Марио Пузо
Омерта (14)

Глава V

След като даде поръчката си на келнера, Николе се вгледа внимателно в Мариано Рубио. Днес тя трябваше да предаде две важни съобщения и искаше да свърши тази работа както трябва.

Рубио беше избрал едно луксозно френско бистро, където келнерите непрекъснато сновяха насам-натам, а на масите имаше високи бели солници във формата на вятърни мелници и продълговати сламени кошници, пълни с хрупкав френски хляб. Рубио не харесваше тукашната кухня, но управителят му беше познат и го настани на хубава маса в един спокоен ъгъл. Често водеше тук жените си.

— Тази вечер си по-мълчалива от обикновено — забеляза Рубио, пресегна се през масата и я хвана за ръката.

Николе усети как през тялото й премина тръпка. Съзнаваше, че го ненавижда за властта, която имаше над нея, и отдръпна ръката си.

— Добре ли си? — попита той.

— Имах труден ден — отвърна Николе.

— Аха — въздъхна Рубио. — Това е цената, която плащаш за работата си при онези змии. — Той се отнасяше с пренебрежение към адвокатската кантора на Николе. — Защо не ги зарежеш? — попита той и се усмихна. — Защо не ми позволиш аз да се грижа за теб?

Николе се запита колко ли други жени са били подлъгани и изоставили кариерата си заради него. Той беше почти на петдесет години, но тялото му беше стройно и подвижно като на Асторе.

— Не ме изкушавай — каза закачливо тя.

Това изненада Рубио, който знаеше, че Николе се е посветила на кариерата си. Но точно на това се беше надявал.

— Нека аз да се грижа за теб — повтори той. — Освен това вече не останаха корпорации, които да не си осъдила.

Един келнер отвори изстудена бутилка бяло вино, предложи на Рубио да помирише тапата и наля малко в елегантна кристална чаша. Рубио отпи една глътка и кимна. След това отново съсредоточи вниманието си върху Николе.

— Бих напуснала веднага, но имам няколко безплатни дела, които трябва да довърша — каза му тя. Отпи от виното и добави: — Напоследък си мисля много дали да не се заловя с банково дело.

Рубио леко присви очи.

— Е, имаш късмет, защото семейството ти има банки.

— Да — съгласи се Николе, — но за съжаление баща ми не вярваше, че жените стават за такава работа. Затова трябваше да чакам и да гледам как откаченият ми братовчед съсипва всичко. — Тя го погледна и добави: — Между другото Асторе смята, че ти искаш да го ликвидираш.

Рубио леко се усмихна:

— Така ли? И как бих могъл да го постигна?

— О, не знам — каза тя с досада. — Не забравяй, че той си изкарва хляба от продажба на макарони. В главата му има повече брашно, отколкото мозък. Смята, че ти искаш да използваш банките за пране на пари и за какво ли не още. Дори искаше да ме убеди, че ти си се опитал да ме отвлечеш. — Николе знаеше, че тук трябва много да внимава. — Но аз не мога да го повярвам. Мисля, че Асторе стои зад всичко, което се случва напоследък. Той знае, че аз и братята ми искаме да имаме контрола върху банките, и затова се опитва да ни уплаши. Обаче на нас ни омръзна да го слушаме.

Рубио се вглеждаше внимателно в лицето на Николе. Гордееше се със способността си да отсява истината от измислицата. През годините на дипломатическата си кариера бяха го лъгали едни от най-уважаваните държавници в света. Сега се вгледа втренчено в очите на Николе и реши, че тя му казва самата истина.

— И точно колко ви омръзна? — попита той.

— На всички вече ни писна — отговори Николе.

Появиха се няколко келнери, които дълго се суетяха около масата, докато сервираха главното ястие. Когато най-сетне се оттеглиха, Николе се наведе към Рубио и прошепна:

— През повечето време братовчед ми Асторе работи до късно в склада си.

— Какво намекваш? — попита Рубио.

Николе вдигна ножа си и започна да реже месото в чинията. Беше патица, полята с портокалов сос.

— За нищо не намеквам — каза тя. — Но си мисля докъде ли ще стигне притежателят на контролния пакет от акциите на една международна банка, след като прекарва всичкото си време в склад за макарони. Ако аз управлявах банките, щях да бъда там непрекъснато и щях да се грижа партньорите ми да получат по-добри печалби за инвестициите си. — Казвайки това, Николе опита от патицата. После се усмихна на Рубио: — Превъзходна е.

