Марио Пузо
Омерта (12)

Глава III

Когато Асторе получи кодираното съобщение, че Хескоф иска спешно да се срещнат, взе предпазни мерки. Винаги съществуваше опасност той да се обърне срещу него. Затова вместо да отговори на съобщението, внезапно се появи посред нощ в къщата на Хескоф в Брайтуотърс. Взе със себе си Алдо Монца и още една кола с четирима души. Сложи си и бронираната жилетка. Едва когато беше вече пред къщата, се обади на Хескоф по телефона да отвори вратата. Той обаче изобщо не изглеждаше изненадан. Свари кафе за Асторе и за себе си, после се усмихна и каза:

— Имам и добри, и лоши новини. Коя да е първата?

— Просто разказвай — подкани го Асторе.

— Лошата е, че трябва завинаги да напусна страната, а това се налага от добрата новина. Освен това искам да си спазиш обещанието, че на момчето ми няма да се случи нищо, дори ако не мога да работя повече за теб.

— Обещавам ти — увери го Асторе. — А сега кажи защо трябва да напуснеш страната?

Хескоф се престори на натъжен и каза:

— Защото този тъпак Портела е превъртял съвсем. Иска да види сметката на онова приятелче Килке от ФБР. На всичко отгоре настоява аз да командвам ударната група.

— Ами просто откажи — посъветва го Асторе.

— Не мога — оплака се Хескоф. — Нападението е по нареждане на целия Синдикат и ако откажа, ще ме ликвидират, а заедно с мен може би и сина ми. Така че аз ще организирам всичко, но няма да участвам в самото убийство. Вече ще съм заминал, а когато Килке бъде убит, ФБР ще хвърли най-малко сто души в града за разследването. Казах им го, но тях изобщо не ги е грижа. Говори се, че Килке играл с тях двойна игра. Мислят, че ще могат достатъчно да го очернят и на убийството му няма да бъде отдадено особено голямо значение.

Асторе се постара да не показва колко е доволен. Номерът му очевидно щеше да мине. Килке ще бъде убит, без самият той да се излага на опасност, а с малко късмет ФБР можеше да се отърве от Портела.

— Ще ми оставиш ли някакъв адрес? — попита той.

На лицето на Хескоф се изписа презрителна усмивка.

— Не мисля — каза той. — Не че ти нямам доверие, но винаги мога да се свържа с теб.

— Е, добре. Благодаря ти, че ми каза. Кой всъщност взе това решение? — попита Асторе.

— Тимона Портела — отвърна Хескоф. — Но Инцио Тулипа и генералният консул го подкрепиха. Онзи приятел от клана Корлеонизи, Грациела, си изми ръцете, дистанцира се от операцията. Мисля, че заминава за Сицилия. А това е глупаво, защото там не е оставил почти никого за убиване. Те не могат да разберат как работят в САЩ, а и Портела си е просто тъп. Той си мисли, че Килке му е бил приятел.

— А ти си се съгласил да оглавиш ударната група — отбеляза Асторе. — И това не ми се вижда много умно.

— Не, нали ти казах, че когато нападнат къщата, аз ще съм заминал.

— Къщата? — попита Асторе и усети страх от това, което му предстои да чуе.

— Да — отвърна Хескоф, — ударната група, която ще бъде многобройна, след нападението ще замине със самолет за Южна Америка и ще изчезне.

— Много професионално! — възкликна Асторе. — И кога ще стане това?

— Вдругиден вечерта — каза Хескоф. — От теб се иска да стоиш настрана и те ще разрешат всичките ти проблеми. Това е добрата новина.

— Така е — съгласи се Асторе. Лицето му остана безизразно, но в мислите му изникна образът на Жоржет Килке с нейната красота и доброта.

— Помислих си, че би трябвало да знаеш всичко това, за да си подготвиш добро алиби — продължи Хескоф. — Така че си ми задължен. Затова ще те помоля да се погрижиш за сина ми.

— Абсолютно си прав — съгласи се Асторе. — Не се безпокой за него! — Стиснаха си ръцете, преди да си тръгне.

