Фердинанд Липс
Конспирацията срещу златото (10) (Погледът на един частен швейцарски банкер зад кулисите на властта)

Глава II
Конспирацията срещу златото през 30-те години и отхвърлянето на благородния метал

„Сами по себе си хартиените пари са си наред, стига да имаме идеална власт и царете ни да са надарени с божествена интелигентност.“^[1]

Аристотел

Въведение

За да обясним причините защо от година на година конспирацията срещу златото расте, нека се концентрираме върху най-съществените събития от 30-те години. Водещите икономически теории по онова време са идеите на Кейн. С малки изключения това е валидно и до днес.

В книгата си Conserwatively Speaking американският адвокат, доцент и писател Рене А. Уормзър пише:

„В крайна сметка никое правителство не може да работи във валутна система, основаваща се на хартиените пари, без да предизвиква тежка икономическа криза и в един ден да плати за това. Тяхната система по правило означава разхищение и несъмнено води към инфлация.

През 1933 г. президентът Рузвелт ни накара да изоставим златния стандарт и да разменим златните си сертификати срещу хартиени пари. Дори ни забраниха да използваме злато като гарант в договорите. (Виж също и «Restoring Gold Clauses» в Contracts на Рене А. Уормзър и Доналд Л. Кемерер, публикуван от Committee for Monetary Research and Education Inc., Greenwich, Connecticut, 1975).^[2] От този момент до 1975 г. беше незаконно да се притежава злато, освен за допусната служебна или комерсиална употреба. Малко след гласуването на забраната (с пълномощията на Конгреса) президентът девалвира златния долар.

Тази стъпка постави началото на дефицитното финансиране и неуместната държавна намеса и ни тласна към катастрофата, в която се намираме и до днес.

Твърде е странно, че Рузвелт не разбра или не искаше да разбере колко неморално постъпи, като убеди Конгреса да приеме закона за златото. Или му беше все едно? След това той проведе разговор със сенатора Картър Глас. Когато Глас научи, че според новия закон САЩ няма да спази договора си да изплати държавните облигации в злато, каза на президента Рузвелт следното:

«Това е позор, сър. Правителството, което притежава толкова злато, нарушава обещанието си да изплати в златни монети държавните облигации, продадени на вдовици и сираци, уверявайки ги, че това ще стане спрямо актуалната валутна стойност. То нарушава обещанието си при провал да изплати дължимото в злато. Това е позор, сър.»

И наистина беше позор.“^[3]

Важно е да хвърлим поглед към историята, защото така ще стане ясно защо изобщо говорим за конспирация срещу златото. В една своя публикация със заглавие „How Americans Lost Their Right To Own Gold And Became Criminals In The Process“ проф. Хенри Марк Холцер описва как Рузвелт оправда своя закон с неясни параграфи в „Traiding with the Enemy Act“ (Закон за търговия с врага) от Първата световна война. Скоростта, с която Конгресът въведе тези промени, е очевадна алюзия за маниера, по който малко преди Коледа на 1913 г. беше гласуван „Законът за Федералния резерв“. Или един по-актуален пример от настоящето: как през април 1999 г. беше упражнен масивен натиск върху швейцарския народ да приеме новата съдбовна конституция.

По-нататък в монографията си проф. Холцер пише:

„Един тогавашен професор от Бостънския университет обобщи подозрителните «постижения» на манипулациите със златото на «New Deal» по следния начин:

«На 6 март 1933 г. започнаха да валят тези (…) комплексно интегрирани информации, съобщения, резолюции, закони (…), с които президентът и Конгресът манипулираха националната катастрофа. Първото нещо, което беше променено из основи, засегна парите на хората. Златото беше одържавено, т.е. държавната хазна конфискува всички златни кюлчета и монети от частния сектор, до които успя да се добере, както и всички актуални сертификати за обезпечаване на влоговете със злато. Златото, кралят на монетното дело, стана затворник; то беше държано под ключ и строго охранявано. Хазната вече не го изплащаше — дори срещу наличен сертификат. Сеченето на монети беше прекратено. Беше изобретено ново престъпление: да притежаваш пари под формата на злато се разглеждаше като „запас“ и се смяташе за неморално (…) Подготвяше се почвата за бъдещата инфлация. Дори и валутният закон от 1869 г., който гарантираше, че правителството ще урежда държавните дългове в злато, беше анулиран и повече то не се чувстваше обвързано с предишните си обещания: скъсахме със златния стандарт, и както мнозина смятаха — и с моралния.»^[4]“

