Нора Робъртс
Пленена звезда (12)

Дванадесета глава

Джек й бе казал ако нещо се обърка, да тича към търговската улица, да се изгуби сред тълпите, да вика ако трябва. С това намерение Емджей се насочи натам. Главната й цел бе да отдалечи втория убиец от Джек и да му даде шанс да се пребори със своя противник.

Ала докато бягаше към магазините с техните ярки реклами за разпродажби, видя двойки, семейства, деца, водени за ръка, бебета в колички. И си помисли как мъжът, който я преследваше, бе бръкнал в джоба си.

Помисли какво можеше да стане, ако гръмнеше този пистолет, насочен към нея сред тълпата.

Затова смени рязко посоката и хукна към далечния край на паркинга.

Хвърли един бърз поглед през рамо. Бе оставила преследвача си далеч назад. Той изоставаше, сигурно прегрял в провисналия си костюм и кожени обувки. Хлъзгави обувки върху мокри плочки. Колко ли още щеше да я гони, преди да се откаже и да се върне да търси приятеля си?

И да налети на Джек.

Нарочно забави крачка и го остави да скъси дистанцията, за да поддържа интереса му. За миг си помисли, че той можеше просто да стреля и да забие един куршум в крака й. Или в гърба й. С тази мисъл в главата се хвърли между паркираните коли.

Сега чуваше собственото си дишане. Все едно че бе тичала петдесет метра с препятствия в убийствената жега на лятна буря. Приклекна зад един микробус, изтри потта от челото си и се опита да мисли.

Можеше ли да се върне обратно и да намери начин да помогне на Джек? Дали горилата вече го бе проснал в праха и бе тръгнал да помага на приятеля си? Колко още щеше да работи късметът й, преди някое невинно четиричленно семейство, натоварено с покупки, да се втурне под дъжда и да попадне между куршумите?

Съсредоточила се повече върху безшумността, отколкото върху скоростта, припълзя зад микробуса и се промъкна към една кола. Трябваше да си поеме въздух, трябваше да мисли. Трябваше да види какво става зад къщата на Салвини.

Опря се с трепереща ръка на бронята на колата и рискува да хвърли един бърз поглед.

Преследвачът й бе по-близо, отколкото бе очаквала. Бе през четири коли отляво и изобщо не бързаше. Тя припряно се скри и опря гръб на калника. Ако си останеше тук, щеше ли той да отмине, или щеше да я забележи?

По-добре е да умреш, докато бягаш, реши Емджей, или с вдигнати юмруци, отколкото да те сгащят зад някаква евтина вносна кола.

Пое въздух, изрече наум още една молитва за Джек и отново хукна. Това, което накара сърцето й да спре, бе свистенето на куршум, отскочил от асфалта зад нея. Тя усети как в джинсите й се удари едно остро камъче.

Той стреляше по нея. Сърцето й прескачаше от гърлото до стомаха и обратно като топче за пинг-понг.

Емджей се хвърли зад една паркирана кола. Още няколко сантиметра, и куршумът щеше да я улучи.

Бе я проследил, разбра тя. А сега трябваше само да я изчака да се умори и да я притисне в ъгъла като заек. Е, Емджей щеше да се погрижи това да не се случи.

Стисна зъби и се пъхна по корем под колата, без да обръща внимание на калта и на миризмата на газ и бензин, и пропълзя като змия под следващата кола.

Сега го чуваше. Мъжът дишаше тежко и дробовете му хриптяха при всяко вдишване, свиреха при всяко издишване. Видя обувките му. Малки крака, помисли ни в клин, ни в ръкав, обути в лъснати черни обувки и найлонови чорапи.

За момент затвори очи и се опита да си го представи. Метър и седемдесет, може би осемдесет килограма. Към тридесет и пет годишен. С остри очи, остър нос. Жилав, но не як. И останал без дъх.

