Марио Пузо
Омерта (3)

Глава II

В голямата война на ФБР през 90-те години в Ню Йорк срещу мафиотските семейства оцеляха само двама. Дон Реймонде Априле, най-могъщият, от когото всички се страхуваха, остана незасегнат. Спасението на другия оцелял, Дон Тимона Портела, който беше почти толкова могъщ, но с далеч по-малки способности, изглежда, беше чист късмет.

Бъдещето беше съвсем ясно. С новоприетите недемократични закони, усърдието на специалните екипи на ФБР и разклатената вяра в омертата сред войниците на американската мафия Дон Реймонде Априле беше разбрал, че му е време да напусне сцената с достойнство.

Беше управлявал семейството си в продължение на тридесет години и сега името му беше легенда. Израснал в Сицилия, той не споделяше нито лъжовните идеи, нито показната арогантност на родените в Америка мафиотски главатари. Всъщност беше последовател на старите сицилианци от XIX век, които управляваха градове и села благодарение на личното си обаяние, чувството си за чест и непоколебимата си готовност да издадат смъртна присъда на всеки, за когото има подозрения, че е враг. Той доказа също, че притежава таланта на стратег като героите от миналото.

Сега, на 62 години, животът му беше подреден. Беше се отървал от враговете и изпълняваше задълженията си като приятел и баща. Можеше да се радва на старостта с чиста съвест, да се оттегли от бъркотията на заобикалящия го свят и да възприеме по-прилягащата му роля на джентълмен, банкер и стълб на обществото.

За трите му деца беше осигурена успешна и почтена кариера. Най-големият му син Валериус беше на четиридесет години. Беше женен, имаше деца, беше полковник от армията на Съединените щати и четеше лекции във военната академия Уест Пойнт. Кариерата му беше предопределена от плахостта му като дете. Дон Априле му осигури място на кадет в Уест Пойнт, за да коригира тази слабост на характера му.

Вторият му син Маркантонио още на 38 години, благодарение на някаква мистериозна промяна на гените, заемаше висш мениджърски пост в националната телевизия. Като момче беше меланхоличен, живееше в свой въображаем свят и Донът си мислеше, че няма да го бива за нищо сериозно. Сега вестниците често пишеха за него като за много проницателен интелектуалец. Това му доставяше удоволствие, но не го убеждаваше. В края на краищата той му беше баща. Кой би могъл да го познава по-добре?

Като дете наричаха дъщеря му Николе галено Ники, но когато стана на шест години, с типичната за нея властност настоя да я наричат с цялото й име. Беше любимото му дете. На тридесет години тя беше адвокат с феминистки убеждения и доброволен защитник на бедните и отчаяни престъпници, които не биха могли да си позволят да наемат собствен адвокат. Особено я биваше да спасява убийци от електрическия стол, да измъква от затвора съпрузи, убили жените си, и закоравели изнасилвачи от доживотна присъда. Беше абсолютна противничка на смъртното наказание, вярваше, че всеки престъпник би могъл да се поправи, и беше яростен критик на икономическата структура на Съединените щати. Беше убедена, че една толкова богата страна като Америка не трябва да бъде безразлична към бедните, независимо какви грешки са допуснали. Въпреки всичко това тя беше много опитен адвокат, известна като костелив орех, когато се стигнеше до преговори. Беше властна и впечатляваща жена. Но Дон Априле не беше съгласен с нея по нито един въпрос.

Що се отнасяше до Асторе, той беше част от семейството. Беше племенник на Дона, но за останалите, благодарение на жизнеността и обаянието си, беше като брат. От 2 до 16-годишна възраст на него гледаха като на най-любим брат, докато преди десет години не беше изпратен в Сицилия. Когато се оттегли, Дон Априле го повика обратно.

 

 

Донът беше обмислил внимателно оттеглянето си. Раздаде империята си, за да спечели на своя страна потенциалните си врагове, но отдаде дължимото и на верните си приятели, защото знаеше, че благодарността е най-нетрайната човешка добродетел и подаръците не трябва да секват.

Дон Априле положи специални усилия за усмиряването на Тимона Портела. Той беше опасен поради ексцентричността и страстта си към убийства, които понякога изобщо не бяха необходими.

Как Портела оцеля в настъплението на ФБР през 90-те години беше загадка за всички. Той бе роден в Америка Дон, който не се отличаваше с хитрост. Беше невнимателен и необуздан и готов да избухне всеки момент. Бе грамаден, с огромно шкембе и се обличаше като контетата от Палермо — с много коприна и в крещящи цветове. Дължеше могъществото си на търговията с наркотици. Не се ожени, въпреки че вече беше на петдесет. Отнасяше се към жените с пренебрежение. Показваше привързаност единствено към по-малкия си брат Бруно, който като че ли беше малко умствено недоразвит, но не по-малко брутален от брат си.

Дон Априле никога не беше имал доверие в Портела и рядко правеше бизнес с него. Човекът беше опасен поради слабостите си и трябваше да бъде неутрализиран.

Затова сега беше извикал Тимона Портела на среща. Той пристигна с брат си Бруно.

Априле ги посрещна с обичайната си сдържана любезност, но бързо премина към същината на въпроса.

— Драги Тимона, оттеглям се от всичките си делови начинания, с изключение на банките. Сега ти ще бъдеш твърде често обект на внимание сред обществеността и трябва да бъдеш внимателен. Ако някога ти потрябва съвет, обади ми се, защото въпреки че се оттеглям, няма да остана без възможности.

Бруно, който беше малко копие на брат си и изпитваше преклонение пред авторитета на Дон Априле, му се ухили, поласкан от тази проява на уважение към по-големия му брат. Тимона обаче схвана много по-добре това, което Донът му беше казал. Той знаеше, че е предупреден. Кимна в знак на уважение и каза:

— Ти винаги си бил най-разумният от всички ни. Уважавам това, което правиш. Считай ме за свой приятел.

— Много добре, много добре — зарадва се Донът. — А сега като подарък ще те помоля да обърнеш внимание на следното предупреждение. Човекът от ФБР Килке е много коварен. В никакъв случай не му се доверявай. Опиянен е от успеха си и ти ще бъдеш неговата следваща цел.

— Но ние с теб успяхме да му се изплъзнем, въпреки че той се справи с всичките ни приятели — каза Тимона. — Не ме е страх от него, но ти благодаря.

Накрая пиха по едно питие за сбогуване и братята Портела си тръгнаха.

— Какъв велик човек — каза Бруно в колата.

— Да — съгласи се Тимона. — Той е велик човек.

Дон Априле също беше доволен. Беше видял тревогата в очите на Тимона и се беше уверил, че вече няма да създава проблеми.

 

 

Дон Априле си уговори среща с шефа на ФБР в Ню Йорк Курт Килке. За негова изненада Килке му харесваше, въпреки че беше изпратил в затвора повечето от главатарите на мафията по източното крайбрежие и почти беше ликвидирал влиянието им.

Реймонде Априле го беше избягвал, защото знаеше кой е тайният информатор на Килке, благодарение на когото успехът на шефа на ФБР бе станал възможен. Донът се възхищаваше от Килке и за това, че винаги играеше честно, никога не беше опитвал да му скрои номер, не използваше властта си, за да го тормози, и никога не беше казал публично нещо лошо по адрес на децата му. Точно затова сметна, че ще е честно да го предупреди.

Срещата се състоя в къщата на Дон Априле, защото беше по негова молба. Килке трябваше да пристигне сам, което беше нарушение на правилата във ФБР. Разрешение за срещата беше дал самият директор на Бюрото, но беше настоял Килке да носи със себе си записващо устройство. То не беше обикновен касетофон, а беше имплантирано в тялото му, точно под гръдния кош, и не можеше да се види дори на скенер. Беше устройство, чието съществуване се пазеше в строга тайна и производството му стриктно се контролираше. Килке разбираше, че истинската причина за тази мярка беше да се запише какво ще каже самият той на Дона.

Срещнаха се в един слънчев следобед през октомври на верандата на къщата в провинциалното имение на Априле в Монтаук. Килке никога не можа да монтира подслушващо устройство в тази къща, а съдията беше забранил постоянното наблюдение там.

Хората на Дона изобщо не го претърсиха, което го изненада. Очевидно Реймонде Априле нямаше намерение да предлага нещо незаконно.

Както винаги Килке беше изненадан и дори малко ядосан от впечатлението, което му правеше Донът. Макар да знаеше, че по негово нареждане бяха извършени стотици убийства и бяха нарушавани безброй закони, Килке не го мразеше. Въпреки това за него такива хора бяха лоши и той ги ненавиждаше за това, че подкопават основите на цивилизацията.

Дон Априле беше облечен в тъмен костюм, носеше вратовръзка в тъмни тонове и бяла риза. Изражението му беше сериозно, чертите му издаваха човек, който уважава добродетелта. Как едно толкова човечно лице може да принадлежи на такъв безмилостен човек, помисли си Килке.

Дон Априле не му подаде ръка, защото не искаше да поставя Килке в неловко положение. Покани го с жест да седне и го поздрави с леко кимване.

— Реших да поставя себе си и семейството си под вашата протекция, т.е. под протекцията на обществото — каза той.

Килке беше озадачен. Какво, по дяволите, искаше да каже старецът?

— През последните двадесет години вие станахте мой враг. Преследвахте ме. Но винаги ще ви бъда благодарен, че играехте честно. Никога не се опитахте да изфабрикувате някакво доказателство или да извадите лъжесвидетели срещу мен. Изпратихте повечето от приятелите ми в затвора и положихте големи усилия да сторите същото и с мен.

