Нора Робъртс
Дръзко ченге (6)

Шеста глава

След като прекара почти цяла сутрин в съда, където чака да свидетелства по дело за въоръжено нападение, Алекс се върна в участъка и завари партньора си затънал до гуша в канцеларска работа.

— Шефът иска да те види — рече Джъд и отхапа от шоколадовия десерт в ръката си.

— Добре. — Алекс свали якето си и разхлаби вратовръзката, която бе сложил само заради явяването в съда. Пресегна се и грабна оставените за него съобщения.

— Мисля, че иска да те види веднага — обади се Джъд.

— Разбрах. — Докато минаваше покрай бюрото на партньора си, Алекс надникна през рамото му към доклада на пишещата машина. — Иззето се пише с две „з“, Айнщайн.

— Сигурен ли си? — намръщи се Джъд.

— Имай ми доверие. — Той прекоси помещението и почука на стъклената врата на капитан Трилуотър.

— Влез.

Трилуотър вдигна поглед. Алекс често си мислеше, че е затънал в блато от канцеларска работа, ала същото можеше да се каже и за капитана. Бюрото на Трилуотър бе затрупано от препълнени папки, доклади и писма, така че капитанът приличаше повече на счетоводител. На тънкия му нос бяха кацнали очила с половин стъкла, косата му бе леко оредяла, вратовръзката му беше безмилостно пристегната.

Но Алекс добре познаваше шефа си. Той беше ченге до мозъка на костите си и вероятно още щеше да преследва престъпниците по улиците, ако не бе прострелян в левия дроб.

— Искали сте да ме видите, капитане?

— Станисласки. — Трилуотър му махна да влезе и да затвори вратата. Облегна се назад, скръсти ръце пред плоския си корем и се намръщи. — Каква, по дяволите, е тая история със сериалите?

— Не ви разбрах, сър.

— Сериалите — повтори Трилуотър. — Току-що ми се обади кметът.

Алекс кимна бавно, все още не проумяваше за какво става въпрос.

— Кметът ви се обадил във връзка със сериалите?

— Изглеждаш объркан, детективе. — Устните на Трилуотър се извиха в мрачна усмивка. — Значи ставаме двама. Името Макний говори ли ти нещо? Бес Макний?

Алек затвори очи за миг.

— О, Господи.

— Явно името ти е познато.

— Да, сър. Имам лична връзка с госпожица Макний. Нещо такова.

— Не ме интересуват личните ти връзки, каквито и да са те. Докато не бъдат хвърлени върху бюрото ми.

— Когато я арестувах…

— Арестувал си я? — Трилуотър го спря с жест и свали очилата си. Бавно и методично разтри основата на носа си. — Май не ми се иска да чуя тая история. Да, сигурен съм, че не искам.

Алекс неволно се усмихна.

— Ако мога да се изразя така, капитане, Бес има склонност да предизвиква подобна реакция у мъжете.

— Сценаристка ли е?

— Да, сър. На „Тайни грехове“.

Трилуотър уморено вдигна очи.

— „Тайни грехове“. Очевидно кметът е горещ почитател на сериала. И не само това, ами е старо другарче на твоята Бес Макний. „Старо другарче“, точно така се изрази.

Алекс реши дискретно да замълчи. Капитанът стана, приближи до хладилника, набутан между две кантонерки в ъгъла на кабинета, наля си вода в пластмасова чаша и я изпи на един дъх.

— Негово благородие кметът помоли да бъде позволено на госпожица Макний да наблюдава един ден от живота ти, детективе.

Коментарът на Алекс обикновено можеше да се чуе в съблекалните и в игралните домове. Трилуотър кимна.

— Споделям чувствата ти. Обаче най-неприятната страна на работата зад това бюро е, че трябва да водиш политика. Губиш, детективе.

— Капитане, още не сме приключили с работата по въоръжения грабеж на Лексингтън. Имам нова следа по убийствата на проститутките, на бюрото ме чака съобщение от информатор, който може да знае нещо за трупа, който намерихме на Двайсет и трета улица. Как ще работя, ако някаква досадно любопитна жена ми наднича през рамото?