По дяволите, помисли тя, изведнъж развеселена. Можеше да се справи с него.

Пропълзя още пет сантиметра и тъкмо се гласеше да направи своя ход, когато видя как лъскавите обувки се вдигнаха от земята.

После пред очите й се появиха чифт протрити обувки. Обувките на Джек. Гласът на Джек задъхано редеше ругатни. Зрението й се замъгли от облекчение и ужас, когато отново чу приглушения пукот на пистолета.

Емджей ожули кожата на коленете и лактите си и изскочи изпод колата навреме, за да види как стрелецът бяга, а Джек го гони.

— Джек!

Той рязко спря, обърна се и по насиненото му лице се разля усмивка на облекчение. В този момент тя видя кръвта, просмукала ризата му.

— О, Боже! Боже мой! Ти си ранен. — Коленете й омекнаха и Емджей едва се доклатушка до него, докато Джек погледна разсеяно надолу и притисна ръка към ребрата си.

— По дяволите. — Съзнанието му отчете болката, ала съвсем замъглено, защото ръцете му бяха заети да прегърнат жената. — Колата — успя да прошепне.

— Да вървим към колата. Той се връща.

Ръката му, мокра от кръвта и дъжда, се впи в нейната.

По-късно тя щеше да си спомня как бяха бягали. Но докато се случваше, всичко това не изглеждаше реално. Крака, трополящи по тротоара, пързалящи се върху мокрите плочки, нервните удари на сърцето й, надигащото се чувство на страх и бяс, разширените от ужас очи на жената с пазарските чанти, която едва не събориха, докато бягаха.

И Джек, който не спираше да я ругае, задето не бе изпълнила онова, което й бе казал.

В момента, в който дотичаха до паркинга, камионетката с вой на гуми излетя от него.

— По дяволите и сто пъти по дяволите! — Дробовете на Джек се разкъсваха, ребрата му горяха. Той отчаяно измъкна ключовете от джоба си. — В колата! Веднага!

Емджей само дето не се хвърли през прозореца и едва запази равновесие, когато Джек извъртя рязко кормилото.

— Взел е и тритонния си приятел. След всичките тези ядове няма да ги оставим да се измъкнат. — Колата забуксува, поднесе по мокрия асфалт и полетя след камионетката. — Извади пистолета от жабката. Дай ми го.

— Джек, за Бога, тече ти кръв!

— Не ти ли казах да бягаш? — Той натисна газта и колата се приближи с вой към задната броня на камионетката, която се носеше към магистралата. — Казах ти да се смесиш с хората, да изчезнеш. Можеше да те убие. Дай ми проклетия пистолет.

— Добре, добре. — Тя заудря с юмрук, докато успя да отвори вратичката. — Тръгва към околовръстния.

— Виждам какво прави.

— Недей да стреляш по него. Можеш да уцелиш някой нещастник.

Джек измъкна пистолета от ръката й, зави по отклонението и колата занесе по хлъзгавия път.

— Аз уцелвам това, по което се целя. А сега си закопчай колана и мълчи. По-късно ще се разправям с теб.

Емджей толкова се страхуваше за него, че дори не мигна при тези думи. Той се провираше като луд през движението, притискаше се като влюбен към бронята на камионетката. А когато минаха над сто и четиридесет километра в час, я обзе някакво студено вцепенение, сякаш се бе нагълтала с приспивателни.

— Ще убиеш някого — каза спокойно. — Това може дори да не сме ние.

— Мога да карам кола. — Това поне бе напълно вярно. Джек се промъкваше между автомобилите и камионите, без да изпуска мишената си, като торпедо, ориентиращо се по топлинната следа. Новите му гуми здраво зацепваха върху хлъзгавия път. Бяха толкова близо, че тя видя как едрият мъж, превит на седалката до шофьора, се обърна и изръмжа.

— Да, за теб идвам, кучи сине — процеди през зъби Джек. — Имам резервни белезници.