Освен другите си качества Жоржет Килке беше много организирана жена. Всеки вторник следобед отделяше по два часа от времето си в националния щаб на организацията Кампания срещу смъртното наказание, където отговаряше на телефонните обаждания, разглеждаше молби от адвокати на затворници, осъдени на смърт. Така че Николе знаеше точно къде да предаде второто си важно послание за този ден.

Когато Жоржет видя Николе да влиза в офиса, лицето й се оживи. Стана и прегърна приятелката си.

— Слава Богу! — възкликна тя. — Днешният ден е ужасен. Радвам се, че дойде. Нуждая се от морална подкрепа.

— Не знам дали ще ти бъда от полза — каза Николе. — Има една неприятна работа, която искам да обсъдя с теб.

През годините, в които бяха работили заедно, Николе никога не беше споделяла нещо лично с Жоржет, въпреки че професионалните им отношения бяха много сърдечни. Жоржет никога не говореше за работата на мъжа си пред други хора. А Николе не виждаше смисъл да разказва за любовниците си на омъжени жени, които винаги бяха готови да ти дадат съвет как да заведеш някой мъж до олтара. На нея такова нещо изобщо не й трябваше. Предпочиташе да разговаря за здравия секс, но забелязваше, че повечето омъжени жени се чувстват неловко. Може би не искат да слушат за това, което им липсва, казваше си тя.

Жоржет попита Николе дали иска да говорят насаме и когато тя кимна, отидоха в една малка стаичка надолу по коридора.

— С никого не съм обсъждала това — започна Николе, — но ти сигурно знаеш, че баща ми беше Реймонде Априле, известен също като Дон Априле. Чувала ли си за него?

Жоржет се изправи и каза:

— Мисля, че не трябва да водим този разговор…

Николе я прекъсна:

— Моля те, седни! Трябва да ме изслушаш.

Жоржет се чувстваше неловко, но се съгласи. Истината беше, че отдавна се интересуваше от семейството на Николе, но не можеше да засегне тази тема. Както повечето други хора, Жоржет приемаше доброволната и безплатна работа на Николе като опит за изкупване на бащините й грехове. Кой знае колко страшно е било детството й, когато е расла под крилото на престъпници. И колко зле се е чувствала! Жоржет си помисли за собствената си дъщеря, която никак не се чувстваше удобно да я виждат на обществено място в компанията на някой от родителите си. Запита се как ли се е чувствала Николе в онези години.

Николе знаеше, че Жоржет по никакъв начин нямаше да издаде нещо, свързано с мъжа й, но беше наясно също така, че беше състрадателна и открита жена. Тя беше човек, който отделя от свободното си време, за да защитава осъдени убийци. Николе я изгледа продължително и каза:

— Баща ми беше убит от хора, които са тясно свързани със съпруга ти. С братята ми имаме доказателства, че мъжът ти е взимал подкупи от тези хора.

В първия момент това подейства на Жоржет Килке като шок, а след това тя я погледна с недоверие, но не каза нищо. Това обаче беше само секунди, преди да я обхване първият пристъп на гняв.

— Как се осмеляваш? — прошепна тя и изгледа Николе право в очите. — Съпругът ми по-скоро би умрял, отколкото да наруши закона.

Николе се изненада от силната й реакция. Сега виждаше, че Жоржет напълно вярва на мъжа си. Тя продължи:

— Съпругът ти не е човекът, за когото се представя. Знам как се чувстваш. Съвсем наскоро прочетох досието на баща ми във ФБР. И колкото и да го обичам, сега знам, че той е криел много неща от мен. По същия начин и Курт пази тайните си от теб.

След това Николе разказа на Жоржет за милионите долари, които Портела беше внесъл в банковата сметка на Килке, и за това, че Портела се занимава с контрабанда на наркотици, отвличания и убийства на хора. Обясни й, че той би могъл да го върши само с мълчаливото съгласие на съпруга й.

— Не очаквам да ми повярваш — каза Николе. — Само се надявам, че ще попиташ съпруга си дали ти говоря истината. Ако той е такъв, за какъвто го мислиш, няма да те излъже.

