Нора Робъртс
Пленена звезда (5)

Пета глава

Мърляшка работа, помисли Джек. Ако са били професионалисти, не са си правили труда да работят бързо и чисто. Но пък не е имало и нужда. Ралф все още бе вързан за стола.

Или поне това, което бе останало от него.

— Можеш да изчакаш отзад — каза й той.

— Не мисля. — Тя не за пръв път се срещаше с насилие. Едно момиче не може да израсне в бар, без да вижда от време на време кръв.

Ала никога не бе виждала нищо такова. Колкото и да бе реалист, никога не бе вярвала, че бе възможно едно човешко същество да причини нещо толкова ужасно на друго.

Прикова поглед към стената, но влезе след него.

— Какво мислиш, че са търсили?

— Същото, което и аз. Всичко, което ще ни доведе до онзи, който е използвал Ралф, за да ни накисне. Глупав кучи син. — Тонът му изведнъж се смекчи от нещо, което би могло да бъде наречено единствено съжаление. — Защо не е избягал?

— Може би не е имал шанса да избяга. — Стомахът й започваше да се успокоява, ала Емджей продължаваше да поема предпазливо въздух. — Трябва да се обадим на полицията.

— Разбира се, ще им се обадим и после ще ги чакаме, за да започнем да се обясняваме. От килията. — Джек клекна и започна да се рови из хартиите.

— Джек, за Бога, човекът е убит.

— Няма да стане по-малко убит, ако извикаме ченгетата, нали? Никога не съм можел да разбера системата, по която Ралф си подреждаше папките.

— Никакви чувства ли нямаш? Та ти си го познавал.

— Нямам време за чувства. — И тъй като задачата бе да оцелеят, гласът му прозвуча грубо. — Помисли си, сладурче. Който и да е постъпил така с него, с удоволствие би си поиграл по същия начин и с теб. Добре се огледай и си задай въпроса дали така искаш да свършиш. — Почака малко и прие мълчанието й като знак за разбиране. — А сега можеш или да отидеш в стаята отзад и да дойдеш на себе си, или да ми помогнеш да се оправя в тази каша.

Когато Емджей се обърна, той реши, че ще излезе. Че ще излезе чак навън, независимо какъв е кварталът. Но тя спря пред една кантонерка и взе купчина листа.

— Какво търся?

— Каквото и да е.

— Това много ме улеснява. И защо трябва да има нещо останало? Те вече са били тук.

— Той някъде е оставил копие. — Джек изсумтя пред купчината от хартии. — Защо, по дяволите, не е използвал компютър като всеки нормален човек? — Изправи се, отиде до бюрото и измъкна едно чекмедже. Претърси го, преобърна го, провери дъното му, после го захвърли и измъкна друго. При третия опит откри двойно дъно.

При доволното му изръмжаване Емджей се обърна и го видя как извади един джобен нож и се нахвърли върху дървото. Тя изостави собственото си търсене и отиде при него. По негласно споразумение хвана разхлабения край и започна да го дърпа, докато той дялкаше с ножа. Разхвърчаха се трески.

— Залепено е — измърмори Джек. — И то наскоро.

— Откъде знаеш, че наскоро?

— Чисто е. Няма прах, няма боклуци. Пази си пръстите. Чакай, вземи ти ножа. Дай аз. — Смениха си ролите. Той си обели кокалчетата, изруга и продължи да дърпа дървото. Изведнъж то излетя. Джек отново взе ножа и разряза лепенката, която прикрепяше към дъното един ключ. — Багажна клетка. Чудя се какво ли е скрил Ралф в нея.

— Автогара? Гара? Летище? — Емджей се наведе да разгледа ключа. — Няма надпис, само номер.

— Бих предположил, че е едно от първите две. Ралф не обичаше да лети, а и летището е на девет дена път с камили оттук.

— Това означава много ключалки на много багажни клетки — напомни му тя.

— Ще я намерим.

— Знаеш ли колко багажни клетки има във Вашингтон?

Той завъртя ключа между пръстите си и се усмихна:

— На нас ни трябва само една. — Хвана я за ръката и преди да се бе усетила, отново щракна белезниците.

