Тъпчеше с две ръце устата си и мазнотията от храната се стичаше на вади по брадичката й към провисналите гърди.

— Утре още ядене — каза демонът. — Утре всички ядат!

Мъжете толкова се развълнуваха от тази новина, че стройните им досега славословия се изродиха в истинска врява.

— Утре — продължи демонът — вие отивате кораби. Носите още ядене за всички.

Усетих как Полило потръпна. Демонът говореше за нас. Мъжете се разкрещяха как щели да ни избият до крак. Но после внезапно се смълчаха, защото демонът се изправи в пълния си ръст и надвисна над тях.

— Не убива всички — изрева той. — Някои убива. Други оставя. Роби за господаря. Да ядат за Господаря. — Мъжете започнаха да стенат в знак на съгласие и да се кълнат, че ще изпълнят точно повелята му.

Демонът се обърна към жената. Тя продължаваше да се тъпче, но изглежда усети какво се иска от нея и спря на половин загребване.

И каза:

— Господар яде сега, да? — Гласът й беше тънък и нежен като на малко момиченце.

— Да. Донеси добро ядене — каза демонът.

Жената изтръска ръцете си от храната — почти изящно — и стана. Тръгна сред коленичилите мъже, като ги щипеше по ръцете, мушкаше с пръст бутовете и слабините им. След като провери по този начин всичките, направи още една обиколка за по-сигурно. После посочи четиримата избрани с потупване по рамото.

Те изпищяха с престорена радост:

— Благодарим ти, Господарю. Благодарим ти, че ни сметна за достойни.

Демонът им махна и те запълзяха напред.

Опашката му се стрелна и улови един от четиримата избрани. Шиповете по горния й ръб се впиха в плътта му и той политна нагоре, като скимтеше от ужас и болка. А после демонът го метна във врящия казан и нададе радостен вой при вида на гърчещия се и пищящ мъж. След миг го извади, още жив и мърдащ, вдигна го над устата си и започна да го яде. Започна от пръстите на краката, които изчезнаха с хрущене в пастта му, а после нагоре и нагоре, като удължаваше агонията на жертвата си.

Извърнах лице. Стомахът ми се бунтуваше. Повече не можех да гледам. Вдигнах очи към Полило — и тя като мен бе пребледняла и на косъм да изповръща червата си. Никоя от нас не каза и дума. Прегърнахме се инстинктивно, като противоотрова срещу лудостта, която виждахме. Полило подсмръкна да сдържи сълзите си, дръпна се назад и прошепна:

— Много ми се ще да убия този… тази твар.

— Обещавам, че ти ще имаш честта — казах аз, — ако ни се удаде възможност.

Хукнахме назад по стълбите, подбрахме Джасена и другите и се оттеглихме по пътя, по който бяхме дошли. Минахме през пълния със спящи мъже трюм и след минути вече бяхме отвън и дишахме тежко влажния нощен въздух. Когато дойдохме на себе си, наредих на всички да заемат позиция близо до зейналия вход. Полило се ухили свирепо, извади брадвата си от калъфа и започна да я размахва, за да се разиграят мускулите й. Другите също извадиха оръжията си и се заеха да раздвижат схванатите си мускули, а аз клекнах и се захванах с моята част от упражнението. Развих тънко парче обработена кожа, покрито със символи, които Гамелан ме беше накарал да прекопирам от книгата му. Използвах няколко пръчици магически тамян вместо прахан, поръсих ги с щипка стрити на прах въглени, които по думите на Гамелан произлизали от свещено дърво, и драснах дълга искра с кремък и стоманата на меча си. Искрата възпламени праханта и аз духнах няколко пъти в малката купчинка, докато пламъкът не се разгоря. Бях запазила малко от червения конец. Потопих го в колба с течно масло, после го вдигнах над малкия огън върху кожата и запях, като разклащах равномерно конеца:

— Ти, що в огъня

живееш…

Ти, що в пламъците

спиш…

Излез на воля!

Пуснах конеца и съприкосновението му с огъня породи слаб излив на горещина и светлина. Бързо навих пергамента на руло, станах и размахах рулото над главата си, докато то не лумна в пламъци. Не усещах парене, нито болка, макар цялата ми ръка да пламтеше. Хукнах към входа и метнах вътре пламтящото руло. То падна близо до група спящи мъже. Въртеше се, съскаше и пръскаше искри, но никой от спящите не помръдна. Стоях и гледах, изтръпнала от чувство на вина, гледах как пламъците растат и стават все по-ярки. Преместих поглед към средата на трюма и видях, че червеният конец, който бях вързала около подпорната колона, е започнал да свети. А после колоната избухна в пламъци. Дори и сега мъжете не помръднаха. Изтеглих се назад и вдигнах очи — навсякъде, където бях вързала червен конец, един след друг лумваха ярки, гладни пламъци.

Първите писъци се чуха, когато централната кула пламна и бързо се превърна в ревяща стена от огън. Видях голи мъже да изскачат на платформата, но тя също се подпали, огънят ги погълна и ги превърна в обгорена гърчеща се маса. А после платформата се срина и пламъците плъзнаха по централната палуба.

