Нора Робъртс
Дръзко ченге (5)

Пета глава

Когато няколко дни по-късно Бес излезе от сградата на телевизионната компания, най-малко очакваше да види Розали. Жената привличаше погледа дори сред многобройната забързана тълпа. След моментна изненада Бес се усмихна и прекоси улицата.

— Здрасти. Мен ли чакаш?

— Да.

— Трябваше да влезеш. — Бес намести по-удобно чантата и куфарчето си.

— Реших, че ще е по-добре за теб да те изчакам тук.

— Не ставай глупава… — Гласът й заглъхна, докато се опитваше да надзърне зад тъмните очила на Розали. Синината около лявото око не беше грим. Приятелската усмивка на Бес угасна. — Какво ти се е случило?

Розали сви рамене.

— Боби. Малко се ядоса оная вечер.

— Долен грубиян.

— Случвали са ми се и по-лоши неща.

— Негодник — процеди Бес, ала гневът й скоро бе заменен от чувство за вина. — Съжалявам. Много съжалявам. Вината е моя.

— Никой не е виновен, приятелко. Просто така стоят нещата.

— Не би трябвало да бъде така. Ако не бях… — Тя замълча, осъзнала, че можеш да се върнеш назад и да промениш хода на събитията само в сценариите. — Искаш ли да отидеш в полицията? Ще дойда с теб. Можем да…

— Не, по дяволите — прекъсна я Розали с горчив смях. — Ще загазя много повече, ако опитам нещо такова. А пък ако мислиш, че някое ченге се интересува от проститутка с насинено око, значи си толкова глупава, колкото изглеждаш.

Алекс нямаше да остане безразличен, помисли си Бес. Не желаеше да повярва, че може да бъде другояче.

— Ще направим каквото поискаш.

Розали извади цигара и леко полюшна бедро, докато я палеше.

— Нали каза, че ще ми платиш, ако говоря. Смятам, че малко допълнителни пари няма да са ми излишни. А в момента съм свободна.

— Добре. — В главата й веднага нахлуха куп идеи. — Колко изкарваш средно на нощ?

Розали по навик се опита да надуе сумата, ала лъжата заседна в гърлото й.

— След като Боби си вземе процента, около седемдесет и пет. Понякога сто. Напоследък бизнесът не върви много.

— Ще поговорим. — Бес се огледа. — По това време е невъзможно да хванем такси — промърмори. — Живея на около двайсетина пресечки. Имаш ли нещо против да повървим?

Розали избухна в искрен смях.

— Момиче, ходенето по улиците ми е втора природа.

Щом влязоха в апартамента на Бес, Розали свали очилата и подсвирна. Неспособна да устои на изкушението, приближи към широките прозорци. Между сградите се виждаше ивица от Ийст Ривър. Уличният шум бе толкова приглушен, че почти наподобяваше музика. Нямаше нищо общо с рева и трополенето, сред които живееше.

— Господи, наистина живееш нашироко.

— Искаш ли да вечеряме? — Бес машинално свали обувките си. — Ще си поръчаме тук. — Месо, помисли си тя. В момента имаше чувството, че може да го изяде сурово. — Седни, ще донеса малко вино.

Вино, помисли си Розали и се изтегна на меките възглавнички на извитото в дъга канапе. Реши, че звучи доста луксозно.

— И за всичко това плащаш само като пишеш?

— Най-вече. — Бес избра бутилка от най-хубавото вино. — Не си вегетарианка, нали?

— Ела на себе си — изсумтя Розали.

— Добре. Аз искам пържола. — Тя подаде чашата на Розали и вдигна телефона да поръча вечеря.

— Не мога да платя.

— Аз черпя — увери я Бес и се настани на канапето. — Имам нужда от консултант, Розали. — Поемам риск с това предложение, но човек и като диша, рискува, помисли си тя. — Ще ти плащам по петстотин на седмица.

Розали се задави с виното.

— Петстотин само за да ти кажа как се привличат клиенти?