— Ох, Джек, за Бога.

— Просто се подсигурявам. Хайде, имаме работа.

На първата автобусна спирка той неохотно свали белезниците и вкара Емджей в една телефонна кабина, откъдето се обади анонимно в полицията, за да съобщи за убийството. После старателно изтри слушалката.

— Могат да установят откъде са позвънили — обясни й небрежно.

— Доколкото разбирам, отпечатъците ти са картотекирани.

— След малко недоразумение при едно залагане в пропиляната ми младост — усмихна й се Джек. — Петдесет долара глоба и общественополезен труд.

Тъй като се бе преместил, тя се озова в ъгъла на кабинката, притисната към стената от тялото му.

— Тук е малко претъпкано.

— Забелязах. — Джек вдигна ръка и отметна косите от челото й. — Добре се справи там. Много жени биха изпаднали в истерия.

— Аз не изпадам в истерия.

— Вярно е. Така че дай ми един шанс. — Вдигна лицето й към своето и наведе глава. — Само за минутка. — И затвори устни върху нейните.

Емджей би могла да не се поддаде. Имаше такова намерение. Ала това бе една лека целувка, в която желанието едва се прокрадваше. Бе почти приятелска, би могла да бъде приятелска, ако не чувстваше тялото му, притиснато към нейното, и излъчващата се от него топлина.

И една лека, приятелска целувка не би трябвало да я кара да иска да се вкопчи в него, да го прегърне, и то здраво. Като компромис тя сви ръката си в юмрук върху гърба му, без да го прегръща, но и без да протестира.

Ако устните й омекнаха под неговите, сгорещиха се и се разтвориха, то бе само за момент. Не означаваше нищо. Не можеше да означава нищо.

— Искам те — прошепна той в устните й, после отново, когато се спусна към шията й. — Нито е моментът, нито мястото. Ала те искам, Емджей. Трудно ми е да го преодолея.

— Аз не си лягам с непознати.

— Кой те кара? — Джек вдигна глава и срещна очите й. — Ние вече имаме представа един за друг, нали? А ти не си жена, която иска префърцунени срещи и красиви думи.

— Може би. — Огънят, който бе разпалил в нея, още тлееше. — Може би още не съм разбрала какво искам.

— Тогава помисли си. — Той се отдръпна, после я хвана за ръката и я изведе от кабинката. — Ще проверим багажните клетки. Може да имаме късмет. — Нямаха. Нито на тази спирка, нито на следващите две. Когато Джек пъхна ключа в джоба си, бе почти един сутринта. — Искам да пийна нещо.

Тя въздъхна и разкърши рамене. След дванадесет часа ходене през кошмара го разбираше.

— Не бих отказала. Ти ли черпиш?

— Защо не?

Той заобикаляше всякакви заведения, където можеха да го познаят, и избра една мърлява малка кръчма близо до „Юниън Стейшън“.

— Добре че съм ваксинирана. — Емджей сбърчи нос към лепкавата маса с размер на носна кърпичка и провери стола си, преди да седне.

— Можехме да избираме между това и вегетариански ресторант. Може да проверим „Юниън Стейшън“, когато имаме време. Две наливни бири — поръча Джек на сервитьорката и разчупи един фъстък.

— Не разбирам как такива заведения оцеляват. — Тя критично се огледа. Задимено, миризма на застояло, лепкав под, покрит с черупки от фъстъци, фасове и по-лоши неща. — Няколко бидона дезинфекциращ разтвор, прилично осветление, и това място ще се качи с цяло едно ниво нагоре.

— Не мисля, че на клиентелата й пука. — Джек погледна към начумерения мъж на бара и към умореното на вид работещо момиче, което му хвърляше погледи. — Някои хора идват в бара просто за да се заемат сериозно с пиене, докато се напият дотолкова, че да забравят защо са дошли.

Емджей кимна в знак на съгласие.

— Такива хора аз не искам в моето заведение. Идват от време на време, но рядко се връщат. Не искат да разговарят, да слушат музика или да изпият по чаша с приятел. А в моето заведение се предлага точно това.

— Какъвто бащата, такава и дъщерята.

