Нора Робъртс
Пленена звезда (3)

Трета глава

В главата й се въртяха различни възможности. Най-простата и най-приятната бе да го накара да се чувства като глупак.

— Да не си луд? — Завъртя очи и му се присмя. — Да, това е диамант, наистина, голям син диамант. В жабката на колата си нося един зелен, а в другата ми чанта има един хубав червен. Харча всичката печалба от заведението си за диаманти. Просто слабост.

Джек я гледаше, като небрежно си подхвърляше камъка. Бе раздразнена, реши той. Едновременно смутена и самоуверена.

— И за какво ти е?

— Използвам го за преспапие.

Джек изчака един момент.

— Носиш преспапие в чантата си? По дяволите.

— Подарък ми е — отвърна тя надуто и вирна нос.

— Да, от Ханк Хубавеца, без съмнение. — Той стана и небрежно разбута останалите неща, които бе изсипал. — Да видим, освен бокс…

— Това е торбичка с монети — поправи го Емджей.

— Същият ефект. Сълзотворен газ, отварачка за консерви, която се съмнявам, че мъкнеш, за да отваряш бутилки с лимонада, после имаме електронно тефтерче, портфейл с повече снимки, отколкото пари…

— Не ми харесва да ми ровиш из личните вещи.

— Дай ме под съд. Шише фирмена минерална вода, шест химикалки, четири молива. Молив за очи, кибрит, ключове, два чифта слънчеви очила, последната книга на Сю Графтън… Добра книга, между другото, няма да ти разкажа края… Шоколад… — Подхвърли й го. — В случай, че си гладна. Мобилен телефон. — Пъхна го в задния си джоб. — Около три долара на монети, малък транзистор и кутийка презервативи. — Вдигна вежди. — Неотворена. Но пък човек никога не знае.

Тя пламна, съчетание от унижение и ярост.

— Перверзник…

— Бих казал, че си жена, която иска да бъде подготвена за всичко. Така че защо да не си носиш и едно преспапие? Може да налетиш на купчина листи, които трябва да бъдат затиснати. Непрекъснато се случват такива неща. — Събра разпилените по леглото вещи, пъхна ги в чантата и я хвърли настрани. — Няма да те питам за какъв глупак ме вземаш, защото вече имам представа. — Отиде до огледалото и прокара по него диаманта. Той остави дълга тънка резка. — Просто вече не правят хотелските огледала както на времето — отбеляза Джек и дойде да седне до нея на леглото. — А сега да се върнем към първоначалния ми въпрос. Какво правиш с този син диамант, достатъчно голям, че да задави котка? — Емджей не отговори нищо и той хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си. — Слушай, сестричке. Бих могъл пак да те омотая, да те оставя тук и да си отида с твоето преспапие за един милион долара. Това е път номер едно. Мога да седна да догледам филма и да те изчакам, защото ти рано или късно ще ми кажеш това, което искам да знам. Това е път номер две. А ако тръгнем по път номер три, ти още сега ще ми кажеш защо носиш камък, с който може да се купи малък остров на Карибите, и ще започнем да мислим как и двамата да се измъкнем от тази каша.

Тя не трепна, не мигна. Не можеше да не се възхити от самообладанието й. И понеже се възхищаваше, изчака търпеливо, докато Емджей го изучаваше с тъмнозелените си скосени като на котка очи.

— Защо още не си тръгнал по първия път?

— Защото не ми харесва някаква горила да се опитва да ме потроши, не ми харесва да стрелят по мен, не ми харесва да ме налага някаква дръпната кльощава жена. — Наведе се към нея, докато носовете им почти се допряха. — Имам да плащам дългове, сладурче. И ти си първата стъпка.

Тя се вкопчи със свободната си ръка в китката му и го избута.

— На мен не ми минават заплахи, Дакота.

— Така ли? — Той бързо смени тона. Ръката му се върна към лицето й, ала сега леко плъзна пръсти по бузата й. Емджей изненадано премигна и присви очи. — Искаш друг подход?

Пръстите му се спуснаха по шията й, към корема й и обратно, преди да се обвият около врата й. Устните му спряха на един горещ дъх от нейните.

— Не си и помисляй — предупреди го тя.