Чух рев на ярост и болка, вдигнах очи и видях как демонът изскача през един прозорец. Увисна там за миг, после бръкна вътре да измъкне жената. Сложи я на раменете си и се изкатери на върха на кулата. Изправи се там, обграден от пламъци, главата му се въртеше трескаво във всички посоки. А после се втренчи сякаш право в нас. Ноктестата му лапа се стрелна да ни посочи и той изрева в пристъп на дива ярост:

— Събудете се! Събудете се!

Откъм трюма долетяха писъци на болка — приспаните с магия мъже се бяха събудили сред огнения ад.

— Убийте ги! — извика демонът. — Убийте ги!

Мъже изпълзяха през дима, някои горяха, други кашляха задавено, но целта им не беше да избягат от огъня, а да нападнат нас, посягаха да ни издерат очите, други мушкаха с мечове, които бяха докопали сред пламъците. Но бяха безпомощни пред моите жени. Полило нададе бойния си вик и скочи в мелето, размахала бясно брадвата. Исмет и другите призоваха Маранония да им дава сила и почнаха да посичат всеки, който навлезеше в обсега им. Само за няколко минути неспокойният терен от водорасли около тях се покри с купове мъртви тела и подгизна от кръв. Оцелелите мъже бяха отхвърлени назад към огнения ад на трюма. Някои се опитаха да избягат, но моите жени се биеха толкова свирепо, че единственият изход беше назад, в горящата преизподня.

Стоях встрани и наблюдавах зорко демона. Той врещеше с безсилна ярост и викаше на робите си да нападат. Огнена пелена изригна през покрива на кулата и той отскочи назад. Дебеланата се изпусна, падна от раменете му и се запремята с писъци надолу. Удари се в земята, но мекият терен пое част от удара и тя подскочи като върху легло с пружина, а после я видях да става и да пищи от страх.

— Полило — извиках. Полило обърна към мен опръсканото си с кръв лице и аз посочих жената, която беше само на няколко крачки от нея. — Искам я!

Полило взе на два скока делящото ги разстояние и преди дебеланата да се е осъзнала, я млатна по главата с тъпото на брадвата, грабна я през кръста и я метна на раменете си.

Демонът запищя свирепо. Нови и нови огнени езици пробиваха покрива на кулата, но вместо да го унищожат, сякаш увеличаваха силата му. Тялото му светеше от вътрешна енергия и се издължаваше. Сиянието се оформи в бронирана черупка и шест насекомоподобни крака се изстреляха странично от тялото му. Демонът използва новите си придобивки да се спусне сръчно по кулата, право през пламъците. От челюстта му израснаха щракащи щипки, а от дългата му назъбена опашка закапа отрова.

Дадох заповед за оттегляне и си плюхме на петите. Извиках на Джасена да избърза напред и да предупреди кораба. Пътят пред нас се виждаше ясно. Маслото, което Полило беше ръсила на идване, сега светеше и обозначаваше пътя ни към безопасността.

Хвърлих поглед през рамо и видях демона да скача на земята. Изкрещя нещо на робите си, оцелелите се изсипаха навън, скърцаха със зъби и крещяха кръвожадно.

А после демонът ме назова по име:

— Антеро! Ще те убия, Антеро!

Хукнах още по-бързо, като прескачах гнездата, където бяхме пропадали с Полило на идване. Наближавах последното, когато от него изскочи пипало. Огромно и обточено със зейнали смукала. Обви Исмет и тя извика от болка. Но преди чудовището да е стегнало хватката си, аз успях да замахна с меча и да отсека пипалото. Теренът под нас се разлюля от гърчовете на раненото създание. Исмет смъкна от себе си потръпващия отрязък от пипалото и видях, че по кожата й са останали кървящи следи от смукалата. Хукнахме отново, но кратката схватка с чудовището беше изяла преднината ни пред основния враг. Голите мъже почти ни настигаха, а зад тях демонът ругаеше, съскаше и ги подтикваше напред.

Видях кораба и в същия миг чух силно свистене — стрелците ни бяха пуснали първия залп. Мъже закрещяха зад мен, поразени от стрелите. Полило първа стигна до кораба, преметна пленницата си през борда, после се обърна, стиснала брадвата.

— Елате ми де, елате ми, прасета нещастни — изкрещя тя. — Имам нещо сладичко да ви почерпя. — И размаха брадвата над главата си.

Някои от мъжете се опитаха да ни нападнат във фланг и тя се зае да ги посича, докато Исмет и останалите се прехвърляха през борда с помощ отвътре. Нов залп стрели литна от кораба. Накрая и аз наближих галерата. Обърнах се да помогна на Полило, но видях, че демонът отзовава робите си. Стотици тела се валяха зад нас, осветени зловещо от огъня, който поглъщаше леговището на демона. Колкото до самия демон, той си върна предишната форма, след което поведе с ръмжене и съсък хората си назад в мрака. Скоро се изгубиха от поглед.