Килке се усмихна.

— Продължавам да се опитвам — каза той.

Донът кимна, оценявайки тази откровеност.

— Освободих се от всичко съмнително, с изключение на няколко мои банки, което, без съмнение, е един почтен бизнес. Поставих се под протекцията на вашето общество. В замяна ще изпълня задълженията си към него. Ще ме улесните, ако не ме преследвате, защото няма да е необходимо да го правите.

Килке сви рамене.

— Това решава Бюрото. Преследвам ви от толкова време, защо ще трябва да спра сега? Може пък да ми провърви.

Лицето на Дон Априле придоби по-сериозно и уморено изражение.

— Мога да ви предложа нещо в замяна. Вашият огромен успех през последните няколко години повлия за решението ми. Работата е там, че знам кой е вашият толкова ценен информатор, знам кой е той и не съм го казал на никого.

Килке се поколеба за секунди, преди да каже с безразличие:

— Нямам такъв човек. И пак ще ви повторя, че Бюрото ще реши, не аз. Така че просто ми губите времето.

— Не, не — отвърна Донът. — Не търся никаква изгода от това. Само едно примирие. Поради възрастта ми, позволете ми да ви кажа какво съм научил. Не упражнявай с лека ръка властта си. И не си тръгвай сигурен в победата, когато разумът ти подсказва, че колкото и невероятно да изглежда, нещата могат да имат и трагичен завършек. Позволете ми да ви уверя, че сега гледам на вас като приятел, а не като на враг. Помислете си какво печелите и какво ще загубите, ако отхвърлите предложението ми.

— А ако наистина се оттегляте, тогава каква полза ще има от вашето приятелство? — попита, усмихвайки се, Килке.

— Ще имате моето благоразположение — отвърна Донът. — То е нещо ценно дори и у най-незначителните хора.

 

 

По-късно Килке пусна записа на своя заместник Бил Бокстън, който го попита:

— За какво, по дяволите, става дума?

— Това ти трябва да разбереш — каза му Килке. — Той просто ме увери, че не е напълно безпомощен и че продължава да не ме изпуска от погледа си.

— Това са пълни глупости — ядоса се Бокстън. — Те не могат да посегнат на федерален агент.

— Вярно — съгласи се Килке. — Точно затова продължих да го следя, независимо дали се е оттеглил или не. Обаче не съм спокоен. Не можем да бъдем абсолютно сигурни.

 

 

След като проучи историята на най-авторитетните фамилии в Америка, на онези барони — разбойници, които бяха натрупали богатства, потъпквайки брутално етичните норми на обществото и нарушавайки законите, Дон Априле стана благодетел като тях. Като тях изгради своя империя — притежаваше десет банки в най-големите градове на света. Отпусна щедро пари за построяване на болница за бедните. Даваше дарения за изкуството. С негова помощ в Колумбийския университет бе създадена катедра за изучаване на Ренесанса.

Вярно, че Йейлският университет и Харвард отказаха неговите двадесет милиона долара за построяването на общежитие, което трябваше да се нарича „Христофор Колумб“. Йейл предложи да приеме парите и да назове общежитието „Сако и Ванцети^[1]“, но Донът не се интересуваше от тях. Той презираше мъчениците. Някой по-дребнав човек щеше да се почувства обиден и щеше да се натъжи, но не и Реймонде Априле. Вместо това той даде парите на католическата църква, за да бъдат отслужвани ежедневно литургии в памет на съпругата му, починала преди двадесет години.

Дари един милион долара на Нюйоркската благотворителна асоциация за подпомагане на полицията и още един милион на едно общество за съдействие на нелегалните имигранти. През трите години, откакто се беше оттеглил от активна дейност, той обсипваше света с благоволението си. Кесията му бе отворена за всяка молба, освен за една. Отхвърли молбите на дъщеря си Николе да даде приноса си за кампанията срещу смъртното наказание, а това беше нейният кръстоносен поход срещу най-тежката присъда.

Учудващо е как правенето на добро, а и щедрите дарения в продължение на три години почти заличиха една тридесетгодишна репутация на мафиот. Но великите мъже купуват и доброжелателността към себе си, както и способността си за самоопрощение за измамените от тях приятели и издадените смъртни присъди. Дон Априле също имаше тази всеобща слабост.

Реймонде Априле беше човек, който беше живял в съответствие със стриктните правила на своя особен морал. Едно от неговите правила го беше направило уважаван човек в продължение на тридесет години и беше в основата на могъществото му. То се основаваше на липсата на каквото и да било състрадание.

То не произтичаше от вродена жестокост, от психопатско желание да причинява болка, а идваше от абсолютното убеждение, че хората винаги отказват да се подчиняват. Дори ангелът Луцифер е предизвикал Бог и е бил прогонен от небето.

Така че като амбициозен човек, който се бори за могъщество, нямаше друг избор. Естествено имаше случаи, когато беше опитвал пътя на убеждението и беше отстъпвал пред интересите на другите. Това също беше разумен подход. Но ако всичко се оказваше неуспешно, оставаше само смъртното наказание. Никога не прибягваше до други наказания, които можеха да предизвикат само ответна реакция. Просто земният път на съответния човек трябваше да бъде прекъснат, за да не влиза повече в сметките.

Приемаше болезнено предателството. В такива случаи си изпащаше семейството на предателя, неговите приятели, целият заобикалящ го свят биваше унищожен. Има много смели и горди мъже, които биха рискували живота си, за да постигнат свои цели, но те ще се замислят, ако рискуват живота на близките си. В това отношение личността на Дон Априле предизвикваше всеобщ ужас. Той разчиташе на щедростта си по отношение на светските блага, за да спечели любовта на другите.

Трябва обаче да се признае, че беше безмилостен и към себе си. Въпреки огромното си могъщество не можа да попречи на кончината на съпругата си, след като го бе дарила с три деца. Тя умря от рак бавно и мъчително, а той наблюдаваше агонията й в продължение на шест месеца. През това време започна да се укорява, че тя е наказана за всички смъртни грехове, които беше извършил. Това беше и причината за собственото му покаяние.

Не се ожени повторно. Прати децата далеч от дома да се учат в институтите на законното общество, за да не растат заобиколени от неговия свят на омраза и опасности. Помогна им да тръгнат по собствения си път, но те никога не бяха замесени в собствената му дейност. С голяма тъга бе принуден да признае, че никога няма да изпита истинското бащинство.

Дон Априле изпрати трите си деца — момичето Николе и двете момчета, Валериус и Маркантонио, в специални частни пансиони. Никога не им позволи да бъдат част от личния му живот. Идваха си у дома за празниците и тогава той играеше ролята на грижовен, но сдържан баща, но те не станаха част от неговия свят.

Въпреки всичко децата го обичаха, макар репутацията му да им беше известна. Никога не говореха за нея помежду си. Тя беше една от семейните тайни, която не беше тайна за никого.

Никой не би казал, че Реймонде Априле е сантиментален. Имаше много малко лични приятели, не държеше домашни животни и избягваше колкото е възможно празниците и обществените прояви. Само веднъж, преди много години, беше проявил състрадание, с което беше изумил доновете в Америка.

Когато се върна с детето от Сицилия, Дон Априле завари любимата си съпруга да умира от рак, а трите си деца в отчаяние. Тъй като не желаеше впечатлителното дете да живее в такива условия и от страх да не му навреди по някакъв начин, реши да го предаде на грижите на своите най-близки съветници — Франк Виола и жена му. Това се оказа неразумен избор. По онова време Франк Виола имаше амбицията да го наследи.

Но скоро след като съпругата на Дон Априле почина, Асторе Виола, който беше на три години, стана член на семейството на Априле, защото „баща му“ се самоуби в багажника на колата си — едно твърде странно обстоятелство. Майка му пък почина от кръвоизлив в мозъка. Тогава Донът взе Асторе при себе си и му стана чичо.

Когато порасна достатъчно, за да задава въпроси за родителите си, Дон Реймонде му каза, че е сирак. Но Асторе беше любопитно и упорито момче. За да сложи край на въпросите, Донът му каза, че родителите му са били селяни, които не били в състояние да го изхранват и починали в малко сицилианско селце. Знаеше, че това обяснение не е задоволило напълно момчето, и усети известно угризение, че го е излъгал. Но беше наясно, че докато детето е още малко, е важно да пази в тайна мафиотското му потекло заради собствената му безопасност и заради собствените си деца.

 

 

Дон Реймонде беше прозорлив човек и знаеше, че успехите не могат да продължават вечно, защото живееше в твърде лъжовен свят. Още от самото начало беше мислил да премине на другата страна и да приеме сигурността на организираното общество. Отначало не беше съвсем наясно с истинската цел на намерението си, но великите хора могат да усещат инстинктивно какво ще повели бъдещето. Истината е, че в случая той прояви състрадание. На три години Асторе Виола не би могъл да покаже по някакъв начин какъв ще стане, когато порасне, и каква важна роля ще играе в Семейството.

Донът разбираше, че славата на Америка се дължеше на появата на големите семейства и че най-добрата класа на обществото бе произлязла от хора, които отначало бяха извършвали големи престъпления спрямо същото това общество. Тъкмо такива мъже в стремежа си към богатство бяха изградили Америка и бяха оставили лошите си дела да се покрият с праха на забравата. Как иначе би могло да стане? Да се оставят огромните американски равнини на индианците, които не могат да проектират и триетажна къща? Да се остави Калифорния на мексиканците, които не са имали никакви технически способности и не са могли да си представят големите водопроводи, които да докарат вода в земите, позволили на милиони хора да водят охолен живот? Америка имаше гениалната способност да привлича милиони трудолюбиви бедняци от всички краища на света, да ги накара да работят упорито за изграждането на железопътни линии, язовири и небостъргачи. Е, Статуята на свободата беше работа на гений. Не стана ли така най-добре? Вярно е, че имаше и трагични неща, но те са част от самия живот. Не беше ли Америка най-големият рог на изобилието, който светът познаваше? Не беше ли допуснатата несправедливост една твърде ниска цена? Отделни хора винаги са ставали жертва за напредъка на цивилизацията и нейното общество.

