Марио Пузо
Омерта (10)

Глава I

Курт Килке вярваше в законите, в правилата, които хората бяха създали, за да живеят спокойно. Винаги се беше старал да избягва компромисите, които подкопават устоите на справедливото общество, беше се борил безпощадно с враговете на държавата. След двадесет години борба загуби доста от вярата си.

Само жена му Жоржет беше оправдала очакванията му. Политиците бяха лъжци, богатите — безмилостни в ламтежа си за власт, а бедните — злобни. Освен това имаше и хора, които бяха по рождение мошеници, измамници, грубияни и убийци. Блюстителите на закона бяха съвсем малко по-добри, но той чистосърдечно вярваше, че ФБР е най-добро от всички.

През последната година сънуваше един повтарящ се сън. Сънуваше, че е дванадесетгодишно момче, което трябва да се яви на съдбоносен за него изпит в училище. Изпитът щеше да продължи цял ден. Когато тръгна от къщи, майка му се разплака и той знаеше защо. Ако не изкараше изпита, нямаше никога да я види.

В съня си разбра, че заради непрекъснато увеличаващите се убийства са били приети закони с помощта на психиатри. Тези закони изисквали да се прави протокол за проверката на психическото здраве на децата. Той предвиждал кои от дванадесетгодишните ще станат убийци, когато пораснат. Онези, които се проваляли на изпита, просто изчезвали, защото медицината доказала (така беше в съня), че убийците убиват най-вече за удоволствие. Политическите престъпления, бунтовете, тероризмът, ревността, кражбите били само оправдания. Затова се налагало тези генетични убийци да бъдат премахвани още в ранна възраст.

Сънят се прехвърли на момента, когато вече се беше завърнал у дома след изпита, а майка му го прегръщаше и целуваше. Чичовците и братовчедите му бяха организирали голямо събиране, за да отпразнуват случая. После се видя сам в спалнята си, разтреперан от страх, защото знаеше, че беше станала грешка, иначе никога нямаше да изкара изпита. Сега щеше да стане убиец, когато порасне.

Беше сънувал този сън два пъти, но не спомена за него пред жена си, защото знаеше или поне мислеше, че знае какво означава той.

Връзката на Килке с Тимона Портела продължаваше вече повече от шест години. Тя започна, когато Портела, заслепен от гняв, уби един свой подчинен. Килке веднага видя разкрилите се възможности. Направи от Портела информатор за дейността на мафията, а в замяна не започна срещу него разследване за убийство. Планът му беше одобрен от директора, а останалото е история. С помощта на Портела Килке разгроми нюйоркската мафия, но трябваше да си затваря очите за дейността му, включително и за контрола върху търговията с наркотици.

Но Килке имаше одобрени от директора на ФБР планове да се справи и с Портела. Мафиотът беше решил да се добере до банките на Априле и да ги използва за пране на пари от търговията с наркотици. Обаче Дон Априле се заинати. При една среща Портела попита Килке „дали ФБР има намерение да изпрати свои наблюдатели, които да следят Дон Априле по време на конфирмацията на внука му“. Килке веднага разбра за какво става въпрос, но се поколеба, преди да отговори. После бавно каза:

— Гарантирам, че няма да има. А нюйоркската полиция?

— Погрижил съм се за това — отвърна Портела.

Килке си даваше сметка, че става съучастник в убийство, но да не би Донът да не го заслужаваше? През по-голямата част от живота си той беше безскрупулен престъпник. Беше се оттеглил с огромно богатство и остана незасегнат от закона. Освен това имаше и изгода. С искането да получи банките Портела щеше сам да падне в капана. Разбира се, трябваше да се има предвид, че зад цялата работа стоеше Инцио с мечтите му за собствен ядрен арсенал. Килке знаеше, че ако има късмет, можеше да направи така, че позовавайки се на законите за организираната престъпност, правителството да конфискува банките на Априле, които струваха десет милиарда долара. Нямаше съмнение, че наследниците на Дона щяха да ги продадат и да се споразумеят с тайните пратеници на Портела. Така десет или единадесет милиарда долара щяха да станат мощно оръжие в борбата с престъпността.

Но Жоржет щеше да го презира, затова никога не трябваше да узнае какво е направил. В края на краищата тя живееше в друг свят.

А сега трябваше отново да се срещне с Портела. Изникна въпросът за изкормените немски овчарки и за това кой стои зад тази работа. Реши да започне от Портела.

 

 

Тимона Портела не беше типичен преуспял италианец. На петдесет години той все още беше ерген. Но това в никакъв случай не означаваше, че жените не го интересуваха. Всеки петък вечер той прекарваше по-голямата част от нощта с някоя красива жена, която му доставяха домовете за такива услуги, притежавани от негови хора. Изискванията му бяха да е млада, да е отскоро в занаята, да е красива и с нежни черти. Трябваше да е без перверзни наклонности, да е забавна, но не и някоя нахакана умница. Тимона беше привърженик на нормалния секс. Той имаше някои свои чудатости, но те бяха твърде безобидни. Една от тях беше момичетата винаги да имат англосаксонски имена като Джейн или Сюзън, или в някои по-редки случаи нещо като Тифани и дори Мерл. Рядко преспиваше два пъти с една и съща жена.

Винаги прекарваше тези петъчни нощи в огромен комплекс от стаи, които се намираха в сравнително малък нюйоркски хотел в Ийст Сайд, собственост на една от неговите фирми. Той се състоеше от два свързани апартамента. В единия имаше кухня, снабдена с абсолютно всичко, защото Тимона Портела беше талантлив любител — готвач. Колкото и да беше странно, беше почитател на северноиталианската кухня, въпреки че родителите му бяха родени в Сицилия. Портела обичаше да готви.

Тази вечер момичето беше доведено в апартамента му от собственика на публичния дом, който остана за едно питие, а после изчезна. След това Портела се залови да приготви вечеря за момичето, докато разговаряха и се опознаваха. Казваше се Джанет. Портела беше от онези готвачи, които действат бързо и ефикасно. Специалитетът му беше сос, който се приготвяше от сирене грюер, малки патладжани, наредени отстрани, телешко по милански и зелена салата с домати. За десерт имаше голямо разнообразие от пасти, купени от една прочута френска сладкарница наблизо.

Той сервира на Джанет с галантност, неотговаряща на външния му вид. Беше огромен, космат мъж с грамадна глава и груба кожа, но винаги се хранеше облечен с риза, вратовръзка и сако. По време на вечерята той разпитваше Джанет за живота й по изумително ненатрапчив начин за такъв груб човек. Изслуша с интерес оплакванията за нейното нещастие: как била излъгана от баща си, братята си, любовниците и богатите мъже, които я принудили да води живот на грешница чрез икономически натиск и нежелани забременявания. Как правела всичко, за да спаси семейството си, тънещо в мизерия. Той се изненадваше от позорното държане на мъжете и се радваше на собственото си добро отношение към жените. Беше изключително щедър към тях, и то не само с големи парични суми.

След вечеря взе виното в гостната и показа на Джанет шест кутийки с бижута: златен часовник, пръстен с рубин, диамантени обеци, нефритена огърлица, гривна със скъпоценни камъни и наниз чудесни перли. Каза й да си избере едно от тях. Всичките струваха по няколко хиляди долара.