— Прекалено е късно. — Присви очи срещу нея. — Мисля за това, още откак влезе в блока преди мен.

Не, осъзна Джек, мислеше, откак Ралф му даде снимката й. Ала по-късно щеше да се занимава с това.

Допря устни до нейните, като се отдръпваше от време на време за секунда. Бе очаквал Емджей да се свие или да се бори с него. Господ му бе свидетел, че по всякакъв начин се бе опитал да я уплаши. Това бе долно, но и с този въпрос щеше да се занимава по-късно. Той просто искаше от натиска да има някакъв резултат, да я накара да изплюе камъчето, преди и двамата да загинат. И ако от цялата тази работа получаваше някакво ненормално удоволствие, какво да се прави, и той си имаше своите малки слабости.

Ала тя не се бореше и не се свиваше. Нито едно мускулче не трепна върху лицето й, само божествено зелените й очи се впиха в неговите. Обзе го тъмно, първично вълнение.

Какво значеше още един грях в сметката му, помисли Джек, стисна свободната й ръка и дълго и дълбоко я вкуси.

Това бе само жарава, първична като там-там. Никаква мисъл, никакво чувство, само инстинкт. Изненадващо сочните й устни поддадоха под неговите, така че той се гмурна още по-дълбоко. Промъкна език между гостоприемните й устни, потъна в дългото стегнато тяло, впи пръсти в огнените коси.

Съзнанието му изключи като изгоряла крушка. Джек забрави, че това бе лъжа, предназначена да я сплаши, забрави, че бе възпитан мъж. И знаеше единствено, че трябва да я вземе.

Ръката му се затвори алчно върху гърдите й, палецът и показалецът стиснаха зърното, което напираше през тънкия памучен плат на ризата й. Емджей се движеше под него, извиваше се към него. И кръвта бумтеше в главата му.

Тя бе бърза. Едва не отскубна ухото му, а зъбите й щракнаха като вълчи капан върху долната му устна. Той извика, дръпна се и, сигурен, че би отхапала парче месо от него, стисна здраво брадичката й, докато Емджей не го пусна. Джек притисна опакото на ръката си към пулсиращата си устна и се намръщи, като видя кръвта върху нея.

— По дяволите…

— Негодник! — Тя бързо се изправи на колене, замахна към него и изруга, след като не го достигна. — Извратен тип.

Той й хвърли един убийствен поглед и затръшна вратата на банята зад себе си. Чу се как пусна водата. Емджей затвори очи и се отпусна на леглото.

Боже мой, помисли отчаяно и притисна ръка към лицето си. Бе загубила ума си.

Беше ли се борила с него? Не. Беше ли изпълнена с гняв, с отвращение? Не.

Беше й приятно.

Обвиняваше се и проклинаше Джек Дакота.

Бе му позволила да я целуне. Нямаше какво да се преструва. Бе впила поглед в опасните му сиви очи, бе почувствала как през нея премина ток, когато самоуверените му устни докоснаха нейните.

И го бе пожелала.

Мускулите й бяха омекнали, гърдите й бяха настръхнали и кръвта й бе започнала да пулсира. Бе му позволила да я целуне, без дори да се опита да възрази. Бе отвърнала на целувката му, без да мисли за последствията.

Емджей О’Лиъри, каза си тя, силното момиче, което се гордееше, че винаги запазва самообладание, което за част от секундата можеше да повали стокилограмов мъж и да стъпи върху гърлото му, самоуверената, делова Емджей се бе разляла в локва от сладострастие.

А той я бе вързал, бе й запушил устата, бе я закопчал с белезници към леглото в някакъв евтин мотел. Това, че го бе пожелала дори за секунда, я правеше не по-малко извратена от него.

Слава Богу, че бе дошла на себе си. Нямаше значение, че причината да го спре бе пронизалият я страх от чувствата й. Важното бе, че го спря — а знаеше, че само миг по-късно би го оставила да прави с нея каквото си поиска.

Много се страхуваше, че ако и двете й ръце бяха свободни, щеше да ги обвие около врата му. А после щеше да разкъса дрехите му.

Причината бе в шока, каза си тя. Дори жена, която се гордееше, че може да се справи с всичко, което се изпречи на пътя й, при определени обстоятелства имаше право малко да се побърка от стреса.

