Марио Пузо
Омерта (6)

Глава V

Мариано Рубио беше човек, който се занимаваше с дузина дейности, всичките печеливши. Беше генерален консул на Перу, но прекарваше повечето време в Ню Йорк. Представляваше големи делови интереси на много южноамерикански държави и комунистически Китай. Беше личен приятел на Инцио Тулипа, боса на най-големия наркокартел в Колумбия. Вървеше му както в личния живот, така и в бизнеса. Беше 45-годишен стар ерген и известен донжуан. Винаги имаше само по една любовница, но когато я заменяше с по-млада красавица, проявяваше щедрост и грижа към изоставената. Беше красив, интересен събеседник и великолепен танцьор. Имаше изба с вина от най-добро качество и чудесен готвач.

Но като повечето хора, на които им върви, Рубио предизвикваше още повече съдбата. Правеше му удоволствие да противопоставя остроумието си на опасни хора. Рискът му беше необходим, за да му дава допълнителен привкус в необикновения му начин на живот. Беше замесен в нелегален износ на технологии за Китай. Имаше връзки на най-високо равнище в услуга на наркобароните и беше човекът, който плащаше на американски учени да емигрират за Южна Америка. Имаше делови отношения дори с Тимона Портела, който беше също толкова ексцентричен и опасен, колкото Инцио Тулипа.

Като всички играчи — любители на големия риск, Рубио се гордееше със скрития си коз. Беше защитен от съдебно преследване заради дипломатическия си имунитет, но знаеше, че има и други опасности, затова внимаваше, когато навлизаше в такива области.

Доходите му бяха огромни и той харчеше с широка ръка. Имаше такова могъщество в това да можеш да купиш всичко, което пожелаеш на този свят, включително и женската любов. Беше щедър работодател и предвидливо ценеше благоразположението на хората, които зависеха от него.

Сега, в нюйоркския си апартамент, който за щастие се намираше в перуанското консулство, Рубио се обличаше за насрочената вечеря с Николе Априле. Връзката му с нея, както обикновено, беше отчасти делова и отчасти за удоволствие. Беше я срещнал на една вечеря във Вашингтон, давана от неин виден клиент. Рубио веднага беше заинтригуван от необикновената й красота, от острите, решителни черти на лицето, от умните й очи и дребното, но сладострастно тяло. Но интересът му се дължеше и на факта, че тя беше дъщеря на големия мафиотски бос Дон Реймонде Априле.

Рубио я очарова, но тя не се влюби безумно и това го радваше. Обичаше романтичните и интелигентни жени. Обаче съзнаваше, че трябва да спечели уважението й с дела, а не с думи. Направи го веднага, като я помоли да представлява един от неговите клиенти в изключително голяма сделка. Беше научил, че върши много доброволна и безплатна работа за премахване на смъртното наказание и дори беше защитавала някои зловещи убийци, осъдени на смърт. Беше успяла да отмени екзекуциите им. За него тя беше идеалът за съвременна жена — красива, с много успешна професионална кариера, а на всичкото отгоре и състрадателна. Като се изключат някои нейни сексуални отклонения, от нея ставаше много приятна компаньонка за около година.

Всичко това беше преди смъртта на Дон Априле.

Сега обаче главната му цел беше да научи дали Николе и двамата й братя ще продадат банките си на Тимона и Инцио. В противен случай нямаше смисъл да убиват Асторе Виола.

Инцио Тулипа беше чакал твърде дълго. Беше изминала година от убийството на Дон Априле, а той още не беше постигнал споразумение с наследниците на Дона за банките. Бяха похарчени много пари. Даде милиони на Тимона Портела, за да подкупи ФБР и нюйоркската полиция. Похарчи милиони за услугите на братята Стурцо, но въпреки това нямаше напредък в плановете му.

Инцио не беше някакво вулгарно въплъщение на голям наркобарон. Той произхождаше от уважавано и богато семейство и дори беше играл поло в отбора на родната си Аржентина. Сега живееше в Коста Рика и имаше костарикански дипломатически паспорт, който му осигуряваше имунитет навсякъде по света. Беше свързан с наркокартелите в Колумбия, производителите на суровина в Турция и рафинериите в Италия. Организираше транспорта, нужните подкупи на държавни служители от най-висок до най-нисък ранг. Планираше контрабандния внос на огромни пратки в САЩ. Той беше и човекът, който примами американски ядрени физици в латиноамерикански страни и отпускаше парите за тяхната работа. Във всичките си начинания се проявяваше като умен и способен организатор и успя да натрупа огромно състояние. Обаче беше и революционер. Защитаваше най-енергично продажбата на наркотици. Според него те бяха спасение за човешкия дух, убежище за обречените да живеят в бедност и за душевно болните. За него наркотиците бяха утеха за отчаяните влюбени, за изгубените души в нашия духовно осакатен свят. В края на краищата, ако вече сте загубил вяра в Бога, в обществото и в себе си, какво ви остава да направите? Да се самоубиете? Благодарение на наркотиците хората продължават да живеят в царството на мечтите и надеждата. Просто е нужна малко повече умереност. Да не би наркотиците да са убили повече хора от цигарите и алкохола или от бедността и отчаянието? Не. Така че от морална гледна точка Инцио беше спокоен.

Навсякъде по света Инцио Тулипа беше известен с прякора Ваксината. За чуждите страни, чиито индустриални магнати имат огромни интереси в Южна Америка като петролни полета, производство на коли, евтина земеделска продукция, е наложително да имат свои представители там. Това се отнасяше особено за тези от САЩ. Техен най-голям проблем бяха отвличанията на представителите им на чужда земя, за които трябваше да плащат огромни откупи, възлизащи на милиони долари.

Инцио Тулипа имаше компания, която застраховаше тези представители от отвличане. Всяка година той посещаваше САЩ, за да сключва договори с тези корпорации. Не го правеше само за пари, а и защото се нуждаеше от промишлените и научните постижения на тези компании. С други думи, той предлагаше ваксина против отвличане. Това беше важно за него. Неговата ексцентричност обаче имаше и по-опасни измерения. Гледаше на преследването на незаконното производство на наркотици в международен мащаб като на Свещена война срещу самия него и беше решен да защитава империята си. Амбициите му бяха направо смешни. Искаше да притежава ядрено оръжие като средство за оказване на натиск, ако го сполетеше беда. Нямаше намерение да го използва, освен в краен случай. Но това беше силен коз при преговори. Желанието можеше да се види смешно на всеки друг, освен на агента от ФБР Курт Килке.

 

 

В един период от кариерата си Курт Килке беше изпратен в антитерористична школа на ФБР. Избирането му за този шестмесечен курс беше показателно, че директорът много го цени. По време на обучението имаше достъп (не знаеше дали пълен или частичен) до много секретен меморандум и до комплект сценарии за възможното използване на ядрено оръжие от терористи и от малки страни. В тях бяха посочени страните с такова оръжие. На световната общественост беше известно, че такива са Русия, Франция и Англия, вероятно Индия и Пакистан. Предполагаше се, че и Израел разполага с ядрено оръжие. Един от сценариите подробно разглеждаше въпроса дали Израел би използвал такова оръжие, ако има опасност да бъде победен от обединени арабски сили. Заключението беше, че би го направил. Курт изчете всичките сценарии с интерес. Имаше две разрешения на проблема. Първото беше, че ако Израел бъде изправен пред такава опасност, САЩ ще застанат на негова страна, преди да бъде принуден да използва ядрено оръжие. Според второто разрешение, ако настъпи критичен момент и Израел не може да бъде спасен, САЩ трябваше да унищожат ядрения му потенциал.