Жоржет не показа външно колко объркана се чувства.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото съпругът ти иска да си отмъщава на семейството ми. Той ще позволи на хората, с които се е свързал, да убият братовчед ми Асторе и да вземат под свой контрол банките на нашето семейство. Това ще се случи утре вечер в склада за макарони на братовчед ми.

При споменаването на думата макарони Жоржет се засмя и каза:

— Не ти вярвам. — След това се изправи и се накани да тръгва. — Съжалявам, Николе, знам, че ще се натъжиш, но няма какво да си кажем повече.

Същата нощ в луксозната спалня на ранчото, в което бяха преместили семейството му, Килке се изправи пред кошмара си. Току-що бяха свършили вечерята със съпругата му, седяха на масата един срещу друг и четяха. Изведнъж Жоржет отмести настрана кръстословицата, която решаваше, обърна се към него и каза:

— Трябва да поговоря с теб за Николе Априле.

През всичките години, прекарани заедно, Жоржет никога не беше искала да разговаря със съпруга си за работата му. Не искаше да се чувства отговорна за това, че ще трябва да пази федерални тайни. Знаеше, че то е част от живота на Килке, за която той не желаеше да говори. Понякога, когато нощем лежеше в леглото, се питаше как ли върши работата си, каква тактика прилага, за да получи информация, какъв натиск оказва върху заподозрените. Но тя винаги си го представяше като безупречен федерален агент в идеално изгладения си костюм с копието от Конституцията, което винаги стоеше в задния му джоб. Тъй като беше достатъчно умна, дълбоко в себе си смяташе, че просто си фантазира. Съпругът й беше решителен човек. Беше способен да отиде твърде далеч, за да победи враговете си. Но това беше една реалност, с която тя никога не искаше да се запознае.

Килке четеше криминален роман, третия от поредица за сериен убиец, който беше накарал сина си да стане свещеник. Когато Жоржет му зададе въпроса, той веднага затвори книгата.

— Слушам те — каза Килке.

— Днес Николе ми каза някои неща за теб и за разследването, което водиш. Знам, че не обичаш да говорим за работата ти, но тя отправи някои много тежки обвинения.

Килке почувства как го обзема сляп гняв. Първо убиха кучетата му. След това разрушиха дома му, а сега се опитват да омърсят най-чистото нещо в живота му. Все пак успя да се успокои и поиска с възможно най-спокоен тон Жоржет да му каже какво точно се беше случило. Тя му разказа за целия си разговор с Николе дума по дума, като внимателно наблюдаваше изражението на мъжа си. Лицето му не показа никаква изненада или гняв.

Когато свърши, Килке й каза:

— Благодаря ти, скъпа. Сигурен съм, че ти е било трудно да ми го кажеш, и съжалявам, че се е наложило да го сториш. — После стана и се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита Жоржет.

— Имам нужда от малко чист въздух — отвърна Килке. — Трябва да помисля.

— Курт, скъпи? — каза Жоржет с въпросителна нотка в гласа. Нужно й беше неговото опровержение.

Килке се беше заклел никога да не лъже жена си. Ако тя настояваше да узнае истината, трябваше да й я каже и да понесе последствията. Надяваше се да го разбере и реши, че е по-добре да се престори, че такива тайни не съществуват.

— Има ли нещо, което трябва да ми кажеш? — попита тя.

Курт Килке поклати глава.

— Не. Бих направил всичко за теб, знаеш го.

— Да — съгласи се Жоржет. — Но трябва да съм уверена. Заради нас и дъщеря ни.

Килке видя, че няма измъкване. Разбра, че ако й каже истината, тя повече никога няма да го погледне. В този момент му се искаше да счупи главата на Асторе Виола. Помисли си какво би могъл да обясни на жена си: приемах подкупите, защото ФБР настояваше? Затваряхме си очите пред по-дребните престъпления, за да съсредоточим вниманието си върху по-големите? Знаеше, че тези отговори ще я разгневят, а той я обичаше и уважаваше прекалено много, за да направи подобно нещо.

Излезе от къщата, без да каже дума. Когато се върна, жена му се престори на заспала. Тогава той взе решение. Идната нощ щеше да се изправи лице в лице с Асторе Виола и да постъпи според своите представи за справедливост.