По-нататък Холцер коментира:

„На практика стана така, че «New Deal» роди нова класа престъпници. За такива бяха смятани личностите, които имаха дързостта да се противопоставят на правителството да изземе златото им.“^[5]

Уормзър добавя:

„Със законите от 1933 г. на американците вече не се разрешаваше да ползват златото като парична стойност. Оттогава парите ни нямат покритие. Зад тях не се крие нищо. Преди 1933 г. банкнотите на Федералния резерв бяха обвързани с обещанието, че са обезпечени със злато. По-късно надписът беше променен и се твърдеше, че банкнотите можели да се разменят срещу «законните пари на Съединените щати». Най-накрая абсурдността на тази формулировка стана ясна, тя отпадна и на банкнотите ни остана само успокояващото: «In God We Trust» (На Господа се уповаваме).“^[6]

На 30 януари 1934 г. Конгресът гласува „Gold Reserve Act“. Той упълномощаваше президента да определя съдържанието на злато (златната проба) и доларовия еквивалент между 50 и 60% от предишното му съдържание от 25,8 грана^[7] от стандартното или 23,33 грана от чистото злато. Веднага след това той определи долара на 13,71 грана чисто злато, което е равнозначно на девалвация от 41%.

Започва американската анти-златна политика

В книгата си The U. S. Dollar — An Advance Obituary от 1981 г. д-р Франц Пик написа следното за девалвацията на долара:

„Правителството вече не гледаше с добро око на монетарната функция на златото, запазила се в продължение на повече от 6 000 години. Последвалото след 18. век обвързване на безстойностните пари с твърдо определено количество злато придаде на валутите неустоима атрактивност, и тя траеше, докато правителствата продължаваха да ги разменят срещу жълтия метал. Но след като владетелите, и по-късно републиките, станаха неспособни да управляват финансите и съответно валутите си и да не харчат повече, отколкото получаваха, потърсиха начини да заобиколят някогашните си задължения и договори. Те просто измамиха всички онези, които бяха достатъчно лековерни да се доверят на финансовото управление. В разцвета на 19. век златният стандарт създаде базата за най-успешния период на индустриално и икономическо развитие в Западния свят. Това продължи до 1914 г. По време и след Първата световна война инфлацията, която правителствата не разбираха, а още по-малко можеха да контролират — доведе до крах на британския паунд (през септември 1931 г.) и девалвация на американския долар (през януари 1934 г.), когато цената на златото от $20.67 беше повишена на $35 за унция. Американският народ трябваше да плати девалвацията със собственото си злато, което отиде в държавната хазна…“^[8]

Американската анти-златна политика продължава — въпреки че след края на 1974 г. притежанието на злато беше легализирано. Официалната цел е хората да бъдат държани настрана от един метал, който правителствата не могат да контролират.

Приливът на заблуждаваща анти-златна пропаганда, разпространявана от интересите на хартиените пари, не закъсня. И до днес тя се опитва да поддържа илюзията, че САЩ не се нуждае от обезпечаване на доларите със злато.

Златните акции и дефлацията през 30-те години

Когато между 1929 и 1932 г. акционните борси се сринаха, индексът на индустрията Дау Джоунс загуби около 90% от стойността си. Дори пазарът на материални ценности, като този на недвижимо имущество, се оказа тежко засегнат. Жилищните и търговските сгради загубиха до 80% от стойността си. Между 1929 и 1933 г. американският индекс за цени на дребно CPI спадна на 24%. Задържа се единствено златото. Цената му се повиши с около 75% — от $20.67 на $35 за унция. Заради ефекта на финансовия лост^[9] — тъй като курсът на акциите скочи непропорционално спрямо цената на самия метал — звездите на борсата станаха акциите на златните мини.

При краха от 1929 г. цените на златните акции също паднаха, но не толкова чувствително, колкото на индустриалните акции. Едва през 1933 г. започна експлозивното покачване на курса, когато цената на акциите на Homestake Mining се повиши десетократно. Тези на Alaska Juneau Mines скочиха от $1 на 25 $. В края на 1929 г. Dome Mines първоначално паднаха от $5 на $3, но през 1931 г. се покачиха на $7, а през 1938 г. достигнаха $34 7/8. В този период среброто също се развиваше много добре.

