Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръстникът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Omerta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
noisy(2010)
Допълнителна корекция
renegat96(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara(2012)

Издание:

Марио Пузо. Омерта

 

Редактор: Йоана Томова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Балкан прес“ АД

ИК „Прозорец“

ISBN 954–733–106-Х

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Омерта (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Омерта
Omerta
АвторМарио Пузо
Първо издание2000 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, криминален роман

Омерта е роман на Марио Пузо, завършен седмици преди смъртта му и издаден през 2000 г.

Това е последната книга от мафиотската трилогия на Пузо. Първите две са Кръстникът и Последният дон.

Съдържание

След смъртта на великия сицилиански дон Зено остава невръстният му син – Асторе, който е изпратен при стар приятел на дона в Америка – дон Реймонде Априле. Старите мафиотски кланове Корлеоне, Бианко и Клерикуцио са слаби и разединени. Двадесет години по-късно светът вече не е същият и сицилианските донове са почти бизнесмени, а Асторе вече е „човек на честта“. Той трябва да защити себе си и своите близки от международните престъпни синдикати и тогава в него заговаря кръвта.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Епилог

Николе затръшна телефона и изкрещя на секретарката си:

— Писна ми да слушам колко слабо и нестабилно е еврото. Опитай се да откриеш господин Прайър! Сигурно е при деветата дупка на някое игрище за голф.

Бяха изминали две години и Николе пое ръководството на банките на Априле. Когато Прайър реши да излезе в пенсия, настоя, че тя е най-подходяща за работата. Николе беше опитен боец, който нямаше да се поддаде на натиск от страна на банкови надзорници и настоятелни клиенти.

В този ден тя се опитваше да отхвърли колкото е възможно повече работа. По-късно вечерта заедно с братята си щеше да вземе самолета за Сицилия, за да присъства на едно семейно тържество заедно с Асторе. Но преди да замине, трябваше да се договори с Аспинела Уошингтън, която чакаше да чуе дали тя ще се съгласи да я представлява в съда във връзка с молбата й за отмяна на смъртното й наказание. Тази мисъл изпълваше Николе със страх не само заради това, че сега беше на постоянна работа.

Когато Николе предложи да оглави банките, отначало Асторе се поколеба, припомняйки си последното желание на Дона. Обаче господин Прайър го убеди, че тя е достойна дъщеря на баща си. Когато срокът за изплащането на някой голям заем изтичаше, банката можеше да разчита на нея да пусне в ход комбинацията си от сладкодумие и прикрити заплахи. Тя знаеше как да постига резултати.

Телефонът иззвъня и Николе чу Прайър, който я поздрави с обичайния си любезен тон.

— Какво мога да направя за теб, скъпа? — попита той.

— Тези разменни курсове ще ни унищожат — оплака се тя. — Какво ще кажеш, ако прехвърлим по-значителна част от активите си в германски марки?

— Мисля, че идеята е чудесна — отвърна Прайър.

— Знаеш ли, в тази игра с валутните курсове има толкова логика, колкото ако играеш по цял ден бакара в Лас Вегас — сподели тя.

Господин Прайър се засмя:

— Това може и да е вярно, но срещу загубите от бакара няма гаранции от Бюрото за федерален резерв[1].

Когато Николе затвори телефона, остана за момент замислена за развитието на банките, които оглавяваше. Откакто пое ръководството, успя да открие още шест банки в развити страни и да удвои общата печалба. Но беше по-доволна от факта, че банките й бяха започнали да отпускат по-големи заеми за нови делови проекти в развиващите се страни.

Усмихна се на себе си, когато си спомни първия си работен ден…

Веднага след като необходимите канцеларски принадлежности бяха сложени на бюрото й, тя написа писмо до финансовия министър на Перу, в което настоя да бъдат изплатени всички просрочени правителствени заеми. Както очакваше, това доведе до икономическа криза в страната, която завърши с политически безредици и смяна на правителството. Новата управляваща партия поиска оставката на генералния консул на Перу в Съединените щати Мариано Рубио.