Сега трябваше да забрави за това и да измисли какво да прави.

Всичко бе ясно. Трябваше да се свърже с Бейли. Каквито и да бяха мотивите на приятелката й да й изпрати диаманта, Бейли не може да не бе имала никаква представа колко опасно бе това. Имала си е причини, Емджей бе сигурна, и вероятно това бе една от малкото импулсивни и необмислени постъпки на Бейли.

Не смяташе, че Бейли трябва да плати за нея. А какво бе направила с другите два диаманта? Дали… О, Господи!

Отпусна се безсилно на твърдата като тухла възглавница. Сигурно бе изпратила единия на Грейс. Сигурно. Това бе логично, а Бейли не бе нищо друго, освен логична. Имаше три диаманта и тя бе изпратила единия на Емджей. Значи бе оставила втория у себе си, а третия бе изпратила на единствения друг човек на света, на когото можеше да вярва дотолкова, че да му повери такава отговорност.

Грейс Фонтейн. От колежа те трите бяха близки като сестри. Бейли — тиха, прилежна и сериозна. Грейс — богата, зашеметяваща и дива. Четири години живяха в една стая в Радклиф и оттогава си останаха близки. Бейли се бе заела със семейния бизнес, Емджей бе последвала традицията и бе открила свой собствен бар, а Грейс правеше всичко, за да скандализира своите богати, консервативни и осъждащи я роднини.

Ако една от тях бе в беда, значи и трите бяха в беда. Трябваше да ги предупреди.

Трябваше да избяга от Джек Дакота. Или да го използва.

Но доколко можеше да му се довери?

В банята Джек разглеждаше в огледалото разкривената си устна. Сигурно щеше да му остане белег. Е, трябваше да признае, че си го заслужаваше. Наистина се бе държал като свиня.

Не че тя бе напълно невинна, както си лежеше така предизвикателно на леглото.

А не беше ли му предложила дългото си стегнато тяло, не беше ли разтворила меките си сексапилни устни, не беше ли извила към него стройните си тесни бедра?

Свиня. Потърка лицето си. Какъв избор й бе дал?

Отпусна ръце, изгледа убийствено отражението си и призна, че не беше искал да й даде избор.

Беше искал просто нея.

Е, той не бе животно. Можеше да се контролира, можеше да мисли, можеше да съобразява. И точно това щеше да направи.

Сигурно щеше да му остане белег, помисли отново мрачно и предпазливо докосна с пръст подпухналата си устна. Нека това ти е за урок, Дакота. Кимна на отражението си. Ако не можеш да вярваш на себе си, съвсем сигурно е, че не можеш да вярваш на нея.

Когато излезе, Емджей се мръщеше към грозните завеси на прозореца. Той я погледна. Тя отвърна на погледа му. Без да каже нищо, Джек седна на единствения изтърбушен фотьойл, кръстоса крака и се обърна към телевизора.

Херкулес бе свършил. Вероятно бе победил. На негово място се бе появил някакъв японски фантастичен трилър с невероятно лошо изработен гигантски гущер, който в момента мачкаше един бърз влак. Тълпи статисти пищяха от ужас.

Известно време двамата гледаха как на екрана се втурнаха войници с огромни пушки, които по никакъв начин не действаха на огромния гущер — мутант. Един дребен мъж с бойна каска бе изяден. Страхливите му другари се разбягаха да си спасяват живота.

Емджей намери шоколада, който Джек й бе подхвърлил по-рано, отчупи едно парче и замислено го задъвка, докато кралят на гущерите от далечния космос се тътреше към Токио, за да създаде отмъстително хаос там.

— Би ли ми дал водата ми, ако обичаш? — попита тя с демонстративно любезен тон.

Той стана, извади я от чантата й и й я подаде.

— Благодаря. — Емджей отпи една голяма глътка и го изчака отново да седне. — Какъв ти е хонорарът?

Джек извади още една сода от хладилната чанта. Искаше му се да е бира.

— За какво?

— За това, което правиш. — Тя сви рамене. — Да кажем, че съм взела заем, не съм го върнала и съм избягала. Колко вземаш, за да ме доведеш?