— Твърде лесно се предадоха — изръмжа недоволно Полило. — Тъкмо бях започнала да загрявам.

— Не си го слагай на сърцето — казах задъхано. — Ще се върнат.

Със сетни сили се прехвърлих през борда и се озовах в прегръдките на своите гвардейки. Всички викаха победоносно, пляскаха ни по гърбовете и ни подаваха мехове с вино да утолим жаждата си.

Грабнах един, надигнах го и пих жадно. Почувствах се страхотно. Не беше велика победа, но не беше и малка. Засега.

 

 

Поспах няколко часа и станах рано. Чувствах се отпочинала и нямах търпение да се подготвя за следващата атака на демона. Не се съмнявах, че ще дойде, особено щом държахме в плен фаворитката му. Казваше се Чаар и фактът, че е пленница, й беше взел ума. Наредих да опънат тента от шарен плат на централната палуба и да я доведат при мен за разпит.

— Ще съжалявате — започна тя веднага. — Моят господар Елам ме обича. Ще ви накара да си платите.

Не й казах, че точно на това разчитам. Само посочих няколкото меки възглавници, където да положи голия си задник. Полило пристъпяше от крак на крак, изгаряна от нетърпение да приложи каквато там болка се окаже нужна за изтръгването на информация. Споменът за видяното в залата на демона я преследваше също като мен и за състрадателната й природа беше естествено да потърси отмъщение за жертвите.

— Дай ми тая дебела кучка за половин час само — изръмжа тя. — Или ще си изпее и майчиното мляко, или ще й нарежа бозките на парчета да си ги цвръцнем на скара за вечеря.

Чаар се дръпна уплашено. Смигнах на Полило и казах:

— Не бива да прибързваме. Може би грешим за лорд Елам.

Гамелан, който също присъстваше на разпита, се включи в разиграването:

— Напълно сте права, капитан Антеро. Възможно е да сме преценили лорд Елам погрешно. Може би той наистина е милостив господар, който ще се отнася добре с нас, ако му служим достойно.

— О, така е, уверявам ви — каза Чаар. — Той наистина е много мил. Само от време на време се ядосва, и то защото е толкова тъжен…

— Тъжен? — попита Гамелан. — Как може един толкова могъщ господар да бъде тъжен?

— Самотен е, защото не може да си иде у дома — отговори дебеланата.

— О, сериозно? — възкликнах аз. — Разкажи ни по-подробно, скъпа. А докато го правиш, лейтенант Полило ще ти донесе нещо за хапване. Преживя такова изпитание, че сигурно умираш от глад.

— Е, бих хапнала нещичко — каза скромно тя. — Не би било учтиво да откажа поканата ви.

Полило изръмжа, но аз й смигнах още веднъж и сърдитата й гримаса се разтегна в най-доброто подобие на усмивка предвид обстоятелствата — е, не точно усмивка, по-скоро криво подхилкване. Излезе да изпълни нареждането ми. Аз седнах на палубата до Чаар и я заприказвах за това-онова, докато чакахме Полило да се върне. Беше схванала плана ми, намерила си беше помагачи и скоро под тентата се появиха огромни подноси с всички хранителни разновидности, които корабът ни можеше да предложи. Чаар се нахвърли лакомо върху храната и скоро се омаза цялата.

Когато прецених, че е заситила апетита си поне донякъде, отново подхванах разпита.

— Каза, че господарят ти не можел да си иде у дома. Защо?

Чаар изящно махна парченце храна, залепнало за долната й устна, и каза:

— Защото се е изгубил. Виждате ли, той не е оттук. Той е от… — Размаха ръце в търсене на думи. Не ги откри. — Не е от това място. Нито от никое. Един вид.

— Искаш да кажеш, че е от друг свят? — попита Гамелан.

— Да — кимна Чаар. — Не е от нашия свят. От друг е. Оттам е той. Там е домът му.

— И как се е озовал тук? — попитах.

— Ами… Той ми го обясни веднъж, но на мен ми е трудно да запомня всичко. Не съм толкоз умна. И в повечето неща никак не ме бива. Само едно мога — да правя Господаря щастлив. Винаги знам какво иска, дори ако не ми го каже на глас. Мога да го правя щастлив. В това ме бива.

Гъстите вежди на Гамелан се вдигнаха високо и той каза:

— Тя му е фаворитката.

— О, така е! — викна доволно Чаар. — Мен обича най-много от всички.

Знаех, че не това има предвид Гамелан. А че нейната роля е същата, която по-незначителни демони изпълняват за някои магьосници в нашия свят, като онзи дребен приятел, който готвеше на Гамелан, а напоследък изпълняваше и мои поръчки. Но не го казах на глас, а само я потупах по ръката.

— Не се и съмнявам, скъпа — казах. — Хайде сега да ми кажеш как се е озовал лорд Елам в това незавидно положение?