— Кръвта ти изтича — чу се да казва Емджей, ала думите сякаш идваха някъде извън съзнанието й.

— Имам още. — Той завъртя кормилото и спечели още няколко сантиметра. Щеше да им пресече пътя, да ги накара да отбият на банкета. Едрият бе окован, а с другия можеше да се справи.

И тогава щяха да видят.

Забеляза как шофьорът на камионетката завъртя глава, чу как гумите изскърцаха. После камионетката се разтресе и с бясна скорост се понесе към наближаващото отклонение.

— Не могат да го направят. — Джек натисна спирачките и се подготви да завие рязко. — Не могат да вземат завоя. Ще го пропуснат.

Изруга, като видя как камионетката се разлюля, изгуби контрол и със сто и двадесет километра в час се удари в мантинелата, излетя във въздуха, превъртя се веднъж и насред свиренето на спирачки на ужасените шофьори наоколо се стовари пет метра по-надолу върху склона.

Имаше време да отбие встрани и да изскочи от колата, преди експлозията да го отхвърли назад като огромна гореща ръка. Избухнаха пламъци, замириса на бензин.

— Никакъв шанс — измърмори той. — Изгубихме ги.

Тя го хвана за рамото.

— Качвай се в колата, Джек. — Сама се изненада колко спокоен и овладян бе гласът й. От всички коли изскачаха хора и тичаха към мястото на катастрофата. — Сядай. Аз ще карам.

— След всичко това… — прошепна той, замаян от дима и болката. — Изгубихме ги.

— В колата! — Поведе го натам, без да обръща внимание на развълнуваните викове. Някой със сигурност вече се бе обадил в полицията. Нямаше какво повече да правят тук. — Трябва да се махаме.

Емджей по инстинкт се насочи към апартамента си. Безопасен или не, това бе нейният дом, а Джек имаше нужда от грижи. Да кара неговата кола бе като да управлява яхта — много стара и много голяма. Със смътното чувство на изненада спря зад своята спортна кола.

Нищо не се бе променило, помисли тя. Колата й още бе там, сградата още си седеше. В страничния двор две деца, които не се страхуваха от дъжда, хвърляха летяща чиния, сякаш това бе един обикновен ден в един обикновен живот.

— Чакай да дойда. — Вдигна чантата си от пода и измъкна ключовете. Разбира се, Джек не я послуша и когато заобиколи колата, той стоеше отвън. — Можеш да се опреш на мен — прошепна му тя и обви ръка около кръста му. — Опри се на мен, Джек.

— Да влезем — реши той. — Поне за малко. Може скоро да се наложи отново да се местим. — Усети се, че куца заради болката в десния крак, която досега не бе почувствал.

Сърцето й бе спряло да прескача и бе като вцепенено.

— Просто трябва да те почистим малко.

— Да. Бих пийнал една бира.

— Ще ти дам — обеща Емджей и го поведе. Макар че обикновено се качваше по стълбите, сега се насочи към асансьора. — Първо да влезем. — И после в болницата, помисли тя. Само че преди всичко трябваше да види колко зле бе ранен. След като направеше каквото можеше, щеше да се обади в полицията, в болницата, във ФБР, където трябва.

Видя, че коридорът бе празен и каза наум една благодарствена молитва. Нямаше любопитни съседи, нямаше неудобни въпроси. Скъса полицейската лепенка и отключи вратата.

Изрита от пътя си една счупена лампа, заобиколи преобърнатия диван и го поведе към банята.

— Седни — заповяда и включи осветлението. — Дай да видя. — Въпреки спокойния й глас, ръцете й, когато изхлузи ризата през главата му, трепереха. — Господи, Джек, той те е пребил.

— Оставих го с лице в калта и с ръце, закопчани зад гърба му.

— Хубаво. — Насили се да откъсне поглед от яркочервените рани по тялото му и да намокри една кърпа. — Ранявали ли са те досега?

