Марио Пузо
Омерта (4)

Глава III

За членовете на неговия бивш свят убийството на Дон Реймонде Априле беше шокиращо събитие. Кой би се изложил на риска да убие такъв човек и с каква цел? Беше се отказал от империята си, нямаше какво да се разграбва. Като мъртвец вече не можеше да прави щедрите си подаръци или пък да използва влиянието си, за да помага на онези, които имаха проблеми с правосъдието или със съдбата.

Дали не беше някакво дълго отлагано отмъщение? Или пък беше заради някаква скрита изгода, която тепърва щеше да се разбере? Разбира се, можеше да е замесена и жена, но той беше вдовец от двадесет години и никога не беше виждан с такава. Нямаше репутация на човек, привличан от женската хубост.

Убийството му беше не само загадка, но и кощунство. Човекът, който беше всявал такъв страх, който се беше измъкнал невредим както от наобиколилите го чакали, така и от закона, докато в продължение на повече от тридесет години беше управлявал обширната си престъпна империя. Как можа той да стане жертва на убийци? Каква ирония! Той намери смъртта си тъкмо когато беше открил правия път и се беше поставил под протекцията на обществото. Това трая само три кратки години.

Децата на Дона бяха извън подозрение. Това явно беше работа на професионални убийци, а за тях обикновено не се знае нищо.

По-странно беше, че средствата за информация не се занимаваха дълго със смъртта на Дона. Скоро те я забравиха, полицията пазеше мълчание, а от ФБР си измиха ръцете, обявявайки я за регионален проблем. Като че ли цялата предишна мощ и слава на Дон Априле се беше стопила през трите години на неговото оттегляне.

Подземният свят не прояви интерес. Нямаше убийства за отмъщение. Всички предишни приятели на Дона и неговите васали като че ли го бяха забравили. Дори децата на Дона като че ли оставиха зад гърба си цялата история и приеха безропотно съдбата на баща си.

Изглежда, че никой не се интересуваше от убийството, освен Курт Килке.

 

 

Агентът от ФБР Курт Килке, който отговаряше за Ню Йорк, реши да се занимае със случая, въпреки че това беше убийство от местно значение и работа за нюйоркската полиция. Имаше намерение да разговаря със семейството на Априле.

Месец след убийството заедно със заместника си Бил Бокстън посетиха Маркантонио Априле. Трябваше да бъдат внимателни с него. Той беше програмен директор на голяма телевизионна компания и имаше много връзки във Вашингтон. Срещата беше уредена след любезен разговор по телефона със секретарката му.

Маркантонио Априле ги прие в луксозния си кабинет в телевизията. Поздрави ги любезно и им предложи кафе, но те отказаха. Беше висок, красив мъж с маслинен цвят на кожата. Носеше елегантен тъмен костюм и вратовръзка в ярко розово и червено, ушита от фирма, специализирала се в изработването на вратовръзки, носени от телевизионни звезди.

— Ние помагаме в разследването на убийството на вашия баща — каза Килке. — Известно ли ви е дали някой е имал мотиви за това?

— Не бих могъл да знам — отвърна, усмихвайки се Маркантонио. — Баща ни ни държеше настрани от своите работи. Това се отнасяше дори за внуците му. Израснахме напълно незапознати с неговите делови работи. — Направи жест, с който като че ли им се извиняваше.

Този жест не се хареса на Килке.

— Каква според вас би могла да бъде причината за това?

Маркантонио стана напълно сериозен.

— Господа, вие сте наясно с миналото му. Не искаше никое от децата му да има нещо общо с това. От началното училище до колежа живеехме далеч от дома, за да можем сами да намерим мястото си в живота. Никога не е идвал на обяд в домовете ни. Присъствал е на сватбите ни и това беше всичко. Разбира се, когато разбрахме каква е причината, му бяхме благодарни.

— Вие се издигнахте невероятно бързо до поста си — отбеляза Курт Килке. — Може би ви е помогнал малко?

За първи път Маркантонио изостави любезния тон.

— Никога. В професията ми издигането на млади хора не е нещо необичайно. Баща ми ме изпрати да уча в най-добрите училища и ми осигури щедра издръжка. Използвах тези пари за спонсориране на драматурзи и направих правилния избор.

— Баща ви доволен ли беше от това? — попита Килке, като го наблюдаваше внимателно, опитвайки се да чете по израза на лицето му.

— Не мисля, че той разбираше напълно това, което правех, но ми се струва, че беше доволен — каза малко нервно Маркантонио.

— Знаете ли, преследвах баща ви в продължение на двадесет години и не можах да го заловя. Той беше много умен човек — продължи Килке.

— Ние също не можахме да разберем нищо за него. Нито брат ми, нито сестра ми, нито аз.

Килке се засмя, като че ли бяха му разказали виц.

— Не чувствате ли някакво желание за сицилианско отмъщение? Не ви ли е минавала подобна мисъл?

— Разбира се, че не — отвърна Маркантонио. — Баща ни не ни е възпитавал в такъв дух. Обаче се надявам, че ще хванете убиеца.

— Какво ще кажете за завещанието му? Той почина много богат.

— Ще трябва да питате сестра ми Николе за това. Тя е изпълнител на завещанието.

— А знаете ли какво е то?

— Разбира се. — За пръв път в тона му се усетиха ледени нотки.

— И вие не можете да се сетите за никой, който би искал да му навреди? — обади се Бил Бокстън.

— Не — отвърна Маркантонио. — Ако знаех някакво име, щях да ви го кажа.