— Може и така да се каже. — Тя присви неодобрително очи, когато сервитьорката стовари върху масата чашите им и бирата се разплиска. — В моето заведение не би се задържала и пет минути.

— Грубите барманки си имат своя чар. — Той взе своята бира и с благодарност отпи. — Онова, което ти казах по-рано, го мисля. — Усмихна се, когато Емджей го погледна втренчено. — И това също, но имах предвид начина, по който се държа. Всеки би издържал трудно в онази стая.

— На мен ми е за пръв път. — Тя се прокашля. — А на теб?

— И на мен, и нямам нищо против да призная, че се надявам да ми е за последен път. Ралф беше мижитурка, ала не заслужаваше това. Трябва да ти кажа, че който и да го е направил, го е направил с удоволствие. От теб се интересуват някои наистина лоши хора.

— Така изглежда. — И същите тези хора, помисли Емджей, сигурно се интересуват и от Бейли и Грейс.

— Колко време мислиш, че ще ни отнеме да намерим ключалката, която пасва на този ключ?

— Никой не може да каже. Доколкото познавам Ралф, той не би отишъл много далеч. Скрил е ключа в офиса си, не в апартамента си, така че можем да предположим, че багажната клетка е наблизо.

Но ако не бе наблизо, можеше да отнеме часове, дори дни, преди да я открият. Емджей не искаше да чака толкова дълго. Отпи още една глътка от бирата.

— Трябва да отида в тоалетната. — Джек присви очи и тя се усмихна с престорена любезност: — Искаш ли да дойдеш с мен?

Той за момент се вгледа в нея, после сви рамене:

— Побързай.

Емджей не се втурна към изхода, ала мислите й препускаха. Десет минути, така изчисли. Това бе всичко, което й трябваше, за да излезе навън, да стигне до телефонната кабина, която бе забелязала, и да се свърже с Бейли.

Затвори зад гърба си вратата на дамската тоалетна и огледа жената с черно трико, която се гласеше пред огледалото, после се усмихна на малкия прозорец високо на стената.

— Хей, дай ми един крак.

Жената си слагаше втори пласт кървавочервено червило.

— Какво да ти дам?

— Хайде, бъди приятелка. — Емджей се хвана за перваза на прозореца. — Вдигни ме, а?

Влудяващо бавно жената сложи капачето на червилото си.

— Не си случила на кавалер, а?

— Никак.

— Знам какво е. — Тя се заклати на тънките си токчета. — Наистина ли мислиш, че ще се промъкнеш оттам? Вярно, че си кльощава, но не ми се вярва.

— Ще успея.

Жената сви рамене, изпусна облак прекалено сладникав фирмен парфюм и сплете ръце.

— Както кажеш.

Емджей стъпи върху дланите й и подскочи нагоре, докато се хвана за перваза и се измъкна до кръста.

— Бутни ме още малко, а?

— Няма проблеми. — Жената ентусиазирано я блъсна. — Извинявай — каза тя, когато Емджей си удари главата в прозореца и изруга.

— Няма защо. Благодаря. — Тя се провря през тесния прозорец, първо главата, после раменете. Опитвайки се да не си представя как можеше да остане заклещена, пое дълбоко въздух и се отскубна, като успя да скъса само джинсите си.

— Късмет, симпатяго.

Емджей остана на ръце и колене достатъчно дълго, за да възнагради помощничката си с една бърза усмивка. После скочи и се впусна в бяг. Бръкна в джоба си и намери монета, пъхната там по навик.

Чуваше гласа на майка си: „Никога не излизай без пари за телефон в джоба си. Не знаеш кога ще ти потрябват.“

— Благодаря, мамо — прошепна тя и се хвърли в телефонната кабина. Пъхна монетата и набра номера.

След второто позвъняване чу спокойния глас и изруга, като разпозна телефонния секретар.

— Къде си, къде си? — Овладя паниката си и пое въздух. — Бейли, слушай — започна в секундата след сигнала. — Не знам какво по дяволите става, ала ние сме в беда. Не стой там, той може да се върне. Аз съм в една телефонна кабина до една долна кръчма близо до…

— Идиотка такава! — Джек я сграбчи за рамото.