Англия и Франция не бяха проблем. Те никога не биха рискували да започнат ядрена война. Индия нямаше такива амбиции, а Пакистан веднага щеше да бъде унищожен. Китай не би посмял. Той не разполагаше с необходимите индустриални възможности, поне засега.

Най-непосредствена опасност представляваха малки страни като Ирак, Иран и Либия, чиито ръководители бяха безразсъдни или поне така се твърдеше в сценариите. Предлаганото в тези случаи решение беше почти единодушно. Тези държави трябваше да бъдат унищожени с ядрено оръжие.

Засега най-голямата опасност бяха тайно финансираните и подкрепяни от чужда сила терористични организации, които можеха да вкарат незабелязано ядрено оръжие в САЩ и да взривят голям град, вероятно Вашингтон или Ню Йорк. Според сценария подобна възможност беше неизбежна. Предлаганото решение беше сформирането на специални сили за бързо реагиране, използващи контраразузнаване, а след това вземането на най-решителни мерки срещу тези терористи, независимо кой стои зад тях. Подобен сценарий изискваше приемането на специални закони, които биха накърнили правата на американските граждани. В сценариите се признаваше, че не е възможно такива закони да бъдат приети, докато някой най-накрая не успееше да взриви част от голям американски град. След това законите лесно щяха да бъдат приети. Но дотогава, според сценария, просто трябваше да се разчита на късмета и да се върви по ръба на бръснача. Имаше само няколко сценария, предвиждащи употреба на ядрени устройства от престъпници. Подобна вероятност почти се изключваше с мотивите, че необходимият технически потенциал, доставката на материала и големият брой хора, които трябваше да участват в подобна операция, неминуемо щяха да доведат до изтичане на информация. Едно от решенията на такъв проблем беше Върховният съд да издаде смъртна присъда за всеки престъпен мозък без какъвто и да било съдебен процес.

Всичко това са само фантазии, си беше помислил Килке. Само предположения. Страната трябваше да изчака, докато нещо се случи. Но сега, години по-късно, той разбра, че то вече се случва. Инцио Тулипа искаше да има своя малка атомна бомба. Беше подмамил американски учени в Латинска Америка, беше им построил лаборатории и им беше отпуснал пари за изследвания. Именно Инцио искаше да получи достъп до банките на Дон Априле, за да открие в тях фонд на стойност 1 милиард долара, нужни му за покупка на техника и суровина. Собственото разследване на Килке го беше довело до това заключение. Сега какво трябваше да направи? Възнамеряваше да обсъди въпроса с директора при следващото си отиване в главната квартира на ФБР във Вашингтон. Но имаше някои съмнения. Нямаше да могат да разрешат проблема. А Инцио не беше от тези, които се отказват лесно.

 

 

Инцио Тулипа пристигна в САЩ, за да се срещне с Тимона Портела и да продължат замисленото нахлуване в банките на Дон Априле. В същото време босът на сицилианския клан Корлеонизи Майкъл Грациела пристигна в Ню Йорк, за да обсъди с Тулипа и Портела подробностите по разпределението на наркотрафика по света. В пристигането на двамата имаше голяма разлика.

Инцио Тулипа дойде в Ню Йорк с частен реактивен самолет, в който пътуваха още 50 негови съмишленици и бодигардове. Бяха почти като униформени: бели костюми, бели ризи и розови вратовръзки. На главите си носеха широкополи жълти шапки. Приличаха по-скоро на оркестър за латиноамериканска танцова музика. Тулипа и хората му бяха с паспорти от Коста Рика, а той, разбира се, имаше и костарикански дипломатически имунитет. Закараха ги в малък частен хотел, чийто собственик беше генералният консул. Беше купен от името на перуанското посолство. Инцио не се промъкваше като дребен наркотрафикант. Това беше Ваксината и представителите на огромните американски компании се стараеха престоят му да бъде приятен. Присъства на откриването на театралния сезон на Бродуей, беше на балет в Линкълн сентър, в Метрополитен опера и на няколко концерта на прочути южноамерикански изпълнители. Но не беше само това. Участва няколко пъти в дискусии, предавани по телевизията, в ролята си на президент на южноамериканската конфедерация на фермерите и ги използва, за да защити нелегалната търговия с наркотици. Особено мрачна популярност му донесе едно от тези интервюта — с Чарли Роуз от Пи Би Ес.

Тулипа обяви борбата на САЩ срещу употребата на кокаин, хероин и марихуана за позорна форма на колониализъм.

— Южноамериканските фермери зависят за оцеляването си от отглеждането на суровината. Кой би могъл да обвинява човек, чиято бедност не му дава покой дори и в съня, че си е купил няколко часа забрава чрез наркотика? Та това е нечовешко. А какво да кажем за тютюна и алкохола? Те нанасят много по-големи вреди.

В този момент неговите 50 съмишленици, които бяха в студиото с широките си шапки на колене, силно го аплодираха. Когато Чарли Роуз зададе въпрос за вредата от наркотиците, Тулипа беше напълно откровен. Неговата организация отделяла огромни суми за изследвания, които да променят наркотичните вещества така, че да са безвредни. С две думи, те ще станат като лекарствата. Изследванията ще се правят от известни лекари, но не от американската Медицинска асоциация, която без всякаква логика се обявява против наркотиците и следва безропотно нарежданията на Американската агенция за борба с наркотрафика. Не, наркотиците могат да станат следващата голяма благодат за човечеството.

Когато произнесе тези думи, 50 жълти шапки литнаха във въздуха.

В същото време босът на клана Корлеонизи Майкъл Грациела влезе по съвсем друг начин в САЩ. Той се вмъкна незабелязано, придружен само от двама бодигардове. Беше слаб човек с лице на фавън, върху устната си имаше белег от нож. Подпираше се с бастун, защото на младини като мафиот в Палермо един куршум беше раздробил крака му. Имаше репутацията на дяволски лукав човек и беше известен с това, че беше организатор на убийството на двама известни съдии в Сицилия, които се бореха против мафията.

Грациела се настани в имение на Портела като негов гост. Не се безпокоеше за сигурността си, защото целият бизнес на Портела с наркотиците зависеше от него. На срещата трябваше да се изработи стратегия за установяване на контрол в банките на Априле. Въпросът беше от изключителна важност, защото трябваше да се изперат милиарди долари, получени от незаконната търговия с наркотици, и да се завоюват силни позиции във финансовия свят на Ню Йорк. Освен това за Инцио Тулипа беше изключително важно не само да се изперат парите, но и да се финансира неговият ядрен арсенал. Така Ваксината щеше да се чувства по-сигурен.

 

 

Срещнаха се в генералното консулство при перуанското посолство, което, освен че се ползваше с дипломатически имунитет, беше допълнително охранявано. Генералният консул Мариано Рубио беше много любезен домакин. Той получаваше процент от всички техни печалби и защитаваше законните им интереси в Щатите, затова беше съвсем добронамерен.

Събрани около малката кръгла маса, те представляваха интересна гледка не само поради външния си вид, но и с жестовете и гласовете си.