Аспинела не мразеше всички мъже, но непрекъснато се изненадваше колко много от тях я бяха отблъсвали. Всички те бяха толкова… безполезни.

След като се справи с Хескоф, бе разпитана набързо от двама офицери, отговарящи за сигурността на летището. Те или бяха прекалено тъпи, или просто се страхуваха да оспорят нейната версия за случката. Когато ченгетата откриха стоте хиляди долара, прикрепени със скоч към тялото на Хескоф, за тях мотивът му стана очевиден. Решиха, че е редно да получат компенсация за оправянето на предизвиканата от нея бъркотия, преди да пристигне линейката. Дадоха на Аспинела и пачка изцапани с кръв банкноти, които тя прибави към 40-те хиляди долара, получени от Хескоф.

Тя използва парите само за две неща. Заключи в собствената си депозитна кутия всичките, с изключение на три хиляди долара. Каза на майка си, че ако с нея се случи нещо, всичките й пари — над 300000 долара, трябва да бъдат вложени в банка на името на дъщеря й. С останалите три хиляди в джоба взе такси до ъгъла на Пето авеню и 53-та улица. Там влезе в най-луксозния магазин за кожени облекла и се качи с асансьора до частен апартамент на третия етаж.

Една жена с вид на дизайнер и тъмносин костюм на райета взе платената от нея такса и я поведе по коридора. Въведе я в едно помещение, където Аспинела влезе във вана, пълна с ароматни масла, внесени от Китай. Престоя във ваната около двадесет минути, докато слушаше грузински песни и чакаше да влезе Рудолфо — лицензиран терапевт, който лекуваше с масажи и секс.

За двучасов сеанс той получаваше три хиляди долара. Не без гордост се хвалеше пред доволните си клиентки, че хонорарът му за един час е по-висок дори от този на най-известните адвокати. „Разликата, казваше той винаги леко усмихнат с баварския си акцент, е, че те просто ви чукат и нищо повече, докато, когато ви чукам аз, вие сте на седмото небе.“

Аспинела беше чула за Рудолфо по време на едно тайно разследване, което беше извършила в елитни хотели на града. Един прислужник се безпокоеше, че може да бъде призован за свидетел. Като отплата, че не го призова, той разказа на Аспинела за Рудолфо. Първоначално Аспинела мислеше да го арестува, но след като се срещна първия път с него и се подложи на неговите масажи, реши, че ще е още по-голямо престъпление да лиши жените от удоволствието, което им доставяше неговата изключителна дарба.

След няколко минути той почука на вратата и попита:

— Мога ли да вляза.

— Тъкмо на това разчитам — отговори Аспинела.

Влезе и я погледна.

— Страхотна превръзка — възхити се Рудолфо.

При първия сеанс Аспинела се изненада, когато той влезе съвсем гол в стаята, но й беше казал: „Защо да се обличам, след като ще трябва да се събличам?“ Имаше изключителна фигура. Беше висок и мускулест. На десния му бицепс имаше татуиран тигър, а гръдният му кош бе леко обрасъл с меки като коприна руси косми. Аспинела много ги харесваше. Те отличаваха Рудолфо от моделите в списанията, които бяха оскубани, избръснати и намазани с какви ли не мазила, така че човек не можеше да разбере дали гледа мъжки или женски тела.

— Как се чувствате? — попита той.

— Не е нужно да знаеш — отвърна Аспинела. — Важното е да си наясно, че се нуждая от малко сексуална терапия.

Рудолфо започна от гърба й. Разтриваше издълбоко плътта й, докато всички възли се отпуснаха. След това започна нежно да масажира врата й, преди да я обърне по гръб и да започне масажа на гърдите и корема й. Докато ръката му стигна между краката й, Аспинела вече дишаше тежко и бе изпуснала соковете си.

— Защо другите мъже не могат да ми правят така? — въздъхна Аспинела, изпаднала в екстаз.

Рудолфо вече се канеше да пристъпи към върховия момент на сеанса — масажът с език. Правеше го с голяма вещина и желание. Но въпросът, който беше чувал много пъти, го впечатли. Винаги го изумяваше. Струваше му се, че градът е пълен със сексуално незадоволени жени.