Преди години един от хората му беше отвлякъл камион с бижута и той ги държеше на склад. Така че в действителност те не му струваха нищо.

Докато Джанет се чудеше какво да избере и накрая се спря на часовника, той й приготви банята, като старателно проверяваше температурата на водата. Даде й да използва любимите му парфюми и пудри. Чак тогава, след като се отпуснаха, те отидоха в леглото и имаха здрав, нормален секс, както би го направила всяка щастлива съпружеска двойка.

Ако се чувстваше особено привлечен от жената, той я задържаше до четири или пет часа сутринта, но никога не заспиваше, докато тя беше в апартамента. Тази нощ освободи Джанет рано.

Направи го най-вече заради здравето си. Знаеше, че има необуздан темперамент, който можеше да го вкара в беда. Тези сексуални фиести веднъж седмично го успокояваха. Жените по принцип му действаха така. Всяка събота доказваше своята теория с посещенията си при лекуващия го лекар, където със задоволство установяваше, че кръвното му налягане се е нормализирало. Когато я сподели с доктора, той само промърмори:

— Много интересно.

Тимона Портела беше извънредно разочарован от него.

Петъците имаха и още едно предимство. Бодигардовете на Тимона стояха пред апартамента. Но задната врата водеше към съседния апартамент, до който се отиваше през отделен коридор. Там Портела си уреждаше срещи, за които не искаше да знаят дори най-близките му съветници. Разговорите на четири очи между един мафиотски бос и специален агент на ФБР бяха опасна работа. Щяха да го заподозрат, че е информатор, а Бюрото можеше да се усъмни, че Килке взема подкупи.

Именно Портела издаде телефоните номера, които трябваше да се подслушват, и посочи имената на по-малодушните, които биха се огънали при натиск. Той осигури и информацията до кого водят следите за някои убийства, свързани с рекет, и обясни как действат рекетьорите. Пак той се нагърбваше с някоя мръсна работа, която ФБР нямаше законно основание да извърши.

През годините двамата с Килке си бяха изработили система как да стават срещите им. Килке имаше ключ от вратата на апартамента, до който се отиваше през другия коридор. Така той можеше да влезе в по-малкия апартамент, без да го забележат бодигардовете на Портела, и да го чака там. Обаче тази вечер Портела чакаше Килке.

Агентът се чувстваше винаги малко изнервен при тези срещи. Знаеше, че дори Портела не би дръзнал да посегне на федерален агент, но този човек имаше темперамент, който граничеше с лудостта. Килке беше въоръжен, но за да не издаде информатора си, не водеше охранители със себе си.

Портела го чакаше с чаша в ръка. Вместо поздрав той каза:

— Сега пък какво има? — Обаче зададе въпроса с добродушна усмивка и дори леко прегърна Килке. Огромният му корем беше скрит в елегантен китайски халат, под който се виждаше бяла пижама.

Килке, който отказа алкохол и остана само на сода, отвърна спокойно:

— Когато се прибрах вчера в къщи, намерих двете си кучета с изтръгнати сърца. Помислих си дали не би могъл да ми кажеш нещо по въпроса. — Той се вгледа внимателно в Портела.

Върху лицето на мафиота се изписа искрена изненада. Той седеше в срещуположното кресло и подскочи като ударен от електрически ток. Лицето му се изкриви от ярост. Но Килке не се впечатли. В дългогодишната си практика беше виждал как много виновни хора успяваха да реагират като абсолютно невинни.

— Ако се опитваш да ме предупредиш за нещо, защо не ми го кажеш направо? — попита той.

Тимона за малко щеше да се разплаче.

— Курт, ти идваш тук въоръжен, усетих пистолета ти, а аз не съм. Би могъл да ме убиеш и да кажеш, че съм оказал съпротива при опит за арест. Аз ти имам доверие. Внесъл съм над милион долара на сметката ти в Каймановите острови. Ние сме партньори. Защо ще ти погаждам такива остарели сицилиански номера? Някой се опитва да ни скара. Не виждаш ли?

— Кой? — попита Килке.

Портела се замисли.

— Това може да е само онова хлапе Асторе. Мисли се за велик, след като веднъж успя да ми се измъкне. Позаинтересувай се от него, докато намеря човек, който да му види сметката.

Накрая Килке беше убеден.

— Добре — съгласи се той, — но мисля, че трябва да бъдем внимателни. Не го подценявай!

— Не се безпокой — успокои го Портела. — Ял ли си? Имам телешко и спагети, салата и много добро вино. Хайде, ела да хапнеш с мен!

Килке се засмя.

— Не се съмнявам, но нямам време за ядене.

Истината беше, че не искаше да седне на една маса с човек, когото в близко бъдеще имаше намерение да изпрати в затвора.

 

 

Асторе вече разполагаше с достатъчно информация, за да състави бойния си план. Беше убеден, че ФБР има пръст в смъртта на Дона и че операцията се ръководи от Килке. Сега знаеше кой е посредникът, Джон Хескоф. Известно му беше също, че поръчката е от Тимона Портела. Обаче имаше и някои озадачаващи неща. Консулът беше предложил чрез братовчедка му Николе да купи банките с помощта на чуждестранни инвеститори. Килке му беше предложил сделка, за да хване Портела на местопрестъплението. Това бяха смущаващи и опасни вариации. Реши да се посъветва с Кракси в Чикаго и взе господин Прайър със себе си.

Асторе вече беше помолил Прайър да дойде в Америка, за да управлява банките на Априле. Той прие предложението и необикновено бързо се превърна от английски джентълмен в авторитетен американски бизнесмен. Замени бомбето с мека шапка, а чадъра със сгънат на две вестник. Придружаваха го жена му и двамата му племенници. Съпругата му се превърна от английска лейди в елегантна, модерно облечена американка. Двамата му племенници бяха сицилианци, но говореха перфектен английски и имаха научни степени по счетоводство. Бяха запалени ловци и държаха ловните си такъми в багажника на лимузината, която се управляваше от единия. В действителност те бяха бодигардовете на Прайър.

Семейството се настани в една къща в Уест Сайд в квартал, който се охраняваше от патрули на частна агенция. Николе, която се беше противопоставила на назначението, остана очарована от Прайър, особено след като той й каза, че са далечни братовчеди. Очевидно Прайър очароваше жените с бащинския си чар. Дори Роузи беше запленена от него. Беше безспорно също така, че той ще се справи добре с управлението на банките. Дори Николе се впечатли от познанията му по международно банково дело. Само от валутни операции успя да увеличи печалбите им. Освен това Асторе знаеше, че господин Прайър е близък приятел на Дон Априле. Тъкмо той беше убедил Дона да свърже банките си с контролираните от него банки в Англия и Италия. Прайър беше описал отношенията им така:

— Казах на чичо ти, че чрез банките може да натрупа по-голямо богатство с по-малък риск, отколкото с бизнеса, с който се занимава. Времето на тези дейности отмина. Правителството е твърде силно и непрекъснато държи под око нашите хора. Дойде време да излезем от тази игра, а банките са машина за правене на пари, ако човек има опит, разполага с хора и разчита на добри политически връзки. Без да се хваля, успях с пари да купя благоволението на италианските политици. Всички забогатяват, без да пострадат или да свършат в затвора. Мога да стана университетски преподавател, който да учи хората как да станат богати, без да нарушават законите и да прибягват до насилие. Просто човек трябва да се погрижи да бъдат приети подходящите закони. В края на краищата образованието е основата на модерната цивилизация.