— Зависи. Защо?

Емджей завъртя очи.

— От какво зависи?

— Зависи какъв заем не си върнала.

Тя за момент замълча и се замисли. Гущерът събаряше едно високо здание с много невинни жители.

— Какво се предполагаше, че съм направила?

— Застреляла си любовника си, счетоводителя. Мисля, че се казваше Ханк.

— Много смешно. — Емджей отчупи още едно парче шоколад и когато Джек протегна ръка, неохотно му го подаде. — Колко щеше да вземеш за мен?

— Повече, отколкото заслужаваш.

Тя въздъхна.

— Имам намерение да ти предложа сделка, Джек, ала аз съм делова жена и не работя на сляпо. Какъв ти е хонорарът?

Интересно, помисли той и забарабани с пръсти по облегалката на фотьойла.

— За теб, сладурче, като се има предвид какво носиш в този куфар, който наричаш чанта, и като добавим онова, което ми предложи Ралф, за да те дам на главорезите… — Замисли се. — Сто бона.

Емджей не мигна.

— Оценявам желанието ти да разведриш обстановката, като неуместно се опитваш да се шегуваш. Сто бона за човек, който дори не може сам да се справи с наемен убиец, е направо смешно.

— Кой е казал, че не съм можел да се справя сам? — обиди се Джек. — Аз се справих с него, сладурче. С него и с пистолета му, а ти дори не си направи труда да ми благодариш.

— О, извинявай. Трябва да ми е изскочило от ума, докато ме влачеше и ме закопчаваше с белезници. Колко грубо. И не ти, а аз се справих с него. Но както и да е, пошегувахме се, сега да се опитаме да бъдем сериозни. Ще ти дам хиляда да работиш с мен върху това.

— Хиляда? — изсмя се той. — Сестричке, в целия свят не биха се събрали достатъчно пари, които да ме изкушат да работя с теб. Ала за сто бона ще те измъкна от кашата, в която си затънала.

— Първо… — Тя притегли крака и седна по турски. — Не съм ти сестричка и не съм ти сладурче. Ако трябва да се обърнеш към мен, наричай ме по име.

— Ти нямаш име, ти имаш инициали.

— Второ — продължи Емджей, без да му обръща внимание, — ако на човек като теб му паднат сто хиляди, той ще ги пропилее в Лас Вегас или ще ги изсипе в гащите на някоя стриптийзьорка. Тъй като нямам желание това да се случи с моите пари, ти предлагам хиляда. — Усмихна му се. — С тях можеш да прекараш една приятна събота и неделя на морския бряг с буренце вносна бира.

— Много мило от твоя страна да се грижиш за моето благополучие, обаче изобщо не си в положение да преговаряш. Ти искаш помощ, аз определям цената.

Тя не бе сигурна дали иска помощ. Истината бе, че изобщо не знаеше защо се пазари с него за цената. При дадените обстоятелства имаше чувството, че може да му предложи каквато и да било сума без никакви задължения да я плати, когато му дойде времето. Но въпросът бе принципен.

— Пет хиляди, и изпълняваш моите нареждания.

— Седемдесет и пет, и никога не изпълнявам нареждания.

— Пет. — Емджей стисна зъби. — Приемай или се отказвай.

— Отказвам се. — Джек небрежно взе отново диаманта и се вгледа в него. — И ще взема това с мен. — Потупа по задния си джоб. — И може би ще се обадя в полицията по готиното ти телефонче, след като съм…

Тя сви пръстите си в юмрук, после ги опъна. Не искаше да намесва полицията, не преди да се бе свързала с Бейли. Нито пък можеше да рискува той да изпълни заканата си и просто да вземе диаманта.

— Петдесет хиляди — процеди през зъби. — Това е всичко, което мога да ти дам. Почти всички пари, които имам, са вложени в бизнеса ми.

Джек вдигна вежди:

— Наградата за откриването на тази малка дрънкулка трябва да е повече от петдесет хиляди.

— Не съм откраднала проклетия диамант. Той не е мой. Той… — Емджей млъкна и стисна устни.

Джек понечи отново да седне на ръба на леглото, ала си спомни какво се бе случило преди малко и предпочете облегалката на фотьойла.

— На кого е, Емджей?