— За мен е загадка защо другите мъже не могат да го правят. Вие какво мислите?

Аспинела не искаше сексуалният й унес да прекъсва, но си даде сметка, че Рудолфо се нуждае от малко креватни приказки преди големия финал.

— Мъжете са слаби — каза тя. — Ние вземаме всички важни решения: кога да се омъжим, кога да имаме деца. Ние ги командваме и ги държим отговорни за нещата, които вършат.

Рудолфо любезно се усмихна.

— Но какво общо има това със секса?

На Аспинела й се искаше той да си продължи работата.

— Не знам — каза тя. — Това е просто теория.

Рудолфо продължи масажа — бавно, ритмично, неотстъпно. Никога не се изморяваше. Всеки път, когато докарваше Аспинела до оргазъм, тя си представяше ужасната болка, която следващата нощ имаше намерение да причини на Асторе Виола и неговата шайка.

Фирмата „Макарони-Виола“ се помещаваше в грамаден тухлен склад в източния край на Манхатън. Вътре работеха над сто души, които разтоварваха огромните чували с италиански макарони върху конвейер, откъдето те веднага се сортираха и опаковаха. Преди година, заинтригуван от една статия в списание, Асторе прочете как могат да се правят подобрения в малкия бизнес. Нае консултант директно от Харвардския бизнес институт да направи някои препоръки за промени. Младият човек го посъветва да увеличи двойно цените, да смени името на фирмата с „Домашната пица на чичо Вито“ и да уволни половината от персонала, който може да бъде заменен с временни работници на половин надница. След тези препоръки Асторе изгони консултанта.

Кабинетът му беше на първия етаж и имаше размерите на футболно игрище. От двете му страни бяха наредени машини, които блестяха с неръждаемата си стомана. В задната част на склада имаше рампа за товарене и разтоварване. На входовете, както и в склада, бяха монтирани видеокамери, от които той можеше да следи кой влиза и кой излиза и да наблюдава производството от кабинета си. Обикновено складът се затваряше в шест часа вечерта, но тази нощ Асторе задържа петима от най-опитните си служители заедно с Алдо Монца. Той чакаше.

Предишната вечер, когато запозна Николе с плана си в апартамента й, тя решително не го одобри.

— Първо на първо, от това няма нищо да излезе — каза тя, клатейки енергично глава. — И, второ, не искам да ставам съучастничка в убийство.

— Те убиха твоята телохранителка и се опитаха да те отвлекат — каза тихо Асторе. — Всички сме в опасност, ако не предприемем някакви действия.

Николе се замисли за Хелене, както и за многократните спорове, които беше имала с баща си. Той сигурно би си отмъстил. Щеше да й каже, че трябва да го направи заради паметта на приятелката си, и щеше да й напомни, че се налага и че е разумно да вземе предпазни мерки за защита на семейството.

— Защо да не се обърнем към властите? — попита тя.

Отговорът на Асторе беше кратък:

— Твърде късно е.

Сега той стоеше в офиса си като жива стръв. Благодарение на Грациела узна, че Портела и Тулипа са в града за съвещание на Синдиката. Не можеше да бъде сигурен, че това, което Николе беше разказала на Рубио, ще ги принуди да го посетят, но се надяваше, че ще направят последен опит да го убедят да продаде банките, преди да прибегнат до насилствени действия. Даваше си сметка, че ще проверят дали е въоръжен. Затова нямаше оръжие, освен една тънка кама, която беше скрил в специален джоб, пришит към ръкава на ризата му. Внимателно наблюдаваше екрана, когато видя половин дузина мъже да влизат в сградата откъм рампата. Беше инструктирал хората си да се скрият и да не нападат, докато не им даде сигнал.

Вгледа се в екрана и разпозна Портела и Тулипа заедно с още четирима души. След като те изчезнаха от монитора, чу стъпки, които се приближаваха към кабинета му. Ако вече бяха решили да го убият, Алдо и хората му бяха в пълна готовност и щяха да му се притекат на помощ. В този момент чу да викат името му. Не отговори. Минаха няколко секунди и Портела и Тулипа се спряха пред вратата.

— Влезте — покани ги Асторе и широко се усмихна. Стана от стола и се ръкува с тях. — Каква изненада! В този час почти никога не идват посетители. Мога ли да направя нещо за вас?