Златото и Втората световна война

С избухването на Втората световна война златото се превърна в стратегическа стока. Беше наложена забрана частни лица и фирми да търгуват с него. В същото време неговите запаси в американската държавна хазна продължаваха да растат, тъй като оръжейният износ беше плащан със злато. На черния пазар цената на благородния метал рязко се повиши и запасяването със златни монети стана извънредно популярно в Северна и Южна Америка, както и в Европа.

През септември 1949 г. американската държавна хазна — в пика на „златната“ власт в Америка — притежаваше злато на стойност 24,6 милиарда долара (по $35 за унция). От този момент нататък доларът започна да пропада с бързо темпо. Безкрайната поредица от платежни и стопански балансови дефицити показаха, че политиците и най-вече техните неквалифицирани финансови мениджъри са неспособни да опазят това количество жълт метал и неговата субстанциална власт като опора срещу бъдещи девалвации на вече изтощения долар.

Бретън Уудс

През 1944 г., преди края на Втората световна война, се случи друго съдбоносно събитие: конференцията в Бретън Уудс, Ню Хемпшир, САЩ. Въпреки че тя се състоя преди повече от 58 години, за нашето изследване е важно да разберем какво всъщност се случи тогава. Преди всичко се оказа, че светът не е научил нищо от миналата си история, най-вече от опустошителните последствия на златно-девизния стандарт, който беше създаден на конференцията в Генуа през 1922 г. Впоследствие бяха пропуснати и други златни възможности.

През юли 1944 г. представители на 44 държави се събраха в Бретън Уудс, за да обсъдят международната валутна система на следвоенния период. Тази икономическа система, която през 1971 г. се разпадна, стана известна с името на малкото градче, където се проведе конференцията и се създаде новата международна валутна политика. Тя не беше нищо друго, освен американски диктат, целящ официално признаване на хегемонията на американския долар — единствената валута, която чуждестранните централни банки можеха да конвертират в злато.

Планът беше скроен няколко години преди това. В книгата си The Invisible Crash Джеймс Динс описва събитията по следния начин:

„През 1942 г. Хари Декстър Уайт за САЩ и лорд Джон Мейнард Кейнс за британската хазна планираха новата международна валутна система. Началото на финансовите проблеми беше поставено в Бретън Уудс, Ню Хемпшир, през 1944 г., когато бяха създадени Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка. Тъй като САЩ бяха най-голямата световна сила, не изпуснаха възможността да превърнат златно-девизния стандарт в златно-доларов стандарт. По този начин политиката на New Deal беше призната в международен план и световната икономика пое към фаталната си среща със съдбата.

МВФ изискваше от отделните държави да определят паритет^[10] на валутите си в злато или американски долари и да ограничат колебанията в обменния курс до максимум един процент от «паритета». За да им дадат време да синхронизират различните стойности на международните плащания, фондът отпусна свои средства. Тези кредити «кастрираха» силата на златото; то загуби дисциплиниращата си функция за баланс между внос и износ. Фаталната грешка внесе абсолютен хаос в международния баланс. Опората на златото беше премахната и то бе тласнато в грешна посока. [Всъщност това беше сериозен удар срещу него и важна победа за противниците му, без светът да разбере какви щяха да са опустошителните последствия в бъдеще; бел.авт.] Когато държавата вече не можеше да изравни платежния си баланс, налагайки на икономиката си строга политика за икономии, тя само трябваше да промени паритета на валутата си, което ликвидираше всяка дефлация и предизвикаше продължително «опиянение». И така, всички валути щяха да имат определена доларова равностойност. От своя страна, доларът беше обвързан със златото. Той беше мащаб. Единствено САЩ можеха да променят цената на метала и всички останали нации бяха принудени да следват покачванията или девалвациите. Тази невероятна власт, която бе дадена на САЩ, в крайна сметка доведе до злоупотреби, но лорд Кейнс и останалите финансови архитекти от Бретън Уудс бяха твърде заети да лансират своето валутно чудовище, вместо да мислят за толкова земни неща!