Има обаче и друго определение за великия човек и то е, че той не приема това бреме. По някакъв начин — престъпен, неморален или просто коварен — той се издига на гребена на вълната на човешкия прогрес, без да стане сам нейна жертва.

Дон Реймонде Априле беше точно такъв човек. Могъществото му се дължеше на неговия интелект и на абсолютната му безмилостност. Той всяваше страх и беше станал легенда. Но когато децата му пораснаха, никога не повярваха на кървавите истории, които се разказваха за него.

Една от тях беше за издигането му като главатар на Семейство. Донът притежаваше строителна фирма, управлявана от негов подчинен, Томи Лиоти, когото Априле беше направил богат още на младини чрез договори за строежи в града. Човекът беше красив, умен и изключително обаятелен, затова Донът обичаше да общува с него. Имаше само един недостатък. Много пиеше.

Ожени се за най-добрата приятелка на съпругата на Дона, една глуповата, но красива жена с много хаплив език. Тя си беше втълпила, че трябва да обуздава порока на Томи. Това доведе до някои неприятни инциденти. Когато беше трезвен, той понасяше укорите й, но когато се напиеше, я удряше здравата през лицето, за да прехапе жлъчния си език.

Бедата се състоеше и в това, че мъжът й беше много заякнал от тежкия физически труд по строежите на младини. Винаги носеше ризи с къси ръкави, за да показва мускулестите си ръце и огромните си бицепси.

За нещастие през последните две години инцидентите зачестиха. Една вечер Томи счупи носа на Лиза и й изкърти няколко зъба, поради което се наложи хирургическа намеса. Жената не смееше да помоли съпругата на Дон Априле за протекция, тъй като такова нещо би могло да я направи вдовица, а тя все още обичаше съпруга си.

Дон Априле не искаше да се намесва в домашните кавги на подчинените си. Такива работи никога нямаха оправяне. Ако съпругът беше убил жена си, щеше да му е все едно. Но побоят можеше да навреди на деловите му връзки. Една вбесена съпруга можеше да даде показания, да разкаже за някои неща, което би имало опасни последици. Съпругът държеше в къщи големи суми в брой, необходими при сключване на договори за строеж.

И така Дон Априле извика Томи при себе си. Най-учтиво му даде ясно да разбере, че се меси в личния му живот само защото това засяга бизнеса. Посъветва го веднага да убие жена си, да се разведе или никога повече да не се отнася зле с нея. Мъжът го увери, че това повече никога няма да се повтори, обаче Донът не му повярва. Беше забелязал пламъче в очите му, пламъчето на непокорството. За Дон Априле това беше една от големите загадки в живота — човек прави това, което чувства, че трябва да направи, без да се интересува от цената, която ще заплати. Велики мъже се бяха съюзявали с дявола, въпреки че трябваше да платят ужасна цена за това. Лоши хора бяха готови да задоволят и най-дребните си прищевки, като срещу това се съгласяваха да горят в ада.

Така стана и с този съпруг. Измина година, а хапливият език на Лиза по повод порока на Томи стана още по-жлъчен. Въпреки предупреждението на Дона и любовта към жена си и децата Томи я преби по най-жесток начин. Наложи се тя да постъпи в болница със счупени ребра и спукан бял дроб.

Томи беше богат, имаше политически връзки и с цената на огромна сума успя да подкупи един от корумпираните съдии, контролирани от Дона. След това уговори жена си да се върне при него.

Дон Априле се ядоса и макар и с нежелание пое нещата в свои ръце. Първо подходи към въпроса от практическата му страна. Сдоби се с копие от завещанието на мъжа и разбра, че като човек, който държи на семейството си, е завещал цялото си имущество на жена си и децата. Тя щеше да бъде богата вдовица. След това изпрати специална група със специални инструкции. След една седмица съдията получи продълговата кутия, завързана с панделки, а в нея в дълги бели ръкавици бяха отрязаните до лактите ръце на съпруга. На едната китка беше скъпият ролекс, който Донът му бе подарил преди години, за да му покаже, че го цени. На следващия ден останалата част от тялото беше намерена във водите около моста „Верацано“.

Една друга, подобна на детска приказка за духове, история предизвикваше ужас с двусмислеността си. Още когато трите деца на Дона ходеха в началното училище, един амбициозен журналист, известен с умелите си разкрития за слабостите на прочути хора, ги проследи и успя да ги накара под формата на най-непринуден разговор да се разприказват. Бяха му много забавни тяхната невинност, ученическите им дрехи и младежкия им идеализъм по въпроса как светът би могъл да стане по-добър. Като контрапункт на всичко това журналистът противопостави репутацията на баща им, макар и да призна, че Дон Априле не е бил осъждан за нито едно престъпление.

Човекът беше талантлив и материалът беше пълен с остроумия. Основата му обаче беше съпоставянето на детската невинност със зловещата слава на бащата. Стана много популярен в повечето редакции на вестници в страната още преди материалът да бъде публикуван. Това беше успех, за който всеки журналист мечтае. Всички го харесаха.

Журналистът обичаше да излиза сред природата, защото я боготвореше. Всяка година водеше жена си и децата в планинско бунгало, където ходеше на лов и за риба и водеше най-обикновен живот.

Беше по време на дълъг уикенд, съвпаднал с Празника на благодарността. В събота в бунгалото, което отстоеше на десет мили от най-близкия град, избухна пожар. В продължение на два часа никой не се притече на помощ.

През това време от къщичката останаха само димящи пънове, а журналистът и семейството му станаха на въглени. Вдигна се голям шум, извърши се щателно разследване, но не бяха открити следи от злонамерени действия. Заключението беше, че семейството се задушило от дима, преди да може да напусне сградата.

След това стана нещо любопитно. Шест месеца след трагедията започнаха да се носят слухове. Във ФБР и полицията се получиха анонимни доноси, които стигнаха и до пресата. Всички се свеждаха до факта, че става дума за отмъщение от страна на ползващия се със зловеща слава Дон Априле. Жадният за сензации печат настоя за ново разследване. То беше извършено, но не беше постигнат никакъв резултат. Въпреки че не беше посочено нито едно доказателство, случаят се превърна в още една от легендите за жестокостта на Дона. Според нея той си беше отмъстил за подвеждането на децата му. Това обаче беше история за обща консумация. В случая властите бяха доволни, че Донът беше извън подозрение. За всички беше ясно, че никой не е в състояние да си отмъсти на журналистите. Дори и да избие хиляди от тях, какво би могъл да постигне? Донът беше твърде разумен, за да поеме подобен риск. Легендата обаче си остана. Във ФБР някои хора дори започнаха да мислят, че той сам е разпространил слуховете, за да създаде легендата за себе си. Тя си остана.

Но Дон Априле беше известен и с друго свое качество — щедростта. Ако човек му служеше вярно, можеше да стане богат и да има могъщ защитник в трудни времена. Такава беше легендата за него.

 

 

След като се срещна с Портела и Килке, Дон Априле трябваше да свърши още някои неща. Нареди да доведат в дома му Асторе Виола след десетгодишно изгнание в Сицилия.

Асторе му беше нужен и го беше подготвил за този момент. Беше неговият любимец. Беше привързан към момчето дори повече, отколкото към собствените си деца. Като дете Асторе винаги влизаше в ролята на водач, беше предпазлив в отношенията с хората и се държеше като възрастен. Той обичаше Дон Априле и не се боеше от него, както понякога се случваше с децата му. Въпреки че Валериус и Маркантонио бяха съответно на осемнадесет и седемнадесет години, а Асторе само на десет, той се държеше с тях като равен. Когато Валериус, придобил навика да командва като военен, започна да го тормози, той му се опъна. Маркантонио се държеше много по-сърдечно с него. Купи му мандолина и го поощряваше да пее. Асторе прие подаръка като проява на любезност между мъже.

Единственият човек, от когото Асторе се съгласяваше да приема нареждания, беше Николе. Въпреки че беше с две години по-голяма, тя го приемаше като свой ухажор. Караше го да изпълнява прищевките й и слушаше вдъхновено италианските канцонети, които й пееше. Плесна го през лицето, когато той се опита да я целуне. Още като малко момче Асторе биваше запленен от женската красота. А Николе беше красива. Имаше големи черни очи и чувствена усмивка. На лицето й се изписваше всяко вълнение, което преживяваше. Беше готова да се опълчи срещу всеки, който си позволяваше и най-малкия намек, че жената е по-малко важна от заобикалящите я мъже. Ядосваше се, че не е толкова силна като братята си и Асторе, че не можеше да се наложи със сила, а само чрез красотата си. Всичко това я направи абсолютно безстрашна. Така тя се опъваше на всички, дори и на баща си, въпреки страховитата му репутация.

 

 

След смъртта на жена му, когато децата още не бяха пораснали, Дон Априле започна да прекарва по един месец през лятото в Сицилия. Животът в родното село му харесваше, а там той все още имаше имот — къща, която бе станала провинциалното убежище на един граф. Наричаше се Вила Грация.