— Не. Искам повече. Искам да знам защо. Искам да ми разкажеш за другите жени. Какво ги е накарало да се захванат с тази работа. От какво се страхувате и от какво не. Когато ти задам въпрос, искам честен отговор. — Тя говореше бързо и делово. — Ще разбера, ако ме излъжеш.

Проницателните очи на Розали не се отделяха от нея.

— И всичко това ти трябва за сериала?

— Ще останеш изненадана. — Беше отишла далеч отвъд сериала. Синината на лицето на Розали я тормозеше. Вината беше нейна. Трябваше да намери начин да се реваншира. — Купувам голяма част от времето ти с петстотин на седмица, Розали. Може да поискаш да си починеш малко от Боби.

— Аз решавам какво ще направя, след като поговорим.

— Разбира се. Но ако решиш, че искаш да си починеш от улицата и ако ти е необходимо жилище, където да отседнеш, мога да ти помогна.

— Защо?

— А защо не? — усмихна се Бес. — Няма да ми струва много повече.

— Ще си помисля.

— Чудесно. Да започваме. — Тя донесе бележници, моливи, касетофона си. — Не забравяй, че сериалът върви през деня. Ще се наложи да прецедя доста от нещата, които ще ми кажеш. Ако искаш, мога накратко да те запозная със сюжета.

Розали само сви рамене.

— Шоуто е твое.

— Така си е. — Тя се настани удобно и изложи сложните и преплетени отношения на семействата в Милбрук — Розали слушаше със затаен дъх — когато чу звънеца за личния си асансьор. Бес освободи ключалката, без да спира да говори: — Така че Джоузи е пълна противоположност на Джейд. Колкото по-силна става, толкова по-объркана и уплашена е Джейд. Тя не помни къде е била, когато е Джоузи. И тези безпаметни периоди стават все по-дълги.

— Май дамата има нужда от психоаналитик.

— Всъщност тя ще отиде при Илана — тя е психиатър — но това ще стане малко по-нататък. И под хипноза… А, ето че храната пристигна. — Щом звънчето на асансьора пропя, Бес отвори вратата. Усмивката застина на лицето й. — Алекси.

— Не си ли даваш труда да попиташ кой е, преди да отвориш? — Той поклати глава, сетне повдигна брадичката й и я целуна.

— Не… не и когато очаквам някого. Какво правиш тук?

— Целувам те. — Ала тя не откликваше, както бе очаквал. В същия миг думите й достигнаха до съзнанието му. Тя очакваше някого. Мъж? Приятел? Любовник? Той хладно се отдръпна. — Може би трябваше първо да ти се обадя по телефона.

— Не… искам да кажа, да. Това… тази вечер свободен ли си?

— Връщам се на работа след няколко часа.

— О. Добре. — Звънецът за асансьора отново зажужа.

— Можеш да му кажеш, че съм водопроводчикът.

Бес объркано отстъпи назад да освободи ключалката.

— На кого?

— На мъжа, който се качва.

— Защо ще казвам на доставчика на храна по домовете, че си водопроводчикът?

— Доставчикът? — Шум от вътрешността на апартамента го накара да приближи. Не го гризеше ревност, по дяволите, просто беше любопитен. — Предполагам, вече имаш компания — подхвърли и бутна вратата.

— Да, така е. — Бес се предаде и с жест го покани да влезе. — Тъкмо щяхме да вечеряме.

Той погледна към канапето точно когато Розали се изправи. Останала между двамата, Бес усети да я заливат вълни от враждебност.

— Какво прави тя тук, по дяволите?

— Повикала си ченгетата — обвини я Розали, преди Бес да успее да отговори. — Повикала си проклетите ченгета.

— Не. Не, не съм.

Розали се отправи към вратата. Бес си даваше сметка, че ако жената излезе, ще й се изплъзне прекрасна възможност.

— Розали. — Тя я сграбчи за ръката. — Не съм го повикала.

