Марио Пузо
Омерта (9)

Глава VIII

През годините, прекарани в Сицилия, Асторе стана завършен мафиот. Той дори успя да проникне заедно с още шестима мъже от клана на Бианко в главната квартира на Корлеоне и уби техния главен специалист по взривовете. Последният беше вдигнал във въздуха двама генерали от италианската армия и двама от най-способните сицилиански магистрати, които се бореха срещу мафията. Това беше дръзко нападение, което го нареди сред най-изтъкнатите хора на клана на Бианко в Палермо.

Асторе често посещаваше кафенетата и нощните клубове в града. Най-вече за да се среща с красиви жени.

Палермо беше пълен с млади пициоти — пехотинците на мафията, които принадлежаха към различни кланове. Те бяха безразсъдно смели и полагаха големи грижи за външния си вид. Носеха костюми по поръчка, имаха добре поддържани нокти, а с гладко вчесаните си назад коси наподобяваха главите на статуи. Всички се стремяха към две неща — да всяват страх и да пленяват женските сърца. Най-младите още като юноши започваха да носят тънки мустачки, а устните им бяха червени като корали. За нищо на света не бяха склонни да отстъпят пред някой мъж и Асторе ги избягваше. Извършваха безразсъдни убийства и посягаха дори на изтъкнати личности от собствените им среди, за което веднага бяха убивани. Да убиеш мафиот беше все едно да прелъстиш жена му и това винаги се наказваше със смърт. Асторе се стараеше да проявява уважение към тях и да не накърнява гордостта им, затова се радваше на симпатията им. Помогна му и това, че почти се влюби в едно момиче от нощен клуб на име Буджи. Дълго време не се интересуваше от други жени, а това му спести неприятности с пициотите по сърдечните въпроси.

 

 

Асторе прекара шест години като дясна ръка на Бианко в борбата му срещу клана Корлеонизи. От време на време получаваше инструкции от Дон Априле, който вече не идваше в Сицилия както преди.

Голямото разногласие между Корлеонизи и клана на Бианко беше за стратегията. Корлеонизи се налагаха с терора си срещу властите. Убиваха следователи, които разследваха дейността им, поставяха бомби под колите на генерали, изпратени да се справят с мафията в Сицилия. Бианко считаше, че с течение на времето тази стратегия ще се окаже вредна, въпреки че от нея имаше непосредствена изгода. Но тази му съпротива стана причина за смъртта на собствените му приятели. Бианко отвърна на нападенията и кръвопролитията взеха такива мащаби, че двете страни бяха принудени да търсят възможности за сключване на примирие.

По време на престоя си в Сицилия Асторе се сприятели много с един човек. Беше пет години по-възрастен от него и свиреше в състава на нощен клуб. Момичетата там бяха много красиви, а някои бяха и първокласни проститутки. Този млад човек се казваше Нело Спара. Разполагаше с много пари — очевидно имаше различни източници на доходи. Обличаше се хубаво по мафиотската мода в Палермо. Беше винаги много жизнен и готов за приключения. Момичетата в клуба го обичаха, защото им правеше малки подаръци за рождените дни или на празници, а също и защото имаха подозрения, че е един от тайните собственици на клуба. За тях барът беше сигурно място за работа, защото беше под протекцията на клана на Бианко, който контролираше всички заведения в Палермо. Момичетата с готовност придружаваха Нело и Асторе в разходките им из провинцията.

Момичето на Асторе, Буджи, беше висока, изключително красива брюнетка, която танцуваше в клуба на Нело Спара. Беше много сексапилна, известна с буйния си нрав, както и с това, че държеше на независимостта си. Никога не даваше аванси на обикновените мафиоти. Нейните ухажори трябваше да бъдат богати и влиятелни. Беше користолюбива и не го криеше като истинска мафиотка. Искаше да й се правят скъпи подаръци, но красотата и пламенността й караха много богати хора от Палермо да задоволяват прищевките й.

През годините между Буджи и Асторе се установи връзка, която се беше доближила до опасната граница, от която започваше истинската любов. Асторе беше неин любимец, въпреки че тя не се колебаеше да отложи срещата си с него, за да прекара уикенда с някой богат търговец от Палермо. Когато направи това за първи път, Асторе се опита да я укори, но не можа да извади сериозни аргументи срещу логиката й. Беше напълно откровена.

— Аз съм на 21 години — каза му тя. — Красотата ми е моят капитал. Когато стана на тридесет, ще стана домакиня, заобиколена от куп деца, или пък ще бъда независима с някой малък собствен магазин. С теб, разбира се, ми е хубаво, но ти ще се върнеш в Америка, а аз не желая да ходя там, пък и ти не би ме взел. Нека се радваме на връзката си като свободни хора. Въпреки всичко ще получиш най-доброто от мен, преди да си ми омръзнал. Така че престани с тези глупости! Трябва да устроя живота си. — После лукаво добави: — Освен това занаятът ти е твърде опасен, за да разчитам на теб.

 

 

Нело притежаваше огромна вила извън Палермо, на брега на морето. Имаше десет спални и достатъчно място за големи компании. До вилата имаше плувен басейн във формата на остров Сицилия и два тенис корта, които рядко се използваха.

В почивните дни в нея идваше многобройното семейство на Нело и вилата се изпълваше с хора. Затваряха децата, които не плуваха в тенис кортовете с техните играчки и със стари ракети за тенис. Те си играеха с малките жълти топки, които ритаха като футболни, докато игрищата започнеха да приличат на гнезда, пълни с малки жълти пиленца.

Асторе беше приет от семейството като близък роднина, а Нело беше като негов брат. Вечер Нело дори го канеше да пеят италиански любовни песни заедно със състава му в клуба, а публиката бурно ги аплодираше за голямо удоволствие на момичетата.

Лъвът от Палермо, корумпираният съдия, отново предложи къщата си и посредничеството си за среща между Бианко и Лимона. Пак им беше разрешено да ги придружават по четирима бодигардове. Бианко беше готов да отстъпи малка част от строителния бизнес, за да има мир.