След няколко години той нае икономка — сицилианска вдовица на име Катерина. Беше много красива жена, силна, с пищна селска хубост и вродено чувство как да се грижи за имота и да спечели уважението на селяните. Тя му стана любовница. Дон Априле пазеше всичко това в тайна от семейството и приятелите си, въпреки че тогава беше на четиридесет години и нещо като крал в своя свят.

Първия път, когато придружи Дон Реймонде Априле до Сицилия, Асторе Виола беше на десет години. Донът беше помолен да пристигне в Сицилия, за да посредничи в голям конфликт между клана Корлеонизи и клана Клерикуцио. За него беше голямо удоволствие да изкара един месец на спокойствие в родното си село близо до град Монтелепре.

На десет години Асторе беше симпатично момче, друга дума не би могло да се измисли. Беше веселяк, а красивото му закръглено лице с цвят на маслина излъчваше любов. Продължаваше да пее с мекия си тенор, а когато не пееше, говореше. Въпреки тези си качества притежаваше горещия темперамент на роден бунтовник и тероризираше момчетата на своята възраст.

Донът го доведе в Сицилия, защото той беше най-добрият компаньон за един четиридесетгодишен мъж. Това беше добре дошло и за двамата и беше показателно как Априле беше възпитал собствените си три деца.

След като приключи с деловите работи и постигна временно примирие между клановете, той с наслада се отдаде на възстановяването на спомените от детството в родното си село. Ядеше от пълните с лимони, портокали и маслини каци и правеше дълги разходки, придружен от Асторе. Разказваше на момчето стари истории за сицилианските прототипове на Робин Худ и за техните борби срещу маврите, французите, испанците и папата. Разказваше му също и за местния герой Дон Зено.

На терасата на Вила Грация те наблюдаваха ясното нощно небе на Сицилия, озарено от хиляди блещукащи звезди и от светлините на някоя светкавица, прорязваща планините наблизо. През деня вървяха под намусеното, убийствено горещо сицилианско слънце, което се отразяваше от каменните къщи и от безбройните скали.

Асторе веднага усвои сицилианския диалект. Ядеше черните маслини направо от каците като бонбони.

Само за няколко дни стана водач на група момчета от селото. Донът се чудеше как успя да го направи, защото сицилианските деца бяха много горди и не се страхуваха от никого. Много от тези десетгодишни херувими вече боравеха с лупарата^[2].

Дон Априле, Асторе и Катерина прекарваха дълги летни вечери в ядене и пиене на разхладителни напитки в разкошната градина, а портокаловите и лимоновите дървета изпълваха въздуха с цитрусовия си аромат. Понякога на вечеря и игра на карти бяха канени стари приятели на Дона от детските му години. Асторе и Катерина им сервираха напитки.

Катерина и Априле никога не интимничеха пред хората, но в селото всички бяха наясно. Никой не смееше да ухажва Катерина и всички й засвидетелстваха уважението си като стопанка на дома. Донът не си спомняше друг толкова приятен период от живота си.

Но три дни преди края на престоя им стана нещо невероятно. Дон Априле беше отвлечен, докато се разхождаше из улиците на селото.

 

 

В съседната провинция Кинези, един от най-отдалечените и слаборазвити райони на Сицилия, главатар на местния селски клан беше свиреп и безстрашен бандит на име Физолини. Абсолютен местен властелин, той не поддържаше връзки с останалите кланове на мафията на острова. Не знаеше нищо за огромното могъщество на Дона и не допускаше, че то може да проникне в неговия далечен и добре защитен свят. Според него единственото правило, което беше нарушил, беше нахлуването в района на съседния клан, но американецът му се беше сторил достатъчно добра цена, за да поеме този риск. Реши да отвлече Дона и да поиска за него откуп.

Кланът, или така наречената коска, е основна единица от звената на мафията и обикновено се състои от хора с кръвно родство помежду им. Законът забранява на адвокати и лекари да се свързват с някой клан в защита на интересите си. Кланът е самостоятелна организация, но много от тях се съюзяват срещу по-силни и по-мощни кланове. Точно тази взаимна връзка между отделните кланове е известна под името мафия. Тя обаче няма върховен главатар или командир. Всеки клан обикновено упражнява определен рекет на определена територия. Има кланове, които контролират цената на водата и пречат на правителството да строи язовири, за да намали стойността й. По такъв начин те разрушават държавния монопол. Друг клан контролира храните и пазарите. Най-могъщи са кланът Клерикуцио от Палермо, който контролира всички нови строежи в Сицилия, и кланът Корлеонизи Корлеоне, който има влияние сред политиците в Рим. Той се занимава с трафик на наркотици из целия свят. Има и други по-дребни кланове, които изискват дължимото от влюбените младежи, за да им разрешат да пеят под балконите на своите любими. Всички кланове контролират престъпността. Те не търпят някой мързелив никаквец да обира невинните граждани, които плащат лептата си. Обикновено джебчиите и изнасилвачите на жени се наказват със смърт. В рамките на клана прелюбодеянието също не се толерира. И жената, и мъжът биват екзекутирани. Това е разбираемо.

Кланът на Физолини беше много беден. Контролираше продажбата на икони, плащаше му се да защитава добитъка на селяните и организираше отвличането на някои невнимателни богати мъже.

И така Дон Априле и малкият Асторе, които се разхождаха по една улица на селото, бяха набутани в два американски военни камиона от невежия Физолини.

Десет мъже, облечени в селски дрехи и въоръжени с пушки, сграбчиха Дон Априле и го хвърлиха в първия камион. Без да се колебае, Асторе също скочи вътре, за да остане с него. Бандитите се опитаха да го изхвърлят оттам, но той се беше вкопчил в дървената преграда. Камионите пътуваха около час до базата в планините около Монтелепре. След това всички се прехвърлиха на коне и магарета и заизкачваха скалистите тераси нагоре към лазурното небе на Сицилия. През цялото пътуване момчето наблюдаваше с големите си зелени очи, но не пророни и дума.

На свечеряване стигнаха една пещера дълбоко в планините. Там им дадоха вечеря от печено агнешко, домашен хляб и вино. В лагера имаше голяма статуя на Дева Мария, поставена в издялана от дърво кутия. Въпреки свирепостта си Физолини беше набожен. Освен това му беше присъща естествената селска любезност.

Той се представи на Дона и момчето. Нямаше съмнение, че е главатар на бандата. Беше нисък, набит и силен като горила. Носеше пушка и два пистолета на колана си. Лицето му беше като изсечено от камъните на Сицилия, но в очите му проблясваха весели пламъчета. Беше доволен и пускаше малки шегички. Особено му харесваше тази, че в негова власт попаднал богат американец, който струвал товар злато. В него обаче нямаше никаква злоба.

— Чудесно — каза той на Дона. — Не се безпокой за това момче. Утре сутринта то ще занесе в града бележката за откупа.

Асторе лакомо се хранеше. Никога не беше ял нещо толкова великолепно като агнешкото на скара. Но накрая, без да му мигне окото, каза:

— Оставам с чичо Реймонде.

Физолини се засмя.

— От доброто ядене човек добива кураж. За да покажа уважението си към негово превъзходителство, сам приготвих вечерята. Използвал съм специалните подправки на майка ми.

— Оставам с чичо ми — каза предизвикателно Асторе.

— Беше чудесна вечер — храната, планинският въздух и твоята компания — каза със строг, но все още любезен тон Дон Априле. — Очаквам да видя свежестта на планинската роса, но те съветвам да ме върнеш в селото.

Физолини почтително се поклони и каза:

— Знам, че сте богат, но не вярвам да сте толкова могъщ. Ще поискам само сто хиляди долара.

— Това ме обижда — каза Донът. — Ще навреди на репутацията ми. Удвои сумата и поискай още петдесет хиляди за момчето. Ще ги получиш. Но след това животът ти ще се превърне във вечен ад. — Той млъкна за момент. — Изненадан съм от дързостта ти.

Физолини въздъхна.

— Трябва да ме разберете, Ваше превъзходителство, аз съм беден човек. Мога да взема онова, което ми трябва от моята провинция, но Сицилия е толкова прокълната страна, че богатите са твърде бедни, за да подкрепят хора като мен. Трябва да разберете, че вие сте шансът ми да забогатея.

— В такъв случай трябваше да дойдеш при мен и да ми предложиш услугите си — каза Донът. — Винаги имам нужда от способни мъже.

— Казвате това сега, защото сте слаб и безпомощен — отвърна Физолини. — Слабите са винаги щедри. Но аз ще послушам съвета ви и ще удвоя сумата, въпреки че ми е малко неудобно. Никой човек не струва толкова пари. А момчето ще освободя. Имам слабост към децата. Самият аз трябва да изхранвам четири гърла.

Дон Априле погледна към Асторе.

— Ще отидеш ли?

— Не — отвърна Асторе и наведе глава. — Искам да съм с теб. — Вдигна очи и погледна чичо си.

— Позволи му тогава да остане — каза Донът на бандита.

Физолини поклати глава.

— Той се връща обратно. Трябва да пазя репутацията си. Не искам да ми излезе име на похитител на деца. Защото, в края на краищата, Ваше превъзходителство, въпреки дълбокото ми уважение, ако не ми платят, ще трябва да ви изпратя обратно нарязан на парчета. Ако обаче си получа парите, Пиетро Физолини ви дава честната си дума, че и косъмче няма да падне от мустаците ви.

— Парите ще бъдат платени — каза спокойно Дон Априле. — А сега нека си прекараме възможно най-добре. Племеннико, изпей на тези господа една песен.