— Доколкото си спомням, тук го довел някакъв зъл магьосник. Бил… хм, призован… да, това е думата. И онзи лош магьосник бил толкова силен, че моят господар нищо не можел да направи. И така дошъл тук. И магьосникът го карал да прави разни неща. А после магьосникът бил убит в някаква битка и сега моят Господар не знае как да си иде у дома. Загубил се е, нали ви казах. Вече двеста години или там накъде, откакто се е загубил.

Описа широк жест с едната си ръка, обхващайки огромното море от водорасли, в което бяхме хванати.

— Постепенно изградил това. Направил си място, където да живее, да се храни, да си намира слуги и така нататък. Казва, че било нещо като гигантска паяжина. Само дето не било чак толкова голямо. Поне той така казва. Но непрекъснато го разширява.

Престорих се, че не вярвам на думите й.

— Я стига! Никой не може да направи нещо такова сам. Дори твоят господар не е достатъчно могъщ!

Чаар се възмути искрено.

— Направил го е, и още как! И продължава да го изгражда. Кара ветровете да спират. Кара водораслите да растат и да се слепват. И прави другите щастливи дори когато ги наранява. И не го прави, щото е зъл или нещо друго. Просто така храната му има по-добър вкус. А и мен никога не ме наранява освен т’ва. Е, може би съвсем мъничко, когато му трябва от кръвта ми за неговата магия. Не е толкоз лошо. Порязвам се лекичко и капвам малко от кръвта си в неговата купа, а после той добавя и други неща вътре. Само ме щипе малко, но той е толкоз добър, че винаги ми дава да си хапна допълнително, така че нямам нищо против.

— И защо е избрал точно теб за тази цел, скъпа моя? — попита Гамелан. — С какво е по-различна кръвта ти?

Чаар загреба нова шепа храна и обясни:

— Баща ми беше вещер. — И си напълни устата. Зачакахме я да преглътне. — Аз не съм вещица. Но баща ми беше. А после умря. И новата вещица направи голяма церемония за погребението. Моят народ построи дълга лодка и я напълни с неговите неща. Качиха също мен и майка ми, също всичките ми братя и сестри. Десетима, толкоз бяхме. Плюс майка ни. И значи избутаха лодката навътре в морето и я оставиха на течението. Течението ни отнесе много далеч. Накрая се озовах тук. И моят Господар ме намери.

— Само теб? — попитах. — А с другите какво стана?

Чаар сви рамене.

— Ами те умряха. Нямахме нищо за ядене. Така че се наложи да изядем онези, които умряха от само себе си. А после другите започнаха да ме гледат странно, сигурно щот съм малко пълничка. Затова една нощ ги убих, онез, дет’ бяха останали. С нож. Докато спяха. Тогава вече имах много храна — заключи тя и захапа една пилешка кълка. — Мама я изядох последна. Тя беше доста кльощава. Та ето как се озовах тук. А кръвта ми е специална, защото имам в мен достатъчно от баща ми, нищо че самата аз не съм вещица. Достатъчно, за да служи за магията на моя Господар.

Всички мълчахме, сащисани от разказа за приключенията й.

Гамелан пръв дойде на себе си.

— Това те прави много… — закашля се, после продължи: — … много специална, наистина. Не ти ли липсват понякога обаче? Домът ти, народът ти?

Чаар разтърси енергично глава и сланините й се разлюляха.

— Не, никога. Те не бяха добри с мен. Изобщо. Дори когато им правех пръчкокарти. Ловците само ги грабваха от ръцете ми и ме наричаха с разни лоши думи.

— Пръчкокарти? — попитах, като се опитах да скрия вълнението си. — Какви пръчкокарти?

— Онези, дето тате ме караше да правя, глупачке — каза тя. — Понякога ловците трябва да плават надалеч с лодките си, затова тате им даваше пръчкокарти, за да намерят пътя до рибата и после да се върнат.

— Но защо караше теб да ги правиш?

Чаар ме изгледа, сякаш съм най-тъпата на света.

— Щото ни трябваха много, затова. Чупеха се, или ловците ги губеха. И трябваше да правим още. Тате нямаше време да се занимава с всичко това, а братята и сестрите ми все работеха нещо. Мен не ме биваше много, но понеже често боледувах и не можех да работя, тате ме караше да ги правя. После само ги благославяше, и готово!

— Можеш ли да направиш и на мен такава карта? — попитах.

Чаар изсумтя.

— Естествено, че мога. Не съм умна, но съм направила толкоз много, че и да искам, не мога да ги забравя. Понякога дори ги сънувам — каза тя и потръпна. — Когато имам кошмари. За дома.

— Би ли ни направила една пръчкокарта? — настоях аз.

Чаар поклати глава.

— На господаря Елам това няма да му хареса.

— Не би имал нищо против, ако в замяна те пуснем да си ходиш — казах аз.

Чаар ме изгледа подозрително.

— За какво ви е? Така или иначе никога няма да се измъкнете оттук.

— Въпреки това — казах аз. — Ако ни направиш пръчкокарта, ще те пуснем.

Това ми спечели още един изпитателен поглед. Чаар загреба нова шепа, напълни устата си и задъвка енергично, докато преценяваше предложението ми. Накрая каза:

— Обещаваш ли?