— Същата досадно любопитна жена, с която имаш връзка?

Алекс отвори уста да отговори, ала замълча. Как да обясни каква е Бес?

— Нещо такова — рече накрая. — Вижте какво, капитане, вече се съгласих да говоря с Макний за полицейската работа. В основни линии, от време на време. Не съм давал съгласие за участие в акции. За нищо на света не я искам да себе си, докато работя.

— Един ден от живота ти, Станисласки. — Със същата мрачна усмивка той смачка чашата и я хвърли в кошчето. — Ако трябва да бъдем точни, следващия понеделник.

— Капитане…

— Трябва да се справиш — рече Трилуотър. — И гледай тя да не загази.

След като капитанът го освободи, Алекс се върна на бюрото си. Все още си мърмореше недоволно, когато Джъд приближи с две чаши кафе.

— Проблем ли има?

— Жени — рече Алекс.

— На мен ли го казваш. — Тъй като цяла сутрин бе чакал да му се удаде благоприятен случай за разговор, Джъд приседна на бюрото на Алекс. — Като заговорихме за жени, знаеш ли, че Бес е била сгодена за Лорънс Стрейтър?

Алекс рязко извърна глава.

— Какво?

— Било е преди няколко месеца — обясни Джъд. — Една от учителките в училището на Холи е в течение на всички клюки. Чете таблоидите и всичко останало. Тя казала на Холи, че Стрейтър имал връзка с Бес.

— Така ли? — Алекс си спомни как Бес и Стрейтър танцуваха на партито. Как се целунаха. Мрачно сви устни и надигна чашата с кафе.

— Много вихрена афера, според моите източници. Преди това е била сгодена за Чарли Стътман.

— Кой, по дяволите, е този?

— Знаеш го, писателя. Сега на Бродуей се играе негова нашумяла пиеса. „Прах и пепел“. Холи много иска да я гледа. Помислих си, че Бес може да измъкне два билета.

Алекс не изказа нито съгласие, нито възражение. Промърмори нещо, което прозвуча по-скоро като ръмжене.

— Била е сгодена и за Джордж Колауей. Нали го знаеш, сина на големия издател? Било е преди три години, но той се оженил за друга.

— Явно дамата добре се забавлява — рече Алекс.

— Да, и то все сред висшите кръгове. О, Холи само дето не припадна, като научи, че Бес е дъщеря на Роджър Макний. Нали го знаеш, в бизнеса с фотоапарати.

— Фотоапарати? — повтори Алекс и усети, че стомахът му се свива. — Компанията „Макний-Холдън“?

— Да. Първия фотоапарат, който си купих беше „Холдън 500“. Все техни филми купувам. И тук в участъка са такива. — Той се изправи. — Е, ако ти се удаде възможност, помоли Бес за билети. Холи много ще се зарадва.

„Макний-Холдън“. Имената звучаха в главата на Алекс и заглушаваха обичайния шум в участъка. За Бога, той също имаше фотоапарат от тази фирма. Беше купувал малките червени кутийки с филмчетата стотици пъти. В участъка се използваше тяхната фотохартия. Беше сигурен, че и в НАСА използват същата.

Бес беше пълна с тайни!

Значи беше богата. Отвратително богата. Алекс отново взе оставените съобщения, като си каза, че това не е толкова важно. Нямаше да бъде важно, поправи се той, ако му го бе казала сама.

Сгодена, помисли си той и се намръщи. Три пъти сгодена. Сви рамене и вдигна телефонната слушалка. Не беше негова работа, напомни си той, докато набираше номера. Дори да се беше омъжвала три пъти, пак не беше негова работа. Щеше да я води на танци, а не на меден месец.

Ала му беше нужно доста време, преди да я прогони дълбоко в съзнанието си и да се залови за работа.

 

 

„Секси“ беше казал мъжът, напомни си Бес и се завъртя пред голямото огледало. Май щеше да го послуша.