Асторе пя пред десетте бандити, които бяха във възторг и го обсипаха с похвали, разрошвайки с обич косата му. Всички бяха омаяни от мелодичния глас на момчето, което пееше за любовта сред планината.

Пренесоха спални чували и одеяла в една близка пещера.

— Ваше превъзходителство, какво ще предпочетете утре за закуска? Може би току-що уловена риба? А за обяд телешко и спагети? Ние сме на вашите услуги — увери го Физолини.

— Благодаря. Малко сирене и плодове ще бъдат достатъчни — отвърна Донът.

— Наспете се добре. — Физолини се беше размекнал от нещастния вид на момчето. — Утре ще спиш в леглото си — каза му той.

Асторе затвори очи и веднага се просна на земята, приготвяйки се за сън. Донът го прегърна.

— Стой до мен — каза му той.

Момчето спа толкова непробудно, че когато някакъв шум го събуди, червеното като нагорещен въглен слънце вече беше високо над главата му. Той стана и видя Дон Априле да седи с достойнство и напълно спокоен на един огромен камък и да посръбва кафе от голяма чаша.

Дон Априле го видя и го повика при себе си.

— Асторе, искаш ли малко кафе? — Той посочи с пръст към един от мъжете пред него. — Това е моят добър приятел Бианко. Той ни избави.

Асторе видя огромен мъж, потънал в тлъстини, с костюм и вратовръзка. Очевидно беше, че не е въоръжен, но въпреки това на вид бе много по-страшен от Физолини. Имаше къдрава бяла коса и големи очи с червеникав оттенък. От него се излъчваше мощ. Но когато заговори с мек и сериозен глас, впечатлението за мощта му изчезна.

— Дон Априле, трябва да се извиня, че пристигнах толкова късно и вие трябваше да спите на земята като селянин. Но дойдох веднага, щом като научих какво е станало. Винаги съм знаел, че Физолини е кретен, но никога не съм очаквал да направи подобно нещо.

Чуха се удари от чук и няколко мъже изчезнаха от погледа на Асторе. Той видя двама младежи, които сковаваха кръст. Налягали, в края на падината бяха Физолини и неговите десет бандити, които бяха привързани за дървета. Бяха омотани във въжета и кабели, а ръцете и краката им бяха извити назад. Приличаха на рояк мухи, накацали върху къс месо.

— Дон Априле, кого от тези боклуци ще осъдите пръв? — попита Бианко.

— Физолини — отвърна Донът. — Той е главатарят.

Бианко довлече все още здраво завързания и приличащ на мумия Физолини пред Дона. Той и неговите хора го вдигнаха и го поддържаха, за да стои прав. След това Бианко каза:

— Физолини, как можа да постъпиш толкова глупаво? Не знаеше ли, че Донът е под моята протекция. Ако не беше, аз сам щях да го отвлека. Това да не ти е като да вземеш шише зехтин назаем? Или шише оцет? Някога да съм влизал в твоите владения? Но ти винаги си бил вироглав и знаех, че ще свършиш зле. Тъй като ти предстои да бъдеш разпнат като Исус Христос, най-напред се извини на Дон Априле и момчето. Ще проявя милосърдие и ще те застрелям, преди да ти забият гвоздеите. И така, как ще обясниш постъпката си?

— Не съм проявил неуважение към вас, Ваше превъзходителство — каза Физолини и гордо се изправи. — Не знаех колко важен и ценен сте за вашите приятели. Този глупак, Бианко, можеше да ме предупреди. Ваше превъзходителство, допуснах грешка и ще трябва да си платя за това. — Той замълча за миг, а после викна презрително на Бианко. — Накарай мъжете да престанат да забиват тези гвоздеи. Ще оглушея. Не можеш да ме уплашиш до смърт, преди да ме убиеш! — Физолини пак замълча, а след това се обърна към Дона. — Накажете ме, но пощадете хората ми. Изпълняваха моите заповеди. Имат семейства. Ако ги убиете, ще затриете цяло село.

Дон Априле отвърна със сарказъм:

— Те са отговорни за постъпките си. Ще ги обидя, ако не споделят съдбата ти.

В този миг дори с детския си ум Асторе разбра, че става въпрос за живот или смърт.

— Чичо, пощади го — прошепна той.

Донът се направи, че не го е чул.

— Продължавай — каза той на Физолини.

Физолини го погледна въпросително. В очите му се четеше едновременно и гордост, и безпокойство.

— Няма да моля за пощада, обаче тези десет мъже, които лежат тук, са мои кръвни роднини. Трима от тях са мои зетьове и ми вярват безпрекословно. Те се довериха на преценката ми. Ако ги пуснеш, преди да умра, ще ги накарам да ти се закълнат във вечна вярност. Те ще ми се подчинят. Да имаш десет верни приятели не е малко нещо. Казаха ми, че си велик човек, но не можеш да бъдеш истински велик, ако не проявяваш състрадание. Това, разбира се, не трябва да ти става навик, но можеш да направиш поне едно изключение. — Той се усмихна на Асторе.

За Дон Реймонде Априле това бяха познати неща и той нямаше съмнения относно решението си. Освен това не вярваше на благодарността и считаше, че никой не може да пречупи волята на човека, освен смъртта. Погледна Физолини с безразличие и поклати глава. Бианко пристъпи напред.

Асторе отиде при чичо си и го погледна право в очите. Беше разбрал всичко. Протегна ръка да защити Физолини.

— Той не ни причини болка — каза Асторе. — Просто искаше парите ни.

Донът се усмихна и каза:

— А това за теб нищо ли е?

— Имал е основателна причина. Нуждаел се е от парите, за да храни семейството си. Аз го харесвам. Моля те, чичо.

— Браво — каза Донът и се усмихна. След това дълго мълча, без да обръща внимание на Асторе, който го дърпаше за ръката. За пръв път от много години Донът почувства състрадание.

Хората на Бианко бяха запалили къси пури. Острата им миризма се разнасяше в утринния въздух. Един от тях се приближи, извади от ловджийския си елек пура и я подаде на Дона. Асторе разбра, че това е не само любезност, но и проява на уважение. Донът взе пурата, а човекът я запали, закривайки я от вятъра с шепи.

Дон Априле пушеше бавно и съсредоточено. След това каза:

— Няма да те унизя, като проявя милосърдие към теб. Ще ти предложа една сделка. Разбирам, че не си го направил от лошо чувство, а и прояви голямо уважение към мен и момчето. Уговорката е следната. Ще живееш, хората ти също, но през остатъка от живота си ще бъдете под мое командване.

Асторе почувства голямо облекчение и се усмихна на Физолини. Видя как той коленичи на земята и целуна ръката на Дона. Асторе забеляза, че скупчилите се наоколо въоръжени мъже дърпаха ожесточено от пурите си и дори Бианко, който беше огромен като планина, се беше разтреперил от удоволствие.

— Бог да ви благослови, Ваше превъзходителство — промълви Физолини.

Донът изгаси пурата си в скалата до него.

— Приемам благословията ти, но трябва да си наясно. Бианко дойде да ме спаси и от теб се очаква при случай да постъпиш по същия начин. Плащам му известна сума и всяка година ще плащам и на теб. Но дори само при една нелоялна постъпка ти и твоят свят ще бъдете унищожени. Ти, жена ти, децата, племенниците, зетьовете ти ще загинат.

Физолини се изправи. Прегърна Дона и се разрида.

Така Дон Априле и племенникът му станаха още по-близки. Априле се привърза още повече към него за това, че го беше убедил да прояви милосърдие, а Асторе го обикна по-силно, след като беше пощадил живота на Физолини и хората му. Това беше връзка, която остана трайна до края на живота им.

 

 

Последната вечер във Вила Грация Дон Априле пиеше еспресо в градината, а Асторе ядеше маслини от кацата. Момчето беше замислено и не говореше, нещо необичайно за него.

— Мъчно ли ти е, че ще напуснеш Сицилия? — попита Донът.

— Иска ми се да живея тук — отвърна Асторе и сложи костилките от маслините в джоба си.

— Ще идваме тук всяко лято — успокои го чичо му.

Асторе му хвърли съчувствен поглед като на стар приятел. Младежкото му лице имаше загрижен вид.

— Катерина приятелка ли ти е? — попита той.

Донът се засмя.

— Тя е моя добра приятелка.

Асторе се замисли.

— Братовчедите ми знаят ли за нея?

— Не, децата ми не знаят — отвърна Дон Априле. Въпросите на момчето го забавляваха. Запита се какъв ли ще бъде следващият.

Изражението на Асторе стана още по-сериозно.

— Те знаят ли, че имаш такива влиятелни приятели като Бианко, които биха направили всичко, което ги накараш?

— Не — каза Донът.

— Тогава и аз няма да им казвам нищо, дори и за отвличането.

Донът почувства как се изпълва с гордост. Омертата, сицилианският закон на мълчанието, беше в кръвта на това момче.

Същата нощ Асторе отиде в градината и изкопа с голи ръце дупка. В нея сложи костилките от маслините, които беше прибрал в джоба си. Загледа се в бледото нощно сицилианско небе и си представи, че е възрастен като чичо си, че седи в градината в подобна нощ и наблюдава как растат маслиновите дървета.

 

 

Донът вярваше, че след онази нощ всичко щеше да зависи от съдбата. Докато навърши шестнадесет години, Асторе и Дон Априле ходеха всяко лято в Сицилия. В главата на чичо му смътно се оформяше някаква представа каква ще бъде съдбата на момчето.