— Веднъж, в Абилен. Улучи ме в крака. Малко ме забави.

Колкото и да бе глупаво, Емджей се почувства по-добре при мисълта, че не му беше за пръв път. Притисна кърпата към ребрата му. Очите й щипеха от напиращите горещи сълзи, които не искаше да пролее.

— Знам, че боли.

— Щеше да ми дадеш една бира — напомни й той. Не беше ли прекрасна, както се правеше на милосърдна сестра, с това пребледняло лице, потъмнели очи и ръце, студени като коприна?

— След минутка. Сега стой мирно. — Приклекна до него, готова за най-лошото. После седна на петите си и въздъхна с облекчение. — По дяволите, Джек, това е само драскотина.

Той й се усмихна. Усещаше всяка синина и рана като карнавал на болката.

— Така ми върви.

— Очаквах да видя голяма зейнала дупка. Куршумът просто те е одраскал.

Джек погледна замислено надолу.

— Но пък доста хубаво кървеше. — Взе от нея кърпата и я притисна към дългата плитка рана. — Какво стана с онази бира?

— Ще донеса бира. Би трябвало да те хлопна с нея по главата.

— Ще си поговорим кой кого ще хлопне, след като изпия едно шише аспирин. — Той стана, трепна от болка и започна да рови в шкафчето над умивалника. — Може би ще ми донесеш една риза от колата, сладурче. Едва ли тази ще я облека повече.

— Уплаши ме. — В стомаха й се смесиха гняв, сълзи и отчаяно чувство на облекчение. — Имаш ли представа колко ме уплаши?

Джек намери аспирина, затвори шкафчето и срещна погледа й в огледалото.

— Имам представа, като знам какво изпитах аз, като те видях как се опитваш да привлечеш върху себе си огъня на онзи безмозъчен тип. Обеща ми да бягаш към магазините.

— Е, не побягнах натам. Дай ме под съд. — Ядосано го бутна отново да седне, без да обръща внимание на приглушения му стон. — Ох, стой мирно и ме остави да свърша. Би трябвало някъде тук да имам някакъв антисептик.

— Може би просто някакъв кожен ремък, който да захапя, докато сипеш сол в раните ми.

— Не ме изкушавай. — Тя намокри още една кърпа, коленичи и започна да почиства лицето му. — Окото ти е насинено, устата ти е подпухнала, а тук имаш една хубава голяма цицина. — Притисна кърпата към челото му и той отново изскимтя. — Бебе.

— Ако ще се правиш на чичо доктор, поне ми дай първо някакво обезболяващо. — Тъй като Емджей не изглеждаше склонна да му даде вода, той преглътна аспирина на сухо.

Продължи да се оплаква, докато тя проми раните му и нескопосано ги превърза. Накрая, загубила търпение, притисна устни към неговите, което му достави едновременно удоволствие и болка.

— Навсякъде, където боли, ли ще ме целунеш?

— Няма да имаш такъв късмет. — Емджей отпусна глава в скута му и изпусна една дълга, дълга въздишка. — Не ме интересува колко си луд. Аз не знаех какво друго да направя. Той идваше. Щеше да стигне до теб. Единственото, което мислех, беше как да го отклоня от теб.

Джек я погали разчувстван по косата.

— Добре, по-късно ще говорим за това. — За пръв път забеляза ожулената кожа на лакътя й. — Хей, ама и ти имаш някоя и друга рана.

— Малко ме боли — призна тя.

— Ау! Хайде, сладурче, сега аз ще бъда докторът — засмя се той. — Може малко да щипе.

— Много ще ти бъде приятно, нали… Ох! По дяволите, Джек.

— Бебе. — Ала целуна ожуленото място и старателно го превърза. — Ако още един път ме уплашиш така, цял месец ще те държа прикована за леглото.

— Само обещаваш. — Емджей се наведе и обви ръце около него. — Мъртви са, нали? Не може да са оживели.