В Бретън Уудс беше разпоредено валутните резерви на дадена държава да бъдат или от злато, или от някаква друга конвертируема в злато валута. Всъщност това беше истинският смъртоносен удар. Те се състояха само от американски долари, а по-късно и от британски паунди, когато лирата беше стабилна и конвертируема в злато. Ударът беше смъртоносен, защото никой не забеляза как американският долар скоростно щеше да се сгромоляса. На практика всички валути бяха подкопани и се създаде международна инфлация, невиждана до момента.“^[11]

Предимствата за САЩ бяха очевидни. Новата система позволяваше безболезнено финансиране на войни, икономически експанзии из целия свят и безлимитен внос на скъпи чуждестранни стоки — просто защото банката печаташе необходимите за тях долари.

Според казаното от Лудвиг фон Мисес (в книгата му Human Action), конференцията в Бретън Уудс явно е преминала при много странна атмосфера:

„Повечето от държавите участнички по онова време бяха напълно зависими от благоволението на САЩ. Те бяха обречени на гибел, ако САЩ прекратеше борбата за освобождаването им и преустановеше материалната помощ по спогодбата за заеми (Lend-Lease-Act 1941). От друга страна, като цяло американското правителство смяташе валутната спогодба за интригантски план и прикрито продължение на Lend-Lease-Act след края на войната.

САЩ бяха готови да дават, а другите участници — особено европейските държави, все още под немска окупация, както и азиатските страни — да взимат всичко, което им се предложи. Последвалите реални проблеми станаха видими едва когато налудничавите представи на САЩ за финансови операции и търговия бяха заместени от по-реалистично мислене.

Международният валутен фонд не постигна целта си, както неговите покровители очакваха. На годишните срещи на МВФ винаги има продължителни дискусии и много конкретни забележки, както и критики относно валутната и кредитната политика на правителствата и централните банки. (…) Но финансовите операции по целия свят продължават, все едно че не съществува никакъв валутен фонд и спогодба в Бретън Уудс.“^[12]

Със споразумението в Бретън Уудс Америка пое задължението да запази стойността на долара, продавайки и купувайки неограничени количества злато за $35 на унция. Ироничното беше, че тя трябваше да изплаща злато на чуждестранни централни банки, но не и на американските граждани, за които притежанието на злато продължаваше да бъде престъпление. Задълженията често не бяха спазвани, защото иначе САЩ отдавна да е останала без никакво злато. За да се преустанови изтичането му от Америка, беше упражнен, естествено, и дипломатически натиск. Джеймс Динс си спомня един случай, когато президентът Джонсън не позволи на Германия да размени доларите си срещу злато, като й напомни, че американските войски все още се намират между нея и Съветския съюз.^[13]

Девалвацията на валутите и контролирането на потоците на капитали и злато продължиха. Англия девалвира два пъти след Бретън Уудс. В другите държави това е още по-често явление. До 1958 г. някои големи валути никога не са били необвързани с долара. Следователно стриктността на златния стандарт липсваше по редица важни въпроси.

Един важен свидетел

Моят приятел и бивш централен банкер Джон Екстър си спомня:

„Мнението ми е, че още от самото начало Федералният резерв нарушава дисциплината на златния стандарт и, купувайки държавни облигации, провежда експанзивна финансова политика. Той трябваше да купува единствено злато, но изкушението да изкупува хартиени пари, които повишаваха общите банкови резерви и даваха още по-големи възможности на банките да предлагат кредити, се оказа направо неустоимо. Като цяло хората нямат никаква дисциплина. Фед не е изключение.

Втората световна война ни помогна да преодолеем депресията, и отново Федералният резерв стартира нова агресивна кредитна експанзия, купувайки държавни ценни книжа, за да финансира войната. Независимо от това, благодарение на притока на злато през 30-те години, балансът на Фед изглеждаше добре, включително и по време на войната в Корея и свързаните с нея разходи.“^[14]

Едната от основните причини за трудностите при запазването на валутната и фискално-политическата дисциплина беше доминиращото участие на държавата, чието правителство бе под влияние на философията на някой си Кейнс. Ситуацията позволи приемането на закони, които щяха да окажат фатални последствия върху покупателната способност на парите и върху финансовите пазари.