Обаче Асторе беше непрекъснато нащрек. Той и хората му бяха дошли на срещата тежковъоръжени.

Лимона и бодигардовете му ги чакаха във вилата на съдията, където беше приготвена богата вечеря. Никой от бодигардовете не седна на масата. Бяха само съдията с гъстата му като грива бяла коса, привързана с розова панделка, Бианко и Лимона. Лимона яде малко, но се държеше изключително любезно и прие с благодарност уверенията на Бианко в добрите му намерения. Обеща да няма повече убийства на държавни служители, особено на тези, на които плащаше Бианко.

Когато вечерята беше към края си и присъстващите се канеха да отидат в хола, за да уточнят последните подробности около споразумението, Лъвът от Палермо се извини и каза, че ще се върне след пет минути. Направи такава физиономия, с която искаше да покаже, че му се налага да отиде до тоалетната.

Лимона отвори нова бутилка с вино и напълни чашата на Бианко. В това време Асторе се приближи до прозореца и погледна навън към огромния паркинг. Там имаше само една кола. Докато наблюдаваше, навън се показа голямата бяла грива на Лъва от Палермо. Съдията влезе в колата, даде газ и изчезна с голяма скорост.

Асторе не се поколеба нито за миг. Веднага схвана каква беше работата и извади пистолета си, без да се замисли. В този момент Лимона и Бианко се бяха прегърнали и се канеха да пият брудершафт. Асторе се приближи и стреля в лицето на Лимона. Куршумът пръсна чашата, преди да влезе в устата му, и малките стъкълца се посипаха като диаманти по масата. Асторе веднага насочи пистолета към четиримата бодигардове на Лимона и започна да стреля. Придружителите му също откриха огън. След секунди телата на противниците им се натъркаляха на земята.

Бианко гледаше като поразен от гръм.

— Лъвът напусна вилата — каза му Асторе и той веднага разбра, че им е бил подготвен капан.

— Сега трябва много да внимаваш — каза той на Асторе и посочи към трупа на Лимона. — Приятелите му ще бъдат по петите ти.

 

 

Един твърдоглав човек може да бъде лоялен, но не е лесно да бъде предпазен от грешки. Така стана и с Физолини. Той никога не предаде Дона, но изневери на собственото си семейство. Прелъсти жената на своя племенник Алдо Монца. Това се случи петнадесет години след поетото обещание пред Дона, който вече беше на шестдесет.

Беше безразсъдна постъпка. Прелъстявайки жената на племенника си, Физолини се беше компрометирал като главатар на клана. В средите на мафията семейството е над всичко и за да запази властта си, един главатар трябва да се съобразява с това. Работата ставаше по-опасна и поради факта, че съпругата беше племенница на Бианко. Той нямаше да се съгласи съпругът да й отмъсти за изневярата. Нямаше спор обаче, че мъжът трябваше да убие любимия си чичо и главатар на клана, а това означаваше две семейства да започнат кървава вражда, което щеше да обезлюди техните земи. Асторе поиска инструкции от Дона.

Отговорът беше следният:

— Веднъж ти го спаси и сега пак ти трябва да решиш.

 

 

Племенникът Алдо Монца беше един от най-ценените мъже в клана. Той беше сред хората, чийто живот беше пощаден от Дона преди петнадесет години. Когато Асторе го повика във вилата на Дона, той пристигна с готовност. Асторе убеди Бианко да не присъства на разговора, уверявайки го, че ще защити съпругата.

Алдо Монца беше висок близо метър и деветдесет сицилианец. Беше много строен и силен от тежкия физически труд на младини. Но очите му бяха хлътнали и кожата на лицето му беше така опъната, че приличаше повече на скелет. Външният му вид беше особено отблъскващ и страховит, а това беше достойно за съжаление, защото Монца беше най-интелигентният и най-образован от клана на Физолини. Беше учил ветеринарна медицина в Палермо и винаги носеше със себе си лекарската си чанта. Беше много привързан към животните и непрекъснато го търсеха за помощ.

Обаче като всеки селянин Монца ревностно зачиташе сицилианските норми за чест и достойнство. След Физолини той беше човекът с най-голямо влияние в клана.

Асторе беше взел решение.

— Не те извиках тук, за да те моля да пощадиш живота на Физолини. Научих, че кланът ти е дал съгласието си да отмъстиш. Разбирам мъката ти. Обаче искам да се застъпя за майката на децата ти.

Алдо Монца го изгледа с недоумение.

— Тя предаде и мен, и децата. Не мога да я оставя да живее.

— Чуй ме — каза Асторе. — Никой няма да търси отмъщение за Физолини, обаче жената е племенница на Бианко. Той ще иска да отмъсти за смъртта й. Неговият клан е по-силен от твоя. Ще започне кървава война. Помисли за децата си!

Алдо Монца махна презрително с ръка.

— Откъде да знам дали изобщо са мои? Тя е курва и ще умре като такава.

Лицето му изразяваше смъртна заплаха. Едва сдържаше гнева си. Беше готов да унищожи целия свят.

Асторе си представи какъв живот би го очаквал в родното му село — честта му беше поругана от чичо му и съпругата му.

— Слушай ме внимателно — започна да го увещава той. — Преди години Дон Априле пощади живота ти. Сега искам от теб една услуга. Отмъсти си на Физолини, което е твое право, обаче пощади жена си и Бианко ще я изпрати заедно с децата при роднини в Бразилия. На теб правя следното предложение, което е одобрено от Дона: ела с мен в Америка като мой личен помощник и приятел. Ще имаш интересен живот и ще станеш богат. Освен това ще си спестиш позора да живееш в селото си, а и ще бъдеш далеч от отмъщението на приятелите на Физолини.

Асторе се зарадва, че Алдо Монца не реагира гневно и с изненада. Пет минути той мълча и мисли напрегнато. Накрая каза:

— Ще продължиш ли да плащаш на клана ми? Главатар ще му бъде брат ми.