— Обещавам — излъгах аз.

И така тя ни каза да й донесем пръчки и каквито черупки, камъчета и прежда успеем да намерим. Отне й някъде час. Пръстите й се движеха бързо за толкова мързеливо и тлъсто същество, но примитивната карта изглеждаше майсторски направена — макар че никога не бях виждала такава с очите си, а само бях чувала разказите на разни търговци за изключително точните карти, изработвани от диваците.

Когато картата беше готова, Чаар ми я връчи. Задържах я и тя ми показа главните ориентири.

— Ние сме някъде тук — каза тя и посочи една черупка близо до горния край на картата. — Не съм съвсем сигурна, но натам се движеше течението, когато ни качиха в лодката. — Пръстът й проследи синя нишка прежда, прокарана през рамката от пръчки.

Показа ни по-важните острови, но ни предупреди, че обитателите им не обичали чужденци. Накрая посочи група по-големи острови при долния край на картата.

— Това е Кония. Много хора живеят там. Толкова е далеч, че само малцина от моя народ са стигали дотам, и то преди много време. От тях се знае, че има стотици големи острови, всичките претъпкани с хора. И имали какви ли не чудесии и никога не били гладни, защото магьосниците им били най-великите в целия свят. Имали си цар и големи сгради, а не колиби като нашите, и в сградите им имало огнища, от които не излизал дим. Имали си също едни неща, дето ги зяпали с часове, викали им „книги“, имали и кораби, с които можело да се стигне навсякъде. — Тя сви рамене. — При нас не са идвали. Сигурно защото сме много глупави.

Полило се усмихна за пръв път от началото на разпита и възкликна доволно:

— Цивилизация!

Чаар поклати глава.

— Не. Кония е, нали ви казах. Не Цивили… както там я нарече. — Ухили се самодоволно на Полило. — Май и ти си доста глупава.

Но Полило само се засмя. Гамелан буквално се тресеше от вълнение. И как иначе — картата на Чаар беше като да намериш ключа за митична съкровищница, само че в нашия случай на карта беше заложен животът ни.

Чаар ни гледаше, обзета от внезапна тревога.

— Направих каквото поискахте — каза тя и посочи пръчкокартата. — Сега е ваш ред. Ще ме пуснете да си вървя, когато господарят Елам дойде, нали?

— Абсолютно — казах уверено. — Не бих си и помислила да направя друго.

Гамелан тропна с бастуна си да привлече вниманието ми.

— Мисля, че двамата с вас трябва да си поговорим по този въпрос, капитан Антеро — каза той. — Насаме, ако обичате.

Оставих Полило да пази дебеланата, като изрично я предупредих да не я наранява, след което изведох Гамелан от тентата.

Когато се отдалечихме достатъчно, той каза:

— Надявам се, че възнамеряваш да спазиш обещанието си.

Стреснах се.

— И защо не, за Бога? Тя е разменна монета. Нямаме друго, което да предложим на демона.

— О, не съм против обаче да се попазарим малко. Той, разбира се, няма да спази своята част от уговорката, това е извън съмнение. Но малко пазарлък може да свърши работа, колкото да не се усъмни, че я връщаме прекалено лесно.

— Магьоснико — казах аз, — усещам, че в тая твоя белокоса тиква набъбва някакъв план.

Зъбите му блеснаха през брадата.

— Не е план — изсумтя той. — Ами цял заговор.

— Разкажи ми за този твой заговор, приятелю мъдрий.

И той го направи. Планът му беше брилянтен, беше простичък и беше зъл. Накратко, съдържаше всички ключови съставки на конспирация от най-висш порядък. За магическата му част бяха нужни само няколко позасъхнали момици, които изчегъртах от моряшката торба на Корайс — тя, милата, имаше слабост към тези неща, макар да полагаше геройски усилия с оглед контролирането й. Освежих момиците с помощта на една отвара, чиято рецепта е позната на всеки уважаващ себе си касапин, и изрекох няколко думи, които сега няма да повторя. Убийството е достатъчно лесно и без това. Върнахме се под тентата и подхванахме небрежен разговор. Когато поканих Чаар да си вземе от момиците, тя направо зачурулика от щастие.

Слънцето още не беше стигнало зенита си, когато дебеланката задряма. Няколко минути по-късно се появи демонът.

Гераса го видя първа. Бях я пратила на пост заедно с шест от най-добрите с лъка гвардейки, в случай че Елам заложи на изненадваща атака. Когато Гераса извика предупредително, в началото видях само голяма вълна, която се търкаляше под плътната водораслена покривка. Движеше се много бързо и право към нас. На десетина метра от галерата спря рязко. Във водораслите зейна дупка и към небето блъвна дебела колона черен дим. Колкото до нас, всички бяхме на нокти и стискахме кой каквато опора свари, защото не знаехме какво ще последва. Димът се завихри, плюеше горещи искри. Постепенно прие форма и познахме Елам. Беше два пъти по-голям, отколкото го помнех. Очите му бяха вирове, пълни с ярост, опашката му плющеше гневно. Ясно ми беше, че едва ли би се приближил толкова, при това сам, ако не го защитаваха заклинания, затова прошепнах на Гераса и другите да не стрелят.

