Метаданни
Данни
- Серия
- Звездите на Митра (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Captive Star, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Галина Курчатова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 70гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- silvyy(2009)
- Корекция
- Ludetinata(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Нора Робъртс. Пленена звезда
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина прес“, София, 2002
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-706-102-X
История
- —Добавяне
Десета глава
Каза й, че няма смисъл да се връщат в града, да се борят с движението, натоварено заради любителите на фойерверки. Не и когато имаха идеално място, където да прекарат нощта.
Истината бе, помисли Джек, че ако веднъж се бе сринала, лесно би могла отново да се срине. А едно прилично ядене и един приличен сън биха могли донякъде да възстановят самообладанието й.
Във всеки случай, този ден вече бяха прекарали в колата над пет часа, след малко повече от един час сън. Ако тръгнеха веднага обратно, и двамата щяха да имат чувството, че усилията да намерят къщата на Грейс са били загуба на време.
А на него му трябваше време, за да разработи плана, който започваше да се оформя в главата му.
— Вземи си един душ — посъветва я той. — Вземи назаем от приятелката си риза или нещо такова. Ще се почувстваш по-добре.
— Няма да навреди. — Тя успя да се усмихне. — Мислех, че и ти се гласеше да си вземеш душ. Не искаш ли да пестим водата?
— Ами… — Бе изкушаващо. Представяше си как влиза с нея под хладните струи, как я насапунисва и оставя природата да тръгне по своя много интересен път.
И освен това си спомни, че от часове не бе имала и пет минути насаме. Това вероятно бе всичко, което можеше да й даде в момента.
— Ще отида да потърся нещо за пиене, да видя дали твоята приятелка няма някоя консерва, която да отворя. — Целуна я по носа. — Върви, започвай без мен.
— Добре, можеш и на мен да ми сипеш нещо за пиене, но в хладилника няма да намериш никаква бира. И един Бог знае какви консерви може да има тук. — Емджей тръгна към банята, ала спря и се обърна. — Джек… Благодаря ти, че ме остави да се нарева.
Той пъхна ръце в джобовете си. Очите й, екзотично скосените й котешки очи, още бяха подути от плача, а бузите й бяха бледи от умора.
— Предполагам, че имаше нужда.
— Имах, ала ти не ме накара да се чувствам много глупаво. Така че благодаря ти — повтори тя и влезе в банята.
С удоволствие се съблече, само дето не разкъса ризата и джинсите от прегрялото си потно тяло.
Банята не бе в семплия стил, който Грейс бе избрала за останалата част на къщата. Тук бе дала воля на желанията си. Плочките бяха в меко синьо и опушено зелено, така че човек имаше чувството, че нагазва в прохладна крайморска ливада. Ваната бе огромно бяло езеро, а по широкия й ръб бяха поставени пищни зелени папрати. Над голямото огледало имаше лампи с формата на лалета, шкафовете за кърпи и хавлии бяха с огледални врати и създаваха илюзията за простор.
Емджей за момент си помисли за ваната с бълбукащите мехурчета, но влезе в остъклената кабинка, в която имаше три душа на различни нива. Тя ги пусна и трите докрай и с дълбока въздишка си взе от скъпия шампоан и сапуна на Грейс.
От аромата им отново й се доплака. Толкова бе в стила на Грейс.
Ала не си го позволи. Вече съжаляваше за предишните сълзи. С нищо не й бяха помогнали. Помага практичността, напомни си тя. Един душ, нещо за хапване, малка почивка, без да прави нищо, и съзнанието и щеше да се прочисти. Без съмнение имаше нужда от няколко часа, за да се презареди. Сигурно не само от плача се чувстваше толкова замаяна и безсилна.
Нещо трябваше да се направи, нещо да се предприеме, и то бързо. А за целта трябваше да е във форма.
Нямаше значение, че бе минал малко повече от един ден. Всеки час, който бе преживяла, без да успее да се свърже с Грейс и Бейли, бе цял един тежък живот.
Нещата трябваше да се наредят, светът й трябваше да се върне на мястото си. И тогава щеше да се наложи да се обърне към онова, което се случваше и щеше да се случи между нея и Джек.