— А защо не го стори, по дяволите? — намеси се Алекс.

— Защото това не е твоя работа — извърна се към него Бес, без да пуска Розали. — Това е моят дом и тя е моя гостенка.

— А ти си по-голям идиот, отколкото предполагах.

Схванала ситуацията, Розали се поуспокои.

— Двамата да не сте нещо гаджета?

— Да — рязко отвърна Алекс.

— Не — едновременно с него изрече Бес, сетне въздъхна. — Нещо помежду — промърмори. Измъкна портфейла от чантата си, щом чу звънчето на асансьора. — Извинете. Това е вечерята.

Докато въвеждаше младежа и го насочваше къде да остави храната, гостите й продължаваха да се гледат с неприязън и подозрение.

— Каква е играта, Розали?

— Няма игра. — Тя му отправи усмивка, която приличаше по-скоро на озъбване на акула. — Аз съм консултант. Твоята приятелка ме нае.

— Как не. — Той замълча за момент, втренчен в насиненото й око. — Боби ли го направи?

Розали вирна брадичка.

— Блъснах се във вратата.

— Разбира се. — Наистина беше загрижен. Бес щеше да остане изненадана, а Розали щеше да се вцепени от изумление. Ала също така му бе известно, че съществуват неща, които не могат да бъдат поправени. — Внимавай къде вървиш.

— Никога не правя една и съща грешка два пъти.

Той се извърна, пъхнати в джобовете ръцете му се свиха в юмруци.

— Макний, искам да говоря с теб.

— О, млъкни. — Тя не си направи труда да вдигне поглед, докато броеше банкнотите. — Не виждаш ли, че се опитвам да пресметна бакшиша? Заповядай.

— Благодаря, госпожо. — Младежът прибра банкнотите. — Приятна вечеря.

— Има достатъчно за трима — рече Бес и се обърна към Алекс. — Но няма да останеш, ако се държиш грубо.

— Грубо? — Думата сякаш се удари в тавана. С две крачки мъжът се озова до Бес. — Смяташ, че е грубо от моя страна да те попитам дали си с ума си, когато влизам и откривам, че си поканила на вечеря проститутка?

— Вън — присви очи тя.

— Дявол да го вземе, Бес…

— Казах, вън! — Тя го блъсна към вратата. — Имахме една-единствена среща — напомни му. — Една. Може идеята за нещо повече да ми се е виждала примамлива, но това не ти дава право да нахлуваш в къщата ми и да ми нареждаш какво да правя и с кого да говоря.

Преди да успее да го блъсне отново, той сграбчи ръката й.

— Едното няма нищо общо с другото.

— Прав си. Напълно прав. Трябваше да ти кажа, че аз ръководя живота си, детективе. — Бес рязко дръпна ръката си и заби пръст в гърдите му. — Аз. Сама. Схващаш ли?

— Да. — Прииска му се хубаво да я цапардоса по вирнатата малка брадичка. Наместо това я грабна в обятията си и я целуна грубо. Нямаше нежно докосване, нито финес. Само разпалена страст. Целувката трая само няколко секунди, ала младата жена застина, загубила дар слово. — Нещата се променят, Макний. — Тъмните гневни очи я приковаха на място. — Време е да свикнеш с това.

Алекс бързо излезе и затръшна вратата след себе си. Бес си пое дълбоко въздух, сетне бавно го изпусна. Гърлото й пареше.

— За какъв се мисли той, та нахлува тук най-безцеремонно и се разпорежда? — Сложила ръце на хълбоците, тя се извърна към Розали. — Видя ли?

— Трудно бих могла да го пропусна — ухили се Розали и си взе пържен картоф от чинията.

— Ако мисли, че подобно държание ще му се размине безнаказано, много греши.

— Луд е по теб.

— Моля?

— Момиче, той е болен от любов.

Бес взе чашата си с вино и жадно отпи.

— Не ставай смешна. Само се перчеше.

— Аха. Ако някой мъж ме гледаше така, щях да направя две неща.

— Какви?

— Или щях да се отпусна и да се забавлявам, или да се спасявам с бягство.

Бес се намръщи, седна и взе вилицата си.

— Не обичам да ме насилват да правя нещо.

— Според мен зависи кой те насилва. — Розали също седна и се зае с пържолата си. — Той наистина е доста приятен мъж… за ченге.

Бес заби вилица в салатата си.

— Не искам да говоря за него.

— Ти плащаш, ти избираш темите — съгласи се Розали.

Бес изсумтя и се опита да похапне. Проклето ченге, помисли си. Развали й апетита.

 

 

Лечението с боксовите ръкавици и крушата винаги помагаше на Алекс. След като подобни атрибути бяха тъй леснодостъпни, той не проумяваше защо толкова много хора се нуждаят от канапето на психиатъра.

Ала напоследък като че ли започваше да ги разбира.

Вече двайсет минути се потеше и блъскаше боксовата круша, ала неудовлетворението не го напускаше. Алекс често идваше в салона — насред труден случай, когато нещо се объркаше, когато успешен арест се провалеше в съда. Същите съставки вършеха работа и когато се скараше със семейството си, с приятели, или пък имаше проблеми с жени.

Ала не и този път.

Каквато и власт да имаше над него Бес Макний, Алекс не бе в състояние да се измъкне.

— Толкова много енергия, толкова рано.

Познатият глас накара Алекс да се извърне. Брат му Михаил стоеше встрани от ринга заедно с десетмесечния си син Гриф. Усмивките на мъжа и на момченцето бяха съвсем еднакви.

— Рано си извел баща си, нали, смелчаго? — Алекс вдигна Гриф и го целуна по бузката.

Момченцето весело забъбри. Единствената дума, която Алекс успя да разшифрова, беше мама.

— Сидни е уморена — обясни Михаил. — Работи цяла нощ. А малчуганът стана рано. — Той разроши косата на сина си. — Затова реших да дойдем да вдигаме тежести. Нали така?

Гриф се ухили и сви лакти.

— Тате.

— Големи мускули имаш — увери го Алекс.

— Ей, че това е мъжагата Гриф! — Роки, бивш боксьор лека категория, собственик на салона, подсвирна и протегна жилавите си ръце. — Ела да те видя, шампионе.

Гриф весело изпищя, измъкна се от прегръдките на Алекс и защапука на все още нестабилните си крачета.

— Внимавай, Рок — извика Михаил. — Още залита и пада.

— Ще се справя с него. — С увереността на дядо с четири внучета Рок вдигна Гриф на ръце. — Имаме работа — обърна се мъжът към Михаил. — Защо не поговориш с брат си да разбереш защо днес идва за трети път тази седмица да бъхти оборудването ми?

— По-досаден е от стара клюкарка — промърмори Алекс.

Михаил вдигна вежда, щом Алекс отново заблъска боксовата круша.

— Като заговорихме за жени…

— Не говорим.

— Защо мъжете идват на подобни места, ако не за да говорят за жени? — В гласа на Михаил звучеше музиката на Украйна. Алекс се зачуди дали брат му си дава сметка, че говори съвсем като баща им.

— Да блъскат предмети — натърти той. — Да говорят мръсотии и да се потят.

— И това също. Значи е заради жена все пак?

— Винаги е заради жена — процеди през зъби Алекс.

— Тази се казва Бес.

Ръката на Алекс застина във въздуха. Той се извърна и избърса потта от челото си.

— Откъде знаеш за Бес?

— Рейчъл ми каза — доволно се ухили Михаил. — Каза ми също, че тази Бес е по-скоро уникална, отколкото красива и е умна. Не е твой тип, Алекси.

— Тя не е ничий тип. — Алекс се извърна към крушата, замахна лъжливо с дясната ръка и стовари лявото си кроше. — Уникална — изсумтя. — Такава е, вярно. Лицето й. Сякаш в този ден Господ е бил разсеян и е объркал чертите на пет различни жени. Очите й са прекалено големи, брадичката й е остра, носът й е леко гърбав. — Юмрукът му отново се заби в крушата. — И има кожа като ангел. Веднъж докосна ли я, не мога да отдръпна ръка.

— Трябва да зърна тази жена.

— Заклех се да се откажа от нея — рече Алекс, като не спираше да бъхти крушата. — Не ми трябват усложнения. Имам чувството, че не е в състояние да разсъждава нормално. Може би Рейчъл мисли, че е умна, защото е завършила колеж.

— „Радклиф“ — обади се Михаил. — Обядвала е с Рейчъл и сестра ни я е попитала.

— „Радклиф“? — Алекс се облегна на крушата. — Ясно.

— Освен това казала на Рейчъл, че двамата нещо… не сте се разбрали.

— Разбрах чудесно. Виж какво, може да е ходила в някакъв прочут колеж, ама няма капчица здрав разум. Не искам да се забърквам с толкова ексцентрична жена.

Гръмогласният смях на Михаил отекна в салона.

— И чувам това от мъжа, който някога излизаше на срещи с госпожица Жерав.

— Казваше се госпожица Пеликан.

— О, това променя всичко.

Алекс се усмихна и вяло удари крушата. Физическите усилия не му бяха помогнали да се отпусне, ала петминутният разговор с Михаил го бе разведрил.

— Както и да е, приключихме, преди да сме започнали. И за двама ни е по-добре.

— Без съмнение си прав.

— Зная, че съм прав. Виждаме нещата под различен ъгъл. Тя сякаш е кривогледа. Не вижда нищо както трябва.

— Трудна жена.

— Трудна. — Алекс протегна ръце, за да може Михаил да развърже ръкавиците. — И това не я описва дори наполовина. Държи се толкова мило и спокойно, та си мислиш, че нищо не е в състояние да я разсърди. Сетне й показваш очевидна грешка, за нейно собствено добро, а тя се нахвърля отгоре ти и те изритва от къщата си.

— Ще ти бъде по-добре без нея.

— Ти ли ми го казваш? — Алекс хвърли ръкавиците и размърда пръсти. — Че на кого са му притрябвали безразсъдни жени?

— На мъжете.

— Да. — Алекс въздъхна и изгледа нещастно брат си. — Желая я толкова силно, та не мога да дишам.

— Усещането ми е познато. — Той леко удари с юмрук рамото на брат си. — Тогава иди я намери.

— Иди я намери — повтори Алекс. — Сложи я на мястото й.

Михаил зърна познатия опасен блясък в очите на Алекс.

— Точно така.

— Ей! — извика Михаил след брат си. — Душовете са натам.

— Ще се изкъпя в участъка. Ще се видим по-късно.

— По-късно — съгласи се Михаил и пое да търси сина си. Зачуди се колко ли скоро ще се запознае с тази уникална, безразсъдна жена, която не притежаваше и капчица здрав разум.

Струваше му се идеална за малкия му брат.

 

 

Бес не се чувстваше във форма сутрин и хранеше подозрения към всеки, който бе в състояние да го постигне. Будилникът й жужеше, когато чу ударите по вратата. Преструваше се, че не чува часовника вече десет минути, но непрестанното тропане я принуди да се измъкне от леглото.

Сънено навлече къс копринен халат върху още по-късата нощница и се отправи към вратата.

— Какво става, по дяволите? — извика. — Пожар ли има, или какво?

— Какво — отвърна Алекс, когато младата жена рязко отвори вратата.

Като се мъчеше да фокусира погледа си, тя прокара пръсти през косата си. Халатът се плъзна и оголи рамото й.

— Как влезе?

— Показах значката си на охраната. — След като затвори вратата зад себе си, той плъзна поглед по сънената жена в белия копринен халат. — Да не те събудих, Макний?

— Колко е часът? — Тя се извърна, водена от аромата на кафеварката, която се включваше точно в седем и двайсет всяка сутрин. — Кой ден е днес?

— Четвъртък. — Алекс я последва в просторната бяло-синя кухня. На плота в центъра на стаята имаше огромен букет свежи орхидеи. Орхидеи в кухнята, мина му през ум. Само Бес е способна на това. — Около седем и половина.

— Сутринта? — Тя слепешком грабна чаша за кафе. — Какво правиш тук в четвъртък в седем и половина сутринта?

— Ето това. — Алекс я завъртя към себе си. Вкусът на устните й, топли и меки от съня, го накара да изстене. Преди да се замисли — той не искаше никой от тях да мисли — плъзна език между устните й. Тялото й се скова, сетне се отпусна като восъчна свещ, стопена от пламък.

Макар кръвта да бучеше в ушите му, той чу трясъка, с който се счупи чашата, изплъзнала се от ръката на младата жена.

Дали все още сънувам, запита се Бес. Сънищата й бяха винаги необикновено ярки и живи, но това… Невъзможно бе в съня да чувства всичко толкова осезаемо, да изпитва тъй отчаяна нужда. А и успяваше да усети вкуса на мъжа. Наистина да го вкуси. Смесица между желание и леко солена пот. Прекрасно. Устните му бяха толкова горещи, толкова непоколебими, също като ръцете му, които усещаше през тънкия халат.

Чувстваше хладните плочки под босите си крака, в рязък контраст с жаравата в тялото й. Под дланите й страните му бяха груби, възбуждащо груби. Чу собствения си глас — приглушен и неясен — докато се опитваше да промълви името му.

— Трябва да се събудя — успя да изрече, когато устните му се плъзнаха по шията й. — Наистина трябва.

— Будна си. — Трябваше да я докосне — само веднъж. Колкото и нечестно да беше предимството му, трябваше да се възползва. Обхвана гърдите й, погали ги през коприната, нежно потърка с палци втвърдените зърна. — Виждаш ли?

Бес не беше от жените, които припадаха, но се уплаши, че сега може да й се случи за първи път.

— Трябва да… — Задъхана, опита да се отдръпне, но мъжът отново я привлече в обятията си. Непривична за нея паника пропълзя по гърба й. — Алекси, недей. — Той отново впи устни в нейните, усети тръпките, разтърсващи тялото й. Тя скоро щеше да бъде негова. И осъзна, че би могъл да се възползва от слабостта й. И в същото време не можеше.

— Боса си — рече и я вдигна на плота. — Заради мен счупи чашата.

Все още тръпнеща, тя се втренчи към парчетата порцелан.

— О!

— Имаш ли метла?

— Метла. — Вече се бе разсънила напълно. Но все още не бе в състояние да разсъждава. — Имам някъде. Защо?

Беше я смутил и объркал, осъзна Алекс и се ухили.

— За да почистя, преди да се порежеш. Стой тук. — Той отвори вратата на килера и измъкна метла и лопата. Тъй като майка му го бе научила да се справя с домакинските задължения, Алекс почисти бързо и сръчно. — Е, липсвах ли ти?

— Не съм се и сещала за теб. — Бес отметна косата от очите си. — Никак не ми липсваше.

— Ти на мен също. — Той изсипа парчетата в кошчето, сетне прибра метлата и лопатата. — Ще пийнем ли кафе?

— Разбира се. — Може би кафето щеше да й помогне да възстанови нормалното си състояние. Докато той наливаше, тя усети аромата сред обичайния мирис на жилището си. — Миришеш на съблекалня.

— Съжалявам. Бях в салона. — Той й подаде кафето.

Тя остана седнала на плота и бавно отпи. Когато преполови чашата, вече бе в състояние да фокусира погледа си върху своя гост.

Изглеждаше страхотно. Груб и готов за действие. Гъстата му коса падаше над избеляла сива лента. Беше небръснат, фланелката му беше скъсана и мокра от пот на гърдите, анцугът беше широк и оръфан на крачолите. Когато вдигна поглед към лицето му, мъжът се усмихна.

— Добро утро, Макний.

— Добро утро.

Той плъзна пръст по бедрото й. Бе забелязал, че там кожата й е необикновено чувствителна. Съдеше по начина, по който потъмняваха очите й и пулсът й се ускоряваше.

— Този път няма да се извинявам.

— А би трябвало.

— Не. Прав съм. — Алекс сложи пръст на устните й, преди тя да успее да отговори. — Имай ми доверие. Аз съм ченге.

Едва не я бе съблазнил в собствения й дом, преди още да се е събудила, но тя нямаше намерение да отстъпи. Сключи пръсти около китката му и отблъсна ръката му.

— Решенията ми, независимо дали са свързани с професията ми, или с личния ми живот, засягат само мен. Вземам тези решения, правилни или погрешни, доста отдавна. Нямам никакво намерение да престана точно сега.

— Не искам да пострадаш.

— Много мило от твоя страна, Алекси. — Трогната, тя прокара пръсти през косата му. — Не възнамерявам да пострадам.

— Нямаш представа с какво се захващаш. О, мислиш, че си наясно — продължи той, срещнал погледа й. — Но всъщност познаваш само повърхността. Всеки ден, всяка нощ, на улицата се случват неща, каквито не можеш дори да си представиш. И никога няма да можеш.

Зърнала изражението му, Бес осъзна, че не е в състояние да спори.

— Може би. Не съм видяла това, което си видял ти. Не ми е известно това, което знаеш ти. Може би и не искам. Приятелството ми с Розали…

— Приятелство?

— Да. — Изражението й го предизвикваше да се противопостави. — Чувствам нещо към нея. — Бес махна безпомощно с ръка. — Не бих могла да ти обясня. Ти не си жена. Мога да й помогна. Не ми казвай, че е вълшебна приказка да вярвам, че мога да я спася от улицата и от това, което е избрала да бъде. Вече чух този съвет.

— От някой, който има поне половин мозък — подхвърли Алекс. — Нямах представа, че нещата дотолкова са излезли от контрол. Ти каза, че просто искаш да поговориш с нея за допълнителната сюжетна линия.

— Вярно е. — Но Бес прекалено добре помнеше синината на лицето на Розали. — Напълно невъзможно ли е да съумея да променя живота й? Нима работата в полицията те е направила толкова безчувствен, та не си склонен да предоставиш на никого възможност да се промени?

Той силно стисна ръцете й.

— Не става въпрос за мен.

— Не — рече тя и се усмихна. — Не става дума за теб.

Алекс изруга, пусна я и се отдалечи при кафеварката.

— Добре, разбрах. Не е моя работа. Но ще те помоля да ми обещаеш нещо.

— Можеш да помолиш.

— Не излизай на улицата с Розали. Не приближавай до територията на Боби.

Бес си спомни за мъжа със сребриста коса и жестоки очи.

— Това мога да ти обещая. По-добре ли се чувстваш?

— Не съм свършил. Не я пускай тук, ако не си сигурна, че е сама. Срещай се с нея долу в кабинета си или на някое обществено място.

— Наистина, Алекси…

— Моля те.

Тя замълча за момент, сетне си даде сметка колко му струваше да произнесе тази дума и кимна.

— Добре. — Скочи от плота и отвори шкафа. — Искаш ли кроасан?

— Ще хапна.

Тя извади два кроасана и му подаде единия.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Надявам се да са много неща.

— Моля?

— Искам да ми разкажеш за личния си живот, Макний. Искам да науча всичко за теб, сетне да те отведа в леглото и да те любя, докато и двамата забравим собствените си имена.

— О… — Стигаше й един негов поглед и тя забравяше всичко, не само името си. — Нека да…

— Нека да го направим? — с надежда попита Алекси.

— Исках да ти кажа за Анджи Хоровиц.

Ленивата усмивка изчезна. Очите му станаха хладни и безизразни.

— Какво знаеш за нея?

— Господи, наистина всичко се изключва — промърмори Бес. — Имам чувството, че току-що пристъпих в една от онези стаи за разпити с прозрачните огледала.

— Анджи Хоровиц — повтори Алекс. — Какво знаеш за нея?

— Не зная почти нищо, но реших, че трябва да ти кажа това, което научих от Розали. Тя твърди, че Анджи е била много радостна, задето си е намерила редовен клиент. Наел я няколко пъти, платил й повече. Държал се добре с нея, обещал й подаръци. Всъщност подарил й малък медальон. Златно сърчице с пукнатина през средата.

Лицето на Алекс остана безизразно. В ръката на Анджи бяха намерили скъсана верижка също както и при първата жертва. Тази малка подробност бе скрита от пресата. Нямаше сърчице, сети се той. Но някой умишлено бе скъсал верижката.

— Анджи не сваляла медальона според Розали — продължи Бес. — Каза ми, освен това, че Мари Родел имала същия. Тя е другата жертва, нали? Носела го е последния път, когато Розали я видяла жива.

— Това ли е всичко?

Бес беше разочарована, че той не показва задоволство от получената информация.

— Има още нещо. Анджи нарекла мъжа Джак и се похвалила на Розали, че той е истински джентълмен и е с телосложение на… — Тя замълча, прочисти гърло, ала не изглеждаше смутена, а по-скоро развеселена. — Жените употребяват красноречиви определения за някои неща също като мъжете.

— Схванах.

— Имал белег.

— Какъв?

— Не зная. Белег на хълбока. Анджи казала на Розали, че се разстроил, когато го попитала за белега. Това е всичко, което ми каза тя, Алекси, но реших, че заради съвпадението с медальоните, ще поискаш да чуеш за този мъж.

— Сведенията винаги са от полза. — Алекс й се усмихна, ала инстинктът му се бе задействал. — Може да няма никаква връзка, но ще проверя. — Той леко подръпна косата й. — Направи си една услуга и не казвай на Розали, че си ми предала информацията.

— Само сърцето ми е мекушаво, детективе. Не и главата. Тя смята, че имаш хубав задник… но си оставаш ченге.

Алекс направи гримаса.

— Не ми е приятно да обсъждаш анатомията ми с…

— С приятелка — прекъсна го тя и предупредително повдигна вежда. — Освен това обядвах със сестра ти. Обсъждахме отвратителния ти темперамент.

— Чух. — Той си отчупи от кроасана й. — Радклиф, а?

— Е, и какво?

— Нищо. Искаш ли да дойдеш с мен на танци?

Тя спори със себе си почти цяла секунда.

— Добре. Тази вечер ли?

— Не мога. Утре?

Това означаваше да отмени вечерята с Лорънс Стрейтър в „Ле Сирк“. Подвоуми се почти половин секунда.

— Чудесно. Секси или сдържано?

— Секси.

— Добре. Защо не дойдеш около… — Тя погледна часовника и не можа да повярва на очите си. — По дяволите! Ще закъснея. Трябва да дам двайсет долара на Лори, ако закъснея още веднъж през този месец. — Бес започна да избутва Алекс от кухнята. — Ти си виновен. Сега изчезвай, за да мога да навлека нещо и да тичам на работа.

— След като вече бездруго си закъсняла… — Макар Бес да го избутваше към вратата, той успя да се извърне и да я привлече към себе си. — Мога да уредя да закъснееш с много.

— Сладкодумец — разсмя се тя. — Изчезвай.

— Вече си загубила двайсетачка. Просто ти предлагам да направим така, че загубата да си заслужава.

— Нямам представа как успявам да устоя на този невероятно романтичен жест, но някак намирам сила.

— Искаш романтика? — Очите му проблеснаха, когато се отправи към вратата. — Утре вечер. Ще видим колко сила имаш.