— Разбира се — отвърна Асторе. — Ние ценим хората ти.

— Тогава, след като убия Физолини, ще дойда в Америка — съгласи се Монца. — Ти и Бианко няма да се намесвате по никакъв начин. Жена ми няма да замине за Бразилия, докато не види мъртвото тяло на чичо ми.

— Дадено — съгласи се Асторе. Спомни си жизнерадостното лице на Физолини и дяволитата му усмивка и сърцето му се изпълни с мъка. — Кога ще го направиш?

— В неделя — отвърна Монца. — В понеделник ще дойда при теб, а жена ми и Сицилия да горят в пъкъла.

— Ще дойда с теб до селото ти, за да се погрижа за жена ти — каза Асторе. — Страхувам се, че може да не овладееш гнева си.

Алдо Монца сви рамене:

— Не мога да допусна съдбата ми да се решава от това какво ще сложи една жена в онази си работа. — Той употреби сицилианската дума.

 

 

Кланът на Физолини се събра рано сутринта в неделя. Племенниците и зетьовете трябваше да решат дали да не убият и по-малкия брат на Физолини, за да се избегне неговото отмъщение. Братът сигурно е знаел за прелюбодеянието и след като не е казал, е станал съучастник. Асторе не взе участие в обсъждането. Той просто им даде ясно да разберат, че жената и децата трябва да бъдат пощадени. Кръвта му обаче застина от яростта на тези мъже за нещо, което според самия него не беше чак толкова сериозно прегрешение. Сега той осъзна колко благородно е постъпил Донът с него навремето.

Разбра, че тук не става въпрос само за секс. Когато една жена изневери на съпруга си с любовник, тя вкарва троянски кон в политическата структура на клана. Тя може да издаде някои тайни, да отслаби защитата му, да даде на любовника си власт над семейството на съпруга си. На нея се гледа като на шпионин по време на война. Любовта не е извинение за такова предателство.

И така, в неделя сутринта кланът се събра на закуска в дома на Алдо Монца, а след това жените отидоха на църква с децата. Трима души изведоха брата на Физолини на полето и го убиха. Останалите изслушаха защитата на Физолини. Само Монца не се разсмя на шегите му. Асторе, като почетен гост, стоеше до Физолини.

Последният погледна с насмешка племенника си и каза:

— Алдо, сега гневът ти е толкова страшен, колкото и видът ти.

Алдо го изгледа и отговори:

— Чичо, не мога да бъда весел като теб, в крайна сметка аз не съм спал с жена ти.

В този момент трима души сграбчиха Физолини и го вързаха за стола. Алдо отиде в кухнята и се върна с хирургическата си чанта.

— Чичо — каза той, — сега ще те науча на нещо, което си забравил.

Асторе извърна глава.

 

 

В ясното неделно утро по прашния път, който водеше към църквата „Света Дева Мария“, се носеше в бавен тръс огромен бял кон. На него беше Физолини. Беше привързан за седлото с кабел, а гърбът му беше подпрян на грамаден дървен кръст. Изглеждаше почти като жив. На главата си подобно на трънен венец имаше гнездо от преплетени клонки. В него беше сложена зелена трева, а върху нея бяха поставени тестисите и пенисът му. От челото му се спускаха тънки струйки кръв.

Алдо Монца и красивата му млада жена наблюдаваха сцената от стъпалата на църквата. Тя започна да се кръсти, но Монца я удари през ръката и я накара да държи главата си изправена, за да гледа. След това я изблъска на пътя, за да върви след трупа.

Асторе я последва и я поведе към колата си, за да я отведе в безопасност в Палермо.

Алдо Монца направи крачка към тях с лице, изкривено от гняв. Асторе го изгледа спокойно и вдигна предупредително пръст. Монца ги остави да си вървят.

 

 

Шест месеца след убийството на Лимона Нело покани Асторе за един уикенд във вилата си. Щяха да играят тенис и да се къпят в морето. Имаха намерение да вкусят от фантастичната риба, която се ловеше по това крайбрежие, а за компания бяха взели двете най-хубави момичета от клуба — Буджи и Стела. Във вилата нямаше да има роднини, защото бяха на голяма семейна сватба на село.

Времето беше великолепно с типичната за Сицилия сянка, която отчасти закриваше слънцето и то не грееше така непоносимо, а небето беше изумително синьо. Асторе и Нело играха тенис с девойките, които дотогава не бяха пипвали ракета, но замахваха с все сила и пращаха топките през оградата. Накрая Нело каза:

— Хайде да се разходим по плажа и да поплуваме.

Четиримата бодигардове се забавляваха под сянката на верандата, слугите им бяха донесли храна и напитки. Въпреки това те продължаваха да не ги изпускат от очи. Причината бяха стройните тела на двете момичета в бански костюми. Охранителите спореха коя от двете ще е по-добра в леглото. Накрая решиха единодушно, че това ще е Буджи, защото кръшният й смях се приемаше като доказателство за страстната й натура. След това и те решиха да се поразходят по плажа и дори си запретнаха крачолите. Обаче Асторе ги спря с ръка: ще бъдем наблизо, пийте си питиетата.

Четиримата тръгнаха бавно по брега, точно там, където се плискаха вълните. Асторе и Нело вървяха отпред, а двете момичета след тях. Когато се отдалечиха на петдесетина метра, те свалиха банските си. Буджи си смъкна презрамките, разголи гърдите си и ги изложи на слънцето. Четиримата скочиха във водата, набраздена от малки вълнички. Нело беше първокласен плувец. Той се гмурна под водата и застана между краката на Стела, след това се изправи с момичето на раменете си.

— Хайде, елате и вие — викна той на Асторе.