В последвалите месеци Николе с голямо задоволство прочете във вестниците, че Рубио е обявил банкрут. Срещу него имаше и редица сложни дела от перуански инвеститори, които бяха подкрепили една от многобройните му инициативи — провалилия се проект за създаване на увеселителен парк. Рубио се кълнеше, че той ще стане латиноамериканския Дисниленд, но успя да докара само едно виенско колело и пясъчен часовник.

 

 

Случаят, който таблоидните вестници озаглавиха „Макаронената касапница“, доби международна известност. След като Аспинела се възстанови от раната, която й причини куршумът на Килке — пробит бял дроб, тя направи редица изявления в средствата за информация. Докато чакаше да започне съдебният процес срещу нея, тя се изкара мъченица от ранга на Жана Д’арк. Заведе дело срещу ФБР за опит за убийство, клевета и посегателство срещу гражданските й права. Започна и друго съдебно дело — срещу нюйоркската полиция за парите, които й дължи, докато е била временно отстранена от работа.

Въпреки протестите й на съдебните заседатели бяха необходими само три часа, за да бъде осъдена. Когато бе произнесена присъдата, че е виновна, Аспинела се отказа от адвокатите си и отправи молба до организацията Кампания за отмяна на смъртното наказание да я представлява. Публично обяви, че иска Николе Априле да поеме случая й. В килията си за осъдени на смърт Аспинела заяви пред представители на печата:

— Братовчед й ме набута в тази каша, нека сега тя ме извади от нея.

Отначало Николе отказа да се срещне с Аспинела, заявявайки, че всеки добър адвокат би се отказал при толкова очевидно противоречие в интересите и на двете. Обаче тогава Аспинела я обвини в расизъм и тъй като не желаеше да си навлече гнева на лидерите от черното малцинство, Николе се съгласи да разговаря с нея.

В деня на срещата им Николе трябваше да чака двадесет минути, докато Аспинела разговаря с малка група чуждестранни знаменитости. Те я поздравиха за смелата й борба срещу варварския американски Наказателен кодекс. Най-после Аспинела даде знак на Николе да се приближи до стъклената преграда, която ги отделяше. Сега затворничката носеше жълта превръзка на окото, върху която беше написана думата „Свобода“.

Николе изложи всичките си аргументи за нежеланието да се заеме с делото и завърши, изтъквайки, че е представлявала Асторе, когато беше дал показанията си срещу полицайката.

Аспинела я изслуша внимателно, като през цялото време въртеше на пръста си къдрица от новата си прическа.

— Разбрах ви, но има много неща, които не знаете — каза тя. — Асторе беше прав — виновна съм за престъпленията, за които бях осъдена, и ще трябва да ги изкупя през останалата част от живота си. Но ви моля да ми помогнете да остана достатъчно дълго жива, за да се поправя колкото е възможно повече.

Отначало Николе си помисли, че това е още един от триковете на Аспинела, за да предизвика съчувствието й, но в гласа й имаше нещо, което я трогна. Все още вярваше, че никое човешко същество няма право да осъжда друго на смърт и че престъпниците могат да бъдат превъзпитани. Реши, че Аспинела има право на защита като всеки друг затворник, осъден на смърт. Проблемът беше, че самата тя не желаеше да се заеме със случая.

Преди да вземе окончателно решение, Николе трябваше да се срещне с един човек.

 

 

След погребението, на което Килке получи почести като герой, Жоржет поиска среща с директора на ФБР. На летището я посрещна ескорт от ФБР, който я отведе до главната квартира на Бюрото.

Когато влезе в кабинета на директора, той я прегърна и й обеща, че неговото ведомство ще направи всичко необходимо, за да помогне на нея и дъщеря й да преодолеят тежката загуба.