„Законът за заетостта“ от 1946 г.

През 50-те и 60-те години в Barron’s излизаше седмична колонка със заглавие „The Trader“, списвана от някой си г-н Нелсън. Седмица след седмица той неуморно насочваше вниманието на читателите към последствията, които този закон щеше да окаже върху покупателната способност на валутата и борсата като цяло.

С приемането на закона американското правителство официално обяви война на безработицата и обеща да се грижи за работните места, независимо от средствата, необходими за това. Хората се надяваха, че така конюнктурата ще може да бъде преодоляна и в бъдеще държавата няма да изпада в икономически кризи като тази от 30-те години.

Целта беше пълна заетост, силно производство и стабилна покупателна способност. Между банкерите, инвеститорите и обществото те провокираха убеждението, че търговските рискове, които принципно са част от кривата на конюнктурните цикли, са вече минало. Не е странно, че това доведе до нова търговска философия и кредитен морал. Високата ликвидност, т.е. парите в брой, вече не изглеждаха толкова важни. Напротив: идеята, че от този момент правителството ще спасява страната от всякакви кризи, доведе до растящото убеждение, че трупането на все повече дългове е правилната професионална стратегия.

Растящите държавни разходи и последвалите дефицити, финансирани от Федералния резерв, постепенно започнаха да изискват повече от покупателността на долара и да изтощават споразумението от Бретън Уудс.^[15]

Федералният резерв през 50-те години

За този период Джон Екстър си спомня:

„По време на «епохата Айзенхауер» — с изключение на една единствена година — Фед се държеше добре. През онези години имах пост в Нюйоркския федерален резерв и отговарях за златото и международните сделки. Бил Мартин [Уилям Маккензи Мартин, младши; бел.авт.] беше председател на Фед [от 1951 до 1970 г.; бел.авт.]. Айк [Айзенхауер] не се бъркаше в политиката на Федералния резерв и нямаше нови кредити. Това е единственият период в историята на Фед, който одобрявам. Световната финансова система функционираше и балансът беше налице.

По време на мини-рецесията от 1958 г. обаче имаше лоша година — когато беше създаден кредит в размер на $2,25 милиарда. За мое голямо изумление, аз трябваше да продам злато на стойност $2,25 милиарда на чуждестранни централни банки, за да се запази равновесието на системата. Това си остава най-голямата загуба на злато на Федералния резерв, и то в рамките само на една година.“

В личен разговор Джон Екстър ми сподели, че направо го заболяло сърцето, като видял всичкото това злато да напуска Фед, и допълни:

„Доларите изтичаха към чуждестранните централни банки с бързината, с която Фед ги печаташе, а след това те искаха злато. За щастие през 1959 и 1960 г. Федералният резерв размисли и прекрати кредитите и загубата на злато беше преустановена.“^[16]

В книгата си How to Invest in Gold Stocks Доналд Дж. Хоуп пише:

„Въпреки че днес, през 1971 г., след 12 години финансови кризи, ни изглежда невероятно (а колко по-невероятно е сега, през 2003 г.; бел.авт.), през 1958 г. почти се стигна до паника. Кабинетът се събра на кризисно събрание и в американската хазна лампите светиха до късно през нощта. Беше цитиран министърът на финансите Робърт Б. Андерсън от извънредното заседание на House Finance Committee. Присъствалите журналисти Робърт С. Алън и Пол Дж. Скот предадоха приблизително следното:

Министърът на финансите Андерсън: «Ликвидните доларови наличности в чужбина в момента възлизат на 17 632 милиона долара, спрямо 12 000 милиона долара през 1952 г. Освен това чужди страни притежават и американски ценни книжа на стойност 1500 милиона долара. Междувременно златните резерви на САЩ спаднаха от 23 милиарда долара (през 1952 г.) на 20 582 милиарда.»

Конгресменът Франк Карстън (демократ, Мисури): «Колко сериозна е тази загуба от 2,5 милиарда долара в злато? Постоянно чуваме противоречиви информации.»

Андерсън: «Последиците за нас ще бъдат тежки, ако чуждестранните държави и инвеститори загубят доверието си в долара и поискат техните авоари да бъдат изплатени в злато.»

Конгресменът Кратън: «Означава ли това, че ни очаква атака за нашето злато?»