Асторе нагази по-дълбоко във водата, за да може да плува, а Буджи го държеше през кръста. Той я бутна под водата и се гмурна след нея. Вместо да се уплаши, Буджи му смъкна банския. Под водата Асторе усети някакъв приближаващ се шум. Видя голите гърди на Буджи и засмяното й лице близо до своето. Но когато шумът стана нетърпим, той изплува, а Буджи все още го държеше за краката. В този миг Асторе видя как една моторница се носи с рев към него. Шумът от мотора й беше като приближаваща се гръмотевица, която раздира въздуха и водата.

Нело и Стела бяха излезли на брега. Как успяха толкова бързо? Видя в далечината бодигардовете си, които със запретнати крачоли тичаха от вилата към морето. Той отблъсна Буджи от себе си и се опита да излезе на брега, но беше твърде късно. Моторницата беше много близо и Асторе видя един мъж с пушка в нея, който се прицелваше. Трясъкът от изстрелите заглуши за миг шума на двигателя. Първият куршум го завъртя така, че стана съвсем удобна мишена за стрелеца. Тялото му като че ли изскочи от водата и след това потъна. Чу как моторницата се отдалечава и почувства, че Буджи го тегли и се опитва да го измъкне на брега. Когато бодигардовете пристигнаха, завариха Асторе с лице, зарито в пясъка, а вълните го заливаха. Един куршум беше пробил гърлото му, а Буджи плачеше до него.

 

 

Изминаха четири месеца, докато Асторе се възстанови от раната. Бианко го беше скрил в една малка частна клиника в Палермо, където беше под постоянна охрана и беше лекуван от най-добри лекари. Бианко идваше при него всеки ден. Буджи също го навестяваше, когато не беше на работа в клуба. Към края на престоя в клиниката тя му донесе широк почти 2 сантиметра златен ланец. В средата му имаше златен медальон с образа на Дева Мария. Буджи го сложи около врата му като яка така, че медальонът да закрива раната. От вътрешната страна ланецът прилепваше плътно към кожата. Медальонът беше не по-голям от един сребърен долар, но напълно покриваше раната и приличаше на украшение, обаче не изглеждаше женствено.

— Така е по-добре — каза Буджи. — Не можех да я гледам. — Тя нежно го целуна.

— Само трябва да измиваш ланеца отвътре веднъж на ден — каза му Бианко.

— Заради златото някой ще ми пререже гърлото — забеляза Асторе. — Необходимо ли е?

— Да — отвърна Бианко. — Един уважаван мъж не може да показва рана, нанесена му от врага. Буджи също е права. Никой не може да понася такава гледка.

Единствените думи, които направиха впечатление на Асторе, бяха, че Бианко го нарече „уважаван мъж“. Октавиус Бианко, този прочут мафиот, му беше оказал голяма чест. Асторе се почувства поласкан и изненадан.

Буджи си тръгна, за да прекара уикенда с най-богатия търговец на вина в Палермо. Бианко подаде едно огледало на Асторе. Златният ланец беше много добре изработен. Тази Мадона, си каза Асторе, може да се види навсякъде в Сицилия: по крайпътни светини, в колите, в къщите, по играчките на децата.

— Защо сицилианците се молят на Дева Мария, вместо на Христос? — попита той Бианко.

Мафиотът сви рамене.

— В края на краищата Христос е бил мъж и на него не може напълно да му се вярва. Както и да е, забрави за това. Всичко отмина. Преди да се върнеш в Америка, ще изкараш една година при г-н Прайър в Лондон, за да учиш банково дело и бизнес. Така нареди чичо ти. Има и още нещо. Нело трябва да бъде ликвидиран.

— Сигурен ли си, че е бил Нело? Той беше най-добрият ми приятел — усъмни се Асторе.

— Кой друг биха могли да използват — отвърна Бианко. — Най-жестокия ти враг ли? Разбира се, че ще използват приятеля ти. Но като уважаващ себе си мъж ти трябва сам да го накажеш. Така че оправяй се!

Асторе беше мислил много пъти по случая и за себе си беше решил, че Нело е виновен. Но защо го беше направил? Бяха добри приятели от дълго време и дружбата им беше истинска. След това обаче стана убийството на Корлеонизи. По някакъв начин Нело е бил свързан с тях и е нямал друг избор. Освен това той никога не посети Асторе в клиниката. Всъщност беше изчезнал от Палермо, вече не свиреше и в клуба.

При следващото посещение на Бианко Асторе му каза:

— Нямаме доказателства срещу Нело. Остави тази работа и сключи мир с Корлеонизи! Пусни слух, че съм починал от раните си!

Отначало Бианко яростно се възпротиви, но после прие мъдрия съвет на Асторе и реши, че той наистина е умен мъж. Като сключеше мир с Корлеонизи, равенството щеше да бъде възстановено. Що се отнасяше до Нело, той беше само пионка и не си струваше да бъде убиван. Поне засега.

 

 

Измина една седмица в подготовка. Асторе трябваше да се върне в Щатите през Лондон, където да бъде обучен от г-н Прайър. Бианко му каза, че Алдо Монца ще бъде изпратен директно в Америка при Дон Априле и ще го чака в Ню Йорк. Асторе изкара една година при Прайър в Лондон. Престоят му беше много полезен. В кабинета на Прайър пред кана вино, подправено с лимон, му беше обяснено, че за него има изключителни планове. Престоят му в Сицилия е част от плана на Дона, който го подготвя за много важна роля.

Асторе го разпита за Роузи. През всичките години той беше мислил за нея, за това колко беше грациозна, как чистосърдечно се радваше на живота, колко щедра беше във всяко едно отношение, включително и в любовта. Тя му липсваше.

Г-н Прайър повдигна вежда и каза:

— А, онази мафиотка ли? Знаех си, че няма да я забравиш.

— Имаш ли представа къде е тя? — попита Асторе.

— Разбира се — отвърна Прайър. — В Ню Йорк.

Асторе се поколеба.

— Мислех си за нея. В края на краищата отсъствах твърде дълго, а тя беше млада. Това, което се случи, беше съвсем естествено. Надявах се отново да я видя.

— Разбира се — съгласи се Прайър. — Защо пък да не го направиш. След вечеря ще ти дам всичката информация, която ти е нужна.