Стегнах се вътрешно, тръгнах спокойно към парапета и се обърнах към него:

— Добър ви ден, лорд Елам. Че ни удостоихте с присъствието си е изключителна чест за всички нас.

Той не обърна внимание на високопарните ми любезности.

— Тя къде? — изсъска демонът. Дъхът му беше толкова гаден, че едва не се задавих.

— Навярно имате предвид мадам Чаар — отвърнах. — Тя е добре, както сам ще се уверите съвсем скоро.

Дадох знак и Полило изведе Чаар от тентата. Дебеланата се прозяваше и търкаше очи, но щом видя Елам, извика радостно и дотича при мен в свински тръс.

— Дошъл си да ме вземеш, Господарю — изцвърча тя и заподсмърча от облекчение.

— Както виждате — казах на Елам, — тя е съвсем добре. И макар да си прекара чудесно в нашата компания, милата, вече се поумори от толкова вълнения и няма търпение да се прибере вкъщи.

Една от ноктестите ръце на демона се стрелна към мен.

— Дай ми я — изрева той. — Давай или всички ви ще избия.

Поклатих глава, все едно страдам от наранени чувства.

— Защо са тези приказки за убиване, лорд Елам? Та скъпата Чаар само ни погостува за обяд.

Потупах Чаар по главата.

— Добре се отнасяхме с теб, нали?

Все така подсмърчайки, тя кимна.

— Нищо не ми направиха — каза на Елам. — И обещаха да ме пуснат.

Стиснах я за рамото достатъчно силно, че да примижи, и казах:

— Ей сегичка, скъпа. Първо обаче трябва да си поприказвам с господаря ти.

Вдигнах отново поглед към демона и казах:

— Можеш да си я вземеш. Но преди това ще трябва да ни освободиш от капана на това място.

Демонът се изсмя. Поне реших, че е нещо като смях. Звучеше повече като глутница виещи върколаци.

— Не — каза той. — Вие давате. Аз не убива. Бъдете роби. Трябват ми роби. Много умря в огъня.

Поклатих глава.

— Колкото и примамливо да звучи поканата ви за дълго гостуване, боя се, че не можем да останем повече. Ще трябва да се съгласите на някаква отстъпка или…

Стиснах Чаар за косата, извадих ножа си и го опрях в гърлото й.

— Или малката ти тлъста фаворитка ще умре веднага.

Чаар запищя.

— Не им давай да го направят, Господарю! Моля те!

Вместо да се ядоса още повече, демонът бързо влезе в ролята на търговец, който се опитва да спечели труден пазарлък. Ноктите му бръснаха несъществуваща трошичка от люспестите му гърди.

— Защо да пускам? Тя само роб… робка.

— Може и така да е — отговорих. — Но с Чаар си поговорихме надълго и нашироко и вече знаем всичко за теб. Ти не си от този свят и ти е нужна магията в кръвта й, или в кръвта на друг като нея, за да живееш.

Отправих му най-състрадателния си поглед.

— Сигурно вече губиш силите си. Ако изчакаме достатъчно, може и да няма нужда от пазарлъци.

Страховито широките плещи на демона се свиха.

— Ще намери друга — каза той. Плоските му ноздри се разшириха и той подуши въздуха. Обзе ме усещането, че призрачни пръсти опипват тялото ми. Полазиха ме тръпки, но аз ги овладях и се ухилих широко, за да му покажа, че номерцата му не ми влияят. Лишената му от устни паст се отвори в израз на зъбато веселие.

— Ти имаш вещерска кръв — каза той. — Може пък аз почака. Можеш убиеш Чаар. После ти бъдеш фаворитка на Елам.

— Сигурен ли си, че разполагаш с нужното време? — попитах. — Да чакаш имам предвид. Ние имаме много храна и вода. И всички сме воини. Ще схрускаме на две хапки кльощавите ти роби. Кой ли ще издържи по-дълго, а?

Опашката на демона изпляска в пристъп на подновен гняв.

— Дай ми Чаар! — изрева той. — Давай! Искам!

— И ще ни пуснеш, ако ти я дадем, така ли?

Очите му се присвиха пресметливо.

— Да — каза той. — Вие пускате Чаар. После аз пускам да си ходите. Става?

Изобразих гримаса на притеснение и се престорих, че обмислям казаното. Накрая казах:

— Заклеваш ли се, че ако я освободя сега, ще спазиш своята част от уговорката?

Демонът излая отново, тоест се изсмя.

— Елам кълне. Пускаш Чаар сега, да?

Изимитирах кратко колебание, после — с видима неохота — бутнах Чаар напред.

— Можеш да вървиш — казах й.