Андерсън: «Да, именно това е реалната опасност.»

Конгресменът Лий Меткълф (демократ, Монатана): «Искате да кажете още сега?»

Андерсън: «Да, именно още сега! На практика ситуацията се влошава с всеки изминал ден. Работата е деликатна, не търпи отлагане и на нея не трябва да се гледа повърхностно. Когато говорим за доверието във валутата на дадена нация, имаме работа с динамит, който всеки момент може да се взриви.»“^[17]

Хоуп продължава:

„Събитията се разиграха през 1958 г.! Сравнете тази особена реакция с поведението на Никсъновата администрация, която реагира с «пълно спокойствие» и «смайваща невъзмутимост» на опустошителния балансов дефицит от $10,7 милиарда през 1970 г., както и на дефицита от $5 милиарда в началото на 1971 г. и на европейската доларова криза. Това напомня на тъпото самодоволство, предизвикало насилствено обществени и военни катастрофи. През лятото на 1929 г. и есента на 1941 г. шестваше същият зловещ оптимизъм. Хората казват, че прекаленото доверие води до презрение. Дотолкова бяхме свикнали с доларовата криза, че започнахме да се съмняваме дали тя изобщо съществува. Това е най-лошият от всички симптоми.“^[18]

Раздвижване на акциите за златните мини

През 1957 г. аз работех като финансов анализатор към Dominion Securities в Торонто. Веднъж президентът на фирмата г-н Джеймс Стрейти, който по онова време беше и президент на борсата в Торонто, ме повика в офиса си и ме помоли да изготвя анализ за златодобивната компания Dome Mines. Това беше първият ми проектов анализ и аз заключих, че фирмата е добра инвестиция, но средносрочно акциите им не предлагат никаква перспектива. Година по-късно, през 1958, курсът на акциите на Dome Mines, както и TSE-индексът за златото и среброто, започнаха да се покачват, което продължи повече от 35 години, и след едно по-продължително прекъсване през 80-те и 90-те години тенденцията се запази и след 2000 г.

Много държави, спрямо които САЩ имаше дефицити — Великобритания, Белгия, Швейцария, Италия — искаха злато вместо долари.

Частните инвеститори също показаха по-голям интерес към златото и акциите на златните мини. Джеймс Грант, създател на Grant’s Interest Rate Observer и автор на множество книги, споделя:

„В края на 1958 г. златните резерви на САЩ отново имаха ниско следвоенно равнище — $20,7 милиарда долара. Но това не беше единственият знак за разколебаното световно доверие в долара. Чарлс Енгелхарт и Дилън Рийд енд Ко лансираха успешно нов златно инвестиционен фонд под името «American South-African Investment Trust», по-известен като ASA. Чарли Енгелхарт и другите основатели предположиха, че ще има инфлация и че инвеститорите ще имат нужда от инвестиционно средство, което да ги предпази от загуби. Продажната цена беше $28. Накрая тя падна до $18. През 60-те и 70-те курсът на златото се движеше осезаемо добре, преди да падне през дезинфлационерните години на 90-те. От първоначалната си емисия през септември 1958 г. до началото на септември 1994 г. АSA имаше средна печалба от около 8,2% (без дивиденти) и цената се покачи 17 пъти.“^[19]

Дълги години Джон Екстър беше директор на инвестиционната компания ASA, а Джеймс Динс стана известен със слогана „All the way with ASA“.

Биковият пазар на златото беше започнал.

Опитът на 60-те години

Според Джон Екстър финансовата криза започва с Джон Ф. Кенеди и неговите т. нар. усилия „да даде тласък на страната“. Федералният резерв се поддаде на политическия натиск и отново започна своята експанзия. (Стана това, което Джеймс Стрейт предсказа още преди време, защото през последните години на Айзенхауер вестниците и списанията вече изобилстваха от пропаганда про-Кенеди.) Това беше началото на златно-доларовия стандарт и на международната валутна система Бретън Уудс. Причината естествено беше натискът, който Дж. Ф. Кенеди упражни върху Фед да провежда инфлационна кредитна политика, което подкопа покупателната способност на долара.