— Долу ръцете, кучи сине! Бейли… — Но той вече бе прекъснал връзката и, използвайки теснотата на кабината, я завъртя и щракна белезниците върху китките й. После просто я вдигна и я метна на рамо.

Остави я да крещи, да го рита, и я стовари обратно в колата, преди някой добър самарянин да бе успял да прояви интерес. Без да обръща внимание на заплахите и обещанията й, Джек се отлепи от бордюра и се стрелна по улиците.

— Дотук бяхме с доверието. — А където нямаше доверие, помисли той, трябваше да има проверка. Предпазливо обърна колата и огледа околността, докато намери една тясна уличка на половин пресечка от телефонната кабина. Вмъкна се в нея, изгаси двигателя и фаровете.

Протегна ръка, хвана като в менгеме шията й и привлече лицето й към себе си.

— Искаш ли да видиш какво ще ни донесе твоето телефонно обаждане? Само стой мирно.

— Махни си ръцете от мен.

— В момента най-малката ми грижа е дали ръцете ми ще са върху теб. Просто мълчи и чакай. — Пусна я и Емджей отскочи назад.

— Какво да чакам?

— Няма да е дълго. — Джек се вгледа в тъмнината. Отне по-малко от пет минути. Според неговите сметки, малко повече от петнадесет след нейното позвъняване. Камионетката допълзя до бордюра. От нея излязоха двама мъже. — Позна ли ги?

Разбира се, че ги позна. Бе ги видяла едва тази сутрин. Единият от тях бе разбил вратата й. Другият бе стрелял по нея. Тя потрепери и затвори очи. Бяха проследили кой е звънил на телефона на Бейли. Бяха го проследили бързо и безотказно.

И ако Джек не се бе намесил, също толкова бързо и безотказно щяха да грабнат нея.

По-дребният мъж влезе в бара, а другият остана до телефонната кабина, като оглеждаше улицата, пъхнал ръка под сакото си.

— Ще бутне на бармана някой и друг долар, за да научи от него дали си била там, дали си била сама, кога си тръгнала. Няма да стоят дълго тук. Ще разберат, че още си с мен и ще започнат да търсят колата. Тази вечер няма да можем повече да я използваме.

Емджей не каза нищо. Вторият мъж се върна при първия и двамата изглежда започнаха да обсъждат нещо, поспориха малко, после се качиха в камионетката и я подкараха. Този път тя не пълзеше, а полетя по улицата.

Емджей мълча още малко, загледана напред.

— Беше прав — каза накрая. — Извинявай.

— Моля? Не съм сигурен, че чух правилно.

— Беше прав. — Тя преглътна, защото откри, че имаше опасност да се разплаче. — Извинявай.

Той усети сълзите в гласа й и само още повече се ядоса.

— Спести ми го — сопна й се и включи двигателя. — Следващия път, когато решиш да се самоубиваш, гледай да не съм наблизо.

— Трябваше да опитам. Не можех да не опитам. Мислех, че преувеличаваш, че ме работиш. Не бях права. Колко пъти искаш да го кажа?

— Не съм решил. Ама ако почнеш да ми подсмърчаш, наистина ще се ядосам.

— Аз не подсмърчам. — Но й се искаше. Сълзите изгаряха гърлото й. Да ги преглътне й струваше почти толкова много, колкото и да ги пусне на воля.

Съсредоточи се върху задачата да се успокои, докато Джек излезе от града и пое по един изоставен черен път към Вирджиния. Светлините на града отстъпиха пред успокояващата тъмнина.

— Никой не ни следва — обади се след малко Емджей.

— Това е защото аз съм добър, не защото ти си глупава.

— Стига си ме дразнил.

— Ако бях седял още пет минути да те чакам, сега щях да съм не по-малко умрял от Ралф. Така че смятай, че имаш късмет, задето не съм те изхвърлил на пътя и не съм изчезнал в Мексико.

— Защо не го направи?

— Имам инвестиции. — Той улови погледа й, влажния блясък в очите й, и стисна зъби. — Не ме гледай така. Направо ме вбесяваш. — Изруга и отби в отклонението. Измъкна ключа от джоба си, отключи белезниците й, изскочи от колата и закрачи.