— Благодаря ви — каза Жоржет, — но не съм дошла за това. Искам да знам защо беше убит съпругът ми.

Директорът мълча доста, преди да заговори. Знаеше, че е чула някои слухове. Те можеха да станат заплаха за имиджа на Бюрото. Трябваше да разсее съмненията й. Накрая той каза:

— Неловко ми е да призная, че трябваше да водим разследване по случая със съпруга ви. Той беше образец за федерален агент. Беше изцяло отдаден на работата си и спазваше стриктно законите. Знам, че никога не би извършил нещо, което би компрометирало Бюрото или семейството му.

— Защо тогава е отишъл сам в склада? — попита Жоржет. — Какви бяха отношенията му с Портела?

Директорът се придържаше към онези аргументи, които беше предварително съгласувал с щаба си преди срещата.

— Съпругът ви беше голям следовател. Беше си извоювал свободата и авторитета да действа по свое усмотрение. Не вярваме, че е вземал подкупи и че е престъпил закона в отношенията си с Портела или с когото и да било. Постигнатите от него резултати говорят сами за себе си. Той е човекът, който пречупи гръбнака на мафията.

Когато си тръгна от кабинета му, Жоржет си даде сметка, че не му вярва. Тя знаеше, че за да намери някакъв покой, трябваше да вярва най-вече в това, което чувстваше дълбоко в себе си. А то беше, че въпреки амбициите си съпругът й беше добър човек, такъв, какъвто винаги го беше познавала.

 

 

След убийството на съпруга й Жоржет Килке продължи доброволно да сътрудничи на нюйоркския клон на организацията Кампания срещу смъртното наказание, но Николе не я беше виждала след техния съдбоносен разговор. Извиняваше се, че поради задълженията й в банката не разполага с достатъчно време, за да помага на организацията. Истината беше, че не можеше да понесе да застане лице в лице с Жоржет.

Въпреки това, когато влезе, Жоржет я прегърна сърдечно и каза:

— Липсваше ми.

— Съжалявам, че не ти се обадих — извини се Николе. — Опитах се изразя съболезнованията си в писмо, но не можах да намеря подходящите думи.

Жоржет кимна и каза:

— Разбирам.

— Не — не се съгласи Николе и гърлото й се стегна, — не разбираш. Аз нося част от вината за това, което се случи на съпруга ти. Ако не бях говорила в онзи следобед с теб…

— Пак щеше да се случи — прекъсна я Жоржет. — Ако не беше братовчед ти, щеше да е някой друг. Рано или късно щеше да се случи нещо подобно. Курт го знаеше, аз също. — Жоржет се поколеба само за миг и после добави: — Важното сега е да помним добротата му, така че нека да не говорим повече за миналото. Сигурна съм, че и двете има за какво да съжаляваме.

Николе искаше всичко да приключи така лесно, обаче пое дълбоко въздух и каза:

— Има още нещо. Аспинела Уошингтън иска аз да я защитавам.

Въпреки че Жоржет се опита да скрие изненадата си, Николе видя как тя потръпна, когато чу името на Аспинела. Жоржет не беше религиозна, но в този момент беше сигурна, че Бог подлага убежденията й на изпитание.

— Добре — каза тя, прехапвайки устна.

— Съгласна ли си? — попита изненадана Николе. Беше се надявала, че Жоржет ще възрази и ще й забрани, а така би могла да откаже на Аспинела, оставайки лоялна към приятелката си. Подобна лоялност би била достойна…

— Да — повтори Жоржет и притвори очи, — ти трябва да я защитаваш.

Николе беше изумена.

— Не съм длъжна да го правя. Всеки би ме разбрал.

— Това би било лицемерно — отбеляза Жоржет. — Човешкият живот или е свещен, или не е. Не можем да променяме убежденията си само защото те ни причиняват болка.

Жоржет не каза нищо повече и протегна ръка, за да се сбогува с Николе. Този път те не се прегърнаха.