— Мисля, че е много разумно от твоя страна да напуснеш страната. Тук ще стане истински ад.

— Така е — съгласи се Хескоф.

За момент Асторе се запита как би трябвало да постъпи с Хескоф. В края на краищата той беше шофьорът на колата при убийството на Дона. Трябваше да плати за това въпреки цялото съдействие, което оказа. Но Асторе вече не беше толкова ентусиазиран, когато научи, че жената на Килке и детето му ще бъдат убити заедно с него. Пусни го да си върви, каза си той. По-късно може пак да потрябва. Тогава ще се разправя с него. Той погледна усмихнатото лице на Хескоф и също се усмихна.

— Ти си много голям хитрец — каза му Асторе.

Хескоф се изчерви от удоволствие.

— Знам — отвърна той, — затова съм още жив.

В същия ден, когато получи информацията от Хескоф, в 11 часа преди обяд Асторе пристигна в офиса на ФБР, придружен от Николе Априле, която беше уредила срещата по телефона.

Асторе прекара дълга нощ, обмисляйки как да действа. Целият план да бъде накаран Портела да убие Килке беше негов. Но убийството на семейството не влизаше в сметката. Знаеше, че не би могъл да позволи Жоржет и дъщеря й да бъдат убити. Знаеше също, че Дон Априле не би предизвиквал съдбата по такъв повод. Но тогава си спомни една история за Дона, която го накара да се замисли.

Когато Асторе беше на дванайсет години и придружаваше Дона при редовното му посещение в Сицилия, една нощ Катерина им сервира вечеря в градинската беседка. Асторе с детската си невинност ги попита направо:

— Вие как се запознахте? Заедно ли сте израснали?

Донът и Катерина се спогледаха, а след това се развеселиха от сериозното му изражение. Дон Априле сложи пръст на устните си и прошепна заговорнически:

— Омерта. Това е тайна.

Катерина чукна ръката на Асторе с една дървена лъжица.

— Не е твоя работа, дяволче такова — скара му се тя. — А и няма защо да се гордея с това.

Дон Априле погледна Асторе с обич.

— Защо пък да не знае? Той е сицилианец до мозъка на костите. Кажи му!

— Не — отказа Катерина. — Ако искаш, ти му кажи.

След вечеря Донът запали пура, наля си чаша мастика и разказа историята на Асторе.

— Преди десет години най-влиятелният човек в града беше отец Сигизмундо. Беше много опасен, но с добро чувство за хумор. Когато пристигах в Сицилия, често ми идваше на гости и играехме на карти с приятелите. По онова време имах друга икономка — започна Донът. — Отец Сигизмундо беше много предан на Бога и трудолюбив свещеник. Караше се на хората, когато не ходят на черква, дори веднъж се сби с един досаден атеист. Но отецът беше най-известен с това, че даваше последно причастие на жертви на мафията. Той пречистваше душите им за последния им път към небето. Затова беше и уважаван, но започна да го прави твърде често. Някои хора пуснаха слуха, че е винаги на разположение, защото самият той е един от екзекуторите, както и че издава тайни от изповедалнята за свои интереси. По онова време съпругът на Катерина беше полицай, ревностен противник на мафията. Той дори беше продължил разследването на убийство, след като беше предупреден от местния мафиотски главатар — нечувано предизвикателство за онова време. Седмица след предупреждението мъжът на Катерина беше нападнат от засада и издъхваше на една уличка в Палермо. Пак се случи така, че отнякъде се появи отец Сигизмундо, за да му даде последно причастие. Престъплението никога не беше разкрито. Сломената от скръб вдовица Катерина в продължение на една година беше в траур, изцяло отдадена на църквата.

Една събота тя отишла да се изповяда при отец Сигизмундо. Когато той излязъл от изповедалнята, тя го пробола с камата на съпруга си пред очите на всички. Полицията я хвърли в затвора, но това беше най-малкото. Босът на мафията я осъди на смърт.

Асторе погледна Катерина с широко отворени очи.

— Наистина ли го направи, лельо Катерина?

Тя го погледна развеселена.

Асторе само изгаряше от любопитство, но изобщо не го беше страх.