— Да — каза с дрезгав глас Портела, — организираме голям банкет и ни се свършиха макароните.

Асторе разпери ръце и каза:

— Моите макарони са и ваши.

— А какво ще кажеш за банките? — попита заплашително Тулипа.

Асторе беше подготвен за такъв въпрос.

— Време е да поговорим сериозно — каза той. — Настъпи часът да правим бизнес. Но първо искам да ви разведа из склада. Много се гордея с него.

Тулипа и Портела се спогледаха в недоумение. Бяха нащрек.

— Добре, но да не се бавим много — съгласи се Тулипа и се запита как такъв палячо беше успял да оцелее толкова дълго.

Асторе ги изведе навън. Наблизо бяха четиримата бодигардове на Портела. Когато ги видя, той ги поздрави сърдечно и се ръкува с всеки поотделно, като им направи комплименти за костюмите.

Собствените му хора внимателно следяха всичко и чакаха заповед, за да нападнат. Алдо Монца беше разположил трима стрелци в мецанина над първия етаж. Другите бяха пръснати от двете страни на склада.

Мина доста време, докато Асторе развеждаше гостите си из помещението. Най-после Портела каза:

— Ясно е, че тази работа ти допада най-много. Защо не ни продадеш банките? Ще ти направим още едно предложение и ще имаш процент от печалбата.

Асторе точно се канеше да даде знак за стрелба на хората си. Но изведнъж чу изстрели от автомат и видя как трима от хората му паднаха през перилата на мецанина върху бетонния под пред краката му. Той огледа склада и видя как Алдо Монца се скри бързо зад една огромна машина за пакетиране. Видя също една чернокожа жена със зелена превръзка на окото, която изскочи пред тях и сграбчи Портела за врата. Сръга го с автомата си в огромния корем, а след това хвърли оръжието на земята и извади револвер.

— О, кей — каза Аспинела. — Всички да хвърлят оръжието! Веднага!

Когато никой не се помръдна, тя не се поколеба. Както държеше Портела за врата, го завъртя към себе си и изстреля два куршума в корема му. Той се преви на две, а тя го удари с револвера по главата и го ритна в зъбите. След това сграбчи Тулипа и каза:

— Ако не правиш каквото ти кажа, ти ще бъдеш следващият. Око за око, зъб за зъб, копелдак такъв!

Портела осъзна, че ако не му се окаже веднага медицинска помощ, му остават само няколко минути живот. Погледът му вече започваше да помътнява. Лежеше проснат на пода, дишаше тежко, а ризата му беше прогизнала от кръв. Едва раздвижи устни:

— Правете каквото ви казва — простена едва чуто той.

Хората му се подчиниха. Беше чувал, че от рана в корема умирането е най-болезнено. Сега знаеше защо. Всеки път, когато поемаше въздух, сякаш нож се забиваше в сърцето му. Изпусна се и урината направи тъмно петно върху новите му сини панталони. Опита се да фокусира погледа си върху стрелеца. Беше мускулеста негърка, която не познаваше.

— Коя си ти? — с мъка промълви той, но не му стигаше въздух.

Последната му мисъл беше странно сантиментална. Запита се кой ли ще каже на брат му Бруно, че е мъртъв.

Асторе бързо схвана какво се беше случило. Никога преди не беше виждал Аспинела, освен на снимки във вестниците и в новините по телевизията. Обаче му стана ясно, че след като го беше открила, преди това се беше добрала до Хескоф. Той сигурно беше мъртъв. Не му беше мъчно за лукавия негодник. Неговият голям недостатък беше, че е готов да каже и да направи всичко, само за да оцелее. Добре беше, че вече не е между живите.

Тулипа нямаше никаква представа коя е тази бясна кучка, опряла пистолет във врата му. Беше оставил на Портела грижата за тяхната сигурност и беше дал почивка за през нощта на верните си бодигардове. Глупава грешка. Америка е такава странна страна, помисли си той, никога не знаеш от кого да се пазиш.

Докато Аспинела забиваше все по-дълбоко дулото на револвера в плътта му, Тулипа си даде дума, че ако успее да се измъкне, ще се върне в Южна Америка и ще ускори работата по производството на собствен ядрен арсенал. Лично щеше да направи всичко, което беше по силите му, за да унищожи колкото е възможно повече американци, особено във Вашингтон — арогантната столица на мързеливи негодяи, които обичат да се излежават с вдигнати крака в креслата, а също и в Ню Йорк, където се раждаха такива откачалки като тази едноока курва.