Плътно прилепналата електриковосиня рокля очертаваше всяка извивка на тялото й и стигаше до средата на бедрата. Роклята беше с голи рамене и Бес облече отгоре късо лилаво сако. На ушите й висяха дълги кристали обеци. Нахлузи високите си обувки и хвърли последен поглед в огледалото.

Имаше чувството, че танцува.

Когато звънецът изжужа, тя се усмихна на отражението си. Довери се на полицая, че ще пристигне точно навреме. Грабна чантичката си — твърде малка и издута от всичко, което бе сметнала за необходимо — и забърза към домофона.

— Слизам. Почакай.

Той стоеше на тротоара и изглеждаше чудесно в сивите си панталони и тъмносинята риза. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на коженото яке.

— Здрасти. — Тя го целуна леко и го хвана под ръка. — Къде отиваме?

Тръпка разтърси тялото на мъжа, когато устните им се сляха.

— В центъра на града — отвърна и я поведе към ъгъла да хванат такси.

Изборът му беше безупречен. Клубът бе шумен и претъпкан. Щом пристъпиха вътре, кръвта на Бес забушува. Музиката свиреше силно, танците бяха в разгара си. Проправиха си път до бара, тъй като нямаше свободна маса.

— Водка. С лед — поръча Алекс, като надвика шума.

— Две — рече Бес и му се усмихна. — Мисля, че съм идвала тук преди няколко месеца.

— Не бих се изненадал. — Не беше негова работа, напомни си Алекс. Нито нейното минало, нито мъжете в живота й.

Не беше негова работа, как не!

— Не ми изглежда като място, където би те довел Стрейтър.

— Лорънс? Не, не е в негов стил. — Тя се озърна. — Обичам да наблюдавам как хората танцуват. А ти? Това е една от законните форми на ексхибиционизъм в тази страна. — Тя пое питието от ръката му. — Виж онзи мъж там. — Бес махна с чашата си към един младеж, който бе пъхнал пръсти в гайките на колана си и полюляваше бедра. — Стандартен танц на бял мъж от града.

— Много ли танцуваше със Стътман? — чу се Алекс да пита.

— С Чарли? — Тя опита водката и сви устни. — Не. Той предпочиташе да се седне в някой задимен клуб и да слуша езотерична музика, която можеше да го обсеби. — Все още оглеждайки посетителите, Бес срещна погледа на мъж, облечен в черни кожени дрехи. Той вдигна вежда и тръгна към нея. Един поглед на Алекс бе достатъчен, за да накара непознатия да се отдалечи.

Бес тихо се засмя.

— Сложи го на място. Този твой талант вроден ли е, или се е наложило да го развиеш?

Алекс измъкна чашата от ръката й и я остави настрани.

— Хайде да танцуваме.

Винаги готова да танцува, Бес го остави да я заведе на дансинга. Но вместо да заподскача в ритъма, той я притисна в прегръдките си. Докато около тях се размахваха ръце и крака, а музиката гърмеше, двамата се плъзгаха бавно по дансинга.

— Хубаво е. — Тя се усмихна и сплете пръсти зад врата му. — Сега разбирам защо обичаш да действаш самостоятелно, детективе.

— Мисля, че ти обещах романтика. — Той плъзна устни по бузата към ухото й.

— Да. — Тя въздъхна и затвори очи. — Обеща.

— Не съм сигурен какво разбира под романтика жена като теб.

Кожата й тръпнеше под устните му.

— Това е добро начало.

— Трудно е. — Той се отдръпна, така че устните им останаха на милиметри разстояние. — Трудно е за едно ченге да се състезава с магнати и драматурзи.

— За какво говориш? — Младата жена бавно повдигна клепачи. Очите й бяха премрежени и замечтани.

— За няколко от бившите ти годеници.

— Какво за тях?

— Чудех се кога възнамеряваше да споменеш за тях. Или за баща си, който управлява един от най-големите конгломерати в историята на човечеството. Или малката подробност, че твоето старо другарче кметът се обадил по телефона на моя началник.

Продължиха да танцуват, ала Бес усети гнева, който се надигаше у Алекс.

— По отделно ли искаш да ги разгледаме, или наведнъж?