— Трябва обаче да разбереш защо го направих. Не заради това, че уби съпруга ми. Тук, в Сицилия, мъжете непрекъснато се избиват помежду си. Направих го, защото отец Сигизмундо всъщност не беше истински свещеник, а прикрит убиец и нямаше законни права да извършва църковни обреди. Това означаваше, че Бог не го и чува. Съпругът ми не само е бил убит, но му е било отказано влизането в рая и са го пратили в ада. Мъжете са си такива. Не знаят докъде да спрат. Има неща, които не трябва да се правят. Затова убих свещеника.

— А как стана, че дойде тук? — попита Асторе.

— Защото Дон Априле прояви интерес към цялата история — отвърна Катерина. — Така че всичко се уреди.

Донът погледна сериозно Асторе и каза:

— В този град аз заемам определено положение и хората ме уважават. Властите бързо забравиха историята, а църквата не искаше да се вдига шум около един корумпиран свещеник. Но местният бос на мафията се оказа не толкова разумен и не пожела да отмени смъртното наказание. Намериха го с прерязано гърло в гробището, където беше погребан мъжът на Катерина. Кланът му беше разбит и загуби влиянието си. Междувременно аз се привързах към Катерина и я направих своя икономка. През последните девет години тези летни месеци в Сицилия са най-хубавите от живота ми.

За Асторе всичко това звучеше като приказка. Той продължи да яде маслини и да плюе костилките. После попита:

— Катерина любовница ли ти е?

— Да — обади се тя. — Вече си дванайсетгодишен и започваш да разбираш. Живея под неговата протекция и изпълнявам всички задължения като негова съпруга.

Асторе за първи път видя Дон Априле леко смутен.

— А защо не се ожените? — попита момчето.

— Никога няма да напусна Сицилия. Тук живея като царица и чичо ти е много щедър. Тук имам приятели, семейство, братя, сестри, братовчеди. А и чичо ти не би могъл да живее в Сицилия, така че правим каквото можем.

Асторе се обърна към Дон Априле:

— Чичо, можеш да се ожениш за Катерина и да живеете тук. Аз също ще живея с вас. Не искам да напускам Сицилия.

И двамата се засмяха.

— Слушай сега — каза Донът. — Много усилия ми костваше да спра вендетата срещу нея. Ако се оженим, заговорите и неприятностите ще започнат отново. Те могат да приемат факта, че ми е любовница, но не и моя жена. Това положение устройва и двама ни, чувстваме се свободни. Освен това не искам съпруга, която отказва да приеме решенията ми. Щом като не иска да напусне Сицилия, значи аз не съм неин съпруг.

— А и ще се опозоря — каза Катерина. Вдигна очи към черното сицилианско небе и заплака.

Асторе се почувства объркан. За детския му разум това нямаше смисъл.

— Но защо? Защо? — продължаваше да пита той.

Донът въздъхна. Изпусна дим от пурата и отпи глътка мастика.

— Трябва да знаеш, че отец Сигизмундо беше мой брат.

Асторе си спомни, че обясненията им не го бяха убедили. С детската си наивност и упорство той смяташе, че за двама души, които се обичат, не може да има никакви забрани. Едва сега разбираше ужасното решение, пред което са били изправени чичо му и леля му. Ако се беше оженил за Катерина, всички кръвни роднини на Дона щяха да станат негови врагове, макар да им беше известно, че отец Сигизмундо е злодей. Но той беше брат и това опрощаваше всичките му грехове. Човек като Дон Априле не би могъл да се ожени за убийцата на брат си. Катерина също не би могла да иска подобна жертва. Ами ако Катерина си имаше едно наум, че Донът по някакъв начин също е свързан с убийството на мъжа й? Така и двамата биха изневерили на всичко, в което вярват, и биха предизвикали съдбата.

Но тук беше Америка, а не Сицилия. През дългата нощ Асторе взе решение. Сутринта се обади на Николе.

— Ще дойда да те взема за закуска — каза той. — След това двамата ще отидем при Килке във ФБР.

— Сигурно е нещо сериозно? — попита Николе.

— Да — отвърна той. — Ще ти кажа на закуска.