Екстър:

„Още през 1962 г. всичко ми беше кристално ясно. Държах реч пред Detroit Economic Club и заявих, че САЩ не са в състояние да задържат цената на златото на $35 за унция. От този момент нататък започнах да купувам злато за себе си. Купувах британски сувенири, съдържащи около една четвърт унция злато, за 9 долара парчето.

Останалото е история. Предприехме много «спасителни» опити да спрем прилива и да задържим цената на златото на $35. Но в крайна сметка пазарът взе връх над правителствените усилия. Най-накрая системата на стабилния обменен курс се срина, когато Никсън наруши обещанието си да осребрява доларите на цена от $35 за унция злато. Това стана на 15 август 1971 г., повратен момент в историята на САЩ — и за целия свят. Действията на Никсън предизвикаха хаос, който ние днес познаваме под името система на свободния обменен курс.

Но което е още по-важно: освобождаването на долара от златото премахна всички ограничения пред Федералния резерв да печата пари, купувайки държавни ценни книжа. Резултатът беше невиждана до момента експлозия на задлъжняването, която един ден ще бъде погасена от кредитна контракция, предизвикваща дефлационен колапс и нагледна икономическа криза.

Разходите на тази монетарна експанзионна политика щяха да струват на американските граждани $13 милиарда в злато или 13 000 тона злато.“^[20]

Няма никакво съмнение, че официалната позиция на САЩ към благородния метал днес щеше да е различна, ако не бяха загубили всичкото това злато.

В книгата си Gold and Liberty Ричард М. Салсман пише:

„Сравнена с класическия златен стандарт, недостатъците на тази златно доларова система са очевидни. САЩ имаха възможност да разширят предлагането на долари, за да наблюдават как те се превръщат в резерв на чуждите централни банки. Стана възможен друг тип балансов дефицит. Бретън Уудс централизира валутната система дори повече от финансовата политика по време на Първата световна война, защото глава на международната валутна система беше една единствена валута (тази на САЩ). Ядрото на действащата международна система не беше достоверността на златните пари, а тази на американското правителство. През 1961 г. президентът Джон Ф. Кенеди описа какво е нужно, за да се запази системата:

“Растежът на чуждестранните доларови запаси постави пред САЩ особена отговорност — да опази американския долар като основна резервна валута на свободния свят. Това е необходимо, защото много държави смятат долара за ценен колкото златото. Наша отговорност е да не изменим на това доверие."

Въпреки тези високопарни изказвания, САЩ не смятаха долара за толкова добър колкото златото. Не беше и възможно, защото поученията на Кейнс бяха спазвани дословно. Само една година след речта на Кенеди САЩ вече не можеха да изпълнят задълженията си по златно-доларовия стандарт. Администрациите на Кенеди и Джонсън поведоха страната към перманентни дефицитни икономика и кредитиране, които нямат аналог в американската история."^[21]

В анализите си Екстър и Динс с право обвиняват Федералния резерв за провежданата финансова политика. Прави впечатление, че двамата господа рядко споменават създаването на пари от страна на банките. Всъщност в тази драма банките бяха основното зло.

Дефицити без сълзи

Ако човек си спомни миналото и мислено разгледа днешното крайно привидно благополучие, ще му се стори почти невероятно как централните банкери, банките и рояците бездарни икономисти повтарят едни и същи големи грешки. Те изобщо нямат чувство и понятие за история, а само наблюдават как паричното им блато се превръща в трагедия за целия свят. На международната валутна конференция в Генуа през 1922 г. се каза, че към златото трябва да се подхожда по-пестеливо, и беше препоръчано резервите на чуждите централни банки да са в девизи (чужда валута). За да стимулира в по-голяма степен тази иновация, финансовият комитет предложи на държавите участнички да използват като резерв и конвертируеми в злато валути, успоредно със златото и кредитите, плащани в обичайната валута на държавата. Най-добрите анализи на решенията от Генуа и Бретън Уудс можете да намерите в книгата на Жак Рюф Le Péché Monétaire de l’Occident, както и в американското й издание The Monetary Sin of the West.