Владее се чудесно, помисли си Алекс. Той обаче съвсем не беше спокоен.

— Да започнем с кмета. Нямаш право.

— Не съм го молила да се обажда, Алекси — предпазливо отвърна тя, усетила как хватката му се стяга около кръста й. — Вечеряхме и той…

— Често ли вечеряш с кмета?

— Той е стар приятел на семейството — търпеливо поясни Бес. — Разказах му колко си ми помогнал. Разбрах, че се е обадил на началника ти едва след като го беше сторил. Признавам, че идеята ми хареса и ако съм ти създала неприятности, съжалявам.

— Страхотно.

— Работата ми е важна за мен, както и твоята за теб — подхвърли тя, овладявайки гнева си. — Ако предпочиташ, мога да уредя в понеделник да наблюдавам друго ченге.

— В понеделник ще бъдеш там, където ще мога да те държа под око.

— Чудесно. Извинявай. — Тя се отдръпна и се отправи към тоалетната.

Музиката пулсираше в стените на тясното помещение. Бес не обърна внимание на двете жени, които разговаряха и освежаваха червилото си пред огледалото. Избухнеш ли, нищо няма да постигнеш, напомни си тя. По-добре, много по-добре е да се справиш със ситуацията спокойно и сдържано.

Когато се увери, че ще съумее да последва съвета си, тя излезе.

Той я чакаше пред вратата. Хвана я за ръка и я поведе към маса в дъното, където можеха да разговарят, без да крещят.

— Мисля, че трябва да си тръгнем. Няма смисъл да оставаме, след като си ми толкова ядосан — започна тя, но мъжът само дръпна назад стола й.

— Седни.

Бес седна.

— Кога възнамеряваше да ми разкажеш за семейството си?

— Не разбирам защо е трябвало да ти разкажа. — Беше самата истината. — Та ние излизаме едва за втори път.

Мъжът я стрелна с поглед.

— Много добре знаеш, че помежду ни има нещо повече от няколко срещи.

— Добре, така е. — Тя вдигна питието си, сетне остави чашата, без да я докосне. — Но не това е въпросът. Държиш се така, като че ли умишлено съм скрила нещо от теб или пък съм те излъгала. Това не е вярно.

— Тогава ми разкажи сега. — Той вдигна чашата си.

— Какво? Та не си ли направил вече пълно проучване? — Присвитите му очи й донесоха леко удовлетворение. — Добре, детективе, ще те осведомя, след като проявяваш такъв интерес. Семейството ми притежава „Макний-Холдън“, която от основаването си през хиляда осемстотин седемдесет и трета, е разширила дейността си от фотоапарати и филми към кино, телевизия, сателити и куп други неща. Да ги накарам ли да ти изпратят проспект?

— Не ставай саркастична.

— Още не съм загряла дори. — Тя преметна ръка през облегалката на стола. — Баща ми ръководи компанията, а майка ми забавлява гостите и върши добра работа. Единствено дете съм и съм се родила доста късно. Баща ми се казва Роджър и обича вихрената игра поло. Името на майка ми е Сюзън — никога Сю или Сузи — и тя предпочита предизвикателството на бриджа. Какво друго искаш да знаеш?

Макар гневът му да не се беше уталожил, прииска му се да хване ръката й и да я успокои.

— По дяволите, Бес, това не е разпит.

— Така ли? Нека те улесня, Алекси. Родена съм в Ню Йорк, ранното си детство съм прекарала в имението ни на Лонг Айлънд под грижите на английска възпитателка, която много обичах, преди да отида в пансион. Който мразех. По този начин обаче майка ми беше свободна да преследва благотворителните си начинания, а баща ми бе свободен да се занимава с бизнеса си. Не сме близки. От време на време пътуваме заедно, но аз не бях хубаво, нито пък послушно дете, така че родителите ми често ме оставяха на грижите на прислугата.