— Добре — съгласи се Килке. — За всеки случай ще ви оставя визитката си.

 

 

Преди да разговаря с останалите две деца на Дона, Килке реши да се срещне с главния полицейски инспектор на Ню Йорк Пол ди Бенедето. Покани го в един от най-шикозните италиански ресторанти в Ийст Сайд, защото не искаше разговорът да се протоколира. Бенедето обичаше местата, посещавани от хайлайфа, стига да не се налагаше да бърка в портфейла си.

През годините двамата мъже често бяха работили заедно и на Килке винаги му беше приятно да бъде с него. Сега наблюдаваше как Пол опитва от всички ястия.

— Федералните не предлагат често такива фантастични обеди — каза Ди Бенедето. — Какво искаш?

— Този ти хареса, нали? — попита Килке.

Пол ди Бенедето сви огромните си рамене, които се надигнаха като големи морски вълни. После дяволито се усмихна. За човек с изключително суров вид усмивката на Пол беше голяма работа. Преобразяваше лицето му така, че заприличваше на някой от симпатичните герои на Уолт Дисни.

— Курт — изсумтя той, — това е едно много калпаво място. Държат го извънземни. Вярно е, че се стараят кухнята им да прилича на италианска, да има италиански аромат, но манджите им имат вкус на марсиански туткал. Това са извънземни, уверявам те.

Килке се засмя.

— Но виното е добро, нали? — обади се Килке.

— За мен всичките им вина имат вкус на лекарства, освен тъмночервеното, и то разредено с малко сода — отвърна Ди Бенедето.

— Трудно е да ти угоди човек — оплака се Килке.

— Не, много е лесно, там е работата.

Килке въздъхна.

— Двеста долара служебни пари отидоха на вятъра.

— Не, не, оценявам жеста ти. Кажи сега за какво става въпрос?

Килке поръча еспресо за двамата и каза:

— Разследвам убийството на Дон Априле, а това е ваш случай. Подслушвахме го в продължение на години и не излезе нищо. Оттегли се, живееше почтено, нямаше нищо, което някой би пожелал. Защо го убиха? Това е много опасна постъпка за когото и да било.

— Беше извършено много професионално, чудесна работа — припомни си Пол.

— Е, и? — подкани го да продължи Килке.

— Не виждам мотивите — отвърна Ди Бенедето. — Ти се справи с почти всички мафиотски главатари. Това също беше великолепна работа. Свалям ти шапка. Може би тъкмо ти накара този Дон да се оттегли. Умните глави, които оцеляха, нямат причина да го премахнат.

— А какво ще кажеш за банковата верига, която все още притежаваше?

Ди Бенедето размаха пурата си.

— Това е по твоята част. Нашата работа е да преследваме онази паплач.

— А семейството му? Да си чул нещо за наркотици, женкарски истории, каквото и да било…

— Абсолютно нищо — каза Бенедето. — Всички са видни граждани с много успешни професионални кариери. Такива бяха плановете на Дона. Искаше да са абсолютно чисти. — Той замълча за миг и каза съвсем сериозно: — Убийството не беше за отмъщение, не беше и нечия приумица. Все ще да има някаква причина. Някой би трябвало да има полза от него. Тъкмо това се опитваме да разберем.

— А завещанието му?

— Утре то ще бъде представено от дъщеря му — отвърна Пол. — Аз настоявах да стане по-рано, но тя ми каза да изчакам.

— И ти не направи нищо, за да ускориш нещата? — попита Килке.

— Разбира се — отвърна Пол. — Тя е виден адвокат, има протекции, а адвокатската й кантора е политическа сила. За какъв дявол трябва да я притискам? От такива хора си изкарвам хляба.

— Може би аз ще направя нещо повече — каза Килке.

— Сигурен съм в това — отвърна Пол.

 

 

Курт Килке се познаваше с помощник главната полицейска инспекторка Аспинела Уошингтън повече от десет години. Беше висока афроамериканка с ниско подстригана коса и фини черти. Подчинените й и преследваните изпитваха ужас от нея. Държеше се колкото е възможно по-предизвикателно и не изпитваше кой знае какви топли чувства към Килке и ФБР.

Посрещна Килке в кабинета си с думите:

— Курт, пак ли си дошъл да направиш богат някой от черните ми събратя?

Килке се разсмя:

— Не, Аспинела. Нужна ми е информация.

— Така ли? Безвъзмездно ли? И то след като струваш на града пет милиона долара?

Беше облечена в дънково яке и тъмнокафяви панталони. Под якето се виждаше кобурът на пистолета й. На дясната си ръка носеше пръстен с диамант, който можеше да разреже кожата на лицето като бръснач.

Все още имаше зъб на Килке, защото ФБР беше представило доказателства за проявена бруталност при един случай от страна на неин детектив и съгласно закона за защита на правата на гражданите жертвата спечели делото, а двама от нейните детективи отидоха в затвора. Жертвата, която забогатя, беше сводник и пласьор на наркотици. Веднъж беше жестоко пребит от Аспинела. Въпреки че беше назначена за заместник главен полицейски инспектор по политически мотиви с цел спечелване на чернокожи избиратели, тя се отнасяше много по-сурово с черните престъпници, отколкото с белите.

— Престани да биеш невинни хора и аз ще престана — каза й Килке.

— Никога не съм скроявала номер на невинен човек — отвърна Аспинела и се усмихна.

— Идвам във връзка с убийството на Дон Априле — уведоми я Килке.