Господин Прайър каза всичко това на шега, но в него имаше голяма доза истина. Асторе не можеше да отрече, че е впечатлен от съветника си. Освен това му имаше абсолютно доверие. Дон Кракси и господин Прайър бяха хора, на които можеше да разчита, и то не само като на приятели. И двамата бяха натрупали състояние от десетте банки на Дона.

Когато пристигнаха в дома на Дон Кракси в Чикаго, Асторе с изненада видя, че двамата сърдечно се прегърнаха. Явно се познаваха добре.

Кракси ги нахрани с плодове и сирене и си побъбри с Прайър по време на закуската. Асторе ги слушаше с любопитство. Обичаше историите, разказвани от възрастни мъже. И двамата бяха единодушни, че старият начин да се прави бизнес крие много опасности.

— Всички стари мафиоти са с високо кръвно и имат проблеми със сърцето — каза Кракси. — Това беше ужасен начин на живот. Добре стана, че ги изпратиха по затворите.

— Така е — съгласи се Прайър. — Обаче нали все пак трябваше да започнем отнякъде. Но я ни виж сега!

След този разговор Асторе се поколеба как да повдигне въпроса, за който беше дошъл. С какво, по дяволите, се занимават тези старци сега?

Господин Прайър се разсмя, когато видя притеснението му.

— Не се безпокой, все още не сме станали светци. Освен това сегашната ситуация заплашва и нашите интереси. Така че по-добре ще е да ни кажеш от какво имаш нужда. Готови сме да ти помогнем.

— Не искам никакви действия от вас, просто имам нужда от съвета ви.

— Ако целта ти е единствено да си отмъстиш, бих те посъветвал да се върнеш към пеенето — обади се Кракси. — Обаче според мен, а надявам се и ти мислиш така, тук става въпрос да бъде защитено семейството ти.

— Вярно е и едното, и другото — отвърна Асторе. — И двете причини са достатъчно основателни. Но чичо ми ме обучи, за да бъда готов тъкмо за такава ситуация. Не мога да го предам.

— Добре — каза Прайър, — но трябва да си наясно, че това, с което си се заел, отговаря на убеждението ти. Дай си сметка за рисковете, които поемаш! Не се увличай!

— Как мога да ти помогна? — попита съчувствено Кракси.

— Бяхте прав за братята Стурцо — отвърна Асторе. — Те признаха, че са извършителите и ми казаха, че посредникът е Джон Хескоф. Името ми е непознато. Сега трябва да го открия.

— А какво стана с братята Стурцо? — попита Кракси.

— Вече са извън играта — отвърна Асторе.

Двамата мъже запазиха мълчание. След това Кракси каза:

— Познавам Хескоф. Той се занимава с посредничество от двадесет години. Носят се слухове, че е уредил и някои политически убийства, но не го вярвам. Каквато и тактика да си приложил, за да накараш братята Стурцо да проговорят, тя няма да мине при Хескоф. Той е голям хитрец и знае да се пазари. Веднага ще схване, че трябва да преговаря на живот или смърт. Ще му е ясно, че ти е нужна информация, която само той може да ти даде.

— Има син, когото обожава — каза Асторе. — Баскетболист. За Хескоф той е смисълът на живота.

— Това е изтъркана карта и няма да мине при него — обади се Прайър. — Само ще го накара да не ти даде нужната информация и да ти подхвърли нещо по-маловажно. Трябва да разбереш Хескоф. През целия си живот се е надлъгвал със смъртта. Потърси друг подход!

— Трябва да науча още много неща, преди да продължа нататък — обясни Асторе. — Кой стои зад убийството и преди всичко защо? Според мен причината са банките. Някой има нужда от тях.

— Може би Хескоф знае нещо по въпроса — обади се Кракси.

— Смущава ме фактът, че нито полицията, нито ФБР са имали свои хора по време на конфирмацията в катедралата — сподели Асторе. — Според братята Стурцо те са получили уверения, че такова наблюдение няма да има. Това означава ли, че полицията и ФБР са знаели предварително за предстоящото нападение? Възможно ли е да е така?

— Да, възможно е — увери го Кракси. — В такъв случай трябва да си много внимателен, особено с Хескоф.

— Асторе — каза спокойно Прайър, — твоята основна цел е да спасиш банките и да защитиш децата на Дон Априле. Отмъщението е на по-заден план и можеш да се откажеш от него.

— Не знам — отвърна неопределено Асторе, — трябва да помисля. Ще видим какво ще стане.

Двамата изобщо не му повярваха. Бяха виждали и преди млади хора като Асторе. Те съзираха в него прототип на някогашните главатари на мафията. Самите те не бяха станали като тях, защото им липсваше обаяние и непреклонна воля, каквито имаха само силните личности. А такива бяха онези хора от сицилианските провинции, които се ползваха с уважението на всички, дръзнали да се опълчат срещу разпоредбите на държавата и да излязат победители. Двамата виждаха, че Асторе притежава точно такава воля и обаяние, че е способен сам да взема решения, въпреки че още не го съзнаваше напълно. Дори неговото външно лекомислие, пеенето и ездата не бяха повлияли на тези негови качества. Те бяха просто прояви на младостта и доказателство, че е човек с добро сърце.

Асторе им разказа за генералния консул Мариано Рубио и за Инцио Тулипа, който се опитва да купи банките. Каза им също за опита на Килке да го използва, за да вкара Портела в капан. Двамата възрастни мъже го изслушаха внимателно.

— Следващия път ги изпрати при мен — настоя Прайър. — Доколкото ми е известно, Рубио движи финансовите въпроси на световния наркосиндикат.

— Няма да продам банките — подчерта Асторе. — Такава е волята на Дона.

— Разбира се — съгласи се Кракси. — В тях е бъдещето. — Замисли се и после продължи: — Нека ти разкажа една история. Преди да се оттегля от активна дейност, имах един познат, много честен бизнесмен, с добра репутация в обществото. Той ме покани на обяд в служебната си сграда, в която имаше отделна лична приемна за гости. След обяда ме разведе из сградата, показа ми просторни стаи, пълни с безброй компютри, зад които седяха млади мъже и жени. Моят познат ми каза: „Оттук печеля по един милиард долара годишно. В тази страна има близо 300 милиона души и ние сме си поставили за цел да ги накараме да купуват нашите стоки. Организираме специални лотарии, даваме награди и бонуси, правим привлекателни обещания. Всичко това е законен начин да ги накараме да купуват от нашите фирми. И знаеш ли кое е най-важното в случая? Трябва да имаме банки, които да отпускат заеми на тези 300 милиона души, за да могат да харчат пари, с които не разполагат. В основата на цялата игра са банките. Те трябва да са на твоя страна.“

— Вярно е — съгласи се Прайър. — Така и двете страни печелят. Въпреки че лихвите са високи, тези заеми амбицират хората и ги карат да постигат повече.