— Не ми се вярва да са оживели. Жалко, нищо не успях да измъкна от тях.

— Нищо не успяхме да измъкнем от тях — поправи го тя. — А направихме всичко, което можехме. — Опита се да потисне тревогата, да изправи рамене. — Остават още мухльовците — започна Емджей и пребледня, като си спомни. Вероятно поне единият от братята Салвини бе мъртъв. Все пак онова там не беше Бейли, каза си тя и пое дълбоко въздух. — Е, поне мога да си взема чисти дрехи и малко пари. И ще се обадя в ресторанта. — Това бе рисковано. — Ще изчакам, докато сме готови да тръгнем, но ще проверя какво става, ще им съобщя, че съм добре и ще им дам поръчки за следващата седмица.

— Хубаво, бъди делова жена. — Той се изправи и я прегърна. — Ще намерим твоите приятелки, Емджей. Обещавам ти. И колкото и да не ми се иска, време е да се обадим в полицията.

Тя въздъхна с облекчение.

— Да. Три дена стигат.

— Ще има много въпроси.

— Тогава ще им дадем отговорите.

— Трябва да ти кажа, че човек с моята професия не е особено популярен в полицейските среди. Имам някои връзки там, ала колкото по-високо отиваш в йерархията, толкова е по-ниско нивото на търпимост.

— Ще го преживеем. Оттук ли ще се обадим, или ще отидем направо?

— Оттук. Полицейските участъци ме изнервят.

— Няма да им дам диаманта — заяви Емджей, готова за спор. — Той е на Бейли или поне тя решава какво да се прави с него. Няма да го дам на никой, освен на нея.

— Добре — съгласи се Джек и Емджей премигна изненадано. — Ще го уредим. На първо място са тя и Грейс, после ние с теб.

Тя се усмихна и в този момент и двамата подскочиха, стреснати от резкия звън.

— Какво? — Емджей погледна към чантата си, сякаш изведнъж бе оживяла и се бе нахвърлила върху нея. — Телефонът ми звъни. Мобилният ми телефон.

Той докосна с ръка джоба си, за да се увери, че пистолетът му бе там.

— Обади се.

Емджей вдигна чантата от пода, извади телефона и натисна копчето.

— О’Лиъри. — Отпусна се на земята и очите й се напълниха със сълзи. — Бейли! Боже мой, Бейли… Добре ли си? Къде си? Ранена ли си? Какво… Какво? Да, да, аз съм добре. В моя апартамент, но къде… — Стисна ръката на Джек. — Бейли, престани да ме питаш за това и ми кажи къде си, по дяволите. Да, разбрах. Идваме след десет минути. Чакай. — Затвори. — Извинявай — каза на Джек. — Трябва. — После избухна в сълзи. — Тя е добре — успя да прошепне. — Добре е.

Той завъртя очи и я вдигне да стане.

 

 

Бе тих, спокоен квартал, с красиви стари дървета. Емджей стискаше ръцете си в скута и гледаше номерата на къщите.

— Двадесет и две, двадесет и четири… Тридесет. Тук! Тази къща. — Още докато Джек завиваше по алеята към хубава сграда във федерален стил, вече посегна към дръжката на вратата. Той просто я хвана за колана на джинсите.

— Задръж, чакай да спра.

Докато паркираше, видя жената, прелестна нежна блондинка, която тичаше към тях през мократа трева. Емджей изскочи от колата и се хвърли в прегръдките й.

Красива гледка, реши Джек и предпазливо слезе. Двете стояха под воднистата слънчева светлина и се притискаха една към друга, сякаш можеха да се погълнат, полюшваха се, говореха едновременно и просто се прегръщаха.

Ала колкото и трогателна и красива да бе тази сцена, нищо не би искал по-малко, отколкото две плачещи жени. Забеляза мъжа, застанал пред вратата, видя усмивката в очите му, прясно бинтованата му ръка. Без секунда колебание Джек обърна гръб на жените и се запъти натам.