— Това не е твоя работа — сряза го Аспинела. — Случаят е от местно значение. Да не би да имаш намерение да започнеш някое от проклетите си дела за нарушаване на граждански права?

— Може да е свързано с валутни злоупотреби и наркотици — подхвърли Килке.

— И откъде ти е известно това? — попита Аспинела.

— Имаме си информатори — отвърна Килке.

Изведнъж Аспинела изпадна в изблик на гняв.

— Значи вие, шибаняците от ФБР, можете да идвате за информация, а криете своята, така ли? Не сте честни дори спрямо добрите ченгета. Арестувате само онези с белите якички, не си цапате ръцете с мръсната работа. Нямате си и най-малка представа за нея. Я се разкарай от кабинета ми!

Килке беше доволен от разговорите. От тях му стана ясно, че Ди Бенедето и Аспинела ще си затворят очите за убийството на Дон Априле. Нямаха намерение да сътрудничат на ФБР. Щяха да претупат случая. Накратко казано, те бяха подкупени. Имаше основания да мисли така. Знаеше, че търговията с наркотици може да оцелее само ако се плаща на шефове от полицията, а разполагаше и със сведения, недоказуеми за пред съда, че Ди Бенедето и Аспинела получават пари от наркобарона.

 

 

Преди да разговаря с дъщерята на Дона, Килке реши да опита късмета си при по-големия му син Валериус Априле. Заедно с Бокстън отидоха с кола до Уест Пойнт. Валериус беше полковник от американската армия и преподаваше военна тактика в академията. Какво ли пък би могло да означава това, помисли си Килке.

Валериус Априле ги прие в просторен кабинет, който гледаше към плаца, където кадетите имаха строева подготовка. Не беше общителен като брат си, но не и нелюбезен. Килке го попита дали знае баща му да е имал врагове.

— Не — отвърна той. — През последните двадесет години служех повече извън страната. Ходил съм на някои семейни празници, когато съм имал възможност. Единствената грижа на баща ми беше да стана генерал. Искаше да ме види с генералска звезда на пагоните. Щеше да бъде доволен дори ако бях станал бригаден генерал.

— Значи е бил патриот? — вметна Килке.

— Обичаше тази страна — каза сдържано Валериус.

— Негова ли е заслугата да ви приемат като кадет? — попита Килке.

— Предполагам, че да, обаче не успя да ме направи генерал. Сигурно не е имал връзки в Пентагона или пък не съм бил достатъчно способен. Но на мен работата ми харесва и така. Тежа си на мястото.

— Не можете ли да ни кажете нещо за враговете на баща ви? — настоя Килке.

— Не, той нямаше врагове — отвърна Валериус. — Баща ми би могъл да стане прочут генерал. Преди да се оттегли, беше уредил всичките си проблеми. Когато използваше сила, винаги ударите му бяха изпреварващи. Знаеше точно как и с какви средства да ги нанесе.

— Вие като че ли не приемате много тежко убийството на баща ви. Нямате ли желание да отмъстите? — попита Килке.

— Не изпитвам нещо повече, отколкото съжаление за колега, паднал в битка — отвърна Валериус. — Разбира се, че ме интересува кой е убиецът. На никого не е приятно да види баща си мъртъв.

— Знаете ли нещо за завещанието му?

— За това ще трябва да питате сестра ми — отвърна Валериус.

 

 

Късно същия следобед Курт Килке и Бил Бокстън пристигнаха в кабинета на Николе Априле. Тук им бе оказан съвсем различен прием. До кабинета й можеше да се стигне само през бариерите на три секретарки и личния й бодигард, който въпреки че беше жена, имаше такъв вид, че можеше да се справи само за две секунди и с него, и с Бил Бокстън. Като наблюдаваше движенията й, Килке заключи, че тренировките бяха направили тялото й силно като на мъж. Мускулите й се очертаваха под дрехите. Гърдите й бяха здраво пристегнати. Върху пуловера с висока яка носеше ленено сако и беше обута в черни джинси.

Поздравът на Николе не беше от най-сърдечните, въпреки че беше красива жена, облечена в тъмновиолетов делови костюм. Носеше огромни златни обеци във формата на халки и имаше дълга черна лъскава коса. Чертите й бяха фини, но строги, обаче огромните й кафяви очи, които гледаха меко, я издаваха.

— Господа, мога да ви отделя двадесет минути — предупреди ги хладно тя.

Под виолетовото сако носеше блуза с жабо, а ръкавелите почти покриваха ръцете й, когато протегна ръка, за да поеме служебната карта на Килке. Разгледа я внимателно и каза:

— Специален агент от такъв висок ранг? Не е ли прекалено за такава рутинна процедура?

В тона й имаше нещо познато, което винаги дразнеше Килке. Това беше тон на федерален адвокат, който подлага на съмнение доводите на обвинението. В него винаги се забелязваше лек укор.

— Баща ви беше изключително важна личност — обясни Килке.

— Да, докато не се оттегли и не се постави под протекцията на закона — каза с горчивина Николе.

— Тъкмо това прави убийството му още по-загадъчно. Надявахме се, че можете да ни дадете някаква идея за хора, които биха му имали зъб.

— Не е чак толкова загадъчно — отбеляза тя. — Познавате живота му много по-добре от мен. Той имаше много врагове. Вие също сте сред тях.

— Дори и най-големите ни зложелатели не биха си позволили да ни обвинят, че сме пречукали някой на стъпалата на катедрала — отвърна хладно Килке. — Освен това аз не бях негов враг, а защитник на закона. След като се оттегли, той нямаше врагове. Просто купи всичките. — За момент Килке замълча. — За мен е странно, че нито вие, нито братята ви не се интересувате много кой е убил баща ви.