— Няма да ти кажа. Ти си същият гадняр като онзи, който ми строши вратата. Може да си крадец, убиец.

— Затова те окрадох и убих.

— Още не е късно.

— Да ти напомня очевидното. Аз съм единственият наоколо.

— Това не внушава доверие. — Тя се замисли за момент. Колко се осмеляваше да го използва? И колко се осмеляваше да му каже?

— Ако искаш да ти помогна — обади се той, сякаш разчел мислите й, — тогава ми трябват факти, подробности и имена.

— Имена няма да ти дам. — Емджей бавно поклати глава. — И дума не може да става, преди да говоря с другите хора, които са замесени. Колкото до факти и подробности, нямам много.

— Дай ми каквото имаш.

Тя отново се вгледа в него. Не, не му вярваше, по-скоро би го изхвърлила. Ако някога изобщо й се предоставеше тази възможност. Но трябваше да започне отнякъде.

— Откопчей ме.

Джек поклати глава.

— Да оставим засега нещата така, както са. — Ала стана и отиде да изключи телевизора. — Откъде взе диаманта?

Емджей отново се поколеба. Въпросът не бе в доверието, реши тя. Той можеше да й помогне, ако не с друго, то поне като я изслуша.

— Един приятел ми го изпрати. С нощен куриер. Получих го едва вчера.

— Откъде идва?

— Първоначално от Мала Азия, доколкото знам. — Сви рамене, като чу раздразненото му ръмжене. — Няма да ти кажа откъде е изпратен, но ще ти кажа, че трябва да е имало сериозна причина. Приятелят ми е толкова честен, че и едно здрасти не може да открадне. Всичко, което знам, е, че ми беше изпратен с бележка, в която пишеше да го държа непрекъснато у мен и да не казвам на никой, преди да е успял да ми обясни. — Внезапно притисна ръка към корема си и арогантността в гласа и изчезна. — Приятелят ми е в беда. Сигурно е сериозно. Трябва да се обадя.

— Никакви обаждания.

— Виж, Джек…

— Никакви обаждания — повтори той. — Който и да те преследва, може да преследва и твоя приятел. Телефонът му може да се подслушва, което ще ги доведе обратно до теб. Което ги води и до мен, така че никакви обаждания. А сега, как в ръцете на твоя честен приятел е попаднал син диамант, в сравнение с който Хоуп прилича на подарък в кутийка със захаросани пуканки?

— По съвсем законен начин. — Емджей прокара пръсти през косата си, за да спечели време. Джек бе убеден, че приятелят й е мъж. Защо да не го остави да го вярва? — Слушай, не разбирам всичко. Мога само ти кажа, че диамантът е трябвало да бъде в неговите ръце. По-добре да ти разкажа за диаманта. Той е един от три. Някога те са били част от олтар, издигнат в чест на древноримски бог. Митризмът бил една от основните религии в Римската империя…

— Трите Звезди на Митра — промълви Джек и тя стреснато го погледна, отначало с изненада, после с подозрение.

— Откъде знаеш за Трите Звезди?

— Четох за тях в чакалнята на зъболекаря — измърмори той. Сега, когато взе камъка в ръка, изпита не само възхищение, а и благоговение. — Смята се, че това е легенда. Трите Звезди, вградени в златен триъгълник в ръцете на бога на светлината.

— Не е легенда. Смитсъновият институт получи Звездите от Европа само преди два месеца. Приятелят ми казва, че музеят искал да не се вдига шум около придобивката, докато диамантите не бъдат освидетелствани.

— И оценени — добави той, мислейки на глас. — Застраховани и поставени под здрава охрана.

— Смяташе се, че са поставени под охрана — каза Емджей и Джек се изсмя.

— Май не е била достатъчно здрава, а? Диамантите олицетворяват любовта, познанието и щедростта. — Присви очи и се взря в древния камък. — Чудя се кой ли е този.

— Не мога да кажа. — Емджей продължаваше да го гледа. Бе очарована. В един миг се бе превърнал от грубиян в учен. — Ала очевидно ти знаеш колкото и аз.

