Марио Пузо
Омерта (2)

Глава I

Когато близнаците Франки и Стейс Стурцо спряха колата на паркинга пред Хескоф, те видяха четирима много високи юноши да играят баскетбол на малкото игрище пред къщата. Слязоха от големия буик, а Джон Хескоф излезе от дома си да ги посрещне. Беше висок мъж с крушовидна глава. Рядката, грижливо сресана коса едва покриваше голото му теме, а в малките му сини очи играеха закачливи пламъчета.

— Точно навреме — каза той. — Искам да се запознаете с един човек.

Баскетболната игра спря. Хескоф гордо каза:

— Това е синът ми Джоко.

Най-високият юноша подаде огромната си лапа.

— Здравей — поздрави Франки Стурцо. — Можем ли и ние да поиграем?

Джоко ги изгледа. Бяха високи над метър и осемдесет и изглеждаха в добра форма. И двамата носеха поло от Ралф Лорен — единият червено, другият — зелено. Бяха със сиво-кафяви панталони и маратонки. Симпатични, красиви мъже, а лицата им излъчваха спокойна самоувереност. Очевидно бяха братя, но Джоко не знаеше, че са близнаци. Прецени, че са малко над четиридесетте.

— Разбира се — съгласи се той с момчешка добродушност.

Стейс се усмихна.

— Чудесно! Току-що изминахме 3000 мили с кола и имам нужда да се поразкърша.

Джоко махна към приятелите си — всичките бяха едри момчета.

— Ще играя с тях срещу вас тримата.

Беше най-добър и затова искаше да даде известен шанс на приятелите на баща си.

— Не се стряскайте от тях — каза Джон Хескоф на момчетата. — Те са само едни дъртаци, които искат да се поизфукат.

Беше ранен следобед през декември. Времето беше доста мразовито и човек се нуждаеше от разгрявка. Студеното слънце на Лонг Айлънд се отразяваше с бледожълта светлина от стъклените покриви на парниците за цветя на Хескоф. Това беше официалният му бизнес.

Приятелите на Джоко бяха добри момчета и заиграха така, че да бъдат в ритъм с по-възрастните мъже. Но внезапно Франки и Стейс профучаха покрай тях и се устремиха към коша. Джоко беше изненадан от бързината им. Те обаче не пожелаха да вкарат и му подадоха топката. Не опитаха нито един страничен изстрел. За тях като че ли беше чест да подадат на свободния си партньор, за да отбележи по-лесно кош.

Момчетата от противниковия отбор, всичките над метър и осемдесет, започнаха да използват предимството си във височина, за да заобиколят възрастните мъже, но за тяхна изненада на няколко пъти топката им бе отнета. Накрая едно от тях си изпусна нервите и удари силно Франки с лакът в лицето. В следващия миг то се оказа на земята. Джоко, който наблюдаваше всичко внимателно, не можа да разбере как точно стана това. Тогава Стейс удари брат си в главата с топката и каза:

— Хайде, хайде, играй си играта, лайнар такъв.

Франки помогна на момчето да се изправи на крака, потупа го по задника и каза:

— Хей, съжалявам.

Поиграха още пет минути, но стана ясно, че възрастните са се поизморили и момчетата започнаха лесно да ги заобикалят. Накрая се отказаха.

Хескоф им донесе сода на игрището, а момчетиите се скупчиха около Франки, който беше симпатяга и показа професионални умения в баскетбола. Франки сложи ръка на рамото на момчето, което беше съборил. Когато се разделиха, ги дари с лъчезарна усмивка, която стоеше добре на красивото му скулесто лице.

— Чуйте няколко съвета от стареца, момчета. Никога не дриблирайте, когато имате възможност да подадете топката. Никога не се отказвайте, когато губите с двадесет точки в последната част от играта, и никога не се хващайте с жена, която има повече от една котка.

Момчетата се разсмяха.

Франки и Стейс им стиснаха ръцете, благодариха им за играта, а след това влязоха в обвитата в бръшлян красива къща на Хескоф. Джоко извика след тях:

— Ама и вас си ви бива!

Влязоха в къщата и Джон Хескоф отведе двамата братя по стълбите до стаята им. Когато отвори вратата, те забелязаха, че тя е много тежка и със солидна ключалка. Хескоф я затвори и заключи отвътре.

Стаята беше голяма почти като апартамент, с баня към нея. Вътре имаше две единични легла. Хескоф знаеше, че близнаците обичат да спят в една стая. В единия ъгъл имаше огромен сандък. Беше обкован със стоманени ленти и имаше тежък метален катинар. Хескоф го отвори с друг ключ и повдигна капака. Вътре имаше няколко пистолета, автомати и кутии с муниции, подредени като черни геометрични фигури.

— Това достатъчно ли е? — попита той.

— Няма заглушители — каза Франки.

— За тази работа няма да са ви нужни — отвърна Хескоф.

— Добре — съгласи се Стейс. — Мразя заглушителите. Не мога да уцеля нищо със заглушител.