— Защото не сме лицемери — каза Николе. — Баща ми не беше светец. Той играеше своята игра и плати за това. — Тя се замисли. — Освен това погрешно считате, че не се интересувам кой го е убил. В действителност съгласно закона за свобода на информацията ще поискам да се запозная с досието на баща ми във ФБР. Надявам се, че няма да ме разтакавате, защото ще станем врагове.

— Това е ваше право — каза Килке. — Но може би ще ми помогнете, като ме запознаете с условията на завещанието му.

— Не съм участвала в съставянето на документа.

— Но вие сте изпълнител на завещанието — възрази Килке. — Условията му сигурно са ви известни.

— Утре ще го представим за проверка на достоверността — уведоми го Николе. — Съдържанието ще бъде оповестено публично.

— Сега не можете ли да ми кажете нещо, което би помогнало на разследването? — попита Килке.

— Само това, че нямам намерение да се оттегля рано от активна дейност.

— И защо не искате да ми кажете нещо днес?

— Защото не съм длъжна да го направя — отвърна хладно Николе.

— Познавах добре баща ви. Той би ми дал по-логично обяснение.

Николе за пръв път го погледна с уважение.

— Това е вярно. Е, добре. Преди да умре, баща ми раздаде много пари. На нас остави само банките си. Аз и братята ми получаваме 49 процента от контролния пакет акции, а другите 51 процента стават притежание на братовчед ни Асторе Виола.

— Можете ли да ми кажете нещо за него? — попита Килке.

— Асторе е по-млад от мен. Никога не е бил свързан с работите на баща ми и ние го обичахме, защото беше изключително очарователен вироглавец. Разбира се, сега не го обичам чак толкова.

Килке се порови из паметта си. Не си спомняше да има досие за Асторе Виола, но въпреки това би трябвало да има такова.

— Можете ли да ми дадете адреса и телефона му? — помоли той.

— Разбира се, обаче ще си изгубите времето, повярвайте ми.

— Трябва да си изясня подробностите — каза примирително Килке.

— И защо ФБР се интересува от тях? Това е убийство от местно значение.

— Десетте банки на баща ви са международни. Може да има някои усложнения, свързани с валута — отвърна хладно Килке.

— Така ли! — възкликна Николе. — Тогава ще трябва веднага да поискам досието му. В края на краищата сега притежавам част от тези банки. — Тя го изгледа подозрително. Той знаеше, че трябва да не я изпуска от очи.

 

 

На следващия ден Килке и Бил Бокстън отидоха с кола до областта Уестчестър, за да се срещнат с Асторе Виола. В покритото с гора имение имаше огромна къща и три хамбара. На поляната, оградена с висока до кръста ограда от нарязани релси и врата от ковано желязо, имаше шест коня. На паркинга пред къщата стояха четири леки коли и един микробус. Килке си спомни регистрационните номера на две от колите.

Посрещна ги жена на около 70 години, която ги въведе в гостната. Беше пълно със звукозаписна техника. Четирима млади мъже бяха застанали пред стойки, на които имаше ноти, а друг седеше пред пианото. Това беше професионален състав, състоящ се от саксофон, контрабас, китара и ударни инструменти.

Асторе стоеше пред микрофона срещу тях и пееше с дрезгав глас. Дори Килке можеше да заключи, че за тази музика не би могло да се намери публика.

Асторе спря пеенето и каза:

— Бихте ли почакали само пет минути, за да завършим записа? След това приятелите ми ще си вземат инструментите и аз ще бъда изцяло на ваше разположение. — Беше красив. Носеше златен медальон, който стоеше точно по средата на гърлото му.

— Разбира се — съгласи се Килке.

— Донеси им кафе — нареди Асторе на прислужницата.

Килке беше поласкан. Това не беше любезна покана, а нареждане.

Обаче трябваше да почакат повече от пет минути. Асторе записваше италианска народна песен, акомпанирайки си на мандолина. Пееше с дрезгав глас на някакъв диалект, който Килке не разбираше. Беше забавно да го слуша човек, като че ли чуваше собствения си глас, застанал под душа.

Най-после останаха сами и Асторе изтри потта от лицето си.

— Не беше толкова лошо, нали? — каза той и се засмя.

Килке усети, че веднага хареса мъжа. Беше на около тридесет години, но жизнен като момче и, изглежда, не се приемаше на сериозно. Беше висок и строен със стойка на боксьор. Кожата на красивото му лице имаше леко матов оттенък, а неправилните му, изострени черти напомняха на портрет от петнадесети век. Не изглеждаше суетен, но около врата си носеше широк два инча златен ланец. Към него беше прикрепен медальон с образа на Дева Мария.

— Беше чудесно — каза Килке. — Трябва да пуснете дискове в масов тираж.

Асторе се усмихна. Усмивката му беше широка и съвсем естествена.

— Бих искал, но не съм толкова добър. Обаче обичам тези песни и ги раздавам като подаръци на приятели.

Килке реши да пристъпи към същината на визитата.

— Това са само обичайните въпроси. Познавате ли някой, който би искал да стори зло на чичо ви?

— Никой — отвърна Асторе, без да му мигне окото. На Килке този отговор му беше омръзнал. Всеки имаше врагове, особено пък Реймонде Априле.

— Вие наследявате контролния пакет от акциите на банките му — отбеляза Килке. — Толкова ли бяхте близки?