Майкъл Грациела приличаше на погребален агент с черния си лъскав костюм, бяла риза и тясна черна вратовръзка, защото все още беше в траур заради майка си, която беше починала преди шест месеца. Говореше с тих, тъжен глас и със силен, но съвсем разбираем акцент. Изглеждаше много плах и любезен човечец, а беше отговорен за смъртта на стотици сицилиански служители на закона.

Тимона Портела беше единственият, за когото английският беше майчин език. Гласът му кънтеше с такава сила, сякаш всички останали бяха глухи. Изглеждаше величествен с дрехите си по последния вик на модата: сив костюм, кремава риза и светлосиня, копринена вратовръзка. Безупречно ушитият костюм скриваше огромния му корем, а под разкопчаното сако се виждаха сини тиранти.

Инцио Тулипа беше в класическо южноамериканско облекло, с бяла, широка копринена риза и червена кърпа около врата. В ръката си държеше почтително жълтата си панама. Говореше английски с акцент с напевна интонация, гласът му беше мелодичен като на славей. Днес обаче издълженото му като на индианец лице беше намръщено, не беше в настроение.

Мариано Рубио, генералният консул на Перу, изглежда, беше единственият доволен от присъстващите. Очароваше всички със сладкодумието си. Гласът му беше добре школуван, имаше британско произношение и беше, както се изрази той, по пантофи: зелена копринена пижама и халат в по-тъмнозелено, а на краката широки чехли, обшити с бяла мъхеста кожа. В края на краищата човекът си беше у дома и можеше да се отпусне.

Пръв заговори Тулипа, който се обърна с ледено любезен тон към Портела:

— Тимона, приятелю, платих един милион, за да премахнем Дона, и все още не притежаваме банките. И то след като чаках една година.

Генералният консул се опита да го успокои.

— Драги ми Инцио, опитах се да купя банките. Портела също се опита. Обаче се натъкнахме на пречка, която не бяхме предвидили — Асторе Виола, племенникът на Дона. Завещан му е контролният пакет от акциите, а той отказва да го продаде.

— Така ли? И защо е все още жив? — попита Инцио.

Портела гръмко се разсмя.

— Защото не е толкова лесно да бъде убит — каза той. — Поставих четирима мои хора да наблюдават дома му и те изчезнаха. Сега изобщо не знам къде се намира, а и винаги се движи заобиколен от безброй бодигардове.

— Няма човек, който да не може да бъде убит — настоя Тулипа. Гласът му беше толкова мелодичен, че приличаше повече на рефрен на популярна песен.

Грациела се обади за първи път:

— От години познаваме Асторе още от Сицилия. Той е голям късметлия, но е и много опитен. Стреляхме срещу него в Сицилия и го мислех за мъртъв. Ако го нападнем отново, трябва да бъдем абсолютно сигурни. Той е опасен човек.

Тулипа каза на Портела:

— Нали твърдиш, че плащаш на човек от ФБР? Използвай го, за Бога!

— Той не става за такива работи — отвърна Портела. — ФБР е по-висока класа от нюйоркската полиция. Никога не биха се замесили директно в убийство.

— Добре де — каза Инцио Тулипа. — Тогава да отвлечем някое от децата на Дона и да го използваме в преговори с Асторе. Мариано, ти познаваш дъщеря му — обърна се към него той и намигна. — Можеш да организираш тази работа.

Рубио не се въодушеви от предложението. Той дръпна от тънката си пура и отсече без заобикалки:

— Не! Привързан съм към това момиче. Забранявам да правите това.

При тези думи другите го погледнаха изумени. Генералният консул не беше толкова силен, колкото тях. Той видя реакцията им, усмихна се и стана отново любезен.

— Знам, че съм проявил слабост. Влюбих се, но трябва да ме разберете. Имам силни и добри политически позиции. Инцио, знам, че отвличанията са твоя слабост, но в Америка те не вървят, особено когато става въпрос за жена. Ако отвлечеш някой от братята и бърже се разбереш с Асторе, тогава повече ще имаш шансове.

— Да не е Валериус — намеси се Портела. — Работил е във военното разузнаване и има приятели в ЦРУ. Не искаме такава купчина лайна да се изсипе върху главите ни.

— Тогава нека бъде Маркантонио — предложи генералният консул. — Аз мога да се споразумея с Асторе.

Чу се тихият глас на Грациела.

— Нека да предложим повече за банките, да избегнем насилието. Повярвайте ми, вършил съм го много пъти. Използвах пистолети вместо пари и това винаги ми е струвало по-скъпо.

Те го погледнаха изненадани. Грациела беше известен със склонността си към насилие.

— Майкъл, става въпрос за милиарди долари и въпреки това Асторе не иска да продава.

Грациела сви рамене.

— Е, ако трябва да действаме, така да бъде. Но бъдете много внимателни! Ако по време на преговорите можем да го изкараме навън, тогава да се отървем от него.

Инцио Тулипа ги погледна широко усмихнат.

— Точно това искам да чуя. А ти, Мариано — обърна се той към генералния консул, — престани да се влюбваш. Това е много опасен порок.

 

 

Генералният консул Мариано Рубио успя най-после да убеди Николе и братята й да преговарят със Синдиката за продажбата на банките. Разбира се, Асторе Виола също трябваше да присъства, но Николе не можеше да гарантира, че той ще участва.

Преди срещата Асторе обясни на Николе и братята й какво да говорят и точно как да се държат. Те разбраха стратегията му — хората от Синдиката трябваше да си мислят, че техният опонент е единствено той.

И тази среща се състоя в посолството в заседателната зала на генералното консулство. Нямаше сервитьори, но имаше зареден бюфет със закуски, а генералният консул сам наливаше вино в чашите. Поради различни ангажименти на участниците срещата се състоя едва в десет часа вечерта.

Тя се ръководеше от генералния консул, който произнесе и няколко встъпителни думи. Той подаде на Николе една папка.

— Тук са подробностите по предложението. Накратко, ние ви предлагаме 50 процента повече от пазарната цена. Въпреки че ще искаме да имаме пълен контрол, през следващите двадесет години Априле ще получава десет процента от печалбите ни. Вие ще бъдете богати и ще се радвате на живота, без да се подлагате на ужасното напрежение, което изисква този вид бизнес.

Николе прегледа набързо листовете. Те я изчакаха. Накрая каза:

— Предложението е впечатляващо, но бихте ли ми казали защо проявявате такава щедрост?

— Обяснението се крие в една дума: обединение — отвърна той. — Сега всички видове бизнес се обединяват. Така е при компютрите, авиационната промишленост, книгоиздаването, музиката, наркотиците, спорта, телевизията и т.н. Всичко се окрупнява. С банките на Априле ще се влеем в международните финанси, ще контролираме градското строителство, избирането на правителствата. Това е глобален Синдикат, банките ви са ни необходими и затова предложението ни е щедро.

Николе се обърна към другите членове на Синдиката.

— Господа, вие равноправни партньори ли сте?

Инцио Тулипа й отговори. Беше впечатлен колко добре изглежда тя в строгото си вечерно облекло и от деловия й тон и беше изключително любезен.

— Юридически ние сме равноправни партньори, но ви уверявам, че за мен ще е чест да си сътруднича с фамилията Априле. Никой не се е възхищавал от баща ви повече от мен.

С каменно лице и подчертано хладно Валериус се обърна директно към него:

— Не искам да ме разбирате погрешно, аз съм за продажбата. Но предпочитам тя да стане направо, без каквито и да било проценти. Аз самият не искам да имам нещо общо с това.

— Но въпреки това искате да продавате, нали? — попита Инцио.