— Окей! Момчета, вземете по един душ и се настанете удобно, а аз ще разкарам децата и ще приготвя вечеря. Какво ще кажете за моето момче, а?

— Чудесен е — отбеляза Франки.

— Видяхте ли как играе баскетбол? — Хескоф се изчерви от гордост и заприлича още повече на зряла круша.

— Страхотен е — похвали го Стейс.

— Стипендиант е на Виланова — похвали се Хескоф. — Ще стигне до НБА^[1].

Когато близнаците слязоха в хола, Хескоф ги очакваше. Беше приготвил телешко задушено с гъби и огромна зелена салата. На масата имаше и червено вино.

Тримата седнаха да се хранят. Бяха стари приятели и се познаваха добре. Хескоф беше разведен от тринадесет години. Бившата му съпруга живееше на две мили на запад оттук в градче на Лонг Айлънд, което се наричаше Бабилон. Джоко често го посещаваше, а Хескоф беше грижовен и предан баща.

— Трябваше да пристигнете утре сутринта — отбеляза той. — Щях да се освободя от момчето, ако знаех, че ще дойдете днес. Когато се обадихте по телефона, нямаше как да го накарам да си тръгне с приятелите.

— Всичко е наред — успокои го Франки. — Няма значение.

— Много добре играхте с момчетата — похвали ги Хескоф. — Никога ли не ви е идвало наум, че можехте да станете професионалисти?

— Не — отвърна Стейс. — Твърде ниски сме, само метър и осемдесет. Патладжаните^[2] са твърде големи за нас.

— О, не — обади се и Стейс, — никога не бих го направил.

Хескоф се отпусна и отпи глътка вино. Винаги му беше приятно да работи с братята Стурцо. Бяха близнаци, но помежду им нямаше абсолютна прилика. И двамата бяха винаги много общителни, не ставаха досадни като повечето от онази измет, с която му се налагаше да си има работа. В отношенията им към другите имаше някаква непринуденост — отражение на добрите отношения, които съществуваха помежду им като близнаци. Излъчваха увереност, която правеше общуването с тях приятно.

Тримата се хранеха, без да бързат, без каквито и да било формалности. Хескоф отново им напълни чиниите направо от тигана.

— Винаги съм искал да те попитам защо си смени името? — каза Франки.

— Беше твърде отдавна — отговори Хескоф. — Не се срамувах, че съм италианец, но така дяволски приличам на германец с тази руса коса, сини очи и с този нос, че имаше нещо подозрително в италианското ми име.

Близнаците се засмяха с разбиране. Знаеха, че ги будалка, но нямаха нищо против.

Когато свършиха със салатата, Хескоф им донесе току-що сварено двойно еспресо и чиния с италиански сладки. Предложи им пури, но те отказаха. Предпочетоха по едно марлборо, което подхождаше на скулестите им западняшки лица.

— Време е да пристъпим към работата — каза Стейс. — Сигурно ще е нещо голямо, иначе защо трябваше да пропътуваме с кола проклетите три хиляди мили? Можехме да вземем самолет.

— Не беше толкова лошо — обади се Франки. — На мен ми хареса. Видях Америка съвсем отблизо. Прекарахме добре. Хората в малките градчета са голяма работа.

— Изключителни — съгласи се Стейс. — Но все пак падна голямо каране.

— Не исках да има каквито и да било следи по летища. Това са първите места, които проверяват — каза Хескоф. — А ще стане наистина доста горещо. Момчета, нали нямате нищо против горещото?

— Аз съм закърмен с него — обади се Стейс. — А сега кажи за кого става дума?

— Дон Реймонде Априле — отвърна Хескоф и за малко да се задави от кафето, когато изрече името.

Настъпи продължително мълчание. В този миг Хескоф усети студения полъх на смъртта, който идваше от близнаците.

Франки тихо каза:

— Накара ни да изминем три хиляди мили, за да ни предложиш тази работа?

Стейс се усмихна и добави:

— Джон, беше ни приятно да се видим. А сега ни плати полагаемата ни се такса при провал на сделката и да си вдигаме чуковете.

Близнаците се разсмяха на шегата, но Хескоф не я схвана.

Един приятел на Франки в Лос Анжелис, писател на свободна практика, веднъж беше обяснил на близнаците, че едно списание може да плати разноските по написването на статия, но това не означава непременно, че ще я купи. То просто плаща малък процент от договорения хонорар и статията не излиза. Близнаците бяха възприели тази практика. Вземаха пари само за да чуят предложението. В случая участваха и двамата, а като се пресметне и времето за пътуване, таксата им възлизаше на двадесет хиляди долара.

Но работата на Хескоф беше да ги убеди да се заемат с поръчката.