— Това наистина ми е непонятно — отвърна Асторе. — Като дете бях един от любимците му. Той ми помогна да започна бизнеса си, а после като че ли ме забрави.

— С какъв бизнес се занимавате?

— Внасям всички висококачествени макарони от Италия.

Килке го погледна скептично.

— Макарони? — повтори той.

Асторе се усмихна. Беше свикнал с подобна реакция. Не беше някакъв престижен бизнес.

— Знаете ли, че Лий Якока никога не казва автомобили. Винаги говори за коли. В моя бизнес никога не казваме пица или спагети, а само макарони.

— А сега ставате банкер?

— Ще опитам — каза Асторе.

Когато си тръгнаха, Килке попита Бил Бокстън:

— Какво мислиш?

Той харесваше изключително много Бокстън. Човекът вярваше в Бюрото като самия него — че хората в него са честни и неподкупни и че това е организация, която по своята ефикасност превъзхожда всяка друга агенция, отговаряща за сигурността и реда. Водените разговори бяха отчасти по негово настояване.

— За мен отговорите на всичките бяха твърде откровени — отвърна Бокстън. — Но не е ли така всеки път?

Да, така е всеки път, помисли си Килке. После го порази една мисъл — медальонът на Асторе никога не се помръдна.

 

 

За Килке последният разговор беше най-важен. Той беше с Тимона Портела — босът на мафията в Ню Йорк, единственият, който освен Дона се спаси от съдебно преследване след разследването, извършено от Килке.

Тимона Портела управляваше империята си от огромен апартамент, заемащ цял пристроен етаж в една сграда в Уест Енд. В останалата част от зданието имаше дъщерни фирми, които той контролираше. Охранителните мерки бяха по-строги, отколкото във Форт Нокс^[1]. Кракът му рядко стъпваше по паважа на нюйоркските улици.

Портела поздрави Килке и Бокстън в кабинета си, натъпкан с кресла и непробиваеми от куршуми стъклени стени, от които се откриваше великолепна гледка към небостъргачите на града. Беше огромен човек, облечен безупречно в тъмен костюм и ослепително бяла риза.

Килке пое месестата ръка на Портела и се възхити от връзката в тъмни тонове на врата му.

— Курт, с какво мога да ти помогна? — попита Портела с тънък, теноров глас, който прокънтя из стаята. Не обърна внимание на Бил Бокстън.

— Просто проверявам някои неща за случая Априле — отвърна Килке. — Помислих си, че може да ми дадеш някаква информация, която да ми е от полза.

— Убийството му беше много недостойно дело — възмути се Портела. — Реймонде Априле беше обичан от всички. Недоумявам кой може да го е направил. През последните години от живота си беше толкова добър човек. Раздаде парите си като един Рокфелер. Когато Бог го прибра при себе си, душата му беше чиста.

— Това не беше божие дело, а изключително добра професионална работа — прекъсна го Килке. — Все ще да е имало някакъв мотив. — Портела примигна, но не каза нищо, затова Килке продължи: — Ти си негов колега от години, сигурно знаеш нещо. Какво ще кажеш за племенника му, който наследява банките?

— С Дон Априле имах общ бизнес преди много години — каза Портела. — Обаче, когато се оттегли, той с лекота би могъл да ме убие. Фактът, че съм жив, доказва, че не сме били врагове. Не знам нищо за племенника му, освен че има артистични наклонности. Пее на сватби и неголеми сбирки, а дори и в малки нощни клубове. Той е от онези млади хора, които се харесват на старци като мен. Освен това продава добри макарони. Всичките ми ресторанти ги използват. — Замисли се и въздъхвайки, каза: — Убийството на велик човек винаги се превръща в загадка.

— Знаеш, че помощта ти ще бъде добре оценена — напомни му Килке.

— Разбира се, че знам — съгласи се Портела. — ФБР винаги играе честно. Известно ми е, че помощта ми ще бъде оценена.

Той се усмихна широко на Килке и Бокстън, показвайки им почти безупречните си зъби.

По пътя към офиса Бокстън каза на Килке:

— Запознах се с досието на този приятел. Той се занимава активно с порнография и наркотици и е убиец. Как стана така, че не успяхме да се докопаме до него?

— Не е по-лош от другите — отвърна Килке. — Все ще го заловя някой ден.

 

 

Курт Килке нареди електронно подслушване на къщите на Николе Априле и Асторе Виола. Един сговорчив федерален съдия издаде необходимата заповед. Килке нямаше някакви конкретни подозрения, но искаше да бъде сигурен. Те идваха главно от това, че нещата около Асторе изглеждаха прекалено добре, за да са съвсем верни, а Николе си беше родена да създава неприятности.

Килке разбра, че конете, които видя на поляната пред къщата на Асторе, са неговата страст. Преди да го изведе за езда, всяка сутрин разчесваше и хранеше един жребец. В това нямаше нищо лошо, освен че той яздеше, облечен от главата до петите като английски ездач, с червеното сако и всичко останало, включително и с черна ловджийска жокейка на главата.

Беше му трудно да повярва, че Асторе е толкова беззащитен, та дори беше нападнат в Сентръл парк от трима апаши. Беше успял да се измъкне, но полицейският доклад за случая беше твърде мъгляв по въпроса какво се беше случило с крадците.

 

 

Две седмици по-късно Килке и Бокстън прослушваха записите от устройствата, монтирани в къщата на Асторе Виола. Не можеше и дума да става да се подслушва домът на Валериус в района на Уест Пойнт.

На записите се чуваха гласовете на Николе, Маркантонио, Валериус и Асторе. Сега на Килке те му звучаха по-естествено, бяха свалили маските.