След като цял ден прехвърляше в главата си спомена от разговора им, накрая Николе позвъни по телефона на Аспинела и с нежелание пое случая. След час трябваше да замине за Сицилия.

 

 

Следващата седмица Жоржет Килке изпрати писмо до координатора на Кампания срещу смъртното наказание, в което го уведомяваше, че двете с дъщеря й се местят в друг град, за да започнат нов живот, затова пожелава на всички сътрудници всичко най-хубаво. Не посочи новия си адрес.

 

 

Асторе беше спазил поетото пред Дон Априле обещание да запази банките и да се погрижи за семейството му. Сега се чувстваше свободен от всякакви задължения.

Седмица след като от него беше снета вината за всички убийства, станали в склада, той се срещна с Дон Кракси и Октавиус Бианко в кабинета си в склада и ги уведоми за желанието си да се завърне в Сицилия. Обясни им, че копнее по тази земя, която от много години непрекъснато вижда в сънищата си. Имаше незабравими спомени от детството си във Вила Грация, която беше служила за убежище на Дон Априле и в която винаги се беше надявал да се завърне. Там животът беше по-обикновен, но по-богат в друго отношение.

Тогава Бианко му каза:

— Не е нужно да се завръщаш във Вила Грация. В Сицилия ти си собственик на друго много по-голямо имение. Принадлежи ти цялото село Голфо ди Кастелмаре.

Асторе беше озадачен.

— Не може да бъде — учуди се той.

Бенито Кракси му разказа за деня, в който великият Дон на мафията Зено бе повикал тримата до смъртния си одър.

— Ти си неговото момче, което той най-много обичаше. Сега си единственият му наследник. Селото е завещано на теб от истинския ти баща. Там си се родил.

Бианко добави:

— Когато Дон Априле те отведе в Америка, Дон Зено осигури условия за живот на всички от селото до деня, в който ще поискаш да си възвърнеш собствеността върху него. След смъртта на баща ти ние се грижехме за закрилата му, както той беше пожелал. Когато се случеше реколтата да бъде лоша, давахме на селяните пари да си купят плодове и жито за посев.

— Защо не си ми казал досега? — попита Асторе.

— Дон Априле ни закле да пазим това в тайна — отвърна Бианко. — Баща ти искаше сигурността ти да е гарантирана, а Дон Априле желаеше да станеш част от семейството му. На практика ти се оказа с двама бащи и можеш само да бъдеш благодарен на Бога за това.

 

 

Асторе пристигна в Сицилия в хубав, слънчев ден. На летището го посрещнаха двама от бодигардовете на Майкъл Грациела и го качиха в тъмносин мерцедес.

Докато пътуваха към Палермо, Асторе се възхищаваше от красотата на града: мраморните колони и орнаментите на митични същества по сградите му напомняха за древногръцки храмове, други приличаха на испански катедрали с издялани дълбоко в сивия камък образи на светци и ангели. Пътуваха два часа по каменист, тесен път до Голфо ди Кастелмаре. Както винаги това, с което Сицилия поразяваше най-много Асторе, беше красотата на провинцията с великолепната й гледка към Средиземно море.

Селото беше разположено в дълбока долина, заобиколена от планини, и представляваше лабиринт от калдъръмени улички, от двете страни, на които се редяха малки двуетажни варосани къщички. Асторе забеляза, че няколко души надникнаха иззад боядисаните в бяло капаци на прозорците, които предпазваха стаите от прежурящото обедно слънце.

Асторе беше поздравен от кмета на селото — нисък човек със селски дрехи, който се казваше Лео ди Марко. Той се поклони и каза:

— Добре дошъл, господарю.

Асторе се почувства неловко, усмихна се и каза на сицилиански:

— Бихте ли ме развел из селото?

Минаха покрай няколко старци, които играеха карти, седнали на дървени пейки.