 

 

Късно същата нощ в кабинета на Прайър Асторе научи цялата история на Роузи. Г-н Прайър му пусна записи от телефонните й разговори, от които се разбра за срещите й с много мъже в нейния апартамент. От записите стана ясно, че Роузи е имала сексуални връзки с тях, че са й правили скъпи подаръци и са й давали пари.

Асторе беше шокиран, когато чу същите нотки в гласа й, които си мислеше, че са били предназначени само за него, кръшния й смях, остроумните й закачки. Тя беше изключително чаровна. Никога не беше груба и вулгарна. Като че ли беше ученичка от гимназията, отишла на първа среща. Тази невинност беше направо гениална.

Г-н Прайър беше нахлупил каскета си ниско над очите, но наблюдаваше Асторе.

— Много е добра, нали? — попита Асторе.

— Държи се съвсем естествено — съгласи се Прайър.

— Когато ходех с нея, правехте ли записи? — попита Асторе.

Прайър направи предупредителен жест.

— Мой дълг беше да те пазя. Да, правехме.

— И никога не си ми казал нищо — укори го Асторе.

— Ти беше лудо влюбен. Защо да ти развалям удоволствието. Не беше алчна и се отнасяше добре с теб. И аз бях млад някога. Повярвай ми, в любовта истината не е най-важното нещо. Въпреки всичко тя е чудесно момиче.

— Проститутка от висока класа — отбеляза с горчивина Асторе.

— Не е точно така. Трябвало е да се справя сама в живота. Избягала е от дома още на 14 години, но е била твърде умна и е искала да се образова и да живее добре. Съвсем естествено е. Умее да прави мъжете щастливи, а това е рядък талант. Съвсем справедливо е те да си плащат за това.

Асторе се разсмя.

— Ти си един твърде модерен сицилианец. А какво ще кажеш за това, че прекара 24 часа с трупа на един от любовниците си?

Г-н Прайър сърдечно се засмя.

— Това е най-хубавото в нея. Истинска мафиотка. Има горещо сърце, но хладен ум. Чудесна комбинация! Но човек трябва да внимава с нея. Такива хора са винаги опасни.

— Ами този амилнитрат? — попита Асторе.

— Тя няма вина за това — отвърна Прайър. — Връзката й с професора е започнала още преди да се срещне с тебе, а той е настоявал да го взема. В случая имаме момиче, за което е важно преди всичко личното щастие, а другите неща не го интересуват. Тя няма социални задръжки. Съветвам те да не прекъсваш връзките си с нея. Може да се наложи да я използваш в работата си.

— Съгласен съм — каза Асторе. С изненада разбра, че не се сърди на Роузи. Чарът й беше толкова голям, че можеше да й бъде простено. Обеща на Прайър да забрави за случая. — Добре — съгласи се той.

— След като изкараш една година тук, ще се върнеш при Дон Априле.

— А какво ще стане с Бианко? — попита Асторе.

Г-н Прайър поклати глава и въздъхна.

— Бианко трябва да отстъпи. Кланът Корлеонизи е много силен. Те няма да те преследват. Донът се разбра с тях. Истината е, че успехът на Бианко го направи прекалено цивилизован.

 

 

Асторе не изгуби Роузи от погледа си. Отчасти от предпазливост, отчасти заради скъпия спомен от голямата любов в живота му. Знаеше, че е възобновила учението си и работи върху дисертацията си по психология в Колумбийския университет, че има апартамент в охранявана сграда наблизо, където работи като абсолютна професионалистка с по-стари и по-възрастни мъже.

Беше много изобретателна. Поддържаше връзки с трима души едновременно и получаваше срещу това скъпи подаръци, пари, бижута и почивки в богаташките курорти. Там пък установяваше нови контакти. Никой не би могъл да я назове професионална проститутка. Тя никога не искаше нищо, но и не отказваше подаръци.

Беше й ясно, че тези мъже се влюбват в нея, но никога не приемаше предложения за женитба. Настояваше да си останат приятели, които се обичат, защото женитбата не е подходяща нито за нея, нито за тях. Повечето мъже приемаха такова разрешение с благодарност. Тя не проявяваше алчност, не молеше за подаръци. Искаше само да живее в лукс, без да се обвързва. Обаче чувството й за самосъхранение я караше да пести пари за черни дни. Имаше пет сметки в различни банки и държеше две лични депозитни кутии.

Близо година след смъртта на Дона Асторе реши да се види отново с Роузи. Беше убеден, че го прави само за да помогне за осъществяване на плановете си. В края на краищата тайните й му бяха известни и тя не можеше да го омае отново. Освен това му беше задължена и знаеше тайната й, завършила с фатален край.

Знаеше също, че в известна степен тя е неморална, че поставя себе си и удоволствията си над всичко с някаква почти религиозна убеденост. Тя чистосърдечно вярваше, че преди всичко има право да бъде щастлива.

Но всъщност най-много от всичко искаше да я види отново. Както става с много мъже, изминалото време го караше да гледа по-снизходително на изневерите й и засилваше интереса му към нея. Сега прегрешенията й му се струваха повече плод на младежко безгрижие, а не доказателство, че тя не го обича. Спомни си как гърдите й ставаха на розови петна, когато се любеше, спомни си начина, по който срамежливо накланяше глава, радостта, която предизвикваше у хората около нея с доброто си настроение и тънкото си чувство за хумор. Припомни си лекотата, с която се движеше с тънките си крака, и невероятната горещина на устните й.

Въпреки всичко това Асторе се убеждаваше, че посещението му ще има само делови характер. Имаше работа за нея.

Роузи тъкмо се канеше да влезе в сградата, когато той изскочи пред нея, усмихна се и каза:

— Здравей, Роузи.

Тя носеше три книги в дясната си ръка и ги изпусна на паважа. Лицето й поруменя от удоволствие, а очите й искряха. Обви врата му с ръце и го целуна по устата.