Защо, по дяволите, се бе забъркал с тази жена? Защо не се бе отървал от нея? Защо не се отърваваше и в момента? В Мексико не бе толкова зле. Можеше да си намери едно хубаво местенце на плажа, да се прилича на слънце и да чака цялата буря да отшуми.

Нищо не го спираше.

И после тя излезе от колата и тихо каза:

— Приятелят ми е в беда.

— Изобщо не ми пука за твоя приятел. — Джек се извъртя към нея. — Пука ми за мен самия. И може би и за теб, макар че един Господ знае защо. Откак те видях, само ядове ми създаваш.

— Ще спя с теб.

Това прекъсна тирадата му насред думата.

— Какво?

Емджей изправи рамене.

— Ще спя с теб. Ще направя каквото поискаш, ако ми помогнеш.

Джек я погледна. Лунната светлина струеше през косите й, очите й продължаваха да блестят. И той безумно я желаеше. Ала не като бартер.

— О, много хубаво. — Гласът му бе натежал от жлъч. — Страхотно. Дори няма нужда да те връзвам на релсите. — Пристъпи към нея, сграбчи я за рамото и я разтърси. — За какъв, по дяволите, ме вземаш?

— Не знам.

— Аз не използвам жените — процеди през зъби Джек. — И когато водя някоя жена в леглото си, то е по взаимно желание. Така че благодаря за предложението, но не приемам такива върховни жертви. — Пусна я и тръгна към колата. Гневът го накара да се обърне. — Мислиш ли, че твоят приятел би оценил жеста, ако разбере, че си спала с мен, за да му помогнеш?

Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои. Дълбочината на обидата му бе спечелила доверието й повече, отколкото всяка клетва или обещание.

— Не. Това не би ме спряло, но не. — Пристъпи към него и спря, когато бяха на една ръка разстояние. — Името на моя приятел е Бейли Джеймс. Тя е гемолог, специалист по скъпоценните камъни.

Джек си спомни името от подправените документи. Ала това, което бе най-важно, бе местоимението.

— Тя?

— Да, тя. Заедно сме учили в колежа, живеехме в една стая. Една от причините да се установя във Вашингтон беше Бейли, тя и Грейс. Другата ни съквартирантка. Това са най-близките приятели, които имам, които някога съм имала. Страхувам се за тях и имам нужда от твоята помощ.

— Бейли ли ти е изпратила диаманта?

— Да, и не би го направила, ако не е имала сериозна причина. Мисля, че може да е изпратила третия диамант на Грейс. Това е начинът на мислене на Бейли. Тя често извършва консултантски услуги за Смитсъновия институт. — Емджей разтърка очите си, изведнъж уморена. — Не съм я виждала от сряда вечерта. Тази вечер трябваше да се срещнем в моето заведение. Пъхнах й една бележка под вратата да се уговорим за часа. Аз често работя нощем, тя работи през деня, така че макар да живеем в отсрещни апартаменти на един и същ етаж и в една и съща сграда, често си пъхаме бележки под вратата. А напоследък, понеже получи поръчка за Трите Звезди от Смитсъновия институт, работеше доста извънредно. Не се и замислих, че не съм я виждала от два дни.

— А в петък получи пакета.

— Да. Веднага й се обадих в службата, но ми отговори само охраната. Бяха затворили до вторник. Бях забравила, че ми е казала, че ще затворят рано заради празниците, ала вероятно тя самата ще работи. Минах покрай апартамента й, но беше заключено. Обадих се на Грейс и попаднах на телефонния й секретар. Вече им се ядосвах и на двете. Реших, че просто трябва да приема, че Бейли си е имала причини да постъпи така и ще ми ги обясни. Така че отидох на работа. Просто отидох на работа.

— Няма смисъл да се обвиняваш заради това. Не си имала кой знае какъв избор.

— Аз имах ключ за апартамента й. Можех да го използвам. Договорили сме се да не си досаждаме, затова си пишем бележки. По навик не използвах ключа. Ала сега, когато се обадих от телефонната кабина пред бара, тя не отговори, а беше два сутринта. Бейли винаги си е вкъщи в два сутринта, а не вдигна телефона. И се страхувам… Това, което бяха направили с онзи човек… Страхувам се за нея.