— Бес…

— Не съм свършила. — В очите й проблясваше непоколебимост. — Това не е история за горкото богато момиченце, Алекси. Не съм била пренебрегвана, нито пък нещастна. Тъй като с родителите ми нямаме почти нищо общо, реших да тръгна по свой път. Те не се намесват и се разбираме чудесно. Тъй като предпочитам да съм самостоятелна, не парадирам с факта, че съм малкото момиченце на Роджър Макний. Но не го и крия — иначе щях да си сменя името. Това е просто факт. Доволен ли си?

Той хвана ръката й, преди младата жена да се изправи. Гласът му отново бе спокоен и твърде нежен, за да му устои.

— Исках да науча що за човек си, защото изпитвам чувства към теб.

Ръката й бавно се отпусна в неговата. Хладният блясък в очите й се стопи.

— Разбирам, че човек като теб чувства семейството и произхода си като част от самия себе си. С мен не е така.

— Произходът е важен, Бес.

— По-важно е какъв човек си. С какво се занимава баща ти.

— Дърводелец е.

— Ти защо не си дърводелец?

— Защото нямах желание да стана. — Алекс забарабани с пръсти по масата, без да отделя поглед от Бес. — Това подкрепя тезата ти — призна той. — Виж какво, съжалявам, че те насилих да говориш. Просто ми беше непривично да чуя всичко от Джъд.

— От Джъд?

— Той го научил от Холи. Тя пък го чула от друга учителка, която чете клюкарски вестничета. — Още докато говореше, осъзна колко нелепо звучи всичко и се усмихна.

— Виждаш ли? — Вече успокоена, тя се наведе напред. — Животът наистина е като сълзлив сериал.

— Твоят живот действително е такъв. Трима бивши годеници?

— Зависи как ги броиш. — Бес хвана ръката му, беше й приятно да я усеща в своята. — Не съм била сгодена с Лорънс. Той наистина ми даде пръстен и сърце не ми даваше да му кажа, че е крещящ. Но никога не сме обсъждали женитба.

— Един от десетте най-богати мъже в страната ти е подарил крещящ пръстен, но не сте обсъждали женитба?

— Точно така. Той е много мил човек — малко надут понякога, но кой не би бил, когато е заобиколен от толкова много хора, готови да пълзят? Може ли да си поръчаме чипс или нещо такова?

— Разбира се. — Той махна на сервитьорката. — Значи не си искала да се омъжиш за него.

— Не съм и помисляла за това. — Тя опита да си представи брака с Лорънс. — Не, мисля, че и двамата нямаше да сме щастливи. Той смята, че съм забавна и малко ексцентрична. Да си магнат невинаги означава само забавления и игри.

— Щом казваш.

Тя се засмя.

— Но предпочете друг тип жена за следващата си съпруга. — Тя си взе от чипса и солените бисквити, донесени от сервитьорката. — Приятно ми беше да съм влюбена в него няколко седмици, но не беше романсът на века.

— А другият?

— Чарли. — В гласа й се прокрадна копнеж. — Наистина бях лапнала по Чарли. Около него сякаш имаше сияние. Толкова силно се интересуваше от хората, от емоциите, от мотивацията. — Тя захапа нова бисквитка. — Най-хубавото при Чарли е, че е много добър. Прекалено добър за мен. Разбираш ли, аз се присъединих към Грийнпийс. Чарли летя до Аляска, за да помогне да почистят разлетия нефт. Той е способен да се посвети изцяло на дадена кауза. Ето защо Габриела е идеална за него.

— Габриела?

— Съпругата му. Срещнали се на митинг за спасение на китовете. Женени са вече почти две години.

— Била си сгодена за женен мъж?

— Не — обидено се нацупи Бес. — Разбира се, че не. Той се ожени, след като бяхме сгодени — искам да кажа, след като вече не бяхме сгодени. Чарли никога не би измамил Габриела. Прекалено е почтен.

— Извинявай. Моя грешка. — Той се подвоуми дали да не смени темата, но тази беше толкова интересна. — А Джордж? Той между Чарли и Стрейтър ли беше?

— Не, Джордж беше преди Чарли и след Трой. Сякаш в друг живот.

— Трой? И друг ли е имало?