— Знаех си, че ще те видя отново — каза тя. — Бях уверена, че ще ми простиш.

Придърпа го да влязат в сградата и го поведе по стълбите към апартамента си. Там наля две чаши — вино за себе си и бренди за него. После седна до Асторе на канапето. Стаята беше луксозно мебелирана, а той знаеше откъде идват парите за това.

— Защо чака толкова дълго? — попита тя. Докато говореше, започна да сваля пръстените от ръцете си, да откача обеците и да разтрива крайчетата на ушите си. Свали и трите гривни от лявата си ръка. Бяха златни и с диаманти.

— Бях зает — отвърна Асторе. — А и мина доста време, докато те открия.

Роузи му хвърли поглед, изпълнен с нежност.

— Пееш ли още? Продължаваш ли да яздиш с онова смешно червено облекло? — Тя отново го целуна и Асторе усети как в главата му се разлива топлина и го обхваща слабост.

— Не — каза той, — Роузи, не можем да се върнем към миналото.

Тя го изправи на крака.

— Това беше най-щастливият период в живота ми — каза тя. После отидоха в спалнята и след секунди бяха съвсем голи. Роузи взе шише парфюм от нощната си масичка и се напръска. След това напръска и него. — Няма време за баня — каза тя през смях.

След това легнаха в леглото и той видя розовите петна на гърдите й да стават все по-големи.

За Асторе това беше половинчато преживяване. Изпита наслада от секса, но не и от Роузи. В главата му изплува споменът как тя бди над мъртвото тяло на професора през цялата нощ и през целия ден. Дали е умрял веднага, би ли могла да му помогне? Какво е правила сама, изправена до мъртвия професор?

Както се беше излегнала по гръб, Роузи протегна ръка, за да го докосне по бузата. Зарови глава в гърдите му и тихо прошепна:

— Старата черна магия вече не действа.

Започна да си играе с медальона на врата му, видя червената, грозна рана и я целуна.

— Беше хубаво — каза Асторе.

Роузи седна в кревата. Гърдите й висяха над него.

— Не можеш да ми простиш заради професора — че го оставих да умре и останах при него. Не е ли така?

Асторе не отговори. Нямаше никакво намерение да й казва какво му е известно за нея. Да й каже, че изобщо не се е променила.

Роузи стана от леглото и започна да се облича. Той стори същото.

— Ти си бил много по-опасна личност — каза тя. — Четох за теб във вестниците. Ти си доведеният племенник на Дон Априле. А и твоят приятел, който помогна да оправим онази каша. Справи се твърде професионално за английски банкер, но за италиански имигрант това беше нормално. Не беше трудно да си го представя.

Бяха в гостната и тя наля по още едно питие. Погледна го сериозно в очите.

— Знам какъв си, но нямам нищо против, наистина нямам. Всъщност ние сме сродни души. Това не е ли чудесно?

Асторе се разсмя.

— Последното нещо, което бих искал да открия, е някоя сродна душа — каза той. — Но аз наистина дойдох при теб по работа.

Сега Роузи стана абсолютно равнодушна. Целият й чар изчезна. Започна да слага отново пръстените си.

— Цената ми за кратък сеанс е 500 долара — уведоми го тя. — Мога да приема и чек. — Усмихна му се дяволито и добави: — Казах го на шега. — Той знаеше, че взема само подаръци на празници и рождени дни и това беше далеч по-доходно. Всъщност апартаментът, в който се намираха, беше подарък за рождения й ден от един почитател.

— Говоря сериозно — продължи Асторе.

После й разказа за братята Стурцо и какво иска от нея. Накрая посочи и цената.

— Сега ще ти дам двадесет хиляди долара за разноските и още сто хиляди, след като свършиш работата.

Роузи го погледна замислена.

— А после какво ще стане?

— Няма защо да се безпокоиш — увери я Асторе.

— Това го разбирам. А ако откажа…

Асторе сви рамене. Не му се искаше да мисли за това.

— Нищо — отвърна той.

— Няма ли да ме издадеш на английските власти?

— Никога не бих могъл да го направя — отвърна Асторе и тя разбра, че е искрен.

Роузи въздъхна.

— Добре. — Той видя как очите й отново заблестяха и тя му се усмихна. — Още едно приключение.

 

 

Асторе беше изваден от тези спомени, когато Алдо Монца го побутна по крака.

— Остава още половин час — каза той. — Трябва да се подготвиш за братята Стурцо.

Асторе погледна през прозореца на колата и усети снежинките по лицето си. Бяха сред поле, по което имаше само голи дървета, чиито клони стърчаха като тояги на магьосник. Покритите от искрящ сняг камъни блестяха като ярки звезди. В този момент Асторе усети пустота в душата си. След тази нощ неговият свят щеше да се промени. Той също. Започваше истинският му живот.

 

 

Асторе стигна скривалището в три сутринта сред бял, призрачен пейзаж. Снегът беше натрупал огромни преспи.

Вътре близнаците Стурцо бяха с белезници на ръцете и с окови на краката, а върху тях им бяха надянали специални усмирителни ризи. Лежаха на пода в една спалня, охранявани от двама въоръжени мъже.

Асторе ги погледна със съчувствие.

— За нас е голяма чест — каза им той. — Знаем колко сте опасни.

Държанието на двамата братя беше съвсем различно. Стейс беше спокоен и вглъбен в себе си, но Франки ги гледаше гневно и с такава омраза, че обикновено симпатичното му лице се беше изкривило като на митичните фигури по шадраваните, от чиито усти блика вода.

Асторе приседна на леглото.

— Момчета, предполагам, че сте схванали положението.

— Роузи беше примамка — каза тихо Стейс. — Беше много добра, нали, Франки?

— Страхотна — съгласи се той. Полагаше видими усилия в гласа му да не се появят истерични нотки.

— Това е така, защото тя наистина ви харесваше — обясни Асторе. — Беше луда по вас, особено по Франки. Беше й трудно да го направи. Много трудно.