Бе влюбена в него, в това нямаше съмнение. Скоростта, с която се бе случило, само засилваше интензивността на чувствата. Никога не бе изпитвала към някой мъж това, което изпитваше към него — емоциите, които я пронизваха до мозъка на костите. И страстта, на която би могла да не обръща внимание, бе преплетена с усещането за абсолютно доверие и със сигурността, че би могла да прекара години от живота си с него, ако не в хармония, то поне в съгласие.
Разбираше го, каза си Емджей и подложи лице под най-силната струя. Едва ли той го знаеше, но бе абсолютно вярно. Разбираше неговата самота, зарасналата му болка, гордостта му от това, което умее.
Джек бе нежен и циничен, търпелив и импулсивен. Имаше търсещ ум и душа на поет. И живееше както той иска, сам си създаваше правила и ги нарушаваше, когато реши.
Не би искала нищо по-малко от човека, с когото да прекара живота си.
И точно това я тревожеше — че мисли за брак, за постоянство, за семейство с мъж, който очевидно бягаше от всичко това и през по-голямата част от живота си беше бягал.
Ала може би, понеже тези мисли й се бяха явили съвсем скоро, можеше да ги убие в зародиш. Тя си имаше своя собствена работа, свой собствен живот. Това, че й се искаше Джек да е част от него, не променяше основния ред на нещата.
Надяваше се.
Спря душовете, изтри се и си сложи малко от крема за тяло на Грейс. И отново се почувства почти човек. Изтърка си косата и влезе гола в спалнята да претърси гардероба.
Поне във вилата дрехите на Грейс бяха семпли. Емджей облече риза с къси ръкави на бели и сини квадратчета, а в шкафа намери едни памучни шорти. Те малко й висяха. Грейс все още имаше тяло като от снимката в онова списание, а Емджей изобщо нямаше ханш. Освен това й бяха къси, тъй като бедрата на Емджей бяха с десетина сантиметра по-дълги, отколкото на приятелката й.
Но бяха прохладни и когато ги обу, престана да се чувства като жена, която от два дни не се е преобличала.
Понечи да захвърли кърпата, сетне си помисли как би реагирала Грейс на това и завъртя очи. Върна се и старателно я простря върху душа. После, боса и с още мокра коса, тръгна да търси Джек.
— Не само започнах без теб — съобщи му тя, когато го намери в кухнята, — а и свърших без теб. Бавен си, Дакота.
Той се мръщеше към малкото бурканче в ръката си. Обърна се към нея.
— Всичко, което открих, беше… — Тук заекна и млъкна. Бе си казвал, че не е красива, и това беше вярно. Ала бе потресаваща. Тези остри, сексапилни черти, тези безкрайни бедра, подчертани от късите сини шорти. Бе пъхнала палци в предните им джобове, усмихваше му се доволно, а мократа й коса се къдреше глупаво край ушите. Устата му направо пресъхна. — Добре си се измила, сладурче.
— Трудно е човек да не се измие добре в страхотната баня на Грейс. Чакай да я опиташ. — Наклони глава и от върховете на пръстите й започна да се надига приятна топлина. — Защо ме гледаш така? Виждал си ме гола.
— Аха. Може би имам слабост към високи жени с къси шорти. — Джек вдигна вежди. — Взела си назаем нейното бельо?
— Не. Някои неща дори най-близки приятелки не си делят. Мъжете и бельото са на първите две места в списъка.
Той остави бурканчето.
— В такъв случай…
Емджей опря ръка на гърдите му.
— Не мисля, приятел. В момента не миришеш точно на рози. Освен това съм гладна.
— Една жена, като се изкъпе, става придирчива. — Но Джек прокара ръка по брадата си и си напомни този път да извади от багажника бръснарските си принадлежности. — Тук няма кой знае какво да се избира. В хладилника има скъпо френско шампанско, друго скъпо френско шампанско в поставка в онзи шкаф. Някакви солени бисквити в консервени кутии, макарони в стъклени буркани. Намерих и доматено пюре, което, предполагам, е зародишът на сос за спагети.
— Значи ли това, че някой от нас трябва да сготви?
— Боя се, че да.
Цели десет секунди се гледаха.
— Добре — реши той. — Ще хвърлим ези-тура.