Чаар изквича от радост и с нетипично за толкова тлъстини изящество се преметна през борда. Преплува умело разстоянието до Елам, който я загреба и я сложи на рамото си. Тя го прегърна през врата и го заудря с дебелите си пети от щастие.

— Изпълнихме нашата част — извиках му. — Сега е твой ред.

Ако преди смеха му беше като воя на глутница върколаци, сега прозвуча като сборище на хиляди, които се готвят за кървав пир. Престорих се на сащисана.

— Ще ни пуснеш да си вървим, нали? — казах с треперливо гласче.

— Излъгал те, глупачко — изрева той. — Сега правя вас роби. Или убия, може би. Още не решил.

Обърна се и закрачи.

— Сега тръгвам. Правя магия с Чаар. Стана много силен. После връщам.

Аз избухнах подобаващо и засипах ругатни и проклятия. Щом се изгуби от погледа ми, млъкнах. Обърнах се и се ухилих широко. Полило ме зяпаше с благоговение.

— Ако беше станала търговка вместо войник — каза ми, — щеше да натрупаш повече богатство и от брат си.

Засмях се и възразих, че съм пълен аматьор в сравнение с Амалрик. Но думите й ме поласкаха. Не че бих искала такова нещо за себе си — а и да исках, никой нямаше да приеме жена в търговската гилдия на Ориса. Войниклъкът ми харесваше. И все пак ми беше приятна мисълта, че Амалрик май не е единственият в семейството, който умее да се пазари.

— К’во ше пра’им сега? — попита Стрикер.

— Сигнализирай на адмирала да е готов — отвърнах. — Ако боговете не ни обърнат гръб, до един час ще сме вдигнали платната.

Стрикер поклати глава с нескрито недоверие, но въпреки това тръгна да изпълни нареждането ми.

Гамелан се приближи, потропваше с бастуна си.

— Добре се справи, Рейли. Определено ставаш за магьосничка.

Думите му успяха да вгорчат задоволството ми. Прищя ми се да му викна, да му кажа, че свърши ли веднъж това проклето плаване, няма и да си помисля за магии. Но той изглеждаше така горд с ученичката си, че прехапах език и вместо да му се развикам, го потупах по рамото.

Тъкмо се чудех как да му отговоря най-мило, когато вой на ужасна болка разцепи въздуха. Обърнах се и видях демона да залита иззад останките на овъгления си кораб. Изпищя отново и се преви на две, изгарян от отровата в червата си. А после се изправи и хукна към нас, дългите му крака изяждаха разстоянието. Оцелелите му роби се изсипаха от дупките си и хукнаха след него.

Дадох заповеди за действие, без да откъсвам поглед от връхлитащия демон. Малката ми войска извади оръжията си. Виждах как Елам мобилизира последните си сили и се източва на ръст. Скърцаше със зъби и размахваше нокти. Спря на самия бряг.

— Ти излъга! — изкрещя той.

— О, лорд Елам — отвърнах меко. — Откъде ви хрумна подобно нещо?

— Ти уби Чаар — изгъгна през зъби той, връхлетян наново от болката.

— За което дълбоко съжалявам — казах аз. — Но за да отровя вас, първо трябваше да отровя нея. Е, какво мога да направя за вас, милорд? Казвайте, защото си имам и друга работа.

Робите се бяха струпали зад него и чакаха заповед за атака. Демонът се изправи в пълния си ръст и отвори уста да изрече смъртната ни присъда. Но после болката го сгърчи и той се свлече на колене. Робите му нададоха вой от страх.

— Виждам, че се чувствате неразположен, милорд — казах аз. — Навярно бих могла да ви помогна… ако ни освободите, разбира се. Само че този път ще трябва да спазите своята част от уговорката, ако ви е мил животът.

Демонът потръпна и кимна.

— Да. Елам съгласен.

Обърнах се към Полило и тя ми подаде една кожена манерка, която бяхме приготвили с Гамелан. Махнах запушалката, извадих ножа си и се порязах по ръката. Оставих кръвта да се стече в манерката и да се смеси с еликсира вътре. Върнах запушалката на мястото й и подадох манерката на Полило.

— Бъдете така добра, лейтенант.

Полило метна манерката към брега и тя падна току пред коленичилия демон. Той се надигна с усилие, отвори манерката и подуши с подозрение съдържанието й.

— Отде да знам, че не лъжеш?

— Няма откъде — отговорих. — Но нека ти кажа едно. Тази отвара не само ще те изцели, но ще обвърже и двама ни към дадените клетви. Измамиш ли ни, само след няколко часа ще умреш в ужасни мъки. Спазиш ли обещанието си, ще живееш гнусния си живот, както си го живял досега. И за да бъда докрай откровена, истината е, че ако зависеше от мен, бих те оставила да умреш. А после щях да те одера и да опна кожата ти на стената в някоя кръчма, така че всички да те заплюват, докато слушат историята за демона Елам и всички злини, които е сторил. Уви, нямам избор. Трябваш ни жив, за да живеем и ние. Както казах, уви. Но нищо друго не мога да направя. Така че, пий, господинчо. Изпий до дъно манерката и благодари на гадните богове, които почиташ, че не са позволили на жената, която те победи, да направи нещо още по-лошо.