В далечния край на площада имаше внушителна католическа църква. Кметът го заведе първо в църквата, която се казваше „Свети Себастиан“. Асторе, който не се беше молил в църква от убийството на Дон Априле, коленичи и наведе глава, за да приеме благословията на селския свещеник, отец Дел Векио.

След това кметът Ди Марко го отведе в малката къща, в която щеше да живее по време на престоя си. По пътя Асторе забеляза няколко карабинери, които стояха подпрени на стените на къщите с готови за стрелба пушки.

— Когато се стъмни, по-сигурно е човек да не излиза от селото — обясни му кметът. — Обаче през деня на полето е много хубаво.

През следващите няколко дни Асторе предприе дълги разходки из околността, в която се носеше ароматът на портокали и лимони от овощните градини. Главната му цел беше да се запознае със селяните и да разгледа старите каменни къщи, които приличаха на вили от времето на римската империя. Искаше да намери някоя, която да превърне в свой дом.

На третия ден вече знаеше, че тук ще се чувства щастлив. Предпазливите и сдържани селяни започнаха да го поздравяват на улицата, а когато отседнеше в кафенето на площада, старците и децата се закачаха с него.

Оставаше да свърши само още две неща.

 

 

Следващата сутрин Асторе помоли кмета да му покаже пътя до селското гробище.

— С каква цел? — попита той.

— За да се поклоня пред гробовете на баща ми и майка ми — отвърна Асторе.

Ди Марко кимна и бързо откачи от стената на канцеларията си един огромен ключ от ковано желязо.

— Познаваше ли добре баща ми? — попита го Асторе.

Ди Марко бързо се прекръсти.

— Че кой не познава Дон Зено? На него дължим живота си. Той спасяваше децата ни със скъпи лекарства от Палермо. Защитаваше селото от бандити и разбойници.

— Но какво представляваше като човек? — попита Асторе.

Ди Марко сви рамене.

— Останали са малко живи хора, които го познаваха до такава степен, а още по-малко са тези, които биха се съгласили да говорят за това. Той се е превърнал в легенда. Кой би искал да знае какъв е истинският човек?

„Аз“, помисли си Асторе.

Излязоха извън селото и се изкачиха по един стръмен хълм. От време на време Ди Марко спираше, за да си почине. Най-после Асторе видя гробището. Вместо надгробни плочи имаше редици от малки каменни постройки. Това бяха мавзолеи, оградени с високи огради от ковано желязо, а вратите им бяха заключени.

Над вратата, пред която спряха, имаше надпис: „Зад тази врата всички са невинни“. Кметът я отключи и поведе Асторе към мавзолея от сив мрамор на баща му, на който имаше следната епитафия: „Винченцо Зено: Добър и щедър човек“. Асторе влезе вътре и се вгледа в портрета на баща си, който стоеше на един олтар. За първи път виждаше негова снимка и беше поразен колко познато му изглежда лицето.

Ди Марко заведе Асторе до друга малка сграда през няколко реда. Тя беше от бял мрамор. Единственият друг цвят беше бледосинята одежда на Дева Мария, чийто образ беше издялан в арката над входа. Асторе влезе и там и разгледа портрета. Момичето беше на не повече от 22 години, но големите й зелени очи и лъчезарна усмивка стоплиха сърцето му.

След като излязоха навън, той каза на Ди Марко:

— Когато бях момче, я сънувах, но си мислех, че е някой ангел.

Ди Марко кимна.

— Тя беше красиво момиче. Помня я от църквата. Ти си прав. Пееше като ангел.

 

 

Асторе пое по обратния път от селото с кола през полето. Спря само за малко, за да хапне от прясното козе сирене и хрупкавия италиански хляб, който му беше дала една жена от селото.

Най-после стигна Корлеоне. Не можеше повече да отлага срещата си с Майкъл Грациела. Дължеше му поне този жест на уважение.

Лицето му беше загоряло от разходките из полето. Грациела го посрещна с разтворени обятия и силно го притисна.