— Разбира се — увери го Валериус. — Искам да си измия ръцете един път завинаги от тази работа.

Тимона Портела се опита да каже нещо, но генералният консул го прекъсна.

— Маркантонио, какво ще кажеш за предложението ни? Намираш ли го за приемливо?

Маркантонио отвърна с отегчен вид.

— Аз съм с Вал. Нека да направим сделката без процентите. След това ще си кажем довиждане и ще си пожелаем всичко най-хубаво.

— Чудесно, можем и така да постъпим — съгласи се Рубио.

— Разбира се, в такъв случай вие ще трябва да увеличите сумата, става ли? — обади се Николе.

— Никакъв проблем — отвърна той и я дари с най-пленителната си усмивка.

Тогава заговори Майкъл Грациела. Тонът му беше любезен, а лицето му загрижено.

— А какво ще каже вашият скъп приятел Асторе Виола? Той съгласен ли е?

Асторе се засмя малко пресилено.

— Знаете ли, на мен банкерството започна да ми харесва, а и Дон Априле ме накара да му обещая никога да не продавам банките. Не ми е приятно да се противопоставям на цялото ми семейство, но ще трябва да кажа „не“, а аз притежавам контролния пакет от акциите.

— Обаче децата на Дона също имат дял и одобряват сделката — обади се генералният консул. — Те могат да обжалват решението ви в съда.

Асторе гръмко се разсмя.

— Никога няма да направим това — заяви решително Николе.

На лицето на полковника се появи кисела усмивка, а Маркантонио, изглежда, се развесели от идеята.

— Тогава всичко да върви по дяволите — процеди през зъби Портела и се надигна да си върви.

Асторе се обади с примирителен тон:

— Бъдете търпеливи! Може пък да ми омръзне да съм банкер. След няколко месеца бихме могли да се срещнем отново.

— Разбира се — съгласи се генералният консул. — Обаче може би няма да сме в състояние да поддържаме толкова дълго сегашното си предложение. Може тогава цената да е по-ниска.

На тръгване не си стиснаха ръцете.

 

 

Когато фамилията Априле си тръгна заедно с Асторе, Майкъл Грациела се обърна към петимата членове на Синдиката.

— Той просто печели време. Изобщо няма намерение да продава.

— Такъв симпатичен човек — въздъхна Инцио Тулипа. — Можехме да станем добри приятели. Дали да не го поканя в моята плантация в Коста Рика? Това ще бъдат най-хубавите дни от живота му.

Другите се засмяха. Тимона Портела се обади с дрезгав глас:

— Няма да изкара меден месец с теб, Инцио. Ще трябва още тук да се погрижа за него.

— Надявам се този път да се справиш по-успешно от преди — предупреди го Инцио.

— Подцених го — съгласи се Портела. — Откъде бих могъл да знам? Някакво си момче, което пее по сватби. С Дона свърших работата както трябва. Нали нямате оплаквания?

— Великолепна работа, Тимона. Имаме ти абсолютно доверие. Но тази нова задача трябва да бъде свършена колкото може по-скоро — обърна се към него генералният консул. Красивото му лице изразяваше пълно одобрение.

 

 

Когато напуснаха срещата, семейство Априле и Асторе отидоха да вечерят в ресторант „Партинико“, който имаше специални помещения за по-изтъкнати гости, а собственикът му беше стар приятел на Дона.

— Мисля, че се справихте много добре — каза им Асторе. — Убедихте ги, че сте против мен.

— Но ние сме — обади се Вал.

— Защо трябва да играем тази игра? — попита Николе. — На мен не ми харесва.

— Тези хора може би са замесени в убийството на баща ви — каза Асторе. — Не бих искал да си мислят, че могат да получат всичко, като навредят на някой от вас.

— А ти сигурен ли си, че можеш да се справиш с всичко, което ще хвърлят срещу теб? — попита Маркантонио.

— Не, не — запротестира Асторе. — Но мога да се укрия, без да съсипвам живота си. По дяволите! Ще отида при индианците от племето Дакота и никога няма да ме намерят. — Беше толкова искрен и убедителен, че би заблудил всеки друг, освен децата на Дон Априле. — Искам да ме уведомите, ако се опитат да контактуват директно с някого от вас.

— Напоследък често ми се обажда инспектор Ди Бенедето — обади се Валериус.

Асторе се изненада.

— От къде на къде пък той ще ти се обажда?

Валериус му се усмихна.

— Когато бях в разузнаването, под „обаждане“ имахме предвид някой, който иска да ти предаде важна информация, или да ти помогне за изпълнението на дадена задача. А всъщност по такъв начин искат да разбере как върви собственото ти разследване. Та Ди Бенедето ми се обажда, за да ме държи в течение по случая с убийството просто от любезност. А след това ме подпитва за теб, Асторе. Много го интересуваш.

— Това ме ласкае — усмихна се Асторе. — Сигурно ме е чувал как пея някъде.

— Едва ли — намеси се Маркантонио. — Ди Бенедето се обажда и на мен. Твърди, че имал сценарий за полицейски сериал. В телевизията винаги има място за подобно нещо, затова го поощрих. Но ми изпраща пълни глупости. Не е сериозен. Просто иска да не ни изпуска от очи.

— Така е — съгласи се Асторе.

— Асторе, ти искаш да насочиш вниманието им към теб, вместо към нас. Не е ли твърде опасно? От този Грациела ме побиха тръпки — обади се Николе.

— О, той ми е известен — отвърна Асторе. — Много разумен човек. А твоят генерален консул е истински дипломат. Успява да влияе на Тулипа. Единственият, от когото трябва да се пазя в момента, е Портела. Той е достатъчно тъп, за да ми създаде истински неприятности. — Каза го така, сякаш това беше нещо от обичайното му ежедневие.

— Но колко дълго ще продължи така? — попита Николе.

— Дайте ми още пет месеца — отговори й той. — Обещавам, че дотогава всички ще бъдем на едно мнение.

Валериус го изгледа скептично.

— Асторе, ти винаги си бил оптимист. Ако беше в разузнаването под мое командване, щях да те изпратя в пехотата, за да се поотрезвиш малко.

Вечерята не беше от най-приятните. Николе продължаваше да наблюдава Асторе, като че ли искаше да открие някаква тайна за него. Валериус очевидно му нямаше доверие, а Маркантонио се държеше резервирано. Накрая Асторе вдигна чаша с вино и весело каза:

— Вие сте доста мрачна компания, но няма значение. Ще падне голям майтап. Пия за баща ви!

— За великия Дон Априле! — подкрепи го Николе.

— Да, за великия Дон! — отвърна й с усмивка Асторе.