— Кейд Парис!

Джек пое протегнатата ръка и измери притежателя й. Около метър и осемдесет и пет, строен, с кестенява коса и зелени очи, малко по-тъмни, отколкото на Емджей. Бе красив, но ръкостискането му бе силно.

— Джек Дакота.

Кейд огледа синините му и поклати глава:

— Като те гледам, би пийнал едно.

Въпреки подпухналата си устна Джек се усмихна широко.

— Братко, ти току-що стана най-добрият ми приятел.

— Влизай — покани го Кейд и хвърли един последен поглед към Емджей и Бейли. — На тях им трябва малко време, а ние можем да обменим информация.

Това отне известно време, ала Джек се чувстваше много по-спокоен, вдигнал крака върху малката масичка и с бира в ръка.

— Амнезия — измърмори той. — Трябва да й е било трудно.

— Преживя няколко тежки дни. Да види как единият и така наречен доведен брат убива другия й така наречен доведен брат и после тръгва да убива нея…

— Минахме през „Салвини“. Видях резултата.

Кейд кимна.

— В такъв случай знаеш колко е било ужасно. Ако не се беше измъкнала… Е, успяла е. Още не си спомня всичко, но е изпратила единия от диамантите на Емджей, другия на Грейс. Аз работя по този случай от петък сутринта, когато тя дойде в моя офис. А ти?

— От събота следобед — отвърна Джек и разхлади гърлото си с бирата.

— Всичко се разви много бързо. — Кейд погледна през прозореца и се намръщи. — Бейли беше изплашена, объркана, ала искаше отговори и бе решила, че един частен детектив може да й ги намери. Днес започна да си спомня.

Джек вдигна вежди и посочи към превръзката.

— От това ли ти е?

— От другия Салвини. — Очите му бяха спокойни и студени. — Мъртъв е.

Което означаваше още една задънена улица, помисли Джек.

— Смяташ ли, че всичко това е тяхна работа?

— Не. Имали са клиент. Още не съм го открил. — Кейд стана и отиде до прозореца. Емджей и Бейли още седяха на двора и говореха бързо. — Сега вече и полицията се зае. Имам един приятел, Мик Маршал.

— Да, познавам го. Един от малкото полицаи с ум и сърце.

— Мик е такъв. Но над него е Бюкенън. Който не обича много частните детективи.

— Бюкенън не обича много никого. Обаче го бива.

— Той ще иска да говори с теб и с Емджей.

При тази мисъл Джек въздъхна.

— Мисля, че бих изпил още една бира.

Кейд се засмя.

— Ще донеса по една и на двамата и ще ми разкажеш как си изкарахте почивните дни. — Обходи с поглед натъртеното лице на Джек. — И как изглежда този приятел.

 

 

— Тимъти! — възкликна изненадано Емджей. — Никога не съм го харесвала, но не съм си го представяла като убиец.

— Сякаш си беше изгубил ума. — Бейли продължаваше да я държи за ръката, сякаш се страхуваше приятелката й да не изчезне. — Всичко забравих, просто изключих. Всичко. Започнаха да се връщат малки парченца, ала не можех да ги уловя. Нямаше да се справя без Кейд.

— Нямам търпение да се запозная с него. — Емджей се вгледа замислено в очите на Бейли. — Май бързо работи, а?

— Вижда ли се? — попита Бейли и се изчерви.

— Като голяма неонова реклама.

— Минали са само дни — каза Бейли като на себе си. — Всичко се случи толкова бързо. Не ми се вярва, че са били само няколко дни. Имам чувството, че винаги съм го познавала. — Устните й трепнаха и кафявите й очи се стоплиха. — Той ме обича, Емджей. Просто така. Знам, че звучи глупаво.