Асторе се засмя.

— Значи да имаш банки е перспективно. Но няма значение. Донът ми каза да не ги продавам и за мен това е достатъчно. Цялата работа е там, че го убиха.

— Не можеш да посегнеш на човек като Килке — каза строго Кракси. — Правителството е прекалено силно, за да си позволиш подобни действия. Но аз съм съгласен, че е опасен. Трябва да си много изобретателен.

— Следващата ти стъпка е Хескоф. Той е уязвим, но пак трябва много да внимаваш. Помни, че можеш да се обръщаш за помощ към дон Кракси, а аз също имам възможности. Не сме се оттеглили съвсем. Ние също имаме интереси в банките, да не говорим, че обичахме Дон Априле, мир на праха му!

— Добре — каза Асторе. — След като се видя с Хескоф, можем да се срещнем отново.

 

 

Асторе си даваше много сметка за опасното положение, в което се намираше. Знаеше, че постигнатият успех е твърде малък, въпреки че наказа изпълнителите. Оттам излезе само една нишка, свързана със загадката около убийството на Дон Априле. Но той разчиташе на опита, придобит от годините в Сицилия, по време на които се беше сблъсквал с безброй предателства. Сега трябваше да бъде изключително внимателен. Хескоф беше лесна мишена, но можеше да се окаже и капан. Едно нещо го изненада: като дребен търговец и любител — певец той беше щастлив. Но сега усещаше някакво извисяване, каквото не беше чувствал преди. То беше свързано с чувството, че се е върнал в света, към който принадлежи. Освен това имаше и определена мисия — да защитава децата на Дон Априле и да отмъсти за смъртта на човека, когото беше обичал. Просто трябваше да пречупи волята на врага.

Алдо Монца беше довел от своето село в Сицилия десет опитни бойци. Асторе нареди семействата им да получат застраховки за живот, независимо какво щеше да им се случи.

„Не разчитай на благодарност от хората за дела, извършени в миналото“ — спомни си той какво го беше учил Донът. — „Ти трябва да ги накараш да са ти благодарни за това, което ще направиш за тях в бъдеще.“

Банките бяха бъдещето на семейството на Априле, Асторе и неговата увеличаваща се армия. Това беше бъдеще, за което си заслужаваше да се бори, независимо от цената.

Дон Кракси му изпрати още шестима души, за които абсолютно гарантираше. Асторе превърна къщата си в крепост, пълна с хора и с най-съвременни алармени системи. Направи си и скривалище, където можеше да се укрие, ако поради някаква причина властите поискат да го заловят. Не водеше бодигардове със себе си. Разчиташе повече на бързината си, а охранителите използваше за предварително разузнаване по маршрутите, по които трябваше да мине. За известно време реши да остави Хескоф на спокойствие. Не можеше да си обясни репутацията на Килке като честен човек. Дори Дон Априле го беше описал като такъв.

„Има хора, които живеят цял живот честно, готвейки се за голямо предателство“ — спомни си той какво му беше казал Прайър. Въпреки това Асторе се чувстваше уверен. Това, което се искаше от него, беше да оцелее, докато парчетата от пъзела бъдат наредени. Но истинското изпитание щяха да бъдат хората като Хескоф, Портела, Тулипа и Килке. Отново трябваше да си изцапа ръцете с кръв.

 

 

Измина месец, докато Асторе си състави точен план как да се справи с Джон Хескоф. Този човек беше опасен и много ловък. Беше лесно да бъде убит, но трудно да се измъкне информация от него. Да използва сина му като лост беше твърде опасно. Това щеше да накара Хескоф да крои планове срещу него, докато се преструва, че е готов да сътрудничи. Реши да не му казва, че от братята Стурцо знае кой е бил шофьорът по време на нападението. Това щеше много да го уплаши. Междувременно събра необходимата информация за ежедневните навици на Хескоф. Той живееше скромно, основната му слабост беше грижата за цветята в парниците. Продаваше ги на едро на цветарски магазини, а дори и лично на една улица в Хемптънс. Единственото му развлечение беше да ходи на баскетболни срещи, в които играеше отборът на сина му. Не беше трудно да се намери програмата на предстоящите срещи на „Виланова“, за да разбере къде да го търси.

В тази съботна вечер Джон Хескоф трябваше да отиде на мача между „Виланова“ и „Темпъл“ в Медисън Скуеър Гардън. Преди да излезе от къщи, той включи сложната алармена система. Хескоф беше човек, който изпипва всичко до най-малки подробности. Не оставяше нищо на случайността. Асторе се канеше да срази точно тази негова увереност още в началото на разговора им.

Джон Хескоф отиде с кола в града и вечеря сам в един китайски ресторант близо до залата. Когато излизаше навън, винаги предпочиташе китайската кухня, защото това бяха единствените ястия, които не би могъл да приготви по-добре в къщи. Вечерята му хареса. Сребърните похлупаци върху всяко блюдо криеха най-различни приятни изненади. Хескоф харесваше китайците. Гледаха си работата, не се опитваха да фамилиарничат, не бяха раболепни. Освен това никога не беше забелязал да надписват в сметката, която проверяваше най-внимателно, защото поръчваше много неща.

Тази вечер си поръча почти от всичко. Особено му харесаха патицата и омарите, полети с кантонски сос. Естествено, имаше и пържен бял ориз, печени ребра с пикантен сос и няколко печени ябълки в тесто. Накрая си поръча зелен чай със сладолед, което беше малко необичайно за него, но показваше, че е почитател на източната кухня.

Когато пристигна в залата, тя беше полупразна, въпреки че „Темпъл“ бяха силен отбор. Хескоф седна на мястото, което синът му беше запазил — близо до игрището, в средата на залата, където седяха по-видни личности. Почувства се горд от сина си. Мачът не беше много интересен, „Темпъл“ срази „Виланова“, но синът на Хескоф отбеляза най-много точки. След срещата отиде в съблекалнята, поздрави го и го прегърна.

— Татко, радвам се, че дойде. Искаш ли да дойдеш с нас да хапнем нещо?

Хескоф много се трогна. Синът му беше истински джентълмен. Разбира се, на тези момчета няма да им е приятно да обикалят из града с дъртак като него. Те искаха да си пийнат, да се посмеят, да свалят някоя мацка.

— Благодаря — отвърна Хескоф, — вече вечерях и ме чака дълъг път до дома. Игра чудесно тази вечер. Гордея се с теб. Сега върви да се забавляваш! — Той целуна сина си за довиждане и си каза, че е късметлия. Е, и майка му беше добра жена, но лоша съпруга.

Беше му нужен един час, за да стигне с колата до Брайтуотърс. През този час пътищата през Лонг Айлънд бяха почти пусти. Когато пристигна, се чувстваше изморен. Но преди да влезе в къщата, провери парниците с цветята, за да се увери, че с температурата и водата всичко е наред.

Лунната светлина се отразяваше от стъкления покрив на постройката, а цветята вътре изглеждаха призрачно красиви: червените — почти черни, а белите — като обгърнати в ореол. Обичаше да ги гледа, особено преди лягане.