— Честно е. Ези, ти готвиш — оповести тя и измъкна една монета. — Тура, аз готвя. — Изсъска, когато се падна тура. — Няма ли нищо друго? Нещо, което може да се яде направо от консервата или от буркана?
— Ти готвиш — натърти той, ала й протегна бурканчето. — Тук има малко рибешки яйца.
— Не обичаш ли хайвер?
— Дай ми една пъстърва, опържи я, и става страхотно. За какво, по дяволите, ми трябва да ям яйцата, които е снесла някаква риба? — Подхвърли й бурканчето. — Заповядай. Аз ще отида да се поизмия, докато ти направиш нещо с онова доматено пюре.
— Сигурно няма да ти хареса — предупреди го Емджей мрачно и извади един тиган.
Половин час по-късно Джек се върна. Косата му бе сресана, лицето му чисто избръснато. Миризмата, която се носеше от къкрещия тиган, не бе толкова лоша, реши той. Вратата на кухнята бе отворена и се виждаше как Емджей, седнала до кухненската маса, яде хайвер, намазан върху солени бисквити.
— Не е толкова лошо — отбеляза тя, като го видя. — Просто си представяш, че е нещо друго, и го преглъщаш с това. — Отпи от чашата с шампанско и сви рамене. — Грейс си пада по тези неща. Винаги си е падала. Така е възпитана.
— Околната среда може да повреди човека — съгласи се Джек и отвори уста. Емджей лъхна вътре една бисквита с хайвер. Той се намръщи, грабна чашата й и я пресуши. — Един хотдог и една хубава тъмна бира.
Тя въздъхна, влязла в тона му.
— Да, обаче на подарен кон зъбите му не се гледат. Хубаво е тук, поуспокоих се. Обаче знаеш ли какъв е проблемът? Просто нищо не чуваш. Няма коли, няма движение, няма гласове. Направо тръпки ме побиват.
— Хората, които живеят на такива места, всъщност не обичат да са сред хора. — Бе достатъчно гладен, за да си намаже сам хайвер върху една бисквитка. — Ние с теб например сме обществени животни. Най-добре се чувстваме в претъпкана стая.
— Да, точно затова повечето нощи работя в кръчмата. Обичам натоварените часове. — Емджей се замисли, загледана в слънцето, залязващо зад дърветата. — Тази вечер би трябвало да е спокойно. Неделя, празник. Сигурно всички се чудят къде съм. Но имам добра главна сервитьорка. Тя ще се справи. — Размърда се неспокойно на стола и посегна към чашата си. — Предполагам, че полицаите са минали през заведението, говорили са с нея и с барманите, с някои от постоянните посетители. Те сигурно се тревожат.
— Няма да отнеме още много време. — Джек обмисляше последните подробности от своя план, търсеше подводните камъни. — Заведението ти ще работи няколко дни без теб. От време на време си вземаш отпуски, нали?
— Понякога, за една-две седмици.
— Следващия път трябваше да ходиш в Париж.
Бе изненадана, че той си спомня.
— Това бе планът ни. Бил ли си някога там?
— Не, а ти?
— Не. Като дете съм ходила в Ирландия. Баща ми се разчувства. Израснал е в западната част на Манхатън, ала човек би предположил, че е роден и отгледан в Дъблин и циганите са го откраднали. Иначе никога не съм напускала Щатите.
— Аз съм ходил в Канада и в Мексико, но никога не съм прекосявал океана. — Джек се усмихна и отново взе чашата от нея. — Мисля, че сосът ти загаря, сладурче.
Емджей изруга, скочи и започна да бърка. Докато мърмореше, той измери на око нивото на бутилката. Нормално на никого не би препоръчал алкохола като успокоително, ала това бе екстремна ситуация. Бе видял нещастието в очите й, когато спомена за Париж и й напомни за нейните приятелки.
За няколко часа, за една нощ щеше да я накара да забрави.
— Навреме го хванах — оповести тя и отметна косата от лицето си. — И сложих вода за макароните. Не знам колко време би трябвало да ври този сос, сигурно три дни, но ще го ядем суров.
Джек се засмя и й подаде чашата, която току-що бе допълнил.
— Нямам нищо против. Още една бутилка се изстудява, нали?