— Знам за митризма — продължи той. — Предшества християнството и прилича на него. Човечеството винаги е търсело добър и справедлив бог. — Сви рамене и обърна камъка в ръката си. — Човечеството невинаги получава това, което иска. И знам легендата за Трите Звезди. Говори се, че богът е държал триъгълника векове наред и така се е грижил за света. След това триъгълникът бил изгубен или откраднат, или потънал с Атлантида. — Запали лампата, за да види как диамантът избухва под бледата светлина. — По-вероятно е да се е озовал в съкровищницата на някой корумпиран римски прокуратор. — Обрисува стените му с пръст. — Това е нещо, за което се убива. Или се умира. Някои легенди го слагат в гроба на Клеопатра, според други Мърлин го пази в кристална кутия до завръщането на Артур. А според трети самият бог хвърлил диамантите на небето и заплакал заради невежеството на хората. Но аз бих се обзаложил, че диамантите просто са били откраднати и разделени. — Погледна над диаманта в очите й. — Поотделно струват цяло състояние, а в триъгълника дават безсмъртие.

Да, тя можеше да признае, че Джек я очарова. Очароваше я начинът, по който дълбокият му мъжествен глас премина в професорски тон. И начинът, по който галеше камъка, както мъж гали пламналата плът на жена. Ала поклати глава:

— Ти не вярваш в това.

— Не вярвам, но това е легендата, нали? Който държи триъгълника със Звездите в него, получава силата на бога и неговото безсмъртие. Ала не задължително и неговата състрадателност. Хората са убивали и за по-малко. За много по-малко. — Той остави диаманта на масата между тях. Сега всичко се бе променило. Залогът бе огромен. — Много си загазила, Емджей. Който и да иска камъка, няма да се поколебае да вземе и главата ти с него. — Потърка брадичката си. — А моята глава в момента е ужасно близо до твоята.

 

 

Не можеше да повярва какъв лош късмет има. Грешката си бе негова, каза си той, докато се успокояваше с Моцарт. Защото се бе опитвал да стои настрани от събитията и трябваше да разчита други да му свършат работата.

Некадърници, всички до един, помисли той и поглади самуреното палто, украсявало някога раменете на царица Александра.

И само като си представеше, че се бе забавлявал с мисълта да се изпрати един ловец на глави след досадната госпожица О’Лиъри. Щеше да е по-просто да я измъкнат от апартамента или местоработата й. Но бе предпочел финеса и отново дистанцията.

Щяха да обвинят ловеца на глави за отвличането и смъртта й. Такива хора са по природа склонни към насилие и непредсказуеми. Полицията щеше да приключи със случая, без особено да се замисля и да си дава труд.

А сега тя бе избягала, най-вероятно с диаманта.

Щеше да се появи, помисли той, като дишаше бавно и равномерно. Със сигурност скоро щеше да се опита да се свърже с приятелките си. Бяха го уверили, че те са възхитително верни една на друга.

Той бе човек, който ценеше верността.

А когато госпожица О’Лиъри се опиташе да се свърже с приятелките си — едната изчезнала, другата извън досег — той щеше да я има.

И камъка.

И когато я имаше, не се съмняваше, че ще стигне до другите две Звезди.

В края на краищата, помисли с приятна усмивка, Бейли Джеймс имаше репутацията на добра приятелка, състрадателна и интелигентна жена. Достатъчно интелигентна, за да разкрие плана на доведените си братя да направят копия на Звездите, достатъчно умна, за да им попречи, преди да са успели да ги изпратят.

Е, с това също щеше да се справи. Бе сигурен, че Бейли ще бъде лоялна към приятелката си, достатъчно състрадателна, за да постави приятелката си на първо място. А нейната лоялност и състрадателност щеше да му донесе диамантите без много повече забавяне.

В замяна за живота на Емджей О’Лиъри. Бе посветил много години от живота си на търсенето на Трите Звезди. Бе вложил много от голямото си богатство. И бе отнел много животи. Сега те бяха почти в ръцете му. Толкова близо, че пръстите му изтръпваха от очакване.

И когато ги получеше, когато ги вградеше в триъгълника и ги поставеше в олтара, който бе направил за тях, щеше да добие най-висшата власт. И безсмъртие.

Тогава, разбира се, щеше да убие жените. Подобаващо жертвоприношение за Бога.