— И така — обърна се към него Аспинела, — ти ми предложи половин милион долара, за да се погрижа за онзи човек. — Тя посочи към Асторе. — С удоволствие щях да свърша тази работа, но след инцидента, който стана с мен, ще удвоя хонорара си. С едно око трябва да се концентрирам двойно повече.

Курт Килке беше наблюдавал склада през целия ден. Седнал в синия си шевролет само с пакетче дъвки и един брой на списание „Нюзуик“, той чакаше Асторе да се появи.

Беше сам, защото не искаше да намесва други федерални агенти в нещо, което според него щеше да сложи край на кариерата му. Когато видя Портела и Тулипа да влизат в сградата, усети в стомаха му да се надигат киселини. Даде си сметка колко умен противник е Асторе. Ако, както подозираше, Портела и Тулипа го нападнат, служебният дълг на Килке изискваше да го защити. Асторе щеше да бъде свободен и щеше да излезе чист от цялата работа, без да наруши мълчанието си, а годините, през които Килке беше положил толкова труд, щяха да бъдат пропилени.

Той провери колко патрона има в пълнителя на револвера си със слабата надежда, че може да се наложи да разчита на него. Преди да излезе от колата, реши, че е време да се обади в службата. Позвъни по мобифона на Бокстън.

— Намирам се пред склада на Асторе Виола — уведоми го той. В този миг от сградата се разнесе бърза стрелба. — Тръгвам — каза Килке. — Ако нещата се развият зле, искам да кажеш на директора, че съм действал по своя инициатива. Записваш ли разговора?

Бокстън не отговори веднага, защото не беше сигурен дали това ще се хареса на Килке. Обаче откакто шефът му беше станал обект на нападение, всички негови разговори се записваха.

— Да — каза накрая той.

— Добре — отвърна Килке. — Нека се знае, че нито ти, нито който и да било друг от ФБР сте отговорни за това, което сега ще направя. Ще се изправя пред опасна ситуация, в която има трима известни представители на организираната престъпност и една тежковъоръжена, корумпирана нюйоркска полицайка.

Когато чу това, Бокстън го прекъсна и каза:

— Килке, изчакай подкреплението!

— Няма време — отвърна шефът му. — Освен това аз сам забърках тази каша. Сега трябва да я оправя. — Помисли да остави съобщение за Жоржет, но реши, че може да прозвучи сантиментално и като самоизтъкване. По-добре беше да остави действията му да говорят сами за себе си. Затвори телефона, без да каже нищо повече. Когато излезе от колата, видя, че е паркирал неправилно.

Първото нещо, което Килке видя, когато влезе в склада, беше пистолетът, който Аспинела беше опряла във врата на Тулипа. Всички наоколо стояха безмълвни и неподвижни.

— Аз съм федерален офицер — провикна се той и вдигна нагоре револвера си. — Всички да хвърлят оръжието.

Аспинела се обърна ядосана към него и каза:

— Знам кой си, по дяволите. Това е мой случай. Върви да ловиш счетоводители и дилъри от борсата или да убиваш времето си, с каквото намериш за добре. Този случай е на нюйоркската полиция.

— Инспектор — обърна се спокойно към нея Килке, — веднага хвърли оръжието или ще бъда принуден да използвам сила! Имам основания да смятам, че се занимаваш с рекет.

Съдейки по погледа и спокойния глас на Килке, Аспинела не се надяваше, че той ще отстъпи. Но тя също нямаше намерение да се откаже, още повече, след като държеше в ръката си револвер. Помисли си, че Килке вероятно не беше стрелял срещу никого от години.

— Значи според теб аз се занимавам с рекет, така ли? — изкрещя тя. — Мисля, че това е твой специалитет. Убедена съм, че от години получаваш подкупи от този лайнар. — Тя отново сръга Тулипа с револвера си. — Не е ли така, сеньор?

Отначало Тулипа не каза нищо, но когато Аспинела го удари с коляно в слабините, той се прегъна на две и кимна утвърдително.

— Колко? — попита го Аспинела.