 

 

Асторе Виола винаги яздеше късно следобед. Така се отпущаше и имаше добър апетит за вечеря, а ако ухажваше някоя жена, винаги я караше да язди с него. Даваше уроци на тези, които не можеха да яздят, а ако жената не обичаше коне, преставаше да се интересува от нея. Беше направил специална алея за езда в имението си, която минаваше през гората. Обичаше да слуша чуруликането на птиците, шумоленето на малките животни, вълчия вой, който се чуваше понякога. Но най-приятният момент за него беше, когато се обличаше за езда: яркочервеното сако, кафявите ботуши, камшика, който никога не използваше, черната жокейска шапка. Усмихна се на себе си в огледалото и си представи, че е английски лорд. Отиде в конюшните, в които държеше шест коня, и със задоволство забеляза, че треньорът Алдо Монца вече беше оседлал един от жребците. Яхна го и се отправи с бавен тръс по алеята. Засили ход и премина през един листак, който почти закриваше залязващото слънце. Само няколко златисти лъчи осветяваха алеята. Видя димяща купчина пресен тор и пришпори коня, за да отмине по-бързо, след което зави в едно отклонение, за да обиколи къщата от друга посока. Слънчевите лъчи върху алеята изчезнаха. Той дръпна юздата на коня. В този момент пред него изскочиха двама души. Бяха облечени като ратаи, но имаха маски, а в ръцете им проблесна сребрист метал. Асторе пришпори коня и притисна глава към хълбока му. Гората се изпълни със светлина и трясък от изстрелите. Мъжете бяха много близо и Асторе усети как няколко куршума го удариха отстрани и в гърба. Конят се подплаши и се впусна в бесен галоп, а ездачът се мъчеше с всички сили да се задържи на седлото. Докато галопираше, на алеята се появиха други двама души. Не бяха с маски и не носеха оръжие. Асторе загуби съзнание и се свлече в ръцете им.

 

 

След час Курт Килке получи доклада на екипа за наблюдение, който спаси Асторе Виола. С изненада узна, че под елегантното сако е имал бронирана жилетка, и то не обикновена „Кевлар“, а специална, ръчна изработка, която стигала чак до долния му ръб. От къде на къде хлапак като Асторе ще носи броня? Търговец на макарони, певец в нощни клубове и запален ездач! От удара на куршумите беше позамаян, но те не бяха пробили жилетката. Асторе вече беше настанен в болница. Килке започна да пише докладна, в която искаше да бъде извършена пълна проверка на живота на Асторе от самото му детство. Този човек може би беше ключът към всичко. Но агентът от ФБР беше сигурен в едно: знаеше кой се беше опитал да го убие.

 

 

Асторе се срещна с братовчедите си в дома на Валериус. Разказа им за нападението и за това как бяха стреляли по него.

— Помолих ви да ми помогнете. Вие отказахте и за мен това е разбираемо. Но сега според мен трябва отново да размислите. Заплашени са всички. Мисля, че проблемът може да се разреши, като се продадат банките. Така всички ще спечелят и всеки ще получи това, което е искал. Има и друг вариант — да задържим банките, да се борим и да унищожим враговете си, които и да са те. Третият вариант е пълната загуба. Ще трябва да внимаваме да не се стигне дотам. Според него може да се сражаваме с враговете си и да ги победим, но властите пак ще се докопат до нас.

— Аз съм за най-лесния избор — обади се Валериус. — Да продадем банките и всички да са доволни.

— Ние не сме сицилианци и не сме склонни да загубим всичко заради едно отмъщение — обади се Маркантонио.

— Продадем ли банките, няма да имаме бъдеще — намеси се със спокоен глас Николе. — Марк, един ден сигурно ще искаш да имаш собствена телевизионна компания. Вал, с известна политическа опека би могъл да станеш посланик или министър на отбраната. А ти, Асторе, може да пееш и с Ролинг Стоунс. — Тя му се усмихна. — Е, това ми се струва малко вероятно. Шегата настрана. А убийството на баща ни нищо ли не означава за нас? Значи трябва да ги наградим за това, че го убиха? Мисля, че е редно да помогнем на Асторе, с каквото можем.

— Даваш ли си сметка какво означава това? — попита Валериус.

— Да — отвърна тихо Николе.

— Баща ви ме е научил да не позволявам на други хора да ми налагат волята си, защото така не би си струвало да се живее — припомни им, без да повишава глас, Асторе. — Вал, нали точно затова се водят войните?

— Войната при всички случаи означава загуба — реагира остро Николе.

Валериус изгуби търпение:

— Либералите могат да говорят каквото си искат, но в една война винаги има две възможности: да загубиш или да спечелиш. За предпочитане е да я спечелиш. Загубиш ли, следват ужасни последици.

— Баща ви беше човек с минало — продължи Асторе. — Сега всички трябва да се съобразяваме с него. Затова отново ви моля да ми помогнете. Помнете, че изпълнявам неговата воля и задачата ми е да защитавам семейството, а това означава да не продавам банките.

— До месец ще имам информация за теб — обеща Валериус.

— А ти, Марк? — обърна се Асторе към Маркантонио.

— Веднага ще се захвана с онзи сценарий. Ще ми са нужни два, може би три месеца.

— Николе, завърши ли проучването на досието на баща си във ФБР?

— Не още. — Изглеждаше притеснена. — Дали да не потърсим помощта на Килке в тази работа?

Асторе се усмихна.

— Килке е един от хората, които подозирам — каза той. — Когато разполагам с цялата информация, ще решим какво да правим.

 

 

След месец Валериус разполагаше с информация, която беше неочаквана и неприятна. Благодарение на връзките си в ЦРУ беше узнал истината за Инцио Тулипа. Той имаше контакти в Сицилия, Турция, Индия, Пакистан, Колумбия и други латиноамерикански страни. Беше свързан със сицилианския клан Корлеонизи и беше дори по-опасен от тях.

Според Валериус Инцио финансирал някакви ядрени изследвания в лаборатории в Южна Америка. Инцио се опитвал да внесе огромни суми в американски банки, за да купи оборудване и суровина. За задоволяване на мегаломанските си амбиции искал да притежава страхотно оръжие за защита от властите, ако работите се развият зле за него.

От това следваше, че Тимона Портела работеше за Инцио. Това беше лоша новина за Асторе. В играта се намесваше още един играч, откриваше се още един фронт, на който трябваше да се сражава.

— Осъществими ли са плановете на Инцио? — попита той.

— Той мисли, че са — отвърна Валериус. — Там, където е разположил лабораториите си, се ползва с протекцията на хора в правителството.

— Благодаря ти, Вал — каза Асторе и потупа сърдечно полковника по рамото.

— Няма защо — отвърна Валериус. — Но това е всичко, което мога да направя за теб.

 

 

На Маркантонио му бяха нужни три месеца, за да завърши телевизионния портрет на Курт Килке. Предаде собственоръчно на Асторе огромна папка с информация. Асторе я държа двадесет и четири часа и му я върна.

Безпокоеше го само Николе. Тя му предаде досието на Дон Априле във ФБР, но в него липсваше цял раздел. Когато я попита защо, тя му отговори: „Така го получих.“

Асторе прегледа внимателно документа. Липсващият раздел се отнасяше за времето, когато е бил само на две години.

— Няма значение — каза й той. — Било е много отдавна и вероятно не е важно.

Сега Асторе не можеше повече да изчаква. Разполагаше с достатъчно информация, за да започне своята война.

 

 

Николе Априле беше заслепена от Мариано Рубио и ухажването му. Всъщност тя никога не се възстанови напълно от това, че като младо момиче Асторе я предаде и предпочете да се подчини на баща й. Въпреки че се беше омъжвала и бе имала някои кратки, но не излизащи от рамките на благоразумието интимни връзки с влиятелни мъже, тя си остана убедена, че мъжете винаги крият нещо от жените.

Но Рубио, изглежда, беше някакво изключение. Никога не се ядосваше, когато поради заетостта й не можеха да бъдат заедно. Разбираше, че за нея кариерата стои на първо място. Никога не се поддаде на обидното настроение, в което изпадаха повечето мъже, смятащи, че проявата на ревност е доказателство за истинска любов. Това й се струваше смешно и я караше да презира представителите на другия пол.