— Да, между другото тя е от мен. Моят дистрибутор много харесва тази марка. — Пийна и се засмя. — Представям си какво биха казали моите клиенти, ако им го предложа в менюто.
— Аз започвам да му свиквам. — Той стана и я погали по косата. — Ще пусна малко музика. Тук е ужасно тихо.
— Добра идея. — Емджей замислено погледна през рамо. — Знаеш ли, струва ми се, че Грейс беше казала, че тук има мечки.
Джек погледна със съмнение към гората.
— Мисля, че ще си взема пистолета.
Взе си не само пистолета. За нейна изненада, донесе в кухнята свещи, пусна тихо стереото и намери станция с блус. Затъкна зад ухото й едно розово цвете, което повече или по-малко му приличаше на карамфил.
— Да, предполагам, че червенокосите могат да носят розово — реши той, след като я огледа с усмивка. — Много ти отива.
Тя издуха косата от очите си и изцеди макароните.
— Какво е това? Романтична черта в характера ти?
— Пазя си една за резерва. — И докато ръцете й бяха заети, се наведе и я захапа по врата. — Това притеснява ли те?
— Не. — Емджей наклони глава, като се наслаждаваше на тръпките, пълзящи по гръбнака й. — Ала за да си в тон с настроението, би трябвало да изядеш това и да се преструваш, че е добро. — Понамръщи се, когато Джек извади от хладилника още една бутилка шампанско. — Знаеш ли колко струва една такава бутилка? Дори на едро?
— На подарен кон зъбите му не се гледат — напомни й той и измъкна тапата.
Докато ядяха, и двамата се почувстваха по-добре… И по-зле. Макароните бяха съвсем леко преварени, сосът беше безвкусен, но безопасен. И понеже бяха гладни, си сипаха допълнително, без да се оплакват.
Джек се стараеше да насочва разговора встрани от всичко, което би я разтревожило.
— Сигурно трябваше да сложа някои от подправките, които Грейс отглежда в градината си — отсъди тя. — Обаче не знам кое какво е.
— Много е хубаво. — Той хвана ръката й и я целуна. — Как се чувстваш?
— По-добре. — Емджей отново хвана чашата си. — Претъпкана.
Нерви? Странно, помисли Джек, не бе проявила нерви, когато я окова в белезници, нито докато караше като луд през улиците на Вашингтон и по петите ги преследваха убийци.
Ала бе достатъчно да я хване за ръката, и тя започваше да прилича на девственица по време на първата си брачна нощ. Чудеше се колко по-нервна би могъл да я накара да се чувства.
— Обичам да те гледам.
Емджей припряно отпи от чашата си, остави я и отново я взе.
— Гледаш ме вече цели два дни.
— Не и на свещи. — Той доля чашата й. — Те разпалват огън в косата ти, в очите ти. Звезден огън. — Усмихна се бавно и й подаде чашата. — Как беше? „Красива си като звезда, когато само тя свети в небесата…“
— Да. — Емджей преглътна виното и го усети как й щипе гърлото. — Мисля, че беше така.
— Ти си единствената, Емджей. — Джек разбута настрани чиниите, за да може да захапе леко пръстите й. — Ръката ти трепери.
— Не трепери. — Сърцето й трепереше, но тя издърпа ръката си, просто за всеки случай, ако бе прав. Отпи отново и присви очи. — Да не се опитваш да ме напиеш, Дакота?
Той се усмихна самодоволно:
— Да те накарам да се успокоиш. А ти беше спокойна, Емджей. Преди да започна да те прелъстявам.
Желанието се сви в стомаха й като гореща топка.
— Ти на това така ли му викаш?
— Вече си почти прелъстена. — Обърна дланта й и я захапа от вътрешната страна на китката. — Главата ти се върти от алкохола, пулсът ти е неравномерен. А ако се изправиш, краката няма да те държат.
Не се наложи да става, за да усети, че краката не я държат. Както бе седнала, коленете й трепереха.
— Няма нужда да ме прелъстяваш и ти го знаеш.
— Това, което знам, е, че ще ми бъде приятно. Искам те разтреперана, без сили и моя.
Тя се боеше, че вече бе такава, и стреснато се отдръпна.