— Над милион долара — отвърна Тулипа, като едва си поемаше дъх.

Килке овладя гнева си и каза:

— Всеки долар, който са внасяли на сметката ми, е отчетен във ФБР. Това е федерално разследване, инспектор Аспинела. — Пое дълбоко въздух и преброи до три, преди да продължи: — За последен път те предупреждавам. Хвърли оръжието или ще стрелям.

Асторе хладнокръвно ги наблюдаваше. Алдо Монца стоеше скрит зад машините. В този момент Асторе забеляза как едно мускулче на лицето на Аспинела трепна. После като на забавена филмова лента видя как тя се скри зад тялото на Тулипа и стреля. Той обаче се отскубна и се хвърли по очи на земята, а Аспинела загуби равновесие.

Куршумът й попадна в гърдите на Килке, но той успя да стреля веднъж срещу нея и тя политна назад. От дясното й рамо бликна кръв. До последния момент те действаха, както ги бяха обучили. Целеха се в най-широката част на тялото. Но Аспинела усети раздиращата болка от куршума, видя раната и разбра, че е време да забрави за правилата. Прицели се между двете очи на Килке. Стреля четири пъти. Всеки куршум попадаше в целта, докато носът му стана на каша, а частици от мозъка опръскаха това, което беше останало от челото му.

Тулипа видя, че Аспинела е ранена и се превива. Удари я с лакът в лицето и тя изпадна в безсъзнание. Но преди да успее да грабне револвера й, Асторе изскочи иззад машината и изрита оръжието надалеч. След това застана над Тулипа и галантно му подаде ръка.

Тулипа я пое и Асторе му помогна да се изправи. В това време Алдо Монца и оцелелите от групата му заобиколиха хората на Портела и ги завързаха за железните перила на склада. Никой не се докосна до Килке и Портела.

— Така — каза Асторе, — мисля, че трябва да си довършим работата.

Тулипа го погледна озадачен. Асторе беше смесица от противоречия — приятелски настроен противник, певец, който извършва убийства. Можеше ли да има доверие на такъв непредвидим човек?

Асторе се запъти към центъра на склада и даде знак на Тулипа да го последва. Когато стигна до едно широко пространство, той спря и се обърна към южноамериканеца:

— Ти уби чичо ми и се опита да откраднеш банките ни. Не си струва дори да хабя дъха си за теб. — В този миг Асторе извади камата и острието й блесна. Показа я на Тулипа. — Трябва да ти прережа гърлото и да приключа с теб. Но ти си слаб човек и ще бъде недостойно от моя страна да заколя беззащитен дъртак. Затова ще ти дам възможност да се отбраняваш.

При тези думи той даде незабелязано знак на Алдо Монца, вдигна нагоре ръце, сякаш се предаваше, пусна камата на земята и отстъпи няколко крачки назад. Тулипа беше по-възрастен и по-едър от Асторе, но през живота си беше пролял реки от кръв. Умееше изключително добре да си служи с ножа. Въпреки това не можеше да се мери с Асторе.

Южноамериканецът взе камата и започна да се приближава към Асторе.

— Ти си тъп и безразсъден — каза му той. — Бях готов да те взема за партньор. — Посегна няколко пъти с ножа към Асторе, но той беше по-бърз и избягваше ударите.

Когато Тулипа спря за момент да си поеме дъх, Асторе повдигна златния медальон и разкри червената дупка в гърлото си:

— Искам това да бъде последното нещо, което ще видиш, преди да умреш — каза той.

Тулипа беше като втрещен при вида на червената рана. Преди да се усети, Асторе изби с крак камата от ръката му и с точно движение му нанесе удар в гърба, хвана го като с клещи за главата и с рязко движение му счупи врата. Всички чуха как костта изпращя.

Без да погледне повече Тулипа, той сложи медальона на мястото му и излезе от сградата.

Пет минути по-късно пред склада на фирмата „Макарони-Виола“ спряха няколко коли на ФБР. Аспинела, която беше още жива, беше откарана с линейка в болницата.

Когато федералните агенти изгледаха мълчаливо видеозаписа, направен от камерите на Алдо Монца, стигнаха до заключението, че Асторе, който беше вдигнал ръце и беше пуснал ножа, е действал в самоотбрана.