— Имаш ли среща с него?

— Не. Ти ще свършиш тази работа — каза Асторе.

Час по-късно те закусваха в луксозен хотел, в който за по-голяма дискретност масите бяха доста раздалечени една от друга. Това беше любимото място за ранни срещи на известни градски дилъри.

Николе обичаше да закусва добре, за да се зареди с енергия за 12-часовия си работен ден. Асторе се ограничи само с портокалов сок и кафе, които заедно с кошничката кифли му излязоха 20 долара.

— Какви мошеници — възмути се той пред Николе и се усмихна.

Тя нетърпеливо му обясни:

— Плащаш за атмосферата, за вносните покривки и за скъпите прибори. Кажи ми сега какво толкова се е случило?

— Искам да изпълня гражданския си дълг — отвърна Асторе. — Разполагам с информация от сигурен източник, че Курт Килке и семейството му ще бъдат убити утре вечер. Искам да предупредя Килке. Искам да го предупредя и да извлека полза от това. Килке ще настоява да знае източника ми, а аз не мога да му го кажа.

Николе бутна настрана чинията си и се облегна назад.

— И защо постъпваш толкова глупаво? — попита тя. — Господи, надявам се, че не си замесен.

— Защо мислиш така? — попита Асторе.

— Не знам — отвърна Николе. — Просто ми дойде наум. Защо не го предупредиш анонимно?

— Искам да се възползвам от добрите си дела. Имам чувството, че напоследък никой не ме обича. — Той се усмихна на Николе.

— Аз те обичам — каза му тя и се наведе към него. — Е, добре. Виж как ще постъпим. Като сме влизали в хотела, някакъв непознат се е приближил до нас и ти е прошепнал тази информация. Бил е облечен в сив раиран костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Бил е среден на ръст, приличал е на италианец или испанец. Аз ще ти бъда свидетел, а той знае, че с мен не може да се шегува.

Асторе се засмя. Смехът му винаги й действаше обезоръжаващо, защото в него имаше нещо детско.

— Значи той се страхува повече от теб, отколкото от мен?

Николе се усмихна и каза:

— Познавам директора на ФБР. Той е политик. Друг не би могъл и да бъде. Ще се обадя на Килке и ще му кажа да ни чака. — Извади мобифона от чантичката си и набра номера: — Г-н Килке, обажда се Николе Априле. Аз съм с братовчед ми Асторе Виола. Той има важна информация, която иска да ви предаде. — Настъпи пауза, след което тя каза: — Много е късно. Ще дойдем до един час. — Затвори телефона, преди Килке да каже нещо.

Час по-късно Асторе и Николе бяха въведени в кабинета на Килке. Беше обширно ъглово помещение с огромни прозорци с дебели, непробиваеми от куршуми стъкла, през които отвън не можеше да се види нищо.

Килке ги очакваше, седнал зад огромно бюро. Пред него имаше три черни кожени кресла. На стената зад него висеше обикновена училищна черна дъска. В едното кресло седеше заместникът му Бил Бокстън. Килке им го представи. Въпреки че им се усмихна любезно, Бокстън не им подаде ръка.

— Ще записвате ли разговора ни? — попита Николе.

— Разбира се — отвърна Килке.

— Записваме всичко, дори когато си поръчваме кафе и понички — каза Бокстън. — Записваме и всички, които според нас можем да пратим в затвора.

— Вие сте бил много голям шегаджия — отбеляза саркастично Николе. — Не можете да ме пратите в затвора дори в най-щастливия ден от живота си. Търсете някакъв друг подход! Клиентът ми Асторе Виола се среща с вас доброволно, за да ви предаде важна информация. Аз съм тук, за да го защитя от всякакви посегателства, след като той приключи.

Курт Килке не беше така любезен, както при предишните им срещи. Посочи им с ръка креслата, седна в своето и каза:

— Добре, хайде говорете!

Асторе усети враждебното му отношение. Като че ли на свой терен беше загубил добрите си маниери. Как да реагира? Погледа Килке право в очите и каза:

— Получих информация, че утре вечер домът ви ще бъде нападнат от тежковъоръжена група. Нападението ще стане късно. Целта е поради някаква причина да бъдете убит.