— Защо е трябвало да го убиват? — попита Николе. В гласа й се усещаше мъка. Нямаше и помен от студенината, демонстрирана пред Килке.

— Ще трябва да има някаква причина — обади се тихо Валериус. Замълча за миг, а след това продължи. Когато говореше с останалите членове на семейството, гласът му беше по-нежен. — Никога не съм имал нищо общо с бизнеса на стареца и затова не се притеснявам за себе си. Ами ти?

Маркантонио заговори с презрение. Очевидно не обичаше брат си.

— Вал, старият ти осигури назначение в Уест Пойнт, защото ти беше мекушав. Искаше да станеш по-твърд. После ти помагаше и в разузнаваческата ти дейност в чужбина. Така че и ти си вътре. Харесваше му идеята да станеш командир. Генерал Априле — това галеше ухото му. Кой знае какви връзки е задействал за това.

Настъпи продължително мълчание. След това Маркантонио каза:

— Разбира се, помогна и на мен да започна. Беше щедър към компанията ми. Бях допуснат до големите агенции, които търсеха таланти. Вижте, ние не сме присъствали в неговия живот, но той винаги присъстваше в нашия. Николе, та старецът ти спести десет години в плащане на такси, като ти намери работа в тази адвокатска кантора. А ти, Асторе, знаеш ли кой осигури продажбата на твоите макарони по супермаркетите? — На запис гласът на Маркантонио беше далеч по-енергичен и емоционален, отколкото при личната среща с него.

Изведнъж Николе побесня.

— Татко може и да ми е помогнал да мина през вратата, но заслугите за успешната ми кариера са само мои. Трябваше да се боря с акулите от фирмата за всичко, което постигнах. Това ми костваше непрекъснато четене по осемдесет часа седмично. — Тя замълча, а след това каза с леден тон, обръщайки се към Асторе: — Искам да знам защо татко ти повери банките? От къде на къде ти трябва да имаш нещо общо с каквото и да било?

Асторе започна да се извинява с отпаднал глас.

— Николе, нямам ни най-малка представа. Не съм го молил да го прави. Имам свой бизнес и ми харесва да пея и яздя. Освен това в цялата работа има изгода и за вас. Аз ще трябва да върша всичко, а печалбата ще се дели по равно между нас четиримата.

— Ти обаче притежаваш контролния пакет от акциите, а си само наш братовчед — изтъкна Николе. После подигравателно каза: — Сигурно много му е харесвало как пееш.

— Сам ли ще управляваш банките? — чу се гласът на полковника.

Асторе се престори на ужасен.

— О, не, не. Николе ще ми даде списък с имена на специалисти, които ще се занимават с това.

Гласът на Николе трепереше от яд.

— Все още не мога да разбера защо Донът не натовари мен с тази работа? Защо?

— Защото не е искал някое от децата му да може да упражнява натиск върху другите — обади се Маркантонио.

— Може би причината е, че е искал да запази всички ви от евентуални опасности — чу се тихият глас на Асторе.

— Какво ще кажете за онзи от ФБР, който ни се представи едва ли не като най-добрия ни приятел? Той преследваше татко в продължение на години. Сега си мисли, че ще му поднесем на тепсия всичките си семейни тайни. Какво влечуго!

Килке усети как се изчервява. Не беше заслужил такава обида.

— Просто си върши работата, а тя никак не е лесна — отговори й Валериус. — Сигурно е много способен. Изпрати почти всички приятели на стареца в затвора, и то за дълго.

— Благодарение на предателите и информаторите — каза презрително Николе. — А и тези закони за борба с организираната престъпност, които се прилагат твърде селективно. Ако ги спазват, могат да изпратят половината от политическите ни лидери в затвора и повечето от 500-те най-богати хора в страната.

— Николе, ти си адвокат. Престани с тези глупости!

— Чудя се откъде федералните агенти си купуват такива шикарни костюми — каза замислен Асторе. — Да не би във ФБР да си имат специален шивач?

— Тайната е в начина, по който ги носят — обясни му Маркантонио. — Никога не можем да имаме филмов герой като онзи мъж Килке. Напълно откровен, абсолютно честен, почтен във всяко отношение и въпреки това не можеш да му имаш доверие.

— Марк, зарежи ги твоите фалшиви телевизионни сериали — прекъсна го Валериус. — Намираме се във враждебна обстановка. Тя изисква разузнаването да отговори на два въпроса. „Защо?“ и „Кой?“ Защо бе убит татко? И кой може да бъде убиецът? Всички твърдят, че той не е имал врагове и не е притежавал нищо, което някой би пожелал.

— Подала съм молба да се запозная с досието на баща ми във ФБР — намеси се Николе. — Оттам може би ще успеем да налучкаме някаква следа.

— И за какво? — прекъсна я Маркантонио. — Не можем да направим нищо по въпроса. Татко сигурно щеше да поиска да забравим за случилото се. Случаят трябва да бъде оставен на властите.

— Значи на нас изобщо не ни пука кой е убил баща ни, така ли? — попита го с презрение Николе. — Асторе, ти какво ще кажеш. И ти ли си на това мнение?