— Тогава защо го стори? — попита презрително Франки.

— Защото й дадох много пари — отвърна Асторе. — Наистина много пари. Знаеш как стават тези работи, Франки.

— Не, не знам — отвърна той.

— Предполагам, че на такива печени момчета като вас е трябвало да предложат голяма сума, за да приемете поръчката за Дона. Колко бяха? Милион? Два милиона?

— Правиш голяма грешка — каза Стейс. — Нямаме нищо общо с тази работа. Не сме толкова глупави.

— Знам, че вие сте били стрелците — продължи Асторе. — Само вие бихте имали куража да го направите. Всичко съм проверил. Вижте сега, искам да ми кажете името на посредника.

— Грешиш — повтори Стейс. — Няма начин да докажеш, че сме ние. И кой, по дяволите, си ти?

— Аз съм племенникът на Дона — отвърна Асторе. — Аз съм главният му екзекутор. Вас двамата ви следя от близо шест месеца. По време на стрелбата не сте били в Лос Анжелис. Не сте се мяркали там повече от седмица. Франки, ти си пропуснал два мача като треньор на детския отбор. А ти, Стейс, изобщо не си ходил в магазина, за да видиш как вървят работите. Дори не си се обадил по телефона. Така че просто ми кажете къде сте били.

— Бях във Вегас, за да залагам — каза Франки. — Ще можем да разговаряме по-лесно, ако свалите усмирителните ризи от нас. Да не сме като проклетия Худини, та да се измъкнем?

Асторе го погледна съчувствено.

— След малко — каза му той. — А ти, Стейс?

— Бях при приятелката си в Сан Франциско — отвърна той. — Пък и как бих могъл да си спомня?

— Може би ще е по-добре да разговарям с вас поотделно — каза Асторе.

Той ги остави и слезе в кухнята, където Алдо Монца му беше сварил кафе. Каза на Монца да ги раздели в различни стаи и при всеки непрекъснато да има по двама пазачи. Групата на Алдо се състоеше от шестима души.

— Сигурен ли си, че това са хората, които търсиш? — попита Монца.

— Така мисля — отвърна Асторе. — Ако не са, просто имат лош късмет. Не ми е приятно да те карам, но може би ще се наложи да им помогнеш да проговорят.

— Някои така и не проговарят — отбеляза Алдо. — Трудно е да се повярва, но хората са упорити, а тези двамата ми изглеждат много костеливи орехи.

— Просто не ми се иска да падам толкова ниско — каза Асторе.

Изчака един час, преди да се качи в стаята, в която беше Франки. Навън беше тъмно. Нощта беше настъпила, но на светлината на лампата се виждаше как снежинките се въртят и бавно се спускат към земята. Завари Франки здраво завързан на пода.

— Много е просто — каза му Асторе. — Кажи ми името на посредника и може би ще излезеш жив от тук.

Франки му хвърли поглед, пълен с омраза.

— Нищо няма да ти кажа, задник такъв. Не сме хората, които търсиш. Ще запомня лицето ти и това на Роузи.

— Е, точно това не биваше да казваш — предупреди го Асторе.

— И ти ли я чукаше? — попита Франки. — Ти ли си нейният сводник?

Асторе разбра. Франки никога нямаше да прости предателството на Роузи. Какъв лекомислен отговор при такава сериозна ситуация!

— Мисля, че постъпваш глупаво — каза му Асторе. — А пък ми казваха, че сте от схватливите.

— Не ми пука какво мислиш — отвърна Франки. — Не можеш да направиш нищо, след като нямаш доказателства.

— Така ли? Значи напразно си губя времето — каза Асторе. — Ще отида да поговоря със Стейс.

Обаче Асторе слезе първо в кухнята, за да изпие чаша кафе, преди да се качи при Стейс. Замисли се защо ли Франки се държи така дръзко и предизвикателно при толкова неизгодна за тях ситуация. Надяваше се разговорът със Стейс да мине по-добре. Намери го подпрян неудобно на леглото.

— Свалете му усмирителната риза — нареди Асторе. — Но проверете белезниците и оковите!

— Давам си сметка за ситуацията — каза Стейс. — Знаеш, че имаме скрити пари. Мога да уредя да ги вземете и да престанем с тези глупости.

— Току-що разговарях с брат ти — уведоми го Асторе. — Той ме разочарова. И двамата се ползвате с репутацията на разумни мъже. Сега пък ти ми говориш за пари, а много добре знаеш, че сте тук заради убийството на Дона.

— Погрешно са те уведомили — каза Стейс.

— Знам, че не си бил в Сан Франциско, а Стейс не е бил в Лас Вегас. Вие сте единствените свободно практикуващи наемници, които биха имали куража да се нагърбят с тази работа. Освен това стрелците бяха леваци като теб и Франки. От вас искам само да ми кажете името на посредника.

— И защо да ти го казвам? — попита Стейс. — Знам, че с нас е свършено. Вие не носите маски, разкрихте пред нас ролята на Роузи, значи няма да излезем живи оттук, независимо от това какво ще ни обещаете.

Асторе въздъхна:

— Няма да те лъжа. Прав си. Но все още има едно нещо, по което можем да се спазарим. То е дали смъртта ви ще бъде лека или мъчителна. Разполагам с много опитен човек и ще го накарам да поработи върху Франки. — Казвайки това, Асторе усети как стомахът му се свива. Спомни си какво направи Алдо Монца с Физолини.

— Губиш си времето — предупреди го Стейс. — Франки няма да проговори.

— Може би — съгласи се Асторе. — Но ще бъде нарязан парче по парче и всяко ще ти се носи, за да видиш докъде са стигнали. Предлагам ти да говориш, за да му спестиш това. Защо изобщо да започваме по този начин? Защо толкова ти пука за посредника? Той трябваше да ви пази, но не го направи.

Стейс не отговори. После каза:

— Защо не пуснеш Франки да си върви?

— Знаеш много добре причината.