Елам ме изгледа злобно, после нова вълна от болка разтърси тялото му и той побърза да надигне манерката.

— Не се бави — извиках му. — Ако не действаш веднага, отварата няма да подейства.

Той се поколеба — доста дълго впрочем — и взе да се озърта, сякаш се канеше да насъска робите си срещу нас. Те се скупчиха още по-плътно около него, пъшкаха и го умоляваха да ги хвърли в атака. Само че той се обърна, изправи се в целия си ръст и отвори уста. Всмука въздух, толкова много и толкова силно, че звукът беше като хленча на хиляди призраци, които плачат за освобождение. А после духна.

Задуха зловонен вятър, толкова силен, че корабът подскочи напред. Толкова силен, че мнозина изпопадаха по палубата. Вятърът ревеше навсякъде около нас, после връхлетя другите кораби от флотилията, понесе се през равнината от водорасли. А после спря така внезапно, както беше започнал. Горещият влажен въздух стана хладен и огромни черни облаци плъпнаха по небето. Стрикер едва бе успял да даде нужните заповеди, когато нов ураганен порив се стовари отгоре ни. Морето изригна изпод водораслите и ние полетяхме напред с издути до пръсване платна. Зелено-кафявите брегове се разкъсаха и пред нас се отвори широк прав проход към открито море. Вятърът донесе до ушите ми слаби викове на радост, когато и на другите кораби разбраха какво става.

Изправих се, застанах на парапета и погледнах назад. Видях черния силует на Елам да стои на същото място. Движехме се бързо и фигурата му бързо се смаляваше.

Миг преди да изчезна напълно, той нададе мощен вик, който изгърмя през воя на вятъра:

— Излъга ли, Антеро? Излъга ли?

А после се озовахме сред открито море, далеч от чудатия си затвор. Повече нито видях, нито чух Елам, и слава на боговете за това.

Какво казваш, писарю? Питаш дали съм казала истината на демона? Че отварата ще го излекува? Обиждаш ме. Нима се съмняваш в мен? Добре де. Ще кажа само едно. Ако ти се случи да плаваш отвъд огнените рифове и да попаднеш в безветрие сред водорасли… не споменавай името ми пред тамошните богове, когато ги молиш за вятър.

 

 

Магическата буря скоро утихна и бе заместена от бързи естествени ветрове, които възродиха духа и надеждите ни. Дори Чола Ий и Фокас бяха в добро настроение, когато се събрахме да разгледаме пръчкокартата на Чаар, която Фокас обяви за точна, поне що се отнася до ориентирите, които самият той беше отбелязал, преди да се натресем в леговището на демона. Решихме да се отправим към далечното царство Кония и да потърсим помощ от цивилизования народ, който беше описала Чаар.

— Няма начин да нямат подробни карти на тези морета — каза Чола Ий. — С тяхна помощ скоро ще вдигнем платна към къщи.

Лично аз имах някои съмнения — Чаар беше твърде глупава, за да ни подведе съзнателно, но дали глупостта не изкривяваше и преценката и за конианците? Ала какъв друг избор имахме всъщност? Отърсих се от притесненията и се присъединих към празненството. А празненството онази нощ си го биваше.

Плавахме много седмици и все повече се уповавахме на пръчкокартата, защото посочените в нея ориентири неизменно съвпадаха с онова, което виждахме с очите си. Един ден се събудих в страхотно настроение, друго такова не помня и до днес. Изхвръкнах на палубата, пълна с енергия и доброжелателство. Заварих Полило да се упражнява — вдигаше огромно буре. Видя ме и го остави на палубата. Дъските изскърцаха под тежестта му.

После вдиша дълбоко и гърдите й се издуха до такива размери, че на моряците им изпопадаха очите.

— Какъв страхотен ден — възкликна тя. — Не съм магьосник, капитане, но мога да се закълна, че днес ще ни се случи нещо страхотно.

Разсмях се в съгласие, а после отидох при Гамелан за ежедневното хвърляне на кости. И той беше в повишено настроение като мен, решеше си брадата и ме подкачаше каква велика магьосничка съм щяла да стана, когато приключел с мен. Този път реших да не му се впрягам. Извадихме костите и ги хвърлих. Гамелан се разкудкудяка, когато му описах подредбата им, защото вещаели, че непосредственото ни бъдеще е от добро по-добро. На мен не ми изглеждаха по-различно от всеки друг ден, но реших, че нещо греша.

След час се върнах на палубата и бавно тръгнах покрай парапета да се порадвам на слънцето и свежия въздух. А после вахтеният извика: „Земя!“, и аз проточих врат да видя какво ни чака на хоризонта.

Видях светлосиня мъгла с тъмно очертание в основата. Мъглата се вдигна и сърцето ми подскочи развълнувано, когато пред очите ми се разкри великолепен остров. Остров, който тънеше в изумрудени отсенки и ни зовеше със сладки обещания и още по-сладки мечти.