Щедрите му подаръци също помогнаха, но по-важно за нея беше, че го намираше за интересен събеседник и й беше приятно да го слуша как говори за литература и за театър. Но най-привлекателното в него беше, че беше много пламенен любовник и експерт в леглото, а освен това не й отнемаше много от времето.

Една вечер Рубио заведе Николе на вечеря в моден ресторант в компанията на негови приятели: световноизвестен южноамерикански писател, който очарова Николе с остроумието и необикновените си разкази за призраци, прочут оперен певец, който при всяко ястие изтананикваше ария на възхищение и се тъпчеше така, сякаш му предстоеше да седне на електрическия стол. На вечерята беше и един коментатор — безспорен авторитет по външнополитическите въпроси в „Ню Йорк таймс“, който ненавиждаше както либералите, така и консерваторите, а също ционистите и арабите. Гордееше се много с тази си позиция. След това Рубио заведе Николе в разкошния си апартамент в перуанското консулство. Там я люби страстно, като непрекъснато й шепнеше най-пламенни думи. След това я вдигна, както беше гола, от леглото и започна да танцува с нея, като рецитираше испанска поезия. Николе беше очарована. Изпита още по-голямо задоволство, когато той наля шампанско за двамата и каза:

— Аз наистина те обичам. — Видът му беше напълно искрен.

Колко наивни бяха мъжете! Тя изпита задоволство, че го беше измамила. Баща й можеше да се гордее с нея. Беше действала като истинска мафиотка.

 

 

Като шеф на филиала на ФБР в Ню Йорк Курт Килке беше затрупан с много по-важни дела от убийството на Дон Реймонде Априле. Едно от тях беше мащабно разследване на шест гигантски корпорации, които възнамеряваха да внесат нелегално в комунистически Китай забранена технология, включително компютри. Друг важен случай беше свързан с няколко големи компании, занимаващи се с производство на тютюневи изделия, чиито представители бяха дали неверни показания пред една от комисиите на Конгреса. Третият случай беше свързан с емигрирането на учени от средно равнище за южноамерикански страни като Бразилия, Перу и Колумбия. Директорът на ФБР искаше да му се докладва за всичко това.

В самолета на път за Вашингтон Бокстън каза:

— Онези тютюнджии са ни в ръцете. Спипахме и пратките за Китай. Разполагаме с документация и информатори, които искат да си спасят задниците. Единственото нещо, в което все още нямаме успех, са учените. Но предполагам, че след като се справим и с този проблем, ще станеш заместник-директор. Не могат да не оценят постиженията ти.

— Всичко зависи от директора — отвърна Килке. Той знаеше защо учените са в Южна Америка, но не го каза на Бокстън. А него не го допуснаха на срещата в бившия кабинет на Хувър.

 

 

Изминаха осем месеца от убийството на Дон Априле. Килке беше подготвил бележки по всички въпроси, по които трябваше да докладва. За него случаят Априле беше приключен, но имаше да съобщи по-интересни неща по много по-важни проблеми. Този път съществуваше реална възможност да му предложат поста заместник-директор на Бюрото. Беше го заслужил с добрата си и всеотдайна работа.

Директорът беше висок, елегантен мъж, чиято фамилия произхождаше от първите заселници, дошли с кораба „Мейфлауър“. Беше изключително богат по наследство и беше влязъл в политиката, за да изпълни дълга си към обществото. Още от самото начало въведе много строги правила.

— Не търпя никакви шмекерии — предупреди полу на шега той с бостънския си акцент. — Всичко трябва да бъде законно. Не можем да пренебрегваме конституцията и правата на гражданите. Един агент от ФБР трябва винаги да бъде честен и доблестен, а също и изряден в личния си живот. При сигнали за скандали, побой над съпруга, пиянство, твърде близки отношения с местната полиция и други подобни провинения веднага ще изхвърчите оттук, дори чичо ви да е сенатор.

През последните десет години това бяха правилата, с които всеки трябваше да се съобразява. Освен това ако нечие име често се споменаваше в пресата, дори и с добро, това беше сигурен начин човекът скоро да бъде изпратен на пост в някое иглу в Аляска.

Директорът покани Килке да седне в едно изключително неудобно кресло от другата страна на масивното му дъбово бюро.

— Агент Килке — започна той, — извиках ви по няколко причини. Първата: в личното ви досие съм включил похвала за работата ви срещу нюйоркската мафия. Благодарение на вас й пречупихме гръбнака. Поздравявам ви. — Той се наведе и разтърси ръката на Килке. — Не го разгласявам, защото Бюрото не се хвали с личните си постижения, а също и за да не ви излагаме на опасност.

— Само луд би дръзнал да го направи — отвърна Килке. — Престъпните организации си дават добра сметка, че не трябва да посягат на федерален агент.

— Да не намеквате, че ФБР има практиката да си отмъщава? — попита директорът.

— О, не — отвърна Килке. — Просто посегателства срещу сигурността на федералните агенти биха ни направили по-внимателни.

Директорът пусна последното обяснение покрай ушите си. В крайна сметка всичко си имаше някакви граници. Добродетелността винаги е била нещо твърде деликатно.

— Не е честно да ви държим повече там — продължи той. — Реших да ви назнача за един от моите заместници тук, във Вашингтон. Но не сега. Основанията ми са следните. Вие сте изключително опитен оперативен агент и за вас все още има много такава работа. Мафията, не ми идва по-добра дума наум, все още действа.

Второто нещо, заради което ви извиках, е, че имате информатор, за когото не искате да уведомите официално вашите шефове от Бюрото. Неофициално вече сте ни уведомили. Той е с кодовото име АФЛАКС. Така че неофициално всичко е наред.

И третото нещо е, че сте в прекалено близки отношения с главния инспектор на нюйоркската полиция.

По време на срещата директорът и Курт Килке трябваше да поговорят и по някои други въпроси.

— Как върви нашата операция „Омерта“? — попита директорът. — Трябва да внимаваме всичките ни действия да бъдат законни.

— Разбира се — отвърна Килке, без да му мигне окото. На директора му беше пределно ясно, че можеше да има и някои изключения. — Натъкнахме се на някои пречки. Реймонде Априле отказа да ни сътрудничи, това вече е без значение.

— Искаш да кажеш, че г-н Априле бе убит твърде навреме — каза злъчно директорът. — Няма да те обиждам и да те питам дали си знаел предварително за това. Може би от твоя приятел Портела.

— Не ни бе известно такова нещо — отвърна Килке. — Италианците не обичат да доносничат на властта. Ние просто трябваше да броим труповете. Бях при Асторе Виола, както бяхме говорили. Той подписа поверителните документи, но отказа да сътрудничи. Не иска да има делови отношения с Портела и не иска да продава банките.

— И какво ще правим сега? — попита директорът. — Знаеш колко е важно всичко това. Ако можем да осъдим собственика на банките съгласно законите за борба с организираната престъпност, държавата ще сложи ръка върху тях и десет милиарда долара ще отидат тъкмо за борба с престъпността. Това ще бъде голям удар на Бюрото. Тогава можем да сложим край на сътрудничеството с Портела. Той вече няма да ни е нужен. Курт, намираме се в много деликатно положение. Само заместниците ми и аз знаем за сътрудничеството ти с Портела, за това, че ти плаща и че те счита за свой съюзник. Животът ти може да бъде в опасност.