Но дъщеря му Николе предизвика кризата, която предопредели тази съдба. Когато стана на осемнадесет години, с две години по-голяма от Асторе, тя се влюби в него и с горещия си темперамент не се опита да скрие този факт. Тя завладя напълно чувствителното момче. Между тях се установи интимност, типична за необузданата пламенност на младостта.

Дон Априле не можеше да позволи това, но той беше генерал, който избира тактиката си в зависимост от терена. Не показа с нищо, че знае за връзката им.

Една нощ повика Асторе при себе си и му каза, че ще го изпрати в Англия да учи и да чиракува в една лондонска банка под опеката на някой си господин Прайър. Не се впусна в подробни обяснения за решението си, защото си даваше сметка, че момчето ще разбере желанието му да бъде сложен край на романа му. Но не беше предвидил реакцията на дъщеря си, която подслушваше зад вратата. Тя нахълта в стаята, още по-красива в необуздания си гняв.

— Искаш да го отпратиш, но ние ще избягаме заедно — изкрещя тя в лицето на баща си.

— И двамата трябва да завършите училище — каза, усмихвайки се помирително Донът.

Николе се обърна към Асторе, който се беше изчервил от смущение.

— Асторе, ти няма да отидеш, нали?

Той не отговори и Николе се разплака.

Всеки баща би се развълнувал от подобна сцена, но Донът се забавляваше. Дъщеря му беше великолепна, истинска мафиотка в стария, добър смисъл на думата. Въпреки че след това не му говореше в продължение на седмици, заключена в стаята си, Дон Априле не се притесняваше, че дъщеря му ще остане вечно с разбито сърце. Още по-забавно му беше да наблюдава Асторе, хванат в капана на първата любов. Той очевидно обичаше Николе. Нейната страстна преданост го караше да се чувства велик. Всеки младеж би бил запленен от такова внимание. Обаче Донът разбра също, че Асторе си търсеше извинение, за да бъде свободен от всяка пречка по пътя към славата. Донът се усмихна. Момъкът беше с верен инстинкт и беше време обучението му да започне.

 

 

И сега, три години след като се беше оттеглил, Дон Реймонде Априле се чувстваше сигурен и доволен като човек, направил правилния избор. В тази си увереност стигна дотам, че започна да установява по-близки отношения с децата си и да се радва на първите плодове на бащинството. Естествено, само до известна степен, защото през последните двадесет години Валериус беше прекарал на разни военни постове в чужбина и никога не беше чувствал баща си близък. Сега имаше назначение в Уест Пойнт. Двамата мъже се виждаха по-често и започнаха да разговарят по-открито помежду си, но им беше трудно.

С Маркантонио нещата бяха по-различни. Между Дон Априле и неговия втори син имаше някакво разбирателство. Маркантонио му говореше за работата си в телевизията, за вълнението, което изпитва от този драматичен процес, за дълга си към зрителите и за желанието си да направи света по-добър. Животът на такива хора беше нещо като приказка за Дона. Той беше запленен от тях.

Понякога, по време на семейните обеди, Маркантонио и баща му влизаха в приятелски спор за начина, по който зрителите трябва да бъдат забавлявани. Веднъж Донът му каза:

— Никога не съм срещал хора, които са само добри или само лоши, като в героите на вашите сериали.

— Зрителите вярват, че е така, и ние трябва да задоволим желанието им — отвърна му Валериус.

По време на едно семейно събиране той се опита да обясни смисъла на войната в Персийския залив. Освен че беше в защита на важни икономически интереси и на човешките права, войната беше повишила много рейтинга на неговата телевизионна компания. При всички тези доводи Донът само свиваше рамене. Това бяха по-изтънчени извинения за демонстриране на могъщество, които не го интересуваха.

— Кажи ми как държавите печелят войните и кой е решаващият фактор за това? — попита баща му.

Валериус се замисли.

— Добре обучената армия и талантливите генерали. Водени са големи битки, някои са губени, а други печелени. Когато работех за разузнаването и анализирахме всички фактори, стигнахме до следното заключение: страната, която произвежда най-много стомана, печели войните. Съвсем просто е.

Донът кимна, доволен от отговора.

Най-сърдечни, но и най-напрегнати бяха отношенията с дъщеря му Николе. Той се гордееше с постиженията й, с нейната красота, с пламенната й натура и с ума й. На 32 години тя беше способен адвокат с многообещаваща кариера и добри политически връзки. Не се боеше да се изправи в съдебен процес срещу всеки, злоупотребил с властта.

Донът тайно й помагаше и нейната адвокатска фирма му беше много задължена. Братята й обаче проявяваха известна резервираност към нея по две причини. Беше разведена и вършеше твърде много безвъзмездна работа. Въпреки възхищението си Дон Априле никога не гледаше сериозно на постиженията на Николе. В края на краищата тя си беше жена, и то с малко смущаващ вкус към мъжете.

По време на семейните обеди двамата непрекъснато се караха като две котки, които съскат една срещу друга и се драскат. Имаха един неразрешим спор — единствения въпрос, по който Донът не беше склонен да прояви постоянната си доброжелателност към нея. Николе вярваше в неприкосновеността на човешкия живот, вярваше, че смъртното наказание е нещо отвратително. Тя беше един от организаторите на кампанията срещу него и се бореше за отменянето му.

— Защо? — питаше Дон Априле.

Николе веднага побесняваше. Тя смяташе, че с течение на времето прилагането на най-тежкото наказание щеше да бъде пречка за развитието на човешката цивилизация. Това убеждение беше причина за постоянния й конфликт с брат й Валериус. Та за какво друго бе създадена армията? Причините не я интересуваха. Убийството си е убийство и в крайна сметка щеше да върне човечеството към канибализма или към нещо още по-лошо.

При всяка възможност Николе се бореше в съдилищата из цялата страна да спаси живота на осъдени на смърт. За Дона това си беше чиста глупост.

На един семеен обяд той предложи да вдигнат тост за дъщеря му. Тя току-що беше спечелила безплатно дело и беше успяла да отмени смъртното наказание на един от най-зловещите престъпници през последните десет години. Човекът беше убил най-добрия си приятел и беше изнасилил вдовицата му. При опита си за бягство беше убил двама продавачи в бензиностанция и едно десетгодишно момиче. На престъпленията му бе сложен край едва когато се беше опитал да убие двама полицаи в колата им. Николе спечели делото, като успя да го изкара невменяем, който да бъде настанен в лудница за престъпници без надежда да излезе оттам някога.

Следващият семеен обяд беше по повод друго спечелено от Николе дело. Беше отстоявала своя юридически принцип при голям личен риск. Бяха я извикали в Адвокатската асоциация за неетично поведение, но я бяха оправдали. Тя отново беше спечелила и сега беше много развълнувана и в повишено настроение.

Донът, който също беше в добро настроение, прояви интерес към случая. Поздрави дъщеря си, че я бяха оправдали, но беше шокиран донякъде, или поне се престори, от обстоятелствата. Николе се опита да му обясни.

Беше защитавала 30-годишен мъж, който се беше гаврил, изнасилил и убил дванадесетгодишно момиче, а след това беше скрил тялото й, за да не го намери полицията. Срещу него имаше убедителни доказателства, но тялото не беше намерено. Затова съдията и съдебните заседатели не бяха склонни да го осъдят на смърт. Родителите на момичето се измъчваха, че не могат да открият тялото. Убиецът беше признал пред Николе като негов адвокат къде е заровено и я упълномощи да преговаря за сключване на сделка. Той щеше да каже къде се намира убитата, ако получи доживотна присъда вместо смъртно наказание. Обаче, когато Николе започна да преговаря с прокурора, беше изправена пред заплахата сама да стане обект на съдебно преследване, ако веднага не каже къде се намира тялото. Но тя вярваше, че за обществото е важно да защитава поверителния характер на разговорите между клиент и адвокат. Отказа да изпълни искането на прокурора и на един виден съдия и обяви, че правото е на нейна страна. След като се консултира с родителите на жертвата, прокурорът в крайна сметка се съгласи на сделката.

Убиецът разкри, че е нарязал тялото на момичето на части, сложил го в кутия с лед и го заровил в блатиста местност в Ню Джърси. Тялото беше намерено и убиецът получи доживотна присъда. Тогава обаче Адвокатската асоциация отправи срещу Николе обвинение за неетично водене на преговори. Днес тя беше оправдана.

Донът вдигна тост за всички присъстващи, а след това попита Николе:

— И ти смяташ, че си постъпила достойно в цялата тази работа?

Доброто настроение на Николе веднага изчезна.

— Става въпрос за принципа. Държавата не може в никакъв случай да нарушава конфиденциалния характер на разговорите между клиент и адвокат, независимо колко сериозно основание има. В противен случай се нарушава принципът за неприкосновеност на тази информация.

— А ти не чувстваш ли нищо спрямо майката и бащата на жертвата? — попита Донът.

— Разбира се, че чувствам — отвърна ядосано Николе. — Но как мога заради чувствата си да наруша основен правен принцип? И на мен би беше мъчно, уверявам те, как няма да ми е мъчно? Но за да няма прецеденти в бъдеще, за нещастие трябва да се правят жертви.

— И все пак Адвокатската асоциация поиска от теб обяснение — отбеляза Донът.

— Само за да спаси репутацията си — отвърна Николе. — Мотивът беше политически. Обикновените хора, незапознати със сложността на правната система, не могат да приемат юридическите принципи и се вдигна голям шум. Процесът срещу мен разсея тези съмнения. Един виден съдия се яви пред обществеността и обясни, че съгласно конституцията при отказа ми да дам информация правото е било на моя страна.

— Браво! — възкликна закачливо Донът. — Правната система винаги е пълна с изненади, но естествено, само за адвокатите.