Мина по застланата с чакъл алея и отключи вратата. Щом като влезе, изключи алармената система, за да не се задейства, а после отвори вратата на гостната. Усети как сърцето му подскочи в гърдите. Видя двама души, които седяха и го чакаха, и разпозна в единия Асторе. Знаеше доста за това как идва смъртта и веднага усети присъствието й. Тези бяха нейните пратеници. Защитният му инстинкт обаче реагира безпогрешно.

— Как сте влезли тук, по дяволите, и какво искате?

— Без паника — обади се Асторе. Той се представи, добавяйки, че е племенник на покойния дон Априле.

Хескоф запази спокойствие. И друг път беше изпадал в сложни ситуации. След първото стремително покачване на адреналина винаги се чувстваше нормално. Седна на канапето така, че да бъде близо до дървената облегалка, и небрежно посегна към скрития в нея пистолет.

— И така, какво искате?

Асторе го погледна с насмешка. Това ядоса Хескоф, който имаше намерение да изчака подходящия момент. Но избърза, вдигна капка и посегна към скрития там пистолет. Вътре нямаше нищо.

В този момент на паркинга отпред спряха три коли и фаровете им осветиха стаята. В къщата влязоха още двама мъже. Асторе каза с най-любезен тон:

— Джон, аз не те подцених. Претърсихме къщата. Намерихме един пистолет в кафеника, друг, закрепен със скоч под леглото ти, трети във фалшива пощенска кутия и един в банята зад кърпата за лице. Нещо да сме пропуснали?

Хескоф не отговори. Пулсът му отново се ускори. Усещаше го в гърлото си.

— Какво отглеждаш в тези цветарници? — попита, смеейки се Асторе. — Диаманти? Наркотици или какво? Помислих, че никога няма да се прибереш. Между другото тук има прекалено много оръжие за човек, който отглежда азалии.

— Престани да се занасяш — каза тихо Хескоф.

Асторе седна на един стол срещу него и подхвърли на масичката между тях два портфейла на Гучи, единият златистожълт, другият — кафяв.

— Погледни ги — каза той.

Хескоф се пресегна и ги отвори. Първото нещо, което видя, бяха шофьорските книжки на братята Стурцо, от които го гледаха снимките им. Към гърлото му се надигна толкова много жлъчен сок, че за малко да повърне.

— Предадоха те — каза Асторе. — Признаха, че ти си посредникът за убийството на Дон Априле. Гарантирал си им, че ФБР и полицията няма да имат свои хора на церемонията в църквата.

Хескоф напрегнато мислеше. Те не бяха дошли само да го убият, въпреки че братята Стурцо сигурно бяха вече мъртви. Усети мъчителна болка от измяната им. Но Асторе, изглежда, не знаеше, че той е бил шофьорът. Имаше възможност да преговаря, това щеше да бъде най-важният пазарлък в живота му. Сви рамене и каза:

— Не знам за какво говориш.

Алдо Монца слушаше внимателно, без да сваля очи от Хескоф. Отиде в кухнята, върна се с две чаши кафе и подаде едната на Асторе, а другата на Хескоф.

— Имаш италианско кафе. Чудесно.

Хескоф го изгледа презрително.

Асторе изпи кафето си и след това се обърна към Хескоф, като наблягаше на всяка дума:

— Разбрах, че си много разумен човек и това е главната причина да си още жив. Затова ме изслушай и си помисли хубаво! Аз съм чистачът на Дон Априле. Имам всичките средства, с които той разполагаше, преди да се оттегли. Познаваш го и знаеш какво имам предвид. Ако не се беше оттеглил, ти никога не би посмял да се заловиш с това посредничество. Не съм ли прав?

Хескоф не каза нищо. Само не сваляше очи от Асторе и го преценяваше.

Асторе продължи:

— Братята Стурцо са мъртви. Ти можеш да ги последваш. Но имам едно предложение и тук трябва много да внимаваш. В следващите 30 минути ще трябва да ме убедиш, че си на моя страна и че ще действаш като мой агент. Ако не успееш, ще бъдеш заровен под цветята в парника. Сега нека ти кажа една по-добра новина. Няма да замесвам сина ти в тази работа. Не искам да го сторя, а освен това подобна стъпка ще те направи мой враг, готов да ме предаде. Трябва обаче да разбереш, че благодарение на мен синът ти е жив. Враговете ми искат смъртта ми. Ако успеят, приятелите ми няма да пощадят сина ти. Съдбата му зависи от моята.

— И какво искаш? — попита Хескоф.

— Нужна ми е информация. Така че трябва да говориш. Ако остана доволен, ще се спазарим. А ако не, ти си мъртъв. Затова непосредственият ти проблем тази нощ е да останеш жив. Започвай!

Цели пет минути Хескоф не каза нищо. Първо, продължи да преценява Асторе. Симпатичен човек, не се държи брутално, не те тероризира, но братята Стурцо са мъртви. После си спомни, че бяха успели да се справят с алармената система в дома му и да открият всички пистолети. Особено зловещ беше онзи момент, в който Асторе го изчака да бръкне в празния тайник. Значи тези хора не блъфираха.

Накрая Хескоф изпи кафето и взе решение.

— Налага ми се да бъда на твоя страна — каза той. — Трябва да ти се доверя, за да направиш правилния избор. Човекът, който ме нае за посредник и даде парите за поръчката, е Тимона Портела. Сам платих на полицията, за да не изпраща свои хора. Действах от името на Тимона и дадох 50000 долара на главния инспектор Ди Бенедето и 25000 на неговата заместничка Аспинела. Гаранциите от ФБР ми предаде Портела. Исках да бъда сигурен и той ми каза, че плаща на един човек на име Килке, който е шеф на нюйоркския клон на ФБР. Точно Килке е дал съгласието си за ликвидирането на Дона.

— Работил ли си преди това за Портела? — попита Асторе.

— Да — отвърна Хескоф. — Той контролира търговията с наркотици в Ню Йорк и поради тази причина имаше много поръчки за мен. Но никога не съм действал срещу хората на Дона. Това е всичко.

— Добре — съгласи се Асторе. Изразът на лицето му беше съвсем откровен. — Сега искам много да внимаваш. За твое добро е. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

Хескоф веднага усети, че от смъртта го делят само секунди. Не беше успял да убеди Асторе. Беше се доверил на инстинктите си. Погледна го и леко се усмихна.

— Има само още едно нещо — каза много бавно той. — Току-що сключих договор с Портела. За теб. Трябва да платя на двамата полицейски инспектори по половин милион долара, за да ти видят сметката. Ще дойдат да те арестуват, ти ще окажеш съпротива и ще те застрелят.

На Асторе започна да му става забавно.

— И защо ще го правят по толкова сложен и скъп начин? — попита той. — Защо не наемат някой професионален убиец?

Хескоф поклати глава.

— Имат по-високо мнение за теб. След убийството на Дона подобно нещо би привлякло твърде много вниманието. Ти си негов племенник. Пресата ще пощурее. А така работата ще се потули.

— Платил ли си им вече? — попита Асторе.

— Не — каза Хескоф. — Трябва да се срещнем.