— Как ще разбереш дали не съм те излъгал? — продължи Стейс.

— Защо, по дяволите, ще го правиш? Какво ще спечелиш? Стейс, можеш да избавиш Франки от нещо наистина ужасно. Разсъждавай трезво!

— Ние сме само стрелците, които свършиха работата. На тебе ти трябва човекът, който е направил поръчката. Защо просто не ни пуснеш да си вървим?

— Стейс, ти и брат ти сте се съгласили да убиете един велик човек. Дали са ви големи пари и това е повишило самочувствието ви. Няма какво да го увъртате. Поели сте риска и сте загубили. Сега трябва да си платите, в противен случай нещата ще тръгнат съвсем на зле. До един час ще видиш много важна част от тялото на Франки на тази маса. Повярвай ми, не искам да се стига дотам, наистина не го искам.

— А откъде да знам, че не ме будалкаш? — попита Стейс.

— Помисли, Стейс — продължи Асторе. — Как успях да ви изработя с Роузи? Беше ми нужно много време и търпение. Довел съм тук да ви пазят осем въоръжени мъже. Това ми струва много пари и неприятности. И то точно преди Бъдни вечер. Говоря съвсем сериозно, Стейс. Ще се увериш сам в това. Давам ти един час да си помислиш. Обещавам ти, че ако говориш, Франки няма да усети нищо.

Асторе отново слезе в кухнята. Монца го очакваше.

— Е, и? — попита той.

— Не знам — каза Асторе. — Обаче утре трябва да бъда на вечеря у Николе, така че трябва да приключим с това тази нощ.

— Няма да ми отнеме повече от час — увери го Монца. — Той или ще проговори, или ще умре.

Асторе си почина за малко край буйния огън и после отново се качи при Стейс. Той му се видя отегчен и вглъбен в себе си. Беше премислил. Знаеше, че Франки няма да проговори, защото се надяваше, че все още има някаква надежда. Обаче за Стейс беше ясно, че Асторе беше сложил всички карти на масата. Замисли се за страха, който бяха изпитали всички убити от него хора, за техните последни, безплодни и отчаяни надежди, че съдбата ще се окаже милостива към тях, въпреки че нямаше никаква вероятност за подобен изход. Не искаше Франки да умре така, нарязан парче по парче. Вгледа се в лицето на Асторе. По него не трепваше нито едно мускулче въпреки младостта му. Беше сериозен като върховен съдия.

Снеговалежът се засили, засипвайки прозорците с бяла пелена. В стаята си Франки си мечтаеше, че е в Европа с Роузи. Представяше си как снегът се стеле по парижките булеварди, как се сипе по каналите на Венеция. Снегът беше като в някаква приказка, Рим също.

Стейс лежеше в леглото и мислеше за Франки. Бяха поели риска и бяха загубили. Това беше краят им. Но не можеше да накара Франки да проумее, че не могат да спечелят загубените двадесет точки и да възстановят равенството.

— Добре, ще говоря — каза Стейс. — Погрижи се Франки да не усети нищо, става ли?

— Обещавам — увери го Асторе. — Обаче ще разбера, ако ме излъжеш.

— Няма да те излъжа. Какъв смисъл би имало? Посредникът е един човек на име Хескоф. Живее в градчето Брайтуотърс, малко след Бабилон. Разведен е, живее сам, но има шестнадесетгодишен син, много едър и страхотен баскетболист. Детето живее при майка си. Хескоф ни предложи един милион, но ние с Франки продължавахме да се колебаем дали да се наемем с тази работа. Беше прекалено опасна. Съгласихме се, защото той ни каза, че няма защо да се страхуваме от ФБР и от местната полиция. Че всичко с тях е уговорено. Каза ни също, че Донът вече няма никакви връзки, но очевидно е сбъркал. Ти си тук. Предлаганата сума беше прекалено голяма, за да се откажем.

— Информацията ти е прекалено подробна за пред човек, когото смяташ за лъжец — отбеляза Асторе.

— Искам да те убедя, че говоря истината — отвърна Стейс. — Наясно съм, че това е краят. Не искам Франки да знае, че съм ти казал.

— Не се безпокой — успокои го Асторе. — Вярвам ти.

Той излезе от стаята и слезе в кухнята да даде нареждания на Монца. Поиска да му предадат всичките им документи — удостоверения за самоличност, шофьорски книжки, кредитни карти и т.н. Спази обещанието си пред Стейс. Нареди да бъдат застреляни в тила, без никакво предупреждение. Каза, че Стейс трябва да бъде убит по същия начин.

Асторе напусна къщата и се отправи с кола за Ню Йорк. Суграшицата беше преминала в дъжд и снегът по полето започваше да се топи.

 

 

Монца рядко не изпълняваше дадените му заповеди, но като екзекутор счете, че има право да защити себе си и хората си. Реши да не използват пистолети, а въже.

Първо заведе четиримата пазачи, за да му помогнат да удуши Стейс. Той не направи никакъв опит за съпротива. С Франки обаче беше различно. Цели двадесет минути той се опитваше да се измъкне от въжето. Агонията на Франки Стурцо продължи двадесет ужасни минути.

След това телата бяха увити в одеяла и пренесени през дълбоките преспи. Заровиха ги в гората зад къщата в една дупка сред гъсталака. Там нямаше да бъдат намерени до пролетта, ако изобщо ги откриеха. Дотогава телата щяха да бъдат много разложени от атмосферните влияния и Алдо Монца се надяваше никой да не разбере причината за смъртта им.

Монца отказа да изпълни нареждането на шефа си не само от практически съображения. Както и Дон Априле, той чувстваше, че само Бог може да проявява милосърдие. Презираше идеята за проява на състрадание към хора, които се бяха съгласили срещу заплащане да убиват други хора. Не беше съдено един човек да прощава на друг човек. Това беше работа на Бога. Човек можеше да проявява състрадание само от прекалена самонадеяност и неуважение към Бога. Монца не искаше подобна проява на милосърдие дори за себе си.