— От три години Дон Априле се е оттеглил от активна дейност — каза той. — Всичките му стари сътрудници са в затвора. Той вече няма влияние. Единственият, който може да създаде неприятности, е Тимона Портела, но няма да го направи. Ще получите един милион долара — половината, след като свършите работата, и другата половина в срок от една година. Обаче през тази година ще трябва да се покриете и да бездействате. Всичко е подготвено. Вие, момчета, ще бъдете само стрелците.

— Един милион долара са много пари — обади се Стейс.

— Клиентът ми е наясно, че да се убие Дон Априле не е шега работа. Затова иска най-добрите. Това трябва да са хладнокръвни стрелци и хора с трезви глави, които знаят да пазят мълчание, а вие сте най-добрите — обясни Хескоф.

— Не са много и онези, които биха поели такъв риск — прекъсна го Франки.

— Така е — промърмори Стейс. — От това няма да има отърване за цял живот. Някой непрекъснато ще е по петите ни, освен ченгетата и ФБР.

— Кълна ви се, че полицията няма да вземе работата присърце, а и ФБР няма да се меси — увери ги Хескоф.

— А приятелите на стария Дон? — попита Стейс.

— Мъртвите нямат приятели. — Той млъкна за момент. — Донът се оттегли преди три години и е прекъснал всичките си връзки. Няма от какво да се безпокоите.

— Не ти ли се струва смешно, че при всичките ни поръчки винаги ни успокояват, че няма от какво да се страхуваме — обърна се Франки към Стейс.

Стейс се засмя.

— Това е, защото те няма да стрелят. Джон, ти си стар приятел. Имаме ти доверие. Ами ако грешиш? Всеки може да сбърка. Ако Донът все още разчита на старите си приятели? Знаеш го как действа. Няма прошка. Няма просто да ни убият, а ще ни разпънат на кръст. Преди да умрем, ще прекараме два часа в ада. Ще изложим на опасност и семействата си, включително и твоя син. Няма да може да играе в НБА от гроба. Може би ще трябва да знаем кой стои зад тази работа.

Хескоф се наведе към тях, а бледата кожа на лицето му почервеня.

— Не мога да ви кажа това, знаете го. Аз съм само посредник. Наясно съм с всичко. Да не ме мислите за глупак? Има ли някой да не знае кой е Донът? Но той е безпомощен. Получих уверения от най-високо място, че е така. Полицията ще извърши само обичайната процедура. ФБР не може да си позволи разследване, главатарите на мафията няма да се намесват. Това е съвсем сигурно.

— И през ум не ми е минавало, че Дон Априле ще застане на мушката ми — каза Франки. Поръчката го изпълваше с гордост. Да убие човек, който в неговия свят беше толкова уважаван и от когото всички така се страхуваха.

— Това не ти е като да играеш баскетбол, Франки — предупреди го Стейс. — Ако загубим, няма просто да се сбогуваме и да напуснем спортната зала.

— Стейс, та това са един милион долара. А и Джон никога не ни е подвеждал. Да се съгласим.

Стейс също се развълнува. По дяволите, какво пък толкова. Той и Франки умееха да се пазят. В края на краищата това бяха един милион долара. Истината беше, че Стейс го биваше повече в сметките от Франки, беше по-ориентиран в бизнеса и милионът не му даваше покой.

— Добре, съгласни сме — каза той. — Но Бог да ни е на помощ, ако нещо си сбъркал. — Някога, като момче, беше помагал край олтара в черквата.

— Ами ако ФБР наблюдава Дон Априле? Ще трябва ли да се безпокоим и за това? — попита Франки.

— Не — успокои ги Джон Хескоф. — Когато всичките му стари приятели отидоха в затвора, Донът се оттегли като джентълмен. ФБР оцени това и го остави на мира. Гарантирам ви го. А сега нека ви изложа плана.

Измина половин час, докато им обясни подробностите. Близнаците внимателно го изслушаха.

— Кога? — попита накрая Стейс.

— В неделя сутринта — отвърна Джон Хескоф. — През първите два дни ще останете тук. След това ще бъдете отведени с частен самолет до Нюарк.

— Трябва да имаме на разположение много добър шофьор, изключителен — каза Стейс.

— Ще карам аз — отвърна Хескоф. После, като че ли извинявайки се, добави: — Ще паднат големи пари.

През останалата част от уикенда Хескоф се грижеше за близнаците като за бебета. Готвеше любимите им ястия, изпълняваше поръчките им. Не беше човек, който лесно се впечатлява, но понякога братята Стурцо го караха да усеща мразовит полъх в сърцето си. Бяха като пепелянки, непрекъснато нащрек. Въпреки това бяха симпатични и дори му помогнаха с цветята в парника.

Преди вечеря братята играеха един срещу друг баскетбол и Хескоф с възхищение наблюдаваше как телата им се преплитат като на змии. Франки беше по-бърз и по-точен в стрелбата. Стейс не беше толкова добър, но беше по-хитър. Франки би могъл да стигне до НБА, помисли си Хескоф. Но това не беше баскетболна игра. В истинската игра главният герой ще трябва да е Стейс. Той ще бъде и основният стрелец.