— Добре. Уреди срещата и ме уведоми предварително! И още нещо. След като разговаряте, не си тръгвай заедно с тях!

— Мама му стара! Така ли ще стане? Ще се вдигне страхотен шум.

Асторе се облегна назад в стола и каза:

— Така ще бъде. — Изправи се и потупа приятелски Хескоф по рамото. — Запомни: трябва да се пазим един друг, за да останем живи.

— Мога ли да задържа част от парите? — попита Хескоф.

— Не — засмя се Асторе. — В случая това ще е хубавият момент. Да видим как ченгетата ще обяснят откъде имат половин милион долара в себе си.

— Да взема поне 20000? — започна да се пазари Хескоф.

— Добре де — съгласи се Асторе. — Но не повече. Само за дребни разходи.

 

 

Сега се налагаше Асторе да се срещне отново с Дон Кракси и Прайър, за да се посъветва по плана за действие, който трябваше да изпълни. Но обстоятелствата се промениха. Прайър настоя да доведе в Чикаго двамата си племенници като бодигардове. Когато пристигнаха в чикагското предградие, установиха, че скромното имение на дон Кракси е превърнато в крепост. Пътищата, които водеха към къщата, бяха блокирани от малки зелени бараки, в които стояха на пост грубовати млади мъже. В овощната градина беше паркиран минибус, в който се намираше комуникационна система за свръзка. Ябълките падаха по покрива му. В него имаше трима младежи, които отговаряха на телефонните обаждания и проверяваха документите за самоличност на посетителите.

Племенниците на господин Прайър Енрике и Роберто бяха високи мъже с атлетично телосложение. Бяха специалисти по огнестрелни оръжия и обожаваха чичо си. Изглеждаха запознати с подвизите на Асторе в Сицилия и се отнасяха с огромно уважение към него, което се стараеха да проявяват в разни дребни жестове. Носеха багажа му до самолета, наливаха му вино в чашата, когато обядваше, бършеха със салфетките си дрехите му, плащаха бакшиши вместо него, когато се налагаше, отваряха му вратите, преди да влезе и показваха с всичко, че за тях той е важна личност. Асторе пущаше шеги, за да ги накара да се поотпуснат, но те никога не си позволяваха да фамилиарничат.

Мъжете, които пазеха дон Кракси, не бяха толкова любезни. Бяха около петдесетте и въпреки че се държаха вежливо, се стараеха най-вече да си гледат работата. Всички бяха въоръжени.

Дон Кракси, Прайър и Асторе тъкмо бяха привършили вечерята си и ядяха плодове за десерт, когато Асторе попита Кракси:

— Защо са тези мерки за сигурност?

— Просто от предпазливост — отвърна спокойно той. — Чух някои обезпокоителни новини. Моят отдавнашен враг Инцио Тулипа е пристигнал в Америка. Той е много алчен и невъздържан, затова е по-добре да сме подготвени. Дошъл е да се срещне с нашия Тимона Портела. Ще делят печалбата от продажбата на наркотици и ще се справят с враговете си. Най-добре е да сме готови. А сега, кажи какво си намислил!

Асторе им разказа за сведенията, които бе събрал, и за това как Хескоф премина на негова страна. Разправи им за Портела и Килке и за двамата полицейски инспектори.

— Трябва да започна да действам — каза Асторе. — Нужни са ми експерт по експлозивите и поне още десет добри бойци. Знам, че вие можете да ги осигурите, че можете да разчитате на старите приятели на Дона. — Започна внимателно да бели кората на една жълто-зелена круша. — Сами си давате сметка колко опасна ще бъде тази работа и не ми се иска да се замесвате пряко.

— Глупости — прекъсна го Прайър. — Ние сме задължени на Дона. Разбира се, че ще помогнем. Но помни: тук не става въпрос за отмъщение, а за самозащита, така че не можеш да нападнеш Килке. Федералните власти ще ни направят живота черен.

— Но той трябва да бъде неутрализиран — обади се дон Кракси. — Ще продължава да бъде опасен. Защо не продадеш банките? Всички да бъдат доволни.

— Всички, освен мен и братовчедите ми — отвърна Асторе.

— Не е зле да се обсъди тази възможност — каза Прайър. — Аз и дон Кракси сме готови да отстъпим дела си, въпреки че с него бихме могли да натрупаме огромно състояние. Обаче, за да има мир, трябва да предложим нещо.

— Няма да продам банките — отново подчерта Асторе. — Те убиха чичо ми и трябва да си платят, а не да постигнат целта си. Освен това не мога да живея в свят, в който мястото ми зависи от тяхното благоволение. Донът ме е научил на това.

С изненада забеляза, че двамата възрастни мъже приеха облекчено решението му и скришом се подсмихваха. Разбра, че е спечелил уважението им, че макар да бяха влиятелни хора, виждаха в него това, което те самите никога нямаше да бъдат.

Дон Кракси каза:

— Знаем дълга си към Дон Априле, мир на праха му. Знаем и дълга си към теб. Обаче бъди благоразумен! Ако си твърде безразсъден и нещо ти се случи, ще бъдем принудени да продадем банките.

— Така е — съгласи се Прайър. — Бъди благоразумен!

Асторе се засмя.

— Бъдете спокойни! Ако загина, и останалите няма да са живи.

Продължиха да белят прасковите и крушите. Дон Кракси се беше замислил дълбоко. След малко каза:

— Инцио Тулипа държи в ръцете си световната търговия с наркотици. Портела е американският му партньор. Вероятно банките им трябват, за да перат в тях парите от наркотиците.

— Тогава каква е ролята на Килке в тази работа? — попита Асторе.

— Не знам — отвърна Кракси. — Но въпреки това не можеш да го нападнеш.

— Подобно нещо ще бъде катастрофа — обади се и Прайър.

— Ще запомня съвета ви — обеща Асторе.

Обаче ако Килке е виновен, какво бихме могли да направим, помисли си той.

 

 

Инспектор Аспинела Уошингтън се погрижи осемгодишната й дъщеря да се навечеря добре, да си напише домашните и да си каже молитвата, преди да я сложи в леглото. Обожаваше малкото момиченце. От много време беше забранила на баща й да я вижда. Гледачката — дъщеря на един полицай, пристигна в 8 часа вечерта. Аспинела й даде инструкции какви лекарства да даде на детето и каза, че ще се върне преди полунощ.

Малко преди девет часа звънецът в хола иззвъня. Аспинела изтича надолу по стълбите и излезе на улицата. Никога не използваше асансьор. Главният полицейски инспектор Пол ди Бенедето я чакаше в шевролет без отличителни полицейски знаци. Тя скочи вътре и си закопча колана. Пол беше калпав шофьор в тъмното.

Пушеше дълга пура и Аспинела отвори прозореца.

— Имаме един час път с кола — каза Бенедето. — Трябва да го обмислим. — Знаеше, че предприемат решителна стъпка. Да вземаш подкупи от търговците на наркотици беше едно, а да убиеш някого по поръчка — съвсем друго.

— Че какво толкова има да обсъждаме? — попита Аспинела. — Ще ни дадат по половин милион долара, за да пречукаме човек, който и без това трябва да е мъртъв. Знаеш ли какво ще направя с половин милион?