— Не би се осмелил да посегне на федерален агент — каза Килке. — Той е луд, но не чак толкова.

— Е, добре, Портела трябва да участва в тази операция — съгласи се директорът. — Какви са намеренията ти?

— Този Асторе не е чак толкова невинен, както твърдят всички — отбеляза Килке. — В момента проучвам миналото му, а междувременно ще помоля децата на Априле да не се съобразяват с него. Питам се обаче дали можем да се позовем на сегашните закони за борба с организираната престъпност за нещо, което е станало преди десет години.

— На министъра на правосъдието това му е работата — отвърна директорът. — Щом пробием веднъж и създадем прецедент, през дупката ще минат хиляди адвокати. Трябва да излезем с нещо, което ще издържи в съда.

— Относно моята тайна сметка на Каймановите острови, в която Портела внася пари — каза Килке. — Мисля, че трябва да изтеглите от нея малко, за да си помисли, че ги харча.

— Ще го уредя — обеща директорът. — Трябва да призная, че твоят Тимона Портела никак не е стиснат.

— Той наистина вярва, че съм се продал — усмихна се Килке.

— Бъди внимателен — предупреди го директорът. — Не им давай основания да си мислят, че си техен верен съмишленик и можеш да бъдеш съучастник в престъпление!

— Разбирам — съгласи се Килке. И си помисли: по-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— И не поемай ненужни рискове — добави директорът. — Помни, че Портела е свързан с наркотрафикантите от Южна Америка и Сицилия, а те са безразсъдни.

— Ще трябва ли да ви докладвам ежедневно, устно или писмено? — попита Килке.

— Нито едното, нито другото — отвърна директорът. — Имам ти абсолютно доверие. Освен това не бих искал да се явявам пред някоя комисия в Конгреса. За да станеш един от моите заместници, трябва да изчистиш тези неща. — Той го изгледа с очакване.

В присъствието на директора Курт Килке никога не дръзваше дори да си помисли за това, което в действителност имаше наум. Сякаш се страхуваше той да не прочете мислите му. Но въпреки това го обзе гняв. За кой, по дяволите, се мисли този директор! Да не е самият американски Съюз за защита на гражданските права? Ами тези меморандуми, в които подчертава, че мафията не е италианска, че мюсюлманите не са терористи и че чернокожите не са престъпници? А кой тогава извършва престъпленията по улиците? Но на глас Килке каза:

— Сър, ако искате оставката ми, имам достатъчно трудов стаж и мога да се пенсионирам по-рано.

— Не — каза директорът. — Отговори на въпроса ми: можеш ли да изчистиш всички тези неща?

— Предал съм на Бюрото имената на всичките ми информатори — каза Килке. — Що се отнася до някои действия, които могат да изглеждат като нарушения на закона, това е въпрос на интерпретация. А това, че съм бил приятел с някого от местната полиция, си е мнение на Бюрото.

— Резултатите са най-добрият атестат за твоята работа — успокои го директорът. — Изкарай още една година! Нека да продължим. — Известно време той мълча, а после въздъхна и каза: — Според теб разполагаме ли с достатъчно доказателства, за да обвиним шефовете на тютюневата компания в даване на неверни сведения?

— Няма да е проблем да го направим — отвърна Килке и се зачуди защо изобщо директорът го пита за това. Имаше на разположение цялата събрана документация по въпроса.

— Това може да е тяхно лично убеждение — изрази колебанията си директорът. — Разполагаме с данни от допитвания до общественото мнение, които сочат, че половината от американците са съгласни с тях.

— Това няма отношение към случая — изтъкна Килке. — Участниците в анкетите не са давали неверни показания в Конгреса. Разполагаме със записи и вътрешна документация, които показват, че ръководителите на тютюневата компания са лъгали преднамерено.

— Прав си — каза директорът и въздъхна. — Обаче министърът на правосъдието се е споразумял с тях. Няма да бъдат съдени и няма да ги изпратят в затвора, но ще платят глоби за стотици милиарди долари. Така че прекрати разследването! Въпросът вече не е в наши ръце.

— Добре, сър — съгласи се Килке. — Винаги имам нужда от хора за други задачи.

— Браво — похвали го директорът. — Мога да те зарадвам и с още нещо. Тази работа с незаконния износ на технологии за Китай е много сериозна.

— Нямаме избор — отвърна Килке. — Компаниите преднамерено са нарушили федералния закон заради финансови изгоди и са създали заплаха за сигурността на Съединените щати. Президентите им са били напълно в течение.

— Да, за тях имаме солидни доказателства, но днес кой ли не гледа да заобиколи закона. Всички го правят. Прекрати работата и по този случай, така ще спестиш още повече хора — нареди му директорът.

Килке го погледна изумен.

— Сър, искате да кажете, че и тук има някакво споразумение?

Директорът се облегна назад в стола си и се намръщи от проявената от Килке безочливост, но запази спокойствие.

— Килке, ти си най-добрият оперативен агент в Бюрото, но нямаш политически нюх. Чуй какво ще ти кажа и никога не го забравяй: не можеш да изпратиш в затвора шестима милиардери. Особено в една демократична страна.

— И с това въпросът приключва, така ли? — попита Килке.

— Ще има много тежки финансови санкции — уведоми го директорът. — А сега по един друг въпрос, който е много поверителен. Ще разменим един федерален затворник срещу един от нашите информатори, който е държан като заложник в Колумбия. Той е много ценен за войната ни срещу незаконната търговия с наркотици. Случаят ти е известен. Преди четири години един наркотрафикант взе петима заложници — една жена и четири деца. Уби ги и застреля един от нашите агенти. Наркотрафикантът получи доживотна присъда без право на помилване. Спомням си, че ти настояваше да бъде осъден на смърт. Сега имаме намерение да го освободим и ми е ясно, че това няма да ти хареса. Помни, че тази работа е строго секретна, но по всяка вероятност вестниците ще се докопат до нея и ще се вдигне страхотна врява. Ти и хората ти ще отказвате всякакви коментари по случая. Ясно ли е?

— Не можем да позволим на някого да убие наш агент и да се измъкне — настоя Килке.

— Подобно разбиране е недопустимо за федерален служител от висок ранг — скара му се директорът.

Килке се опита да потисне гнева си.

— Така излагаме на опасност всичките си агенти — каза той. — На улицата е така. Агентът ни е бил убит при опит да спаси заложниците. Това си е хладнокръвна екзекуция. Освобождаването на убиеца е гавра с паметта на нашия агент.

— В Бюрото няма място за вендета — ядоса се директорът. — Иначе какво ще ни отличава от престъпниците. Я кажи сега докъде стигна с разследването на случая за емигриралите учени?

В този момент Килке осъзна, че не може вече да има доверие на директора.

— Нищо ново — отвърна той. Реши отсега нататък да не участва в политическите компромиси на Бюрото. Щеше да играе своя игра.

— Сега имаш достатъчно хора, започвай да действаш — нареди му директорът. — След като приключиш с Тимона Портела, ще бъдеш един от тримата ми заместници.

— Благодаря ви — отвърна Килке. — Но реших, след като се справя с Портела, да си подам оставката.

Директорът изпусна дълбока въздишка.

— Помисли си! Знам как се чувстваш, след като научи за тези пазарлъци. Обаче запомни: Бюрото отговаря не само за защитата на обществото от закононарушителите. Длъжни сме също да предприемаме само такива действия, които ще бъдат от полза за това общество.