Още през 1965 г. в едно интервю за списание The Economist за „Ролята и властта на златото“^[22] Жак Рюф беше убеден, „че златно-доларовият стандарт е станал вече толкова абсурден, че никое човешко същество със здрав разум не би могъл да го оправдае.“^[23]

Жак Рюф:

„През 1961 г. писах, че Западът рискува да изпадне в кредитен колапс и че златно девизният стандарт представлява голяма опасност за западната цивилизация… Каква е същността на тази система и какви са разликите спрямо златната валута? Ако дадена държава с ключова валута страда от платежен балансов дефицит — нека вземем за пример САЩ — тя изплаща на държавата кредиторка долари, които ще бъдат касирани в нейната централна банка. Но още същия ден тези пари се отпускат като кредит на Нюйоркския финансов пазар, така че доларите се връщат обратно в родината си. Така страната длъжник не губи нищо, което кредиторката е изкарала за себе си. Ето защо държавата, която притежава ключовата валута, никога не усеща последствията на балансовия дефицит. А най-важната характеристика е, че изобщо не съществува причина този дефицит да бъде премахван, защото той остава незабележим.

Нека обясня нещата още по-ясно: да приемем, че имам уговорка с моя шивач още същия ден да ми дава назаем (като кредит) всички пари, които съм му платил. Така аз изобщо няма да се колебая да поръчвам още костюми при него, дори и да нямам реална финансова възможност за това (ако имам дефицитен платежен баланс).

В тази ситуация САЩ биха могли да изплащат постепенно балансовия си дефицит с хартиени долари. (…) Когато централните банки получат парите им, те моментално ги влагат в покупки на държавни трезорни бонове^[24] и депозитни сертификати от Нюйоркските банки, с което доларите се връщат отново в родината си. Това дава възможност средствата, изразходени току-що, да се върнат обратно.“^[25]

Тази завишена покупателна способност естествено е силно инфлационна, защото доларите, изтичащи в чужбина, се осчетоводяват два пъти: веднъж в родината си и втори път в държавата, на която са дадени. В редица статии във водещи световни вестници Рюф предупреждаваше, че ако тази система се практикува и в бъдеще, неизбежно ще последват три неща:^[26]

„1) Платежният баланс на САЩ би станал перманентно дефицитен. Задокеанските плащания няма да могат автоматично да ограничават обема на кредитите в родината. (…) Ето защо САЩ бяха [а днес са повече от когато и да било; бел.авт.] в привилегированата позиция неограничено да купуват, инвестират, кредитират и да правят дарения в чужди държави, защото американският финансов пазар изобщо не чувства влиянието на този поток от капитали. След като Щатите откриха тайната на «дефицитите без разкаяние и сълзи», беше твърде човешко да употребят това знание и да превърнат платежния си баланс в перманентен дефицит.

2) Печелившите държави ще станат инфлационни поради увеличеното количество на собствената си валута, което ще настъпи вследствие на нарасналите доларови резерви, пазени от централните банки като девизи.

3) Анулиране конвертируемостта на резервната доларова валута заради постепенното, но неограничено натрупване на подсигурителни кредити, осребрявани в американско злато.“

Последвалите събития изцяло потвърдиха фундаменталните му анализи. Но Рюф имаше чувството, че това развитие на нещата не се дължи точно на провала на системата от Бретън Уудс. Тя беше твърде ефективна, за да се стигне до упадък. Причината за колапса е свързана с факта, че в оригиналната система беше присаден чужд елемент, а именно златно-доларовият стандарт, който всъщност носи отговорността, че доларът се превърна в резервна валута. Това беше туморът, разразил се в системата от Бретън Уудс, довел до колапс на целия организъм.

Рюф твърдо вярваше в дисциплината и автоматизма на златния стандарт. Той желаеше връщането му. В тази връзка той каза следното за органите на валутната и фискалната политика:

„Наличните валутни и фискално-политически инструменти сами по себе си са ОК, но липсва решителност те да бъдат приложени бързо и точно. (…) Това се прави винаги твърде късно и твърде вяло. (…) Едва след като бъдем засегнати, разбираме, че в много държави не само липсва достоверна информация за състоянието и конюнктурата, но че тя винаги се появява с прекалено голямо закъснение и е много трудно да се приспособи към навременната и адекватна конюнктурна политика.“^[27]

И Рюф завършва:

„Аз всъщност вярвам, че финансистите, независимо от решителността и степента им на информираност, никога няма да успеят да упражнят такъв контрол върху парите, какъвто чистият механизъм на златния стандарт автоматично създава.“^[28]