— Това е глупаво. Ако искаш да си легнем…
— Ще стигнем и дотам. Когато му дойде времето. — Джек стана, издърпа я на крака и собственически плъзна ръце по тялото й. — Страхуваш се от това, което мога да направя с теб.
— Аз не се страхувам от теб.
— Страхуваш се. — Той я привлече към себе си, за момент задържа устните си върху нейните, после ги спусна към брадичката й. — Точно в момента много се страхуваш.
Дишането й беше бързо и неравномерно.
— Сготви на мъжа една вечеря и той развива мания за величие. — И когато Джек се засмя и топлият му дъх опари бузата й, Емджей потрепери. — Целуни ме, Джек. — Устните й потърсиха неговите. — Просто ме целуни.
— Ти не се страхуваш от огъня. — Той избяга от устните й и я чу как простена, когато се плъзна към шията й. — Ала топлината те плаши. Можеш да ги имаш и двете. — Устните му докоснаха за миг нейните и отново се отдръпнаха. — Тази нощ ще ги имаме и двете. Няма да има нужда от избор.
Виното замъгляваше съзнанието й, точно както й бе казал. Тя трепереше, точно както й бе казал.
И бе останала без сили. Точно както й бе казал.
Протягаше се към огъня, но пламъкът й се изплъзваше. Имаше само топлина, обезсилваща, сладостна, опияняваща. Емджей затаи дъх, после го изпусна, когато Джек я вдигна на ръце.
— Защо го правиш?
— Защото ти имаш нужда от това — промълви той. — Защото аз имам нужда.
Стопли кожата й с бързи целувки, докато я отнасяше от стаята. Съзнанието му се замъгли от аромата й, непознат и за двамата, който само засилваше тайнството.
Къщата бе тъмна, празна, и само сребърните лъчи на луната осветяваха пътя му нагоре по стълбите. Положи я на леглото и покри тялото й със своето. И най-после, най-после спусна устни към нейните.
Целувката я опустоши и замая, коленете й омекнаха. Тя се опита за миг да намери почвата под краката си, ала Джек задълбочи целувката толкова бавно, толкова нежно, че Емджей просто се отпусна в копринения капан, който вече й бе заложил.
Прошепна името му и чу как ехото отекна в съзнанието й. И се предаде.
Той усети промяната, мекото и пълно отдаване. Нищо не бе толкова възбуждащо, колкото този дар, от който в кръвта му затанцуваха тъмни вълни от удоволствие. Въпреки че страстта му се разгоря, устните му се спуснаха нежно към пулса, който биеше забързано в ямката на шията й.
— Не мисли за нищо — прошепна Джек. — Просто не мисли за нищо и ме остави да те взема.
Ръцете му, които обхождаха всички извивки и ъгли, бяха нежни. Това, мислеше той, я караше да въздиша. И я караше да стене. Отдаде се на нейните удоволствия, сякаш времето им беше безкрайно. Силната извивка на рамото й, дългите мускули на бедрото й, изненадващо крехката линия на шията й.
Разсъблече я бавно, като притискаше устни към дланите й, които се протягаха към него, докато те отново омекнаха.
Не й оставяше нищо, в което да се вкопчи, освен доверието. Не й позволяваше да усеща нищо, освен удоволствие. Нежността я разбиваше, докато в нейния свят не остана нищо друго, освен бавно надигащата се буря в собственото й тяло.
Това бе огън, това проблясване на светкавици и бясна топлина, поривът на вятъра и ехото на силата. Но Джек го сдържаше и бавно и търпеливо я водеше по пътя, който бе избрал.
Преобърна я и ръцете му започнаха да галят раменете й, докато те омекнаха. Устните му обсипваха с целувки гърба й и я караха да трепери, докато съзнанието й се замъгли.
Тя чуваше шумоленето на чаршафите, докато той се движеше върху нея, чуваше прошепнатите обещания, чувстваше топлото сияние на изпълнените обещания.
А отвън, от настъпващата нощ, долетя дългият призивен зов на бухал.
Никоя част на тялото й не бе пренебрегната. Никоя част от прелъстяването не бе забравена. Емджей лежеше безпомощна под него, готова на всичко, което Джек поиска. И когато той най-накрая поиска, тя простена и тялото й моментално се отзова.