— Не — отвърна Ди Бенедето. — Но за себе си знам. Ще си купя разкошен апартамент в Маями, когато се пенсионирам. Помни, че тези пари ще ни трябват, за да живеем с тях.

— Ще престана да вземам пари от търговците на наркотици — каза Аспинела. — Да вървят на майната си!

— Да — съгласи се Ди Бенедето. — Но първо нека да сме сигурни, че онзи приятел Хескоф ще донесе тази вечер парите и няма да ни избудалка.

— Винаги е бил коректен — каза Аспинела. — Той е моят Дядо Коледа. Ако не носи със себе си голямата торба, ще е един мъртъв Дядо Коледа.

Ди Бенедето се засмя.

— Така те харесвам. Държиш ли под око онова момче Асторе, за да се отървем веднага от него?

— Да — отвърна Аспинела. — Държа го под постоянно наблюдение и знам кое е най-доброто място да го спипаме — неговия склад за макарони. През повечето време работи там до късно вечерта.

— Носиш ли нещо, което да му подхвърлим? — попита Ди Бенедето.

— Разбира се — отвърна Аспинела. — Какъв полицай съм, ако не мога да му подхвърля нещо изобличаващо?

В продължение на десетина минути не казаха нищо. След това Ди Бенедето се обади с преднамерено спокоен и небрежен тон:

— Кой ще стреля?

Аспинела го погледна с насмешка.

— Пол — каза тя, — през последните десет години ти не ставаш от бюрото. В теб има повече доматен сос, отколкото кръв. Аз ще стрелям. — Видя, че на лицето му се изписа облекчение. Мъже, толкова са безполезни.

И двамата се замислиха какво ги беше довело дотук. Ди Бенедето беше постъпил в полицията преди тридесет години още като младеж. Корумпира се бавно, но неизбежно. Когато постъпваше, си мислеше големи работи: че ще го уважават и ще му се възхищават за това, че рискува живота си заради сигурността на другите. Започна с дребни подкупи от улични търговци и малки магазинчета. След това лъжесвидетелства в полза на един извършител на углавно престъпление. Накрая прие пари от изтъкнати наркотрафиканти. А после получаваше подкупи от Хескоф, който явно работеше за най-големия бос на нюйоркската мафия Тимона Портела.

Разбира се, винаги търсеше добро извинение. Човек можеше да си намери оправдание за всичко. Виждаше как началниците в полицията забогатяват от подкупи, които получаваха от търговците на наркотици, а по-нисшестоящите ставаха дори по-корумпирани. В края на краищата Пол имаше три деца, които трябваше да учат в колеж. Но главната причина беше неблагодарността на хората, за чиято сигурност се грижеше. Разни организации, защитаващи човешките права и свободи, протестираха против бруталността на полицията и бяха готови да вдигат врява само за това, че беше ударил шамар на някой чернокож крадец. Медиите също бяха готови да оплюят полицията при всеки повод. Граждани съдеха полицаи и тях ги уволняваха след дълги години служба, лишаваха ги от пенсия и дори ги пращаха в затвора. Веднъж и той беше изправен пред съда за превишаване на правата, за това, че е действал предубедено срещу чернокожите, въпреки че нямаше расови предразсъдъци. Негова ли беше вината, че повечето престъпници в Ню Йорк са негри? Как трябваше да постъпи — да им издаде разрешително за кражби, за да се чувстват по-сигурни? Той дори беше съдействал за издигане в службата на чернокожи полицаи. В отдела беше известен като покровител на Аспинела. Беше я повишил, а тя тероризираше същите тези чернокожи. Нея не биха могли да обвинят в расизъм. С две думи, обществото не отдаваше заслуженото на ченгетата, които го защитаваха. Освен, разбира се, ако не ги убиеха при изпълнение на дълга. Накрая разбра една истина: че не си струва да си честно ченге. И все пак никога не беше мислил, че може да стане убиец. Но в крайна сметка той беше недосегаем, нямаше риск, предлагаха му страшно много пари, а и жертвата беше убиец. И все пак…

Аспинела също се питаше как животът я беше докарал дотам. Бог й беше свидетел, че се беше борила упорито и безмилостно срещу престъпния свят. С това се беше прочула в Ню Йорк. Вярно е, че беше вземала подкупи, че беше давала лъжливи показания при углавни престъпления. Беше започнала това отскоро, когато Ди Бенедето я убеди да взема пари от наркотърговците. Той беше неин покровител от дълги години, а от няколко месеца и любовник. Не беше лош, по-скоро приличаше на тромава мечка, която използва секса вместо приспивателно.

Тя се поддаде на корупцията в първия ден, след като я повишиха в инспектор. В общата стая на полицейския участък едно бяло нафукано ченге на име Ганджи започна да се занася с нея.

— Хей, Аспинела — подхвърли й той, — с онази ти работа и моите мустаци ще ликвидираме престъпността от цивилизования свят. — Другите ченгета, между които имаше и негри, се разсмяха.

Аспинела го изгледа хладно и отвърна:

— Никога няма да бъдеш мой партньор. Човек, който обижда жените, е страхливец с малка пишка.

Ганджи продължи със закачките, без да се засегне.

— С тая малка пишка мога да се справя с онази ти работа винаги когато поискаш. И без това ми се ще да си опитам късмета.

Аспинела го погледна студено и каза:

— Черното е по-добро от жълтото. Я се разкарай, дрисльо такъв!

Присъстващите в стаята се вцепениха от изненада. Ганджи се изчерви. Такива обидни думи не можеха да минат безнаказано. Той се запъти към нея, разбутвайки с огромното си тяло останалите.

Аспинела беше в униформа. Тя извади пистолета си, без да го насочва.

— Опитай се и ще видиш как ще ти откъсна топките — предупреди го тя. В стаята никой не се усъмни, че ще натисне спусъка. Ганджи се спря и поклати презрително глава.

Разбира се, за инцидента беше докладвано. Това беше сериозно нарушение от страна на Аспинела. Обаче Ди Бенедето си даваше сметка, че ако се стигне до съд, ще се отрази пагубно на отдела. Потули работата и толкова се впечатли от Аспинела, че стана неин покровител.

Аспинела се ядоса най-много от това, че в стаята имаше четирима чернокожи ченгета, но никой не се опита да я защити. Те дори се смееха на закачките на белите ченгета. Мъжката лоялност беше по-силна от расовата.

Аспинела си спечели репутацията на най-добрия полицай в града. Беше безмилостна с търговците на наркотици, с крадците и въоръжените разбойници. За тях нямаше пощада, независимо дали бяха бели или чернокожи. Стреляше по тях, биеше ги и ги унижаваше. Срещу нея бяха повдигнати обвинения, но никога не бяха доказани, и досието й остана чисто. Обаче те засилиха гнева й срещу обществото. Как се осмеляваха да я разпитват, когато тя ги защитаваше от най-долнопробната измет в града? Ди Бенедето винаги я подкрепяше.