Асторе се опита да я успокои:

— Какво можем да направим? Обичах баща ти. Благодарен съм му, че е бил толкова щедър към мен в завещанието си. Нека изчакаме и видим какво ще стане. На мен Килке ми хареса. Ако има нещо за откриване, той ще го открие. Животът на всички ни е добър, защо трябва да го променяме? — Замълча за миг, а после каза: — Вижте, трябва да се обадя на един от доставчиците си, а след това имам запис в студиото, затова трябва да вървя. Вие обаче можете да останете и да продължите разговора…

Настъпи продължително мълчание. Килке не можеше да не изпита добро чувство към Асторе и презрение към останалите. Той обаче беше доволен от чутото. Това не бяха опасни хора, нямаше да му създават неприятности.

— Обичам Асторе — чу се гласът на Николе. — Той беше по-близък с баща ни, отколкото всеки от нас. Но е толкова лекомислен! Марк, може ли да стигне донякъде с това пеене?

— В нашия бизнес има хиляди като него — засмя се Маркантонио. — Той е от категорията на футболна звезда в гимназиален отбор. Приятен е, но няма заложби. Бизнесът му обаче е добър и му харесва, така че това няма значение.

— Контролира банки за много милиони долари, с една дума, всичко, което притежаваме, а се интересува най-вече от пеене и езда — възмути се Николе.

— Седи великолепно на коня, но седлото му не е добро — пошегува се мрачно Валериус. Полковникът беше участвал като кавалерист в много паради.

— Защо татко постъпи така? — продължи да се чуди Николе.

— Справя се много добре с макаронения бизнес — отбеляза Валериус.

— Трябва да закриляме Асторе — настоя Николе. — Той е прекалено добър да управлява банките и прекалено доверчив, за да се справи с Килке.

Когато записът свърши, Килке се обърна към Бокстън.

— Как ти се струва?

— Ами като Асторе и аз мисля, че ти си чудесен човек — отвърна Бокстън.

Килке се засмя.

— Не, имам предвид дали мислиш, че сред тези хора някой може да бъде заподозрян в убийството?

— Не — каза Бокстън. — Първо на първо, всички са негови деца и, второ, нямат опит в такива неща.

— Въпреки че не са глупави — отбеляза Килке. — Зададоха правилния въпрос. Защо?

— Е, това не е наш проблем — каза Бокстън. — Той е от местно, а не от федерално равнище. Да не мислиш, че може да има отношение и към нас?

— Банките са международни — припомни Килке. — Но не си струва да харчим повече пари на Бюрото. Отмени подслушването на всички телефони!

 

 

Курт Килке обичаше кучетата, защото не бяха заговорници. Не можеха да крият враждебността си, не бяха лукави, не крояха планове и не лежаха будни през нощта, за да мислят как да ограбят или да убият други кучета. Не бяха предатели. Той имаше две немски овчарки, които пазеха къщата му. Вечер, когато се разхождаше с тях в близката гора, помежду им цареше пълна хармония и доверие.

Когато тази нощ се върна в къщи, беше много доволен. В създалата се ситуация не можеше да се очаква опасност от семейството на Дона. Нямаше да има кървава вендета.

Килке живееше в Ню Джърси с жена си, която обичаше истински, и десетгодишната си дъщеря, която обожаваше. Освен двете кучета в къщата му беше монтирана надеждна алармена система. За нея плащаше държавата. Жена му отказа да се обучава в стрелба с пистолет и той разчиташе повече на анонимността. Съседите и дъщеря му го мислеха за адвокат (той беше такъв). Когато се прибираше у дома, винаги държеше под ключ пистолета и служебната си карта на агент от ФБР.

Никога не отиваше до железопътната гара с колата. Крадците на дребно не се спираха пред нищо и можеха да откраднат радиото. Когато пристигна с влака, позвъня на жена си по мобифона и тя дойде да го вземе. С кола пътуването до дома му беше само пет минути.

Жена му Жоржет го целуна усмихната и се притисна до него. Дъщеря му, която беше безкрайно жизнена, се втурна да го прегърне. Двете кучета въртяха опашки около него, но не си позволиха волности. Всички се събраха лесно в големия буик.

Килке държеше много на тази част от живота си. Със семейството си се чувстваше спокоен и в безопасност. Знаеше, че жена му го обича. Тя се възхищаваше от характера му, гордееше се, че той върши работата си без злоба и разни трикове, че има чувство за справедливост и й се доверява дотам, че разговаряше с нея по служебни въпроси. Разбира се, Килке не й казваше всичко, а и тя беше заета с работата си. Пишеше за прочути жени от историята, преподаваше етика в местен колеж и участваше активно в обществения живот, бореше се за каузите, в които вярваше.

Сега Килке я наблюдаваше как приготвя вечеря в кухнята. Красотата й винаги го изпълваше с възторг и го караше да се чувства щастлив, че тя го обича. Забеляза, че докато нареждаше масата, дъщеря му Ванеса подражаваше на майка си и дори се опитваше да ходи с грациозна балетна стъпка като нея. Както винаги, и сега Килке се запита кое кара жена му да го обича.

Жоржет не беше от жените, които държат прислужници да им помагат в домакинството, и възпитаваше дъщеря си в същия дух. На шест години Ванеса вече переше сама дрехите си, почистваше къщата и помагаше на майка си в готвенето. Беше самостоятелно дете.

В тези моменти от деня Килке чувстваше, че си заслужава да се живее. Обаче винаги изпитваше страх, че жена му ще научи за истинската му същност и за света, в който живее.