— Сицилианското слънце ти се е отразило добре — каза му той.

Асторе побърза да го увери колко му е задължен.

— Благодаря ти за всичко, особено за подкрепата.

Грациела го поведе към вилата.

— Какво те води в Корлеоне?

— Мисля, че знаеш защо съм тук — отвърна Асторе.

Грациела се усмихна.

— Разбира се! Естествено е за такъв силен и млад човек като теб. Веднага ще те заведа при нея. Твоята Роузи е радост за окото. Всички, с които се срещна, са във възторг от нея.

Като имаше предвид сексуалната ненаситност на Роузи, за момент Асторе се запита дали Грациела не се опитва да му намекне нещо. Обаче бързо отхвърли тази мисъл. Грациела беше много порядъчен човек, за да си позволи такова нещо, и прекалено ревностен сицилианец, за да разреши подобни недостойни работи да стават пред зоркия му поглед.

Вилата й беше само на минути път от неговата. Когато стигнаха, Грациела се провикна:

— Роза, скъпа, имаш посетител.

Беше облечена в семпла лятна рокля, а русата й коса беше прибрана с панделка зад врата. Без грим изглеждаше по-млада и по-невинна, отколкото Асторе си я спомняше.

Спря се изненадана, когато го видя. После извика:

— Асторе! — Затича се към него, целуна го и заговори развълнувана: — Вече се научих да говоря свободно сицилианския диалект и знам някои най-известни готварски рецепти. Обичаш ли ньоки със спанак[2]?

 

 

Той я заведе в Голфо ди Кастелмаре и прекара следващата седмица, развеждайки я из селото и околността. Всеки ден плуваха, разговаряха с часове и се любеха с онова спокойствие, което идва само с времето.

По време на подновената им връзка Асторе внимателно наблюдаваше Роузи, за да види дали щеше да й омръзне, или пък простият живот на село ще я изнервя. Но тя изглеждаше напълно спокойна. Запита се дали би могъл да й се довери след всичко, което бяха преживели заедно, а после си каза, че не е много разумно да обичаш чак толкова една жена, та напълно да й се доверяваш. И двамата с Роузи имаха своите тайни. Неща, за които той не искаше да си спомня и да споделя. Обаче Роузи го познаваше и все още го обичаше. Тя щеше да пази неговите тайни, а той нейните.

Имаше само едно нещо, което го безпокоеше. Роузи имаше слабост към парите и скъпите подаръци. Асторе се питаше дали ще се задоволи само с това, което би могъл да й даде всеки друг мъж. Трябваше да се увери.

В последния им ден заедно, който прекараха в Корлеоне, Асторе и Роузи яздиха из хълмовете до здрач. Тогава спряха при едно лозе и ядоха грозде.

— Не мога да повярвам, че останах толкова дълго — каза Роузи, когато почиваха в тревата, легнали един до друг.

Зелените очи на Асторе я загледаха втренчено.

— Мислиш ли, че би могла да останеш малко по-дълго?

Роузи се изненада.

— Какво имаш предвид?

Асторе коленичи и протегна ръка.

— Може би петдесет или шестдесет години — каза усмихнат той. В дланта си държеше обикновена бронзова халка. — Ще се ожениш ли за мен?

Вгледа се дали няма да забележи някакво колебание в очите й, някакво леко разочарование от качеството на халката, но отговорът й беше незабавен. Тя обви ръце около врата му и го обсипа с целувки. После и двамата паднаха на земята и се затъркаляха надолу по хълма.

 

 

Месец по-късно Асторе и Роузи се ожениха в една от неговите цитрусови градини. Сватбената церемония беше извършена от отец Дел Векио. Присъстваха всички жители на двете села. Хълмът беше покрит с килим от яркочервени глицинии, а из въздуха се носеше аромат на лимони и портокали. Асторе беше облечен в бял селски костюм, а Роузи носеше розова рокля от коприна.