— Би се изненадала, че тези дни не ми звучи глупаво. Той прави ли те щастлива? — Емджей прибра кичур коса зад ухото й. — Само това има значение.

— Не можех да си те спомня. Грейс също. — Бейли затвори очи да спре сълзите. — Знам, че бяха само два дни, но се чувствах толкова самотна без вас. После, когато започнах да си припомням, не беше нищо определено, по-скоро усещане. Че съм изгубила нещо важно. Когато наистина си спомних и отидохме в твоя апартамент, теб те нямаше. Апартаментът ти беше разбит и аз не можех да те намеря. А след това всичко се случи толкова бързо. После си спомних за телефона, който разнасяш в чантата си. Това беше само преди няколко часа. Спомних си и позвъних. И ето те тук.

— Това беше най-хубавото позвъняване в живота ми.

— Най-хубавото и в моя. — Устните и затрепериха. — Емджей, не мога да намеря Грейс.

— Знам. — Емджей обви ръка около раменете й. — Трябва да вярваме, че е добре. Тази сутрин с Джек бяхме в къщата й в провинцията. Тя е била там, усетих парфюма й. Виж, ние с теб се намерихме. Ще намерим и нея.

— Да, ще я намерим. — Заедно тръгнаха към къщата. — Този Джек… Той прави ли те щастлива?

— Да. Когато не ме вбесява.

Бейли със смях отвори вратата.

— Тогава и аз нямам търпение да се запозная с него.

 

 

— Харесва ми приятелката ти. — Джек стоеше на верандата на Кейд и се наслаждаваше на свежестта след дъжда.

— Тя също те харесва.

— Има класа. И е преживяла трудни моменти. Парис ми се струва доста умен.

— Той й е помогнал и затова го броя за приятел.

— Ние с него се осведомихме взаимно за нещата, които не знаехме. Има бърз ум, запазва самообладание. И е луд по приятелката ти.

— Мисля, че забелязах.

Джек улови ръката й и се вгледа в нея. Не толкова нежна, колкото на Бейли, помисли той, ала тясна, умела. Силна.

— Кейд може да й предложи много неща. Отново класа, пари, хубава къща. Вероятно това може да се нарече сигурност.

Емджей заинтригувано го погледна.

— Вероятно.

Не бе имал намерение да започне така, помисли Джек. Ала колкото и бързо да се развиваха някои неща, той бе решил, че животът бе прекалено кратък, за да се губи време.

— Моят старец беше нехранимайко — каза неочаквано. — Майка ми сервираше питиета на пияниците, когато беше в настроение да работи. Аз изкарах колежа, като мъкнех тухли и бърках хоросан при един зидар, което ми донесе една ненужна диплома по английска литература и специализация по антропология. Не ме питай защо, тогава ми се струваше, че така трябва. Имам спестени няколко хиляди за черни дни. В моята професия се случва да има черни дни. Държа под наем две стаи. — Почака малко, но тя не каза нищо. — Не е нещо, което може да се нарече сигурност.

— Не е.

— Това ли искаш ти? Сигурност?

— Не.

Джек прокара ръка през косата си.

— Знаеш ли как изглеждаха тези два диаманта, когато вие с Бейли ги сложихте един до друг? Бяха впечатляващи, разбира се, всичкият този огън и сила на едно място. Ала най-вече те просто изглеждаха както трябва. — Срещна очите й и се опита да прочете в тях душата й. — Понякога нещата просто са както трябва.

— А когато е така, няма нужда да търсиш причини.

— Може би. Не знам какво правя тук, не знам защо това е така. Цял живот съм живял сам и ми е харесвало. Разбираш ли?

Харесваше й раздразнението в гласа му. Емджей се усмихна доволно:

— Да, разбирам го. Вълк единак. Искаш тази нощ да виеш срещу луната, или какво?