Той сложи ръце на раменете й и този път ръцете му бяха нежни.

— Ще проверим.

Емджей треперливо въздъхна.

— Благодаря.

— Но този път ще трябва да ми се довериш.

— Този път ще ти се доверя.

Джек отвори вратата на колата и я изчака да влезе.

— А другият приятел, за когото говореше, мъжът?

Тя отметна назад косата си и го погледна.

— Няма мъж.

Той се наведе напред и улови устните й в опустошителна целувка.

— Ще има.

 

 

Джек рискува и се върна първо на „Юниън Стейшън“. Вярно, че щяха да търсят колата му, ала той разчиташе, че никой няма да забележи невзрачния очукан сив олдсмобил. И имаше намерение да не се бави. Автобусните и железопътни спирки през нощта много си приличат, помисли Джек. Някои от хората, свити на пейките или изтегнати на одеялата, не чакаха да заминат. Някои от тях просто нямаха къде другаде да отидат.

— Не се спирай на едно място — каза той на Емджей. — И внимавай. Не искам да ни спипат тук.

Докато се стараеше да не изостава от него, тя се чудеше защо такива места в ранните часове на деня имат дъх на отчаяние. Нямаше го вълнението, суматохата, очакването за пристигане и заминаване, които бяха толкова характерни през деня. Тези, които пътуваха през нощта или търсеха сухо местенце да преспят, обикновено бяха хора, загубили всякаква надежда.

— Каза, че ще проверим за Бейли.

— Щом свършим с това. — Джек се насочи към багажното отделение и бързо се огледа. — Понякога човек изважда късмет — измърмори той и пъхна ключа в клетката със същия номер.

Емджей се наведе над рамото му.

— Какво има вътре?

— Престани да ми дишаш във врата и ще видя. Резервно копие от твоите документи. — Подаде й ги. — За спомен.

— А, благодаря. Наистина ще ми бъде приятно да си спомням за малкото ни пътешествие. — Но им хвърли един любопитен поглед и ги пъхна в чантата си. Интересът й се възобнови, когато Джек измъкна малко тефтерче с корици от черна изкуствена кожа. — Това изглежда по-обещаващо.

— Къде са му белите пари за черни дни? — зачуди се той, дълбоко разочарован, че не намери нищо, когато за последен път претърси клетката. — Трябва да е имал нещо приготвено за в случай, че бързо му се наложи да избяга.

— Може вече да ги е извадил.

Джек отвори уста да възрази, после отново я затвори.

— Да, права си. Може да е искал да са му в джоба, ако трябва да изчезне. — Свъси вежди и прегледа тефтерчето. — Имена, цифри.

— Адреси? Телефонни номера? — попита тя и протегна врат да види.

— Не. Числа, дати. Сметки — реши той. — Струва ми се, че Ралф се е занимавал с рекет.

— Голяма работа е бил твоят приятел Ралф.

— Бивш приятел — възрази Джек, преди да се сети, че бе и буквално вярно. — Съвсем бивш. Ако това е излязло наяве, е щял да изгуби не само бизнеса си. Щял е да изкара някоя и друга година в килията.

— Мислиш ли, че някой е решил да изнудва изнудвача?

— Така изглежда. И не всеки убива за пари. — Той поклати глава. Ако се съдеше по цифрите, Ралф бе направил повече от прилично състояние от това си странично занимание.

— Каква работа ни върши това? — попита Емджей.

— Не кой знае каква. — Джек пъхна тефтерчето в задния си джоб и отново огледа спирката. — Ала някой, когото Ралф е притискал, е притиснал него. Или, по-вероятно, някой, който е знаел за тъмните афери на Ралф, е събирал информацията, докато му е потрябвала.

— И това го е убило — добави тя и стомахът и се сви. — Онзи, който го е направил, не е бил свързан само с Ралф и с това тефтерче. Интересувал се е от Бейли заради диамантите. Аз трябва да я намеря.

— Това ще е следващото, което ще направим — каза Джек и я хвана за ръката.