Николе разбираше, че той й се подиграва.

— Без неприкосновеността на законите цивилизацията ще престане да съществува — каза рязко тя.

— Това е вярно — съгласи се Дон Априле, опитвайки се като че ли да успокои дъщеря си. — Обаче ми се струва несправедливо един човек, който е извършил ужасни престъпления, да отърве кожата.

— Така е — каза Николе. — Но правната ни система се основава на възможността да се постигат компромиси. Вярно е, че престъпникът получава по-малко наказание, отколкото заслужава. Но в известна степен това е за добро. Опрощението лекува. С течение на времето извършителите на престъпления срещу обществото ще могат по-лесно да бъдат превъзпитани.

Естествено Донът беше предложил тоста си с известна доза доброжелателен сарказъм.

— Кажи ми, Николе, вярваш ли, че човекът е невинен поради невменяемостта си?

— Вярно, че е действал по своя воля — отвърна тя. — Но е бил принуден от стеклите се в живота му обстоятелства — от собствените му изкривени представи, от генетичното наследство, от биохимичните реакции в организма му, от невежеството на медицината, благодарение на което е останал невменяем. Разбира се, че вярвам.

За момент Донът се замисли върху казаното от нея.

— Кажи ми, ако той ти признае, че извиняващите го обстоятелства, които е посочил пред теб, са неверни, пак ли ще се опиташ да спасиш живота му?

— Да — отвърна Николе. — Животът на всеки е свещен. Държавата няма право да го отнема.

Дон Априле й се усмихна подигравателно.

— Това е от италианската ти кръв. Знаеш ли, че в съвременна Италия никога не е имало смъртно наказание? Така беше спасен животът на толкова много хора. — Синовете му се стреснаха от сарказма му, но Николе не се смути.

— Извършването на предумишлено убийство от страна на държавата под претекст за справедливост е проява на варварство — каза строго тя. — Мисля, че най-вече ти би трябвало да се съгласиш, че е така. — Това беше явно предизвикателство, намек за репутацията му. Николе се засмя, но после стана сериозна и каза: — Ние предлагаме алтернатива. Престъпникът може да бъде държан в лудница или затвор до края на живота му без надежда да бъде освободен някога или помилван. Така той вече не представлява опасност за обществото.

Донът я изгледа хладно.

— Всяко нещо с времето си — рече той. — Аз одобрявам налагането на смъртно наказание. А що се отнася до твоята доживотна присъда без право на помилване, това е просто несериозно. Да предположим, че след двадесет години се появят нови доказателства или престъпникът се е поправил, станал е нов човек, от който блика доброта. За жертвите никой няма да го е грижа, а убиецът излиза на свобода. Това не е важно, така ли?

— Татко, не съм казала, че жертвата е без значение — отвърна намръщено Николе. — Обаче отнемането на един живот няма да върне нейния. Колкото по-дълго оправдаваме налагането на смъртното наказание, толкова по-дълго това ще продължи.

В този миг Донът вдигна чашата, отпи от виното и изгледа синовете си и Асторе. После се обърна към дъщеря си и заговори с неприсъща за него нервност.

— Казваш, че човешкият живот е свещен. Къде са доказателствата за това? В историята? Войните, които са отнели живота на милиони хора, са били подкрепяни от всички правителства и религии. Избиването на хиляди врагове в един политически спор или заради икономически интереси никога не е прекъсвало. Колко пъти стремежът към печалба е бил поставян над неприкосновеността на човешкия живот? След като си избавила клиента си от смъртното наказание, ти самата си оправдала отнемането на човешки живот.

Черните очи на Николе го стрелнаха гневно.

— Не го оправдавам и не го извинявам. Мисля, че това е проява на варварство. Просто отказах да създавам предпоставки за повече убийства!

Дон Априле заговори по-спокойно, но по-откровено, като че ли искаше да привлече вниманието им.

— Точно жертвата, на която ти съчувстваш, лежи заровена в земята. Лишена е завинаги от заобикалящия я свят. Никога повече няма да видим лицето й, няма да чуем гласа й, няма да я докоснем. Тя е потънала в мрака и е загубена за нас и нашия свят.

Всички слушаха в мълчание, докато Донът отпи още глътка вино.

— Виж какво, Николе, чуй ме. Твоят клиент, убиецът, е осъден на доживотен затвор. До края на живота си той ще остане зад решетките или в някоя лудница. Така твърдиш ти. Но всяка сутрин той ще вижда изгряващото слънце, ще усеща вкуса на топлата храна, ще слуша музика, кръвта ще тече във вените му, а с нея ще продължи и интересът му към живота. Близките му пак ще могат да го прегърнат. Доколкото разбирам, той дори ще има на разположение и книги, може да учи дърводелство, да направи маса, столове. С две думи, той ще живее, а това е несправедливо.

Николе обаче не се разколеба нито за миг.

— Татко, за да опитомиш едно животно, ти не му позволяваш да яде сурово месо. Не му даваш да опита вкуса му, за да не поиска още. Колкото повече убиваме, по-лесно свикваме с това. Не можеш ли да разбереш? — Когато той не й отговори, Николе попита: — А как можеш да отсъдиш кое е справедливо и кое не е? Къде прокарваш чертата? — Думите й трябваше да прозвучат като предизвикателство, но приличаха повече на молба, с която искаше той да прояви разбиране за всичките години, през които беше изпитвала съмнение към него.

Всички очакваха, че Донът ще избухне при такова нахалство, но изведнъж баща й се развесели.

— И аз съм имал моменти на слабост — каза той. — Но никога не съм позволявал на някое дете да съди родителите си. Децата са безполезни същества и живеят от нашето страдание. Като баща считам, че не заслужавам укори. Отгледах три деца, които са стълбове на обществото. Те са талантливи, постигнали са това, което са искали, и се радват на успехи. Не са съвсем беззащитни срещу превратностите на съдбата. Може ли някой от вас да ме укори?

В този момент гневът на Николе премина.

— Не — отвърна тя. — Никой не може да отправя укори срещу теб като родител. Ти обаче пропусна нещо. Бесят потиснатите, а богатите все някак си успяват да се измъкнат от наказанието.

Донът погледна строго Николе.

— Защо тогава не се бориш да промениш законите така, че и богатите да получават наказанието си наравно с бедните? В това има повече смисъл.

— Тогава ще останем твърде малко на брой — обади се Асторе и весело се усмихна. Тази забележка разсея напрежението.

— Най-голямата човешка добродетел е състраданието — каза Николе. — Едно цивилизовано общество не убива и се въздържа от налагането на наказания дотолкова, доколкото разумът и правосъдието позволяват.

Едва в този момент Донът загуби доброто си настроение.

— Откъде ти дойдоха в главата тези идеи? Това са глезотии и прояви на малодушие, нещо повече, това е богохулство. Та кой е по-безмилостен от Бога? Той не прощава и не забранява наказанието. По негова воля са създадени и раят, и адът. Неговият свят не е лишен от скръбта и мъката. Коя си ти, та проповядваш толкова изтънчени нрави? Това си е чиста проба арогантност. Сигурна ли си, че си толкова безупречна и можеш да създадеш по-добър свят? Помни, че светците могат само да шепнат молитвите си в ушите на Бога, и то когато са заслужили това право благодарение на собственото си мъченичество. Не, наш дълг е да контролираме себеподобните си, или поне да сме наясно с техните големи грехове. Иначе ще предадем нашия свят на дявола.

При тези думи Николе толкова се ядоса, че не можа да каже нищо, а Валериус и Маркантонио се усмихнаха. Асторе сведе глава, сякаш се молеше.

Накрая Николе каза:

— Татко, ти си твърде краен моралист и в никакъв случай не си пример за подражание.

На масата настъпи продължително мълчание. Всеки си спомни странните си отношения с Дона. Николе никога не приемаше за чиста монета историите, които се разказваха за баща й и въпреки това се страхуваше, че може и да са верни. Маркантонио си спомни как един негов колега в телевизията преднамерено го попита:

— Как се отнася баща ти към теб и останалите деца?

Той обмисли внимателно отговора си, защото му беше ясно, че човекът намеква за репутацията на баща му.

— Отношението на баща ми към нас е съвсем сърдечно — беше отвърнал Маркантонио.

Валериус си мислеше колко много баща му прилича на някои генерали, под чието командване беше служил. Това бяха хора, които искаха работата да се свърши на всяка цена, без да имат каквито и да било морални скрупули и без да изпитват каквито и да било съмнения, че това го изисква дългът им. Стрелите им попадаха право в целта със смъртоносна бързина и точност.

За Асторе нещата стояха по-различно. Донът винаги се беше отнасял към него с обич и доверие. Но той беше и единственият на масата, който знаеше, че репутацията на Дона отговаря на онова, което се говореше за него. Спомни си една случка, станала три години преди да се завърне от престоя си в Сицилия. Донът му беше дал някои инструкции…

Беше му казал:

— Човек на моята възраст може да умре, ако си убоде палеца на гвоздей, от черна брадавица на гърба или от нарушен ритъм на сърцето. Странното е, че не съзнава как смъртта го дебне всяка секунда от живота. Без значение е дали има или няма врагове. Но трябва да планира нещата. Направих те наследник на контролния пакет акции в моите банки. Ще ги управляваш и ще делиш доходите от тях с децата ми. Някои кръгове искат да ги купят. Един от тях се оглавява от генералния консул в Перу. Федералното правителство използва новоприетите закони за борба с организираната престъпност и продължава да ме следи, за да сложи ръка на банките. За него това ще бъде доста добър удар. Обаче нищо няма да открият. Моят съвет е никога да не продаваш банките. С течение на времето те ще стават по-могъщи и по-печеливши, а миналото ще бъде забравено. Ако се случи нещо неочаквано, извикай господин Прайър да ти помага в управлението. Познаваш го добре. Той е много опитен и също печели от банките. Дължи ми лоялността си. Ще те запозная също и с Бенито Кракси от Чикаго. Той е изключително съобразителен човек и също получава доходи от банките. И на него можеш да имаш доверие. Междувременно ще ти поверя един бизнес, свързан с вноса на макарони, който ще ти осигури добро препитание. Срещу всичко това ти ще бъдеш длъжен да се грижиш за сигурността и благополучието на децата ми. В този свят господстват сурови нрави, а аз ги възпитах, без да ги науча как да се защитават.