— О, не си знаел за него. — Тя подпря брадичка с ръка. — Предполагам, източникът ти не е ровил много назад. С Трой бяхме сгодени в колежа. Само няколко седмици. Едва ли се брои.

Алекс отново вдигна питието си.

— Едва ли.

— Както и да е, Джордж беше грешка. Макар че никога няма да го призная пред Лори. Ще злорадства.

— Джордж е бил грешка? А останалите не, така ли?

Тя поклати глава.

— Житейски опит. Но Джордж… Е, с него проявих безразсъдство. Съжалявах го, защото беше уверен, че страда от неизлечима болест. Още от детската градина започнал да ходи на психоаналитик. Не трябваше да започваме връзка. Наистина изпитах облекчение, когато се ожени за Нанси.

— Това нещо като хоби ли е? — попита Алекс.

— Не. Хората избират и планират хобито си. Аз никога не планирам да се влюбя. Това просто се случва — усмихна се Бес. — Хубаво е, а когато свърши, никой не страда. Не е на сексуална основа като при Вики. Тя скача от мъж на мъж, защото това й дава усещането за сексуална власт. Зная, повечето хора мислят, че ако имаш връзка с някой мъж — особено ако си сгодена за него — непременно спиш с него. Но това невинаги е вярно.

— А ако не си сгодена за него?

Тъй като въпросът го изискваше, тя срещна погледа на мъжа.

— Всяка ситуация си има собствени правила. За тази обаче все още не зная правилата.

— Нещата могат да станат сериозни.

— Такава възможност винаги съществува.

— За мен са достатъчно сериозни и сега, за да те попитам виждаш ли се с друг мъж?

Знаеше, че ще се случи. Не бе способна да предотврати това бавно, безболезнено плъзгане към любовта.

— Питаш ме дали се виждам с друг мъж, или ме молиш да не се виждам?

За него не беше безболезнено. Беше ужасяващо. С цялата сила на волята, която му беше останала, Алекс се задържа на тънкия нестабилен лед.

— Моля те да не се виждаш с друг. И ти казвам, че не искам никой друг. Дори не мога да понеса мисълта за друг.

Бес се наведе напред и нежно го целуна по устните.

— Няма друг.

Той притисна длан към страната й и задържа още миг устните й върху своите. Дори докато я целуваше, той се запита колко ли други мъже са я чули да изрича същите думи.

Каза си, че е ревнив глупак. С усилие успя да задуши това чувство. Стана, хвана ръцете й и я изправи.

— Би трябвало да танцуваме.

— Така ми беше казано, Алекси. — Сгушила се в любовта като в топъл халат, тя обхвана лицето на мъжа.

— Какво има?

— Само проверявам. Искам да се уверя, че вече не си ми ядосан.

— Не съм. — За да й докаже, той я целуна по върха на нослето.

Не, не е ядосан, помисли си тя, взряна в очите му. Но нещо друго хвърляше сянка върху лицето му. Все още не можеше да определи какво.

— Второто ми име е Луиза.

— Добре — усмихна се Алекс.

— Опитвам да се сетя дали има нещо друго, което би искал да знаеш и което не съм ти казала. — Копнееща за близостта му, тя притисна буза към неговата. — Наистина нямам никакви тайни.

Алекс зарови лице в косата й. Господи, как бе съумяла дотолкова да го обсеби? Той я привлече в обятията си и я притисна към себе си.

— Зная всичко, което ми е нужно — промълви. — Ще трябва да уточним тези правила, Бес. Ще трябва да ги уточним бързо.

— Дадено. — Тя нямаше представа какво я кара да отлага. Щеше да е толкова лесно да си тръгнат бързо от клуба, да се прибере вкъщи с него. Тялото й жадуваше за ласките му. И все пак…

Първата тръпка на паниката я изплаши и я накара да се отдръпне и да се усмихне. Прекалено широко. Не се страхувам, каза си. И не бе нужно да прекалява с анализите. Когато дойдеше време да продължи напред, щеше да го стори. Това беше всичко.

— Хайде, детективе — подкани го тя. — Да видим дали ще можеш да се мериш с мен на дансинга.