— Не си прави майтап с мен, когато се опитвам да се обясня. — Бързо се завъртя по верандата. Между две големи дървета висеше хамак, а някъде сред мокрите зелени листа една птичка изливаше сърцето си. Животът му, мислеше Джек, никога не бе бил толкова прост, толкова спокоен, толкова прекрасен. Той нямаше какво друго да й предложи, освен себе си и чувствата си към нея. Тя трябваше да реши дали бе достатъчно като основа, върху която да се гради. — Въпросът е, че не искам да продължавам да живея живота си сам. — Вдигна рязко глава и насиненото му око проблесна изпод раздраната вежда. — Разбираш ли това?

— Защо да не го разбирам? — Самодоволната усмивка не слизаше от лицето й. — Ти си влюбен до уши в мен, приятел.

— Говори, говори. — Джек издиша шумно и сложи ръка на насинените си ребра. — Не става дума за моите чувства, а може би не става дума и за твоите. Някои неща се случват с емоциите на хората при определени обстоятелства.

— Сега пак започна да философстваш. Трябва да е от специализацията по антропология.

Той затвори очи и се помоли за търпение.

— Опитвам се да сложа картите си на масата. Ти идваш не оттам, откъдето идвам аз, и може би не искаш да вървиш натам, накъдето вървя аз. Може би искаш сега да забавиш нещата, да продължиш по-предпазливо. По-традиционно.

Сега бе неин ред да изсумти.

— На такава ли ти приличам? Традиционалистка?

Той само се намръщи още по-силно.

— Може би не, но това не променя факта, че преди една седмица ти си живееше живота по своя си начин и това ти харесваше. Сега трябва да си задаваш въпроси, да търсиш причини. Два дни с мен…

— Не задавам въпроси и не търся причини, Джек — прекъсна го Емджей. — Престанах да си живея живота по моя си начин в деня, в който те срещнах, и съм доволна. — О, по дяволите, помисли тя. — Емджей е съкращение от Магдален Джулиет.

От него се изтръгна смях. Това бе последното нещо, което бе очаквал.

— Шегуваш се.

— Съкращение е от Магдален Джулиет — повтори тя през стиснатите си зъби. — И единствените хора, които го знаят, са родителите ми, Бейли и Грейс. С други думи, само хора, които обичам и на които вярвам, което сега включва и теб.

— Магдален Джулиет — повтори той, като опита вкуса върху езика си. — Хубаво име, сладурче.

— Казвам се Емджей. Официално Емджей, защото така исках. И ако някога ме наречеш с друга форма на Магдален Джулиет, освен Емджей, аз лично и с голямо удоволствие ще те одера жив.

Щеше да го направи, помисли той с усмивка.

— Ако не искаш да го използвам, защо изобщо ми го каза?

Тя направи крачка към него.

— Казах ти го и ти казвам и това, защото името ми е Емджей О’Лиъри и знам какво искам.

Очите му пламнаха и изгориха усмивката.

— Сигурна ли си?

— Вторият диамант е познанието. И аз знам. А ти?

— Да. — Джек пое дълбоко въздух. — Това е голяма крачка.

— Най-голямата.

— Добре. — Дланите му в джобовете бяха потни, затова ги измъкна. — Ти първа.

— Не — засмя се тя, — ти.

— Как ли пък не. Предния път аз пръв го казах. Не е честно.

Сигурно бе прав. Емджей наклони глава и добре го огледа. Да. Знаеше.

— Добре. Хайде да се оженим.

Като се наслаждаваше на обзелата го радост, той пъхна палци в джобовете си.

— Не би ли трябвало да ме попиташ? Нали разбираш, да ми направиш предложение. В такива големи моменти човек има право на малко романтика.

— Предизвикваш късмета си — засмя се тя и обви ръце около врата му. — Но какво пък, по дяволите. Ще се ожениш ли за мен, Джек?

— Разбира се, защо не?

И когато Емджей отново се засмя, той я притисна към израненото си и насинено тяло. Пасваше му идеално.