На един шиш върху въглените се печеше прасе, а от полето бяха донесени зрели домати. Имаше и топли самуни хляб и прясно домашно сирене. Домашното вино се лееше като река.

Когато церемонията приключи и те се заклеха във вечна вярност, Асторе изпя на младоженката няколко от любимите си песни. В пиене и танци празненството продължи до зори.

 

 

На следващата сутрин, когато Роузи се събуди, видя Асторе да оседлава конете.

— Ще яздиш ли с мен? — попита я той.

Пътуваха цял ден, докато Асторе намери това, което търсеше — Вила Грация.

— Тук беше тайният рай на чичо ми. На това място прекарах като дете най-щастливите си мигове.

Той отиде в градината зад къщата, а Роузи го последва. Накрая стигнаха до маслиновото дърво, което беше посадил като момче. Сега то беше високо, а стеблото му доста дебело. Той хвана едно младо клонче, извади нож от джоба си и го отряза.

— Ще го присадим в нашата градина. Когато имаме дете, то също ще има щастливи спомени.

 

 

Година по-късно Асторе и Роузи отпразнуваха раждането на сина си Реймонд Зено. Когато дойде време за кръщенето, поканиха семейството на Асторе в църквата „Свети Себастиан“.

След като отец Дел Векио завърши церемонията, Валериус като най-възрастен от децата на Априле вдигна чаша с вино и произнесе тост:

— Пожелавам ви много щастие и радост. Нека синът ви да бъде страстен като сицилианец и романтичен като американец.

Маркантонио вдигна чашата си и добави:

— А ако някога пожелае да участва в телевизионен сериал, знаете на кого да се обадите.

Сега, когато банките на Априле бяха толкова печеливши, Маркантонио беше вложил 20 милиона долара за собствена телевизионна компания. Двамата с Валериус работеха върху сценарий, основаващ се на данните от досието на баща им във ФБР. Николе намираше идеята за ужасна, но всички бяха единодушни, че на Дона би му харесало да се спечелят много пари от драматизацията на легендата за престъпленията му.

— Недоказани престъпления — не се примиряваше Николе.

Асторе пък се запита защо още ги занимаваше това. Старата мафия беше мъртва. Великият Дон беше постигнал целта си и се беше влял незабелязано в обществото като повечето от най-опитните престъпници. Малцината, които не последваха примера им, бяха второкласни измамници и жалки негодяи. Защо човек да се занимава с рекет, след като беше много по-лесно да краде милиони, като си основе своя компания и продава акции на хората?

Маркантонио се обърна към него:

— Хей, Асторе, мислиш ли, че можеш да бъдеш нашият специален консултант за филма? Искаме да бъде колкото може по-автентичен.

— Дадено — отвърна с усмивка Асторе. — Ще кажа на агента си да се свърже с вас.

 

 

Същата нощ в леглото Роузи попита Асторе:

— Мислиш ли, че някога ще поискаш да се върнеш?

— Къде? В Ню Йорк? В Америка?

— Знаеш къде — каза малко плахо Роузи. — Към стария си начин на живот.

— Мястото ми е тук с теб — отвърна Асторе.

— Съгласна съм — каза Роузи — Ами детето? Не трябва ли то да има възможността да получи всичко, което може да му предложи Америка?

Асторе си представи как малкият Реймонде тича из хълмовете, яде маслини направо от каците, слуша разкази за великите сицилиански главатари и за някогашната Сицилия. Той щеше да му разкаже за тях. Но въпреки това знаеше, че тези митове няма да са достатъчни.

Един ден синът му щеше да отиде в Америка — земя на отмъщението, състраданието и безкрайните възможности.

Бележки

[1] Централната банка на САЩ. — Б.пр.

[2] Ястие, гарнирано с тестени топчета. — Б.пр.

Край
Читателите на „Омерта“ са прочели и: