Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Станисласки (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Convincing Alex, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Димитрова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 118гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- maxin(2009)
- Корекция
- Ludetinata(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Нора Робъртс. Дръзко ченге
Американска. Първо издание
ИК „Колумбина прес“, София, 1996
Редактор: Теодора Давидова
ISBN 954-706-016-3
История
- —Добавяне
Втора глава
— Жена ми направо пощуря. — Джъд Малой дояждаше поничката си, докато Алекс се промъкваше през натовареното движение в центъра на града. — Тя е голяма почитателка на този сериал. Всеки ден записва сериите, за да ги гледа вечерта, като се върне от училището.
— Страхотно. — Алекс се стараеше да забрави кратката среща с царицата на сериалите, но партньорът му не оказваше никакво съдействие.
— Холи смята, че е все едно да срещнеш знаменитост.
— Малко знаменитости търсят клиенти на улицата.
— Нали сам каза, че всъщност не е било така. — Джъд отпи от силно подсладеното кафе. — Иначе обвиненията нямаше да бъдат оттеглени.
— Такава глупачка! — процеди Алекс. — Да носи някакъв скапан воден пистолет в онази огромна торба. Сигурно е смятала, че ако клиентът стане груб, ще го пръсне в лицето и готово.
Джъд понечи да обясни как би се почувствал човек, ако му пръснат амоняк в очите, но реши, че партньорът му едва ли има желание да го изслуша.
— Е, Холи изпадна във възторг, а успяхме и да изстискаме свежа информация от Розали, така че не сме си загубили времето.
— Малой, най-добре е да свикнеш да си губиш времето. Правило номер четири на Станисласки. — Алекс зърна сградата, която търсеше и паркира на непозволено място. Изскочи от колата и прекоси тротоара, преди Джъд да намери служебната карта на нюйоркската полиция и да я остави на прозореца. — Със сигурност ще загубим доста време с този Доминго.
— Розали каза…
— Розали каза каквото искахме да чуем, за да я пуснем — прекъсна го Алекс, като огледа сградата, отбелязвайки наум прозорците, противопожарните изходи, покрива. — Може да ни е насочила на правилна следа, а може и да ни е излъгала. Ще видим.
Постройката беше в добро състояние. Нямаше графити, нито счупени стъкла и отломки. За хора от средната класа, прецени Алекс. Работнически семейства. Отвори тежката врата и огледа имената върху редиците пощенски кутии.
— Дж. Доминго. Двеста и дванайсет. — Алекс натисна звънеца на апартамент сто и десет, почака, сетне натисна триста и пет. Тихо бръмчене освободи вътрешната врата. — Хората са толкова нехайни — подхвърли той. Усещаше как се изопват нервите на Джъд, докато двамата изкачваха стълбите, но трябваше да признае, че партньорът му се справя добре. Доста добре, помисли си Алекс и махна на Джъд да заеме позиция, сетне почука на вратата на апартамент двеста и дванайсет. Почука втори път, преди да чуе в отговор яростна ругатня.
Когато вратата леко се открехна, Алекс я притисна с тяло, за да я задържи.
— Как си, Джизъс?
— Какво искаш, по дяволите?
Отговоря на описанието на Розали, отбеляза Алекс. Налице бяха и тънките мустачки и златния преден зъб.
— Да поговорим, Джизъс. Малко да си поговорим.
— По това време не разговарям с никого.
Когато мъжът понечи да затвори вратата, Алекс само се облегна на нея и показа значката си.
— Няма да е хубаво да бъдеш неучтив, нали? Защо не ни поканиш да влезем?
Като ругаеше на испански Джизъс Доминго отвори вратата малко по-широко.
— Имате ли заповед за обиск?
— Бих могъл да получа веднага, ако искаш нещо повече от разговор. Мога да те отведа за разпит, да приключа с формалностите и да свърша работата, преди мошеника ти адвокат да успее да те измъкне. Искаш ли тук да се дотътри цяла армия полицаи, Джизъс?
— Нищо не съм направил. — Той отстъпи назад — дребничък мъж с изопнати мускули, нахлузил само къси спортни гащета.
— Никой не е казал такова нещо. Малой, казах ли, че е направил нещо?
— Не. — Развеселен от ситуацията, Джъд пристъпи зад Алекс.
Сградата може да беше за средната класа, но апартаментът на Доминго беше малък дворец на техниката. Първокласно стерео оборудване, отбеляза Алекс. Огромен телевизор с луксозни видео играчки. Касетките с порнографски филми заемаха почти цялата отсрещна стена.
— Хубаво местенце — подхвърли Алекс. — Явно знаеш как да използваш помощта за безработни.
— Умея да си правя сметката. — Доминго взе от масата пакет цигари и запали една. — Та за какво ще говорим?
— За Анджи Хоровиц.
Доминго издуха дима и се почеса по гърдите.
— Никога не съм чувал за нея.
— Странно, ние пък подочухме, че си бил от редовните й клиенти, както и главният й доставчик.
— Грешно са ви осведомили.
— Може би името не ти говори нищо. — Алекс бръкна във вътрешния джоб на якето си, леко докосна кожения кобур и измъкна кафяв плик. — Защо не хвърлиш един поглед? — Той пъхна полицейската снимка под носа на Доминго. Лицето на мургавия мъж придоби нездрав сивкав оттенък. — Познаваш ли я?
— Господи. — Пръстите на Доминго трепереха, докато поднасяше цигарата към устните си.
— Проблем ли има? — Алекс сведе очи към снимката. Зверски обезобразеното тяло на Анджи не беше приятна гледка. — О, извинявай, Джизъс. Малой, не ти ли казах да не слагаш в плика снимката от моргата?
Джъд сви рамене с престорено равнодушие. Радваше се, че не му се наложи отново да погледне снимката.
— Май пак съм сбъркал.
— Така си е. — Докато говореше, Алекс държеше снимката така, че Доминго да я вижда. — Момчето е новобранец — поясни той. — Все оплита конците. Нали знаеш. Горката малка Анджи е доста накълцана, а? Патологът твърди, че онзи я е намушкал четирийсет пъти. Повечето рани се виждат. Бедният Малой я зърна само веднъж и не можа да задържи закуската си в стомаха. Все му повтарям да не яде тия мазни понички, преди да сме приключили с работата, ама както вече споменах… — Алекс се усмихна, когато Доминго се втурна към банята.
— Това беше твърде бездушно, Станисласки — ухили се Джъд.
— Да, такъв съм си.
— И не съм повърнал закуската.
— Малко ти оставаше. — Долитащите откъм банята звуци бяха доста неприятни. Алекс почука на вратата. — Ей, Джизъс, добре ли си? Наистина много съжалявам. — Той подаде снимката и плика на Джъд. — Искаш ли да ти донеса чаша леденостудена вода?
Отговорът бе приглушено мучене. Алекс реши, че всеки би го приел за насърчение. Той влезе в кухнята и отвори фризера. Двата килограма наркотик бяха точно там, където Розали бе казала, че ще ги открият. Алекс вдигна единия пакет точно когато Доминго влетя в стаята.
— Нямате заповед за обиск. Нямате право да претърсвате.
— Исках само да ти донеса малко лед. — Алекс повъртя замразения кокаин в ръцете си. — Не ми прилича на бързо приготвена вечеря. Ти какво ще кажеш, Малой?
Облегнат на рамката на вратата, Джъд бе препречил пътя към коридора.
— Аз поне никога не съм ял такава.
— Кучи син. — Доминго избърса уста с юмрук. — Наруши гражданските ми права. Ще изляза, преди още да си мигнал.
— Възможно е. — Алекс извади от джоба си найлонов плик за прибиране на веществени доказателства и пъхна вътре двата килограма наркотик. — Малой, прочети правата на нашия приятел, докато се облича. О, Джизъс, още нещо. Измий си устата.
— Станисласки — извика дежурният полицай, когато Алекс се върна, след като бе заключил Доминго в килията. — Имаш гости.
Алекс погледна към бюрото си, около което се бяха скупчили няколко ченгета. Силен смях заглушаваше обичайните шумове в стаята. Любопитството го накара да приближи още преди да е зърнал краката. Краката, които разпозна веднага. Бяха кръстосани и почти скромно прикрити с яркожълта пола.
Позна жената веднага, макар стройното тяло да бе скрито от блейзер на тънки райета и блуза с дълбоко деколте в същия цвят като полата. Висящите обеци танцуваха на ушите й като се засмееше. Бе принуден да признае, че тя изглежда по-сексапилна без червило, с чаровно златисти лунички по нослето и съвсем дискретен грим, който подчертаваше големите й зелени очи. Тъмночервената й коса бе шикозно разрошена и му напомни на махагоновата статуя, която брат му бе издялал специално за него.
— Тогава казах на кмета, че ще опитаме да го включим и ще се радваме да изиграе епизодична роля в сериала. — Тя се размърда на бюрото и забеляза Алекс. Гледаше я намръщено, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке. — Полицай Станисласки.
— Макний. — Той наклони глава и огледа колегите си. — Ако шефът се появи и ви завари тук, ще трябва да му обясня, че нямате достатъчно работа и доброволно сте поели част от моята.
— Само забавлявахме гостенката ти, Станисласки. — Но споменаването на капитана накара мъжете неохотно да се разотидат.
— Какво мога да направя за теб?
— Исках…
— Седнала си върху убийство — отбеляза Алекс.
— О. — Тя стана от бюрото. Без високите си обувки беше половин глава по-ниска от Алекс. Мъжът осъзна, че това положение му допада повече. — Извинявай. Дойдох да ти благодаря, задето уреди нещата.
— Нали затова ми плащат. Да уреждам нещата. — Беше сигурен, че ще е ядосана, задето я затвори в ареста, ала тя се усмихваше приятелски като учителка в детска градина. Макар да не си спомняше да е имал учителка, която да е изглеждала като нея. Или да е ухаела като нея.
— Все пак ти благодаря. Продуцентката ми е много толерантна, но ако нещата бяха стигнали по-далеч, щеше да се раздразни.
— Да се раздразни? — повтори Алекс. Свали якето си и го хвърли на стола. — Щеше да се раздразни, като разбере, че една от сценаристките й примамва клиенти на Двайсет и трета улица и Единайсето Авеню.
— Правех проучване — поправи го Бес, без да се обиди. — Дарла, така се казва продуцентката, получава главоболие от неприятностите. Създадох й голям проблем, като придружих един крадец, който проникваше в къщите през покривите.
— Крадец… — Гласът му заглъхна и Алекс приседна на бюрото. — Едва ли ще имаш желание да ми разкажеш.
— Всъщност той беше бивш крадец. Забележителен мъж. Просто исках да ми покаже как ще проникне в апартамента ми. — Тя се намръщи леко при спомена. — Изглежда бе загубил тренинг обаче. Алармената инсталация…
— Недей — прекъсна я с жест Алекс. Усещаше, че и него започва да го боли глава.
— И без това оттогава мина много време. — Тя весело махна с ръка. — Имаш ли малко име, или да те наричам Полицай?
— Детектив.
— Казваш се Детектив?
— Не, това е чинът ми — въздъхна той. — Алекс.
— Алекс. Хубаво име. — Тя плъзна пръсти по кожения ремък на кобура. Нямаше намерение да се държи предизвикателно; искаше само да разбере какво е усещането от докосването. Беше сигурна, че ако опознае по-добре Алекс, ще го придума да й позволи да го поноси. — Е, Алекс, чудя се дали ще ми дадеш да те използвам.
Беше ченге повече от пет години и до този момент смяташе, че нищо не може да го изненада. Трябваха му три секунди, за да успее да си затвори устата.
— Моля?
— Ти си просто съвършен. — Тя приближи към него. Наистина искаше да огледа по-добре оръжието му, без да издаде намерението си.
Ухаеше на слънце и секс. Докато вдъхваше аромата, Алекс си помисли, че подобна комбинация е в състояние да обърка всеки мъж.
— Съвършен ли съм?
— Абсолютно съвършен. — Тя се взря право в очите му и се усмихна. Погледът й бе откровено преценяващ. Изучаваше го така, както една жена би оглеждала рокля във витрина. — Ти си точно мъжът, когото търся.
Очите й бяха яркозелени. Без оттенъци на сиво и синьо, без златисти петънца. Близо до устата й имаше трапчинка. Само една. Нищо в това странно, привлекателно лице не беше симетрично.
— Мъжът, когото търсиш?
— Зная, че си зает, но ще се опитам да не ти отнемам много време. По един час от време на време.
— Един час? — Той се улови, че повтаря думите й и тръсна глава. — Слушай, ценя вниманието.
— Не си женен, нали?
— Женен? Не, но…
— Това улеснява нещата. Хрумна ми снощи, когато си лягах.
Господи. Беше се научил да цени жените. И умееше ловко да си играе с тях в зависимост от собствените си желания. Знаеше как да извърта, кога да хитрува и кога просто да се облегне назад и да се наслаждава на удоволствието. Но с тази жена нямаше представа какво да прави.
— Тежък ли е? — попита тя и докосна пистолета.
— Свикваш. Дори не го усещаш.
Усмивката озари лицето й и отново му напомни за слънчеви лъчи.
— Съвършен — промърмори тя. — Готова съм да плащам за времето и опита ти на експерт.
— Готова си… — Не можеше да прецени дали се чувства обиден, или смутен. — Чакай малко, миличка.
— Просто помисли — бързо рече Бес. — Зная, че искам много, но имам проблем с Матю.
Ново чувство се промъкна под защитната му обвивка. Ревност.
— Матю? Кой, по дяволите, е Матю?
— Всъщност наричаме го Сторм. Лейтенант Сторм Уорфийлд от полицейския участък в Милбрук.
Главата вече наистина го болеше. Алекс разтърка с пръсти слепоочията си.
— Милбрук?
— Измисленият град Милбрук, където се развива действието на сериала. Би трябвало да се намира някъде в Средния Запад. Сторм е ченге. Личният му живот е голяма бъркотия, но в професията си е целенасочен, упорит и понякога безмилостен. В новата сюжетна линия, над която работя, искам да се спра главно на работата му в полицията, на всекидневните задължения, на неудовлетвореността.
— Почакай. — Винаги съобразяваше бързо, но този път му бе нужна цяла минута, докато проумее за какво става дума. — Искаш да ти помогна за сюжета?
— Точно така. Ако може само да ми кажеш как разсъждаваш, как решаваш случаите, как се придържаш към закона и как го заобикаляш. Ченгетата в телевизионните филми често заобикалят закона. Това допада повече на зрителите, отколкото стриктното спазване на правилника.
Алекс тихо изруга и прокара длани по лицето си. По дяволите, ръцете му бяха изпотени.
— Ти наистина си особен случай, Макний.
— Не е необходимо да решиш веднага. — Освен това беше настоятелна. Зачуди се дали мъжът има резервен пистолет, прикрепен към глезена. От онези малки хромирани оръжия, които изглеждаха много секси. Бе виждала подобни играчки в няколко филма. Ала си помисли, че ако го попита, ще загуби предимството си. — Тази вечер организирам малко празненство. — Докато говореше, Бес започна да търси бележника в огромната си чанта. — Започва в осем часа. Доведи приятелка, ако искаш. И партньора си. Изглежда много мил.
— Очарователен е.
— Наистина ще се радвам да дойдеш. — Тя откъсна лист и му го подаде.
Той го пое, без да си дава труда да й напомня, че вече знае адреса й.
— Защо?
— А защо не? — На лицето й отново грейна усмивка. Преди да успее да й изброи всички причини, чу някой да го вика по име.
— Алекси.
Алекси. Бес беше омагьосана от звука, докато името все още отекваше в главата й. Особено, екзотично. Секси. Беше сигурна, че му подхожда повече от обикновеното Алекс.
Бес се взря в жената, която приближи към тях. Беше поразително красива, самоуверена и в напреднала бременност. Алекс стана от бюрото и въздъхна.
— Рейчъл.
— Ще отнема само минутка от ценното ти време, детективе — каза Рейчъл и хвърли бегъл поглед към Бес, преди да прикове с очи Алекс. — За да ти припомня гражданските права.
— Сестра ти? — усмихна се Бес и на двамата.
— Как позна? — намръщи се Алекс.
— Добра физиономистка съм. Еднаква костна структура, еднакъв тен, еднакви устни. Трябва да сте брат и сестра или първи братовчеди.
— Хвана ни — призна Рейчъл. Макар да й се искаше да узнае каква работа има Алекс с тази проницателна червенокоса, нямаше намерение да отвлича вниманието си от задълженията си на обществен защитник. — Джизъс Доминго, Алекси. Незаконен обиск и конфискация.
— Глупости. — Алекс скръсти ръце и се облегна на бюрото.
— Имал ли си заповед за обиск?
— Не ми беше необходима. Той ни покани вътре.
— Покани ви също и да потършувате из вещите му, предполагам.
— Не. — Алекс се ухили, докато Бес с интерес наблюдаваше словесния двубой. — На Джизъс му стана лошо. Предложих да му донеса чаша вода. Той не възрази. Отворих фризера, за да дам на бедното момче малко лед и тогава ги видях. Два килограма кокаин. Ще напиша всичко в доклада си.
— Неубедително е, Алекси. Няма да постигнеш присъда.
— Може би. Поговори с областния прокурор.
— Ще говоря. — Рейчъл премести куфарчето в другата си ръка и с кръгови движения погали корема си, за да успокои бебето, което сякаш играеше аеробика в утробата й. — Трудно ще възбудиш дело.
— Седни.
— Не искам да сядам.
— Бебето иска. — Той издърпа стола и почти насила я настани на него. — Кога смяташ да спреш?
Наистина беше хубаво да седне. Прекрасно. Но нямаше намерение да го признае.
— Бебето ще се роди чак след два месеца. Имам много време. Говорехме за…
— Рейч. — Той нежно притисна длан към бузата й. Никакви ругатни не биха я спрели, но един малък жест би свършил работа. — Не ме карай да се тревожа за теб.
— Съвсем добре съм.
— Не трябва да си тук.
— Ще имам бебе. Не е заразно. Да се върнем на Доминго.
— Говори с областния прокурор — повтори Алекс. — Седнала.
— Изглежда ми силна и здрава — подхвърли Бес. Два чифта очи се обърнаха към нея. В едните се четеше гняв, другите бяха замислени.
— Благодаря. Мъжете в моя живот са като болногледачи — обясни Рейчъл. — Много са внимателни, но и досадни.
— Мълдун би трябвало да се грижи по-добре за теб — настоя Алекс.
— Не се нуждая от грижите на Зак. Чудя се как двамата с Ник все още ми разрешават сама да си мия зъбите. — Тя протегна ръка на Бес. — Тъй като брат ми не прояви учтивост да ме представи, аз съм Рейчъл Мълдун.
— Бес Макний. Вие адвокат ли сте?
— Точно така. Работя като обществен защитник.
— Наистина ли? — Бес мигновено се оживи. — Какво изпитвате…
Алекс вдигна ръка, за да я накара да замълчи.
— Не й позволявай да започва — обърна се той към сестра си. — Ще ти измъкне мозъка, преди да си разбрала, че е впила пръсти в него. Слушай, Макний… — започна Алекс, твърде решен да не се поддава на чаровната й усмивка. — Имаме работа.
— Разбира се. Извинявайте. — Тя покорно метна чантата си на рамо. — Ще поговорим довечера. Радвам се, че се запознахме, Рейчъл.
— Аз също. — Двамата с Алекс проследиха с погледи как Бес излиза от стаята. — Държа се като грубиян.
— Това е единственият начин да се справиш с нея. Повярвай ми.
— Изглежда интересна жена. Как се запозна с нея?
— Не питай. — Алекс седна зад бюрото, раздразнен, че ароматът на слънце и секс все още витае във въздуха.
— Не мога да повярвам, че отиваме. — Холи, красивата съпруга на Джъд, за която бе женен от осем месеца, едва се удържаше да не заподскача на високите си обувки. — Почакай, докато кажа на всички учители къде съм прекарала вечерта.
— Успокой се, мила. — Джъд подръпна вратовръзката, която жена му бе настояла да сложи. — Това е само празненство.
— Само празненство? — Докато асансьорът се изкачваше, тя отново огледа безупречната си прическа. — Не зная за вас двамата, но на мен не ми се случва всеки ден да вечерям със знаменитости.
Алекс бе потънал в мрачно мълчание, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке. Нямаше представа какво, по дяволите, прави тук. Първата му грешка бе, че спомена на Джъд за поканата. Макар да прие новината с привидно равнодушие, Джъд само дето не се пръсна по шевовете, когато се обади на жена си. Алекс бе пометен от въодушевлението им.
Но не възнамеряваше да остане. От чувство за благоприличие Холи настояваше, че двамата с Джъд не могат да отидат без него, но той вече бе решил как да се справи със ситуацията. Щеше да влезе, може би да изпие една бира със солени бисквити, сетне да се изниже незабелязано. Проклет да бъде, ако прекара свободната си вечер в ролята на почитател на сълзливи сериали.
— О, Господи — възкликна Холи, когато вратите на асансьора се отвориха.
По стените на фоайето бяха окачени пана със забележителностите на града. Таймс Скуеър, Рокфелър Сентър, Харлем, Малката Италия, Бродуей. Хората сякаш вървяха забързано по стените също както по улиците долу. Като че ли жената, която живееше тук, не искаше да пропусне нито миг от трескавото движение.
Широката врата към апартамента беше отворена. Отвътре долиташе музика, смях и разговори заедно с аромата на топла храна и запалени свещи.
— О, Господи — повтори Холи и пристъпи вътре, като повлече Джъд със себе си.
Алекс огледа стаята. Беше просторна и претъпкана с хора. Облечени в памук и коприна, в строги костюми и пищни рокли, гостите се бяха събрали на групички до стените, други бяха насядали на бронзовите стъпала на витата стълба, която водеше към галерия на горния етаж, където трети се подпираха на перилата, украсени с голи амурчета.
Два огромни прозореца разкриваха изглед към града. Още гости бяха насядали на възглавничките върху перваза, сложили в скута си чинии и чаши.
По стените с цвят на слонова кост висяха множество картини. Френетично модерно изкуство, пречупващ мозъка сюрреализъм. Цветовете бяха толкова ярки, та му се зави свят. И все пак той я зърна сред тълпата и силната музика. Танцуваше изкусително с изискан мъж, облечен със сив костюм на тънки райета.
Късата й рокля беше с цвят на презряло черно грозде. Алекс раздразнено се запита дали някоя от дрехите й скрива краката й. Тази рокля със сигурност не бе ушита с тази цел. На гърба деколтето стигаше до талията, тънички сребърни презрамки проблясваха върху заоблените голи рамене. Висящите обеци завършваха с разноцветни скъпоценни камъни. Жената беше боса.
Изглежда невероятно съблазнителна, помисли си Алекс, докато мускулите на стомаха му се свиваха в неприятни възли.
— О, Господи, това е Джейд. О, и Сторм, и Вики. А също и доктор Карстеърс. — Холи впи пръсти в ръката на съпруга си. — Ето я и Амелия.
— Кой?
— „Тайни грехове“, глупчо. — Тя закачливо ощипа Джъд. — Всички актьори са тук.
— И това не е всичко. — Джъд се опомни навреме, че не би трябвало да сочи към хората, затова само кимна. — Това е Лорънс Стрейтър, танцува с нашата домакиня. Лорънс Стрейтър от „Стрейтър Индъстрис“. Кметът е в ъгъла, говори с Хана Лой, възрастната дама на Бродуей. — В гласа му се долавяше вълнение, докато погледът му шареше из стаята. — Господи, тук има толкова светила, че могат да огреят цял Ню Йорк.
Алекс обаче не забелязваше. Нещо повече, не го беше грижа. Вниманието му бе насочено към Бес. Тя спря да танцува и се наведе да прошепне нещо в ухото на кавалера си. Той се разсмя и я целуна. Право по устните.
Бес отвърна на целувката, обвила ръце около кръста на мъжа. Извърна се и зърна новодошлите. Махна им, извини се на кавалера си, сетне си запробива път през тълпата, за да ги посрещне.
— Успяхте. — Целуна приятелски по бузите Алекс и Джъд, сетне протегна ръце към Холи. — Радвам се да се запознаем.
— Съпругата ми. Холи, това е Бес Макний.
— Благодаря, че ни поканихте. — Холи осъзна, че заеква също както й се бе случило, когато за първи път се изправи пред десетгодишните деца в класната стая. По бузите й изби руменина.
— За мен е удоволствие — сърдечно стисна ръцете й Бес. — Нека вземем нещо за ядене и пиене. — Тя махна към дългата маса до стената. Наместо миниатюрни хапки и префърцунени неразпознаваеми ястия, каквито бе очаквал Алекс, върху плота имаше огромни купи със спагети, купчинки чеснови хлебчета и щедро препълнени подноси със сосове и подправки.
— Италианска вечер — обясни Бес, грабна една чиния и сипа щедра порция. — Има вино, бира и всякакви други напитки. — Тя подаде чинията на Холи и започна да пълни нова. — Десертите са в другия край на стаята. Невероятни са. — Докато подаваше чинията на Джъд, тя забеляза искриците в очите на Холи. — Искаш ли да се запознаеш с някои от актьорите?
— О, аз… — Да върви по дяволите изискаността. — Да, много ще се радвам.
— Чудесно. Извинете ни. Заповядай, Алекси, обслужи се сам.
— Наистина е страхотно — подхвърли Джъд, докато похапваше от спагетите.
— Наистина — съгласи се Алекс. Решен да извлече полза от ситуацията, той си напълни чинията.
Нямаше намерение да остава. Но храната беше чудесна. Пък и без това нямаше други ангажименти. Нямаше да му навреди да се помотае сред знаменитостите, докато похапва хубаво топло ястие. Малко разнообразие от нещастията и горчилката, сред които газеше всеки ден.
След като опита прекрасното червено вино, Алекс си намери местенце на перваза, където се настани да наблюдава шоуто.
Бес седна до него и чукна чашата си в неговата.
— Най-хубавото място в къщата.
— И то каква къща.
— Да, и на мен ми харесва. Ще ти я покажа цялата по-късно, ако искаш. — Тя си отчупи парченце от пая в чинията му и го опита. — Вкусно е.
— Да. Имаш малко… тук. — Преди здравият разум да вземе превес, той обра с пръст сметаната от устната й. Без да отмества поглед от очите й, облиза палеца си. И усети нейния вкус. — Не е лошо.
За момент тя се зачуди дали в мозъка й не е станало късо съединение. Сигурна бе, че по тялото й бяха преминали искри. Успя да измърмори нещо в знак на съгласие и облиза крайчеца на устните си. Усети неговия вкус.
— Жената на партньора ти, Холи. — Винаги й се бе удавало съвсем лесно да започне какъвто и да било разговор. Защо сега се затрудняваше?
— Какво за нея?
— За кого? О, да. Холи. Много е мила. Не мога да си представя какво ли е да учиш петокласници.
— Сигурен съм, че ще я попиташ.
— Вече го сторих. — Преодоляла смущението, тя му се усмихна. Лекият сарказъм в гласа му й бе помогнал да се отпусне и да се забавлява. — Хайде, Алекси. Може да имаме различни професии, но и двамата проявяваме интерес към човешката природа. Не се ли питаш и в момента какви са всички тези хора и какво правят на моето празненство?
— Питам се по-скоро какво правя аз на твоето празненство. — Той разклати виното в чашата си, преди да отпие. Очите му не се отделяха от нейните. Пронизваха я.
Това й харесваше. Харесваше й как мъжът седи спокойно, а енергията струи от всяка негова фибра, докато наблюдава. Докато чака. Бес трябваше да признае, че един от най-големите й недостатъци е неспособността й да чака за каквото и да било.
— Любопитен си да узнаеш какви са гостите ми — рече тя.
— Донякъде.
Роклята й се плъзна нагоре по бедрото, когато жената подви крака върху перваза.
— С радост ще задоволя любопитството ти в замяна на твоята помощ. Виждаш ли онзи мъж там, красавецът с блондинката?
Алекс проследи погледа й.
— Да. Не бих казал, че е красавец.
— Защото не си жена. Това е моят детектив, Сторм Уорфийлд, черната овца в надменния, отвратително богат клан Уорфийлд, бунтовникът, братът на нещастната Илана Уорфийлд Стафорд Карстеърс. Неотдавна се измъкна от унищожителната афера с проклетата и лукава Вики — блондинката, дето се е притиснала към гърдите му. В живота са неразделни, но пред камерата Сторм е лудо влюбен в преживялата ужасна трагедия, изящна Джейд, която, естествено, се разкъсва между чувствата си към него и неуместната си лоялност към маниакално умния и подъл Брок Карстеърс — доведен брат на верния съпруг на Илана доктор Максуел Карстеърс. Макс някога е бил женен за Флейм, сестрата на Джейд, съучастничка в престъпление, която впоследствие влиза в правия път. Флейм е загинала при земетресение в Перу скоро след раждането на сина си, който може и да не е от съпруга й. Естествено, тялото й не е намерено.
— Или пих много вино, или ти ме замая.
Бес се усмихна и приятелски го потупа по бедрото. Кръвта му забушува във вените.
— Всъщност не е чак толкова сложно, щом научиш действащите лица. Искам те за Сторм.
Алекс изгледа преценяващо актьора.
— Не е мой тип.
— Искам професионалния ви опит, детективе. Имам нужда от неофициален технически съветник. Продуцентката ми с радост ще плати за времето, което ще отделиш — особено след като сме на първо място по рейтинг през последните девет месеца. — Някой я извика и Бес весело махна с ръка. — Изглежда започват да се разотиват. Слушай, можеш ли да останеш, докато приключа с ролята си на домакиня?
Тя стана и изчезна, преди Алекс да успее да й отговори. След миг Алекс остави десерта си и стана. Щом щеше да закрие празненството, можеше поне да се позабавлява.
Докато изпращаше гостите, Бес не го изпускаше от поглед. Решеше ли да се отпусне, можеше да бъде изключително забавен. Не се изненада, че той умее да флиртува и няколко жени бързо го заобиколиха. Дори Лори, която бе твърде сдържана с мъжете, не остана безразлична.
— Значи това е полицаят, дето те арестува? — попита тя и лапна голяма маслина.
— Какво ще кажеш?
— Не е лош — преглътна Лори.
Бес се разсмя и си взе парченце сирене.
— Предполагам определението беше за мъжа, а не за бюфета ми.
— Права си. И най-хубавото е, че не е актьор.
— Още ли не ти е минало? — промърмори Бес.
Лори сви рамене и отмести поглед към Стивън Маршал, пред камерата Брок Карстеърс.
— Дори не се сещам за него. Никоя разумна жена не би прекарала живота си в борба за вниманието на един актьор, състезавайки се с егото му.
— Тук разумът няма нищо общо.
Лори отмести очи, защото все още я болеше, макар да не искаше да си признае. Още повече, че Стивън изобщо не я забелязваше.
— И чувам това от царицата на оплетените връзки.
— Не ги оплитам, наслаждавам им се.
— Бързам да ти напомня, че двама от бившите ти годеници се намират в тази стая.
— Естествено е при толкова много гости. Освен това не съм била сгодена за Лорънс.
— Подари ти пръстен с камък като канара.
— Символ на уважението му. Никога не съм се съгласявала да се омъжа за него. А с Чарли… — Тя махна на Чарли Стътман, уважаван драматург. — Бяхме сгодени само няколко месеца. И двамата бяхме на мнение, че Габриела е идеалната жена за него и се разделихме като най-близки приятели.
— Тогава за първи път видях жена да кумува на сватбата на бившия си годеник — призна Лори. — Не разбирам как го правиш. Не страдаш за мъжете, а и те никога не те винят, когато връзката ви приключи.
— Защото съм приятел — усмихна се Бес. За миг в очите й сякаш проблесна копнеж. — Не бих казала, че подобно положение е завидно за една жена, но мен изглежда ме удовлетворява.
— И с ченгето ли смяташ да бъдеш приятелка?
Бес отново се улови, че търси Алекс сред останалите гости. Откри го да танцува, притиснал в обятията си съблазнителна брюнетка.
— Струва ми се, ще бъде от полза ако ме хареса малко. Мисля, че ще трябва доста да се постарая.
— Никога не си се проваляла. Време е да тръгвам. Ще се видим в понеделник.
— Чао. — Бес бе твърде проницателна и хвърли поглед към Стивън. Зърна болката в очите му, докато мъжът наблюдаваше Лори, отправила се към асансьора.
Хората са твърде сурови към себе си, помисли си с въздишка Бес и отпи от виното си. Уверена бе, че любовта се превръща в сложен и болезнен процес само ако участниците в него желаят това. А тя бе достатъчно опитна и не можеше да греши. В продължение на години напълно безболезнено се измъкваше или пък се впускаше в любовта.
Докато оставяше чашата си, срещна погледа на Алекс. Завладя я необяснимо вълнение. Ала бързо изчезна, когато някой я завъртя във вихрен танц.