— Помня това още от училище — каза Килке. — Целта оправдава средствата.

Директорът сви рамене.

— Понякога. Както и да е. Пак си помисли за оставката си! В досието ти прилагам писмо — препоръка. Независимо дали ще останеш или ще напуснеш, ще получиш медал от президента на САЩ.

— Благодаря ви, сър — каза Килке.

Директорът разтърси ръката му и го изпрати до вратата. Но той имаше още един, последен въпрос.

— Какво стана с разследването на случая Априле? Изминаха месеци, а нищо не е направено.

— С него се занимава нюйоркската полиция, а не ние — уведоми го Килке. — Разбира се, аз направих някои проучвания. Засега не открих мотив, а и следите не водят до никъде. Мисля, че случаят ще остане неразрешен.

 

 

Тази вечер Килке отиде на вечеря с Бил Бокстън.

— Има добри новини — каза му той. — Разследванията по тютюневата афера и износа на технологии за Китай са прекратени. Министърът на правосъдието иска да бъдат наложени финансови санкции, а не присъди. Така ще разполагаме с много повече свободни хора.

— Будалкаш ли се? — попита Бокстън. — Винаги съм мислил, че директорът е честен и непреклонен човек. Ще си подаде ли оставката?

— Има непреклонни и не съвсем непреклонни хора — успокои го Килке.

— Нещо друго? — попита Бокстън.

— Когато се справя с Портела, ще ме направят заместник-директор. Може да се счита за сигурно. Но преди това ще се пенсионирам.

— Така ли? Кажи тогава някоя добра дума за мен! Може пък на мен да ми предложат поста — каза Бокстън.

— Няма начин — отвърна Килке. — Директорът знае, че употребяваш нецензурни думи.

— Мамка му! — престори се на ядосан Бокстън. — Да вървят на майната си!

 

 

На другата вечер Килке си тръгна пеш от гарата към къщи. Жена му и дъщеря му бяха за една седмица във Флорида при майка й, а той не искаше да вземе такси. Когато мина по алеята към къщата, се изненада, че не чу кучетата да лаят. Повика ги, но не получи отговор. Сигурно са се запилели наоколо, а може би и в близката гора, помисли си той.

Семейството му липсваше особено много, когато трябваше да се храни сам. Беше вечерял сам или с други агенти в безброй американски градове и винаги се беше чувствал нащрек срещу непредвидена опасност. Сега си приготви нещо съвсем просто за ядене, както го беше учила жена му: зелена салата и малка пържола. Не пи кафе, а малко бренди, което си сипа в една миниатюрна чашка. След това се качи в банята да вземе душ и да се обади на жена си по телефона, преди да почете за сън. Обичаше книгите и винаги се разстройваше, когато в детективските романи хората от ФБР бяха представяни като злодеи. Какво ли знаят те за ФБР?

Когато отвори вратата на спалнята, моментално усети мириса на кръв и в главата му настъпи пълен хаос. Връхлетяха го всички страхове, от които се беше опасявал цял живот. Двете немски овчарки лежаха на брачното легло. Кафяво-бялата им козина беше прогизнала от кръв, краката им бяха вързани, а муцуните стегнати с бинт. Сърцата им бяха изтръгнати и поставени върху коремите. Положи големи усилия, за да подреди мислите си. Инстинктивно се обади на жена си, за да види дали са добре. Не й каза нищо. След това позвъни на дежурния офицер от ФБР и поиска да изпратят специален екип със съдебен лекар, а също и хора, които да почистят. Трябваше да се махнат завивките, дюшекът и килимът. Не уведоми местните власти.

Шест часа по-късно екипите от ФБР си отидоха и той написа доклад до директора. Наля си голяма чаша бренди и се опита да анализира положението. За момент си помисли дали да не излъже жена си и да съчини някаква история, че кучетата са избягали. Но нямаше как да обясни за липсващия килим и завивките. Освен това нямаше да бъде честно спрямо нея. Тя трябваше да направи избора си. А и ако я излъжеше, никога нямаше да му прости. Трябваше да й каже истината, когато се върне.

 

 

Един ден, след като Килке намери убитите кучета, той замина със самолет за Вашингтон да разговаря с директора, а след това продължи до Флорида при жена си и дъщеря си. Там, след като обядваха, изведе Жоржет на разходка по плажа. Докато наблюдаваха искрящото синьо море, той й разказа за кучетата и й обясни, че по такъв начин старата сицилианска мафия отправя предупрежденията си.

— Ако се вярва на вестниците, ти си се справил с мафията в тази страна — каза замислено Жоржет.

— Почти — отвърна Килке. — Останали са само някои от бандите, занимаващи се с наркотици. Но съм съвсем наясно кой го е направил.

— Бедните кучета — натъжи се Жоржет. — Как може да има толкова жестоки хора? Говори ли с директора?

Килке се ядоса, че е толкова загрижена за кучетата.

— Директорът ми предложи три възможности — каза той. — Да напусна Бюрото и да се преместя да живея някъде другаде. Отхвърлих тази възможност. Втората беше да преместя семейството си под протекцията на Бюрото, докато случаят приключи. И третата е да останете в къщи, все едно че нищо не се е случило. Ще има постоянна охрана. В къщата с теб ще живее жена — агент и ще бъдеш придружавана навсякъде от двама бодигардове. Същото ще важи и за дъщеря ни. Около къщата ще има постове, които ще бъдат снабдени с най-съвременна алармена техника. Какво ще кажеш? След шест месеца всичко ще приключи.

— Мислиш, че това е блъф? — попита Жоржет.

— Да — отвърна Курт Килке. — Те няма да посмеят да посегнат на федерален агент или на семейството му. Това би било равносилно на самоубийство за тях.

Жоржет се загледа в спокойните сини води на залива. Ръката й стисна по-силно неговата.

— Оставам — каза тя. — Ще ми липсваш прекалено много, а и знам, че няма да се откажеш от разследването. Сигурен ли си, че всичко ще свърши до шест месеца?

— Да — отвърна Килке.

Жоржет поклати глава.

— Не ми харесва твоята сигурност. Моля те, не прави ужасни неща! Искам да ми обещаеш още нещо: когато случаят приключи, да напуснеш Бюрото. Можеш да станеш адвокат на свободна практика или преподавател. Не мога да живея така цял живот. — Тя беше напълно сериозна.

От всичко казано на Килке му направиха най-голямо впечатление думите, че той много ще й липсва. Запита се, както и друг път преди това, защо такава жена може да обича мъж като него. Беше му ясно, че един ден тя ще поиска от него да стори тъкмо това. Въздъхна и каза:

— Обещавам.

Продължиха разходката си по плажа, а след това седнаха в малък парк, за да се скрият от слънцето. Прохладният бриз откъм залива разроши косата на жена му и тя изглеждаше много по-млада и щастлива. Килке разбираше, че не би могъл да изпълни обещанието си, но се чувстваше горд от ловкия начин, по който тя успя да изтръгне обещанието в най-подходящия момент — когато рискуваше живота си, за да бъде до него. Та на кого ли би харесвало да бъде обичан от някоя глупава жена. В същото време агент Килке знаеше, че жена му би се ужасила и би се почувствала унижена от това, което той си мислеше. Проявената от нея хитрост най-вероятно е съвсем невинна. Кой беше той, за да я съди? Тя никога не го беше съдила и не го подозираше в хитрости, а те съвсем не бяха невинни.