Джек зарови лице между гърдите й, мъчейки се да овладее нетърпението си, след като я бе докарал до върха.
— Искам още — прошепна той. — Искам те цялата… Искам всичко.
Затвори устни върху гърдата й, докато Емджей отново се раздвижи под него, докато започна да диша трескаво и накъсано. И когато задъхано извика името му, Джек проникна в нея.
Тя се изви към него и, без да откъсва очи от лицето му, вплете пръсти в неговите. Само неговото лице виждаше на светлината на луната, тъмните му очи, твърдите му устни, позлатените му от слънцето коси.
Усмихна му се, носена на вълната на любовта.
— Вземи повече. — Усети как пръстите му в нейните потрепериха. — Вземи ме цялата. — Видя в очите му пламъка на тържеството и страстта. — Вземи всичко.
Огънят ги погълна и двамата.
Когато Емджей заспа, Джек я прегърна здраво и започна да обмисля последните подробности от своя план. Имаше толкова шанс да успее, колкото и да се провали, изчисли той.
Залогът не бе толкова лош.
Би рискувал много повече заради нея, стига да не позволи на сълзите отново да се затъркалят по бузите й. Тридесет години бе чакал да се влюби, сигурно затова се бе влюбил толкова силно и толкова бързо.
Освен ако не искаше да приеме по-мистичното обяснение и да повярва, че това бе просто съдба — моментът, диамантът, Емджей. Във всеки случай, щеше да стигне пак дотук. Тя бе първият и единствен човек, когото някога бе обичал, и нямаше нищо, което не би сторил, за да я защити.
Дори ако това означаваше да изгуби доверието й.
Ако това бе последният път, когато лежеше до нея, не би се оплаквал. За два дни Емджей му бе дала повече, отколкото бе получавал през целия си живот. Тя го обичаше и това бе отговорът на всички въпроси.
Докато Джек лежеше в дълбоката провинциална тъмнина, премисляше живота си и разсъждаваше за бъдещето си, друг мъж седеше в една стая, обляна в светлина. Денят му бе наситен и сега той бе уморен. Ала съзнанието му не искаше да се изключи и той не можеше да си позволи да се отдаде на умората.
Бе гледал как фойерверките раздират небето. Бе се усмихвал, разговарял, отпивал от виното си. Но през цялото време като рак го бе разяждала ярост.
Сега бе най-после сам, в една стая, която успокояваше духа му. Прикова поглед към картината на Реноар. Такива прекрасни, ненатрапчиви цветове, помисли той. Такива изключителни движения на четката. И единствен той щеше някога да види това великолепие.
А тук бе кутията на един китайски император, с блестящия си лак и червения дракон на фона на черното небе. Безценна, пълна с тайни. И само той имаше ключа от нея.
Пръстен с рубин, някога украсявал пръста на Луи Четиринадесети. Сложи си го, обърна камъка към светлината и го видя как засия. От ръката на краля на неговата ръка, помисли той. С няколко отклонения по пътя, ала сега бе където трябваше.
Обикновено такива неща му доставяха дълбоко, изтънчено удоволствие. Но не и тази вечер.
Някои бяха наказани, помисли той. Някои вече не можеха да бъдат и наказани. Ала това не бе достатъчно.
Съкровищницата му бе пълна с красиви, уникални, древни неща. Но това не бе достатъчно.
Трите Звезди бяха единственото, което би го задоволило. Би разменил всички съкровища, които имаше, за тях. Защото, когато ги притежаваше, нямаше да има нужда от нищо друго.
Глупаците мислеха, че могат да ги разберат. Мислеха, че могат да ги контролират. И да им се изплъзнат. Те бяха предназначени за него, разбира се. Тяхната сила винаги е била предназначена за него.
И загубата им го бодеше като натрошено стъкло в гърлото.
Стана, смъкна пръстена от пръста си и го захвърли през стаята като дете, което хвърля счупена играчка. Щеше да си ги получи обратно. Бе сигурен. Ала трябваше да се извърши жертвоприношение. На Бога, помисли той с бавна усмивка. Разбира се, жертвоприношение на Бога.
С кръв.
Излезе от стаята, като остави лампите запалени.
И по-голямата част от разсъдъка си.