По-късно, когато Ванеса си легна (Килке провери звънеца, с който можеше да им позвъни, ако има нужда от тях), отидоха в спалнята. Както винаги, Килке усети някакво почти религиозно преклонение, когато жена му се съблече. Тогава огромните й сиви очи, които гледаха така умно, започваха да искрят от любов. По-късно, когато заспиваше, тя стисна ръката му, за да я води в сънищата й…

Килке се беше запознал с нея, когато разследваше в колежа екстремистки организации, заподозрени в дребни терористични актове. Тя беше политически активист и преподаваше история в малък колеж в Ню Джърси. Разследването му го доведе до заключението, че тя просто е либерал и няма връзка с екстремистките групи. Така и написа в доклада си.

Но когато в рамките на разследването разговаря с нея, той беше поразен от абсолютната липса от нейна страна на враждебност, че е агент от ФБР. Дори прояви интерес към работата му и отношението му към нея, а за собствена изненада той й отговори откровено. Каза й, че гледа на себе си като на защитник на обществото, което според него не би могло да съществува без някакви правила. Добави полу на шега, че е нещо като щит между хората като нея и онези, които биха я унищожили заради собствените си интереси.

Ухажването беше кратко. Ожениха се без протакане, за да не позволят на здравия разум да надделее над любовта им, защото и двамата бяха наясно, че са на различни позиции почти във всичко. Той не споделяше нито едно от убежденията й. За него тя беше едно невинно създание за света, в който беше принуден да живее. Тя от своя страна категорично не споделяше преклонението, с което Килке се отнасяше към Бюрото. Обаче слушаше търпеливо оплакванията му по повод моралното убийство на светеца на ФБР Дж. Едгар Хувър.

— Представяха го като хомосексуалист, който обикаля обществените тоалетни, и като реакционен фанатик, а всъщност беше човек, посветил се на работата си, без каквото и да било либерално съзнание. Писателите сравняват ФБР с гестапо или с КГБ, но ние никога не сме прибягвали до мъчения и никога умишлено не сме злепоставяли някого, както прави това например нюйоркската полиция. Никога не сме подхвърляли фалшиви доказателства. Децата в колежа щяха да загубят свободата си, ако не бяхме ние. Дясното крило би ги унищожило, толкова са невежи в политиката — каза й той.

Тя се усмихна на пламенността му, трогната от нея.

— Не очаквай да се променя — каза му тя, усмихвайки се. — Ако това, което казваш, е вярно, няма за какво да се караме.

— Не очаквам да се промениш — увери я Килке. — Ако ФБР се отрази на отношенията ни, просто ще си намеря друга работа.

Не беше нужно да й казва каква жертва би било това от негова страна.

Но колко са тези, които могат да кажат, че са напълно щастливи, че имат едно човешко същество, на което могат абсолютно да се доверят? Намираше голяма утеха в това да бъде неин верен закрилник както в духовен, така и във физически смисъл. Тя чувстваше как Килке е нащрек за нейната безопасност всяка секунда от деня.

Когато отсъстваше заради курсове за повишаване на квалификацията, тя ужасно му липсваше. Другите жени не го изкушаваха, защото не искаше да прави нещо зад гърба й. Изпитваше божествено преклонение, когато, връщайки се, виждаше доверчивата й усмивка и готовото й да го приеме тяло. Тя го очакваше в леглото, гола, уязвима, оправдаваща го заради работата му, дар божи в живота му.

Но щастието му беше смущавано от тайните, които трябваше да крие от нея, от сериозните усложнения в работата, от разбирането, че светът е пълен с лоши жени и мъже, от черните петна на човечеството, които стигаха и до собствения му мозък. Имаше чувството, че без нея просто не си струва да се живее на този свят.

Веднъж още в началото на брака им, разтреперан от страх за щастието им, той направи нещо, от което наистина се засрами. Монтира подслушвателни устройства в собствения си дом, за да записва всяка дума на жена си, а след това прослушваше записите в мазето. Вслушваше се и в най-незначителната промяна в интонацията й. Обаче тя издържа проверката. Никога не я чу да казва нещо злонамерено, дребнаво и лъжовно. Продължи подслушването в продължение на година, преди да изключи устройството.

Това, че тя го обичаше въпреки недостатъците му, въпреки невероятното му лукавство и нуждата да преследва себеподобни, се струваше на Килке цяло чудо. Той винаги се страхуваше, че тя ще разкрие истинската му природа и ще се ужаси от него. Постепенно започна да става максимално придирчив към методите, които използваше. Така си спечели репутацията на честен човек.

Жоржет никога не се съмняваше в Килке. Беше го доказала. Бяха ги поканили на вечеря заедно с други двадесетина гости в дома на директора на ФБР. Събирането беше полуофициално и бе жест на уважение към Килке.

В един момент от вечерта директорът успя да отдели няколко секунди за него и жена му. Той й каза:

— Разбрах, че сте активен участник в защита на много либерални каузи. Разбира се, уважавам това ви право, но може би не си давате сметка, че вашите действия могат да навредят на кариерата на Килке в Бюрото.

Тя му се усмихна и отговори съвсем сериозно:

— Това ми е известно, но ще бъде голяма грешка и тежка загуба за Бюрото. Разбира се, ако на този проблем се придава прекалено голямо значение, мъжът ми ще си подаде оставката.

Директорът се обърна изненадан към Килке:

— Това вярно ли е? Ще подадеш ли оставка?

Килке се поколеба.

— Да, вярно е. Мога да го направя още утре, ако пожелаете.

Директорът се засмя.

— О, не. Не попадаме често на хора като теб. — След това хвърли леден поглед на жената на Килке. — В това, че мъжът започва да прилича на съпругата си, може би се крие и неговото последно убежище — каза той.

Всички се засмяха на тази твърде дълбокомислена шега, за да покажат добрите си намерения.