Сега, три години след този разговор, Асторе се беше замислил върху думите му. Времето минаваше и беше започнало да му се струва, че няма да има нужда от неговите услуги. Светът на Дон Априле нямаше да бъде разрушен.

Николе обаче все още не беше приключила спора.

— Какво ще кажеш за милосърдието? — попита тя баща си. — Знаеш какво проповядва християнството по този въпрос.

Донът отговори без колебание.

— Състраданието е грях, претенция за могъщество, каквото не притежаваме. Тези, които проявяват състрадание, правят непростимо зло на жертвата. То не влиза в задълженията ни за този свят.

— Значи ти не се нуждаеш от проява на състрадание, така ли? — каза Николе.

— Не, за нищо на света — отвърна Донът. — Не се стремя към него и не го желая. Ако настъпи такъв момент, предпочитам да ме накажат за всичките ми грехове.

На този обяд полковник Валериус Априле покани семейството да присъства на конфирмацията^[3] на 12-годишния си син в Ню Йорк след два месеца. Благодарение на настъпилата в него промяна Донът прие поканата.

 

 

И така през декември, в един студен неделен ден, озарен в бледолимонена светлина, по обед семейството отиде в катедралата „Свети Патрик“ на Пето авеню. Яркото слънце отразяваше огромната й сянка върху съседните улици. Дон Реймонде Априле, Валериус и жена му, Маркантонио, който с нетърпение чакаше да си тръгне, и Николе, много красива в черните си дрехи, наблюдаваха как самият кардинал с червена шапка на главата даваше първото причастие и плесваше леко децата по бузите с традиционната плесница, предавайки им небесното предупреждение.

Човек изпитва някакво необяснимо удоволствие да наблюдава как момчета в началото на пубертета и млади момичета, облечени в бели роби и с червени шалове, пристъпваха по централната пътека на катедралата, наблюдавани от каменните ангели и светци над тях. От този ден нататък те се обричаха в служба на Бога до края на живота си. Николе се просълзи, макар да не вярваше нито дума от това, което проповядваше кардиналът. Вътрешно дори й стана смешно.

Навън по стъпалата на катедралата децата махнаха робите и показаха новите си дрехи. Момичетата, облечени в ефирни рокли от бяла дантела, а момчетата в черни костюми, ослепително бели ризи и традиционните плетени червени вратовръзки, вързани около гърлата им, за да ги пазят от дявола.

Дон Априле излезе от църквата. От едната му страна вървеше Асторе, а от другата Маркантонио. Децата се бяха скупчили наоколо. Валериус и жена му гордо показваха бялата роба на сина си, когато един фотограф започна да ги снима.

Дон Априле заслиза по стъпалата, вдишвайки свежия въздух. Денят беше прекрасен. Никога не се беше чувствал толкова жизнен и пълен с енергия. Когато внукът му, получил първо причастие, дойде да го прегърне, той го потупа сърдечно по главата и остави огромна златна монета в детската длан — традиционния подарък за деня на първото причастие. После бръкна в джоба и щедро раздаде на другите момчета и момичета шепа по-малки златни монети. Беше благодарен, чувайки радостните им възклицания, както и за това, че се намира в центъра на този град, сред неговите сгради от сив камък, които гледаше с умиление, като че ли бяха дървета. Стигна последната площадка, от която стъпалата водеха към улицата. Беше сам. Само Асторе вървеше на няколко крачки след него. Погледна надолу по стълбите пред себе си, след това се спря за миг, когато отпред паркира огромна черна лимузина, която като че ли го очакваше да влезе в нея.

 

 

В неделя сутринта в Брайтуотърс Хескоф стана рано и отиде за кифли и вестници. Беше прибрал откраднатата кола в гаража — огромна черна лимузина, пълна с оръжие, маски и муниции. Провери налягането в гумите, бензина, маслото и светлините. Всичко беше наред. Влезе в къщата, за да събуди Франки и Стейс Стурцо, но те, естествено, бяха вече будни и Стейс беше сварил кафето.

Закусваха в мълчание и четяха неделните вестници. Франки провери какви са резултатите от баскетболните мачове.

В десет часа Стейс попита Хескоф:

— Колата готова ли е?

— Всичко е готово — отвърна той.

Излязоха от къщата. За пътуването до града им беше нужен един час, а имаха още час в аванс, който трябваше да убият някак. Важното беше да бъдат в точното време на точното място.

В колата Франки провери оръжията. Стейс опита как му стои една от маските. С помощта на малки бели копчета отстрани те можеха да висят около вратовете им, докато стане време да бъдат надянати в последния момент.

Подкараха към града, заслушани в оперна музика по радиото. Франки беше на предната седалка редом с Хескоф, а Стейс на задната. Хескоф беше изключително опитен шофьор, консервативен, движеше се с постоянна скорост, нито избързваше, нито се бавеше. Между него и колите отпред и отзад винаги имаше голямо разстояние. Стейс изръмжа одобрително, за да намали малко напрежението. Бяха напрегнати, но не и нервни. Знаеха, че трябва да бъдат безупречни. Не можеха да си позволят неточен изстрел.

Хескоф обикаляше бавно из улиците на града. На всички светофари пристигаше нарочно на червено, за да убива времето. После сви по Пето авеню и паркира на половин пресечка от централния вход на катедралата. Камбаните на църквата забиха, а звукът им се отрази от стоманените небостъргачи наоколо. Хескоф отново включи двигателя. Тримата наблюдаваха как децата се разпръсват из улиците. Това ги обезпокои.

Стейс прошепна:

— Франки, изстрелът в главата.

Видяха как Донът излезе и заслиза по стъпалата. Като че ли гледаше право към тях.

— Маските — нареди Хескоф. Даде малко газ, а Франки сложи ръка на дръжката на вратата. В лявата си ръка държеше автомат „Узи“ и се готвеше всеки момент да изскочи на тротоара.

Колата засили ход и спря точно когато Донът стигна последното стъпало. Стейс изскочи от задната седалка на улицата, а колата застана между него и целта. Светкавично опря пистолета си на покрива, като го държеше с двете ръце. Стреля само два пъти.

Първият куршум удари Дона право в челото, а вторият разкъса гърлото му. Кръвта бликна по целия тротоар, жълтата слънчева светлина се изпъстри с червени капки…

В същото време Франки, който беше излязъл на тротоара, изстреля дълъг откос с автомата над главите на тълпата.

После двамата мъже скочиха обратно в колата и Хескоф се понесе, скърцайки с гумите надолу по булеварда. Само след няколко минути минаха през тунела, а след това пристигнаха на малкото летище, откъдето излетяха с частен реактивен самолет.

 

 

При първия изстрел Валериус събори сина и жена си на земята и ги покри с тялото си. Изобщо не видя какво стана. Николе, която гледаше изумена баща си, също не видя нищо. Обаче Маркантонио, който беше от дясната страна на Дона, гледаше, не вярвайки на очите си. Реалността беше толкова различна от измислиците в неговите сериали. Куршумът беше разцепил челото на Дона като диня и вътре се виждаха кръв и част от мозъка. От попадението в гърлото плътта беше откъсната като с месарски сатър. На земята около него се беше образувала огромна локва кръв. Човек не можеше да си представи, че в тялото може да има толкова много кръв.

Маркантонио видя двамата мъже с маски на лицата, видя и оръжията в ръцете им, но те му се сториха нереални. Не би могъл да си спомни никакви подробности за облеклото или цвета на косите им. Беше като парализиран от шока. Дори не би могъл да каже дали бяха чернокожи или бели, голи или облечени. Биха могли да бъдат високи над два метра или 70 сантиметра.

Обаче Асторе Виола беше нащрек още от момента, когато черната лимузина спря. Когато Донът падна на земята, Асторе видя Стейс да стреля с пистолет и му се стори, че дръпна спусъка с лявата ръка. Със сигурност можеше да твърди, че Франки стреля с автомата с лявата ръка. Мерна за част от секундата шофьора. Очевидно беше пълен човек с топчеста глава. Двамата стрелци се движеха с лекотата на добре тренирани атлети. Хвърляйки се на земята, Асторе протегна ръка, за да събори и Дона, но закъсня с част от секундата. Сега беше покрит с неговата кръв. Видя как децата се разбягаха, сякаш пръснати от ужасна вихрушка, а в центъра й остана огромно червено петно. Те пищяха. Видя как Донът рухна на стълбите, като че ли смъртта беше разчленила скелета му. Почувства огромен страх за това какви последици ще има всичко това за живота му и живота на тези, които чувстваше най-близки.

Николе застана над тялото на баща си, коленете й се подгънаха против волята й и тя коленичи до него. Без да издаде звук, тя протегна ръка и докосна окървавеното му гърло. След това се разплака така, като че ли никога нямаше да спре.