Имаше една твърде сложна ситуация, при която тя застреля двама непълнолетни крадци, които се бяха опитали да я ограбят на добре осветена улица в Харлем, точно пред апартамента й. Едното момче я удари с юмрук в лицето, а другото грабна чантата й. Аспинела извади пистолета и те замръзнаха на място, но тя ги застреля. Не само заради удара в лицето, но и за да изпрати предупреждение, че в квартала им не трябва да има опити за кражби. Организации за граждански права и свободи протестираха, но съдът реши, че е използвала сила правомерно. Знаеше, че в случая е виновна. Пол беше този, който я склони да вземе първия си подкуп при една важна сделка с наркотици.

— Аспинела — каза й той с покровителствен тон, — днешното ченге не се притеснява много от куршумите. Това е част от занаята. Трябва да се притеснява повече от организациите в защита на човешките права, от гражданите и престъпниците, които го съдят за нанесени щети. А също и от онези шефове в полицията, които се стремят към политическа кариера и са готови да те пратят в затвора, за да спечелят повече гласове. Особено пък такава като теб. Ти си естествена жертва. Искаш ли да завършиш като онези нещастници от улицата, които ги изнасилват, ограбват и убиват? Или ще предпочетеш да се защитиш? Съгласи се! Така ще се ползваш с по-голяма протекция на онези началници, които вече са подкупени. След 5–6 години можеш да се оттеглиш със солидна сума пари и няма да се притесняваш, че може да отидеш в затвора, защото си разрошила косата на някой крадец.

И така, Аспинела отстъпи. Малко по малко започна да събира парите от подкупите в банкови сметки под друго име. Това не я накара да бъде по-снизходителна към престъпниците. Но сега случаят беше по-различен. Това си беше заговор за убийство. Вярно, че този Асторе е важна фигура в мафията, когото тя с удоволствие би ликвидирала. Всъщност, макар и по твърде необикновен начин, тя пак щеше да си върши работата. Но главният й аргумент беше, че рискът е много малък, а заплащането голямо — половин милион.

Минаха покрай един парк и след няколко минути паркираха пред търговски център. Там имаше десетина двуетажни магазина, всичките затворени. Затворена беше дори пицарията, чиято червена неонова реклама продължаваше да свети над витрината.

Те излязоха от колата и Пол каза:

— За първи път виждам пицария да затваря толкова рано. Едва десет часът е.

Той поведе Аспинела към страничния вход, вратата беше отключена. Изкачиха десетте стъпала към площадката. Отляво имаше двустаен апартамент, а отдясно — една стая. Пол й даде знак и Аспинела провери първо апартамента, докато той пазеше. След това влязоха в стаята отдясно. Хескоф ги чакаше. Беше седнал в края на една дълга дървена маса с четири паянтови стола около нея. На масата имаше сак, голям колкото боксов чувал, който изглеждаше пълен. Хескоф се ръкува с Пол и кимна на Аспинела. Тя си каза, че никога не бе виждала човек с толкова бяла кожа. Седнаха около масата. Стаята беше без прозорци и се осветяваше само от една слаба електрическа крушка. Пол протегна ръка и потупа сака.

— Всичко ли е тук? — попита той.

— Разбира се — отвърна Хескоф.

Аспинела видя, че по лицето и дори по врата му нямаше никаква руменина. Е, човек, който носи сак с един милион долара, има право да се чувства изнервен. Но въпреки това тя огледа стаята, за да види дали не са монтирани подслушвателни устройства.

— Я покажи! — каза Пол.

Хескоф развърза сака и изсипа половината от съдържанието му. Върху масата се пръснаха двайсет пачки, привързани с ластик. Повечето бяха от по 100 долара, нямаше по 50, а две пачки бяха с банкноти от по 20 долара.

Пол въздъхна и каза:

— Да ги вземат дяволите пък тези двайсетачки! Както и да е, сложи ги обратно!

Хескоф натъпка отново торбата и я пристегна с въжето.

— Клиентът ми иска да стане колкото може по-бързо — каза той.

— До две седмици — отвърна Пол.

— Добре — съгласи се Хескоф.

Аспинела метна сака през рамо. Не е тежък, помисли си тя. Един милион долара не тежали чак толкова много. Видя как Пол стисна ръката на Хескоф и започна да става нетърпелива. Искаше колкото може по-скоро да се махнат оттук. Тръгна надолу по стълбите, като придържаше с една ръка торбата на рамо, а другата й беше свободна, за да може да изтегли пистолета си. Чу стъпките на Пол зад себе си. След това се озоваха навън в студената нощ. И двамата бяха плувнали в пот.

— Сложи сака в багажника — нареди й Пол Ди Бенедето. Той седна зад волана и запали пура.

Аспинела заобиколи и също се качи в колата.

— Къде ще отидем да ги разделим? — попита Пол.

— Не при мен — отвърна Аспинела. — В къщи има гледачка.

— И при мен не може. Жена ми е в къщи. Защо не наемем стая в някой хотел?

Аспинела направи гримаса и Пол се усмихна.

— Да идем в моя офис — каза той. — Ще заключим вратата.

И двамата се разсмяха.

— Провери още веднъж дали багажникът е добре заключен — нареди й Пол.

Аспинела се подчини. Излезе, отвори багажника и извади сака. В този момент Пол завъртя ключа. От експлозията се посипа дъжд от стъкла из целия базар. Колата се вдигна във въздуха и след това се стовари на земята, цялата на парчета, които разкъсаха тялото на Ди Бенедето.

Аспинела беше отхвърлена на десетина метра със счупена ръка и крак. Изпадна в безсъзнание, защото едното й око беше изхвръкнало.

Хескоф, който се беше прислонил зад пицарията, усети как взривната вълна го залепи за стената. После скочи в колата и след 20 минути си беше у дома, в Брайтуотърс. Бързо си наля едно питие и провери четирите пачки от по 100 долара, които беше измъкнал от сака. Четиридесет хиляди! Доста добра сумичка. Щеше да даде две хилядарки на сина си за харчене. Не, една хилядарка. А другото щеше да внесе в банката.

Видя последните новини по телевизията, в които първо съобщиха за експлозията. Единият полицейски инспектор беше убит, а другият тежко ранен. На мястото бил намерен сак с огромна сума пари. Говорителят не каза точно каква.

 

 

Когато два дни по-късно Аспинела дойде в съзнание в болницата, не се изненада, че започнаха да я разпитват за парите и защо не достигат четиридесет хиляди до един милион. Каза, че не знае нищо за парите. Попитаха я какво са правили заедно един главен полицейски инспектор и неговият помощник. Тя се ядоса, че я разпитват толкова безмилостно, когато е в такова тежко състояние. На отдела явно не му пукаше за нея. Нейните заслуги въобще не ги впечатляваха. В крайна сметка всичко приключи добре. Не я изправиха пред съда, а разследването за парите не доведе доникъде.

Аспинела прекара още една седмица в болницата, през която обмисли внимателно всичко. Бяха им устроили клопка. Единственият човек, който би могъл да го стори, беше Хескоф. Фактът, че липсваха четиридесет хиляди от уговорената сума, означаваше, че алчната свиня не беше устояла на изкушението и беше измамила дори своите хора. Аспинела си каза, че като се оправи, пак ще се срещнат с Хескоф.