Килке не реагира веднага. Стоеше като вцепенен на стола си, но Бил Бокстън скочи от мястото си и застана зад Асторе. Обърна се към шефа си и каза:

— Курт, запази спокойствие!

Килке се изправи. Личеше си, че ще се пръсне от гняв.

— Това е стар мафиотски трик — каза той. — Този, който организира операцията, после сам я саботира и си мисли, че ще му бъда благодарен за това. И как, по дяволите, се добрахте до тази информация?

Асторе му разказа историята, която бяха съчинили двамата с Николе. Килке се обърна към нея и я запита:

— Пред вас ли стана това?

— Да — отвърна Николе, — обаче аз не чух какво каза човекът.

Килке погледна към Асторе:

— Вие сте арестуван.

— За какво? — попита Николе.

— За отправяне на заплаха срещу федерален служител — отвърна Килке.

— Мисля, че ще е по-добре да се обадите на директора си — посъветва го Николе.

— Решението трябва да взема аз — каза й Килке.

Николе погледна часовника си.

После агентът продължи по-спокойно:

— Съгласно правомощията, дадени ми от президента, аз съм оторизиран да задържа за 48 часа вас и клиента ви като заплаха за националната сигурност.

Това стресна Асторе. Той отвори още по-широко големите си очи и с детска наивност запита:

— Ама това вярно ли е? Имате ли това право? — Беше искрено впечатлен от такива правомощия. Обърна се към Николе и развеселен каза: — Брей, тук започва да става все повече като в Сицилия.

— Ако се решите на тази стъпка, през следващите десет години ФБР ще бъде непрекъснато на подсъдимата скамейка, а вие ще станете историческа забележителност — каза Николе на Килке. — Имате достатъчно време да измъкнете семейството си и да устроите засада на нападателите. Те няма да знаят, че сте предупреден. Ако заловите някой от тях, можете да го разпитате. Ние ще пазим мълчание и няма да ги предупредим.

Килке се замисли. Обърна се с презрение към Асторе:

— Уважавам чичо ви. Той никога не би проговорил.

Асторе се усмихна смутено, сякаш се извиняваше:

— В онези времена и страната беше друга, освен това и вие сте твърде различен с вашите секретни пълномощия. — Помисли си какво ли би казал Килке, ако му разкриеше истинската причина: че го спасява само заради една вечер, прекарана в присъствието на жена му, че се беше влюбил в нея като последен романтик, и то съвсем безнадеждно.

— Изобщо не вярвам на тази измислена история, но можем да постъпим и така, ако утре вечер наистина има нападение. Ако нещо се случи, тогава ще арестувам вас също, госпожо адвокат. Но защо изобщо ми казвате всичко това?

Асторе се усмихна и отговори:

— Защото ми харесвате.

— Я вървете по дяволите — ядоса се Килке. Обърна се към Бокстън: — Свържи се с тукашния командир на оперативната част и кажи на секретарката ми да поръча разговор с директора!

Хората на Килке ги разпитваха в продължение на още два часа. През това време Килке разговаря с директора по секретен телефон.

— Не ги арестувай при никакви обстоятелства — каза му директорът. — Всичко ще излезе в медиите и ще станем за смях. И не си играй с Николе, освен ако нямаш нещо съществено срещу нея. Запази всичко в най-строга тайна, а утре вечер ще видим какво ще стане. Охраната около къщата ти вече е предупредена, а семейството ти е преместено. Сега нека ми се обади заместникът ти Бокстън. Той ще ръководи групата, която ще организира засадата.

— Сър, това трябва да бъда аз — настоя Килке.

— Ти ще им помогнеш само в планирането на операцията, но при никакви обстоятелства няма да участваш в нея — нареди директорът. — В такива схватки Бюрото спазва много строги правила, за да се избегне ненужно кръвопролитие. Ако нещата се развият зле, можеш да бъдеш заподозрян, че си проявил пристрастие. Разбираш ме, нали?

— Да, сър — отвърна Килке. Беше му пределно ясно.