Карол Бък
Завръщане в рая (8)

Седма глава

— Сигурно си сърдит — чу гласа си Елиса малко по-късно. Мислеше, че е подготвена за почти всичко, но изражението на Алекс, когато му отвори вратата, я изненада.

— Сърдит? — повтори Алекс със смях. — Това е много слаба дума.

Той влезе в апартамента й, без да чака покана и мина бързо покрай нея. Усещаше, че в това си настроение трябва да стои по-далеч.

Филип се бе опитал да го убеди да не идва, или поне да му разреши да го придружи, но Алекс бе отхвърлил предложението му без никакви угризения. Прекалено дълго бе чакал този момент, когато ще може да се изправи лице в лице е Елиса и нямаше намерение да го отлага повече. Освен това не му трябваше свидетел.

Бе дошъл мигът на истината. Тази истина засягаше само двама.

Не, поправи се той мрачно. Трима — него, Елиса и едно невинно момиченце на име Александра Доун. Неговата дъщеря.

Елиса затвори внимателно вратата и бавно тръгна след него към дневната. В стомаха й се бе свил леден възел, който е всяка крачка ставаше все по-студен и по-стегнат.

Алекс стоеше с гръб към нея, пъхнал ръце в джобовете си. Тя се приближи и спря. Видя го как се напрегна, сякаш очакваше удар. Внезапно си го спомни до нея сутринта, когато се събуди в леглото му. Сънят бе изгладил чертите му, изтрил годините и смекчил суровото изражение. Тогава неочаквано й се стори уязвим.

Сега също изглеждаше уязвим, но по друг начин. Приличаше на ранен тигър — разярен и готов да върне удара. Искаше й се да се обърне и да избяга, но не го направи. Опита се да намери подходящите думи.

— За снощи… — започна несигурно.

Алекс рязко се извърна към нея.

— Не! По-късно ще говорим за снощи… и за тази сутрин. Първо да обсъдим това, което се случи между нас преди шест години и седем месеца на един карибски остров с име Коразон.

— Т-ти? — едва успя да прошепне Елиса.

— Да, аз — Алекс извади ръце от джобовете си. Държеше тънък черен портфейл. Извади от него избеляла снимка. — Аз и ти.

Подаде й я. Тя я взе и се вгледа в онова минало, което смяташе за безвъзвратно загубено.

Видя мъж и жена, които се гледаха влюбено в очите, сякаш знаеха тайните на вселената. Мъжът бе Александър Моран, силно загорял от слънцето и с мустаци, подчертаващи чувствените му устни. А жената бе… самата тя — поруменяла, облечена с пъстра рокля, с вплетени в косите орхидеи.

— От… Откога имаш това?

Алекс взе обратно снимката и я прибра, без да откъсва очи от Елиса. Тя бе пребледняла като платно. Устните й трепереха.

— От деня, в който ти изчезна от Коразон.

— От деня…

Тя отклони поглед. В главата й се блъскаха хиляди мисли. Той е знаел! Алекс е знаел и не й е казал нито дума!

— Знаел си! — промълви ужасена. — През цялото време… От самото начало… си знаел. Знаел си коя съм. Знаел си какво сме преживели заедно… — тръсна глава. — Господи, знаел си и нищо не си ми казал!

Последното нещо на света, което очакваше, бе обвинение. Според него обиденият трябваше да е той. Може и да осъзнаваше, че не е много прав, но това не го интересуваше. Тя го бе изоставила — два пъти!

— И какво трябваше да ти кажа? „Здрасти, помниш ли ме? Преди няколко години се позабавлявахме с теб. Аз съм мъжът, който…“ — той завърши изречението с твърде нецензурна дума.

Елиса отметна глава, сякаш я бе ударил през лицето. Само е няколко думи Алекс потвърди най-лошите й подозрения за това, което е позволила да се случи на Коразон.

— Как можа? — извика сломена тя.

— А ти? Как можа да си отидеш така, след преживяното снощи — изръмжа той.

Внезапният преход от миналото към настоящето я зашемети съвсем. Усети как цялата се изчервява.

— След… преживяното снощи?

— Да, след преживяното снощи! — Алекс я хвана за раменете. — Ние двамата. Заедно. Голи. Полудели от страст — разтърси я. — Или и за това имаш амнезия?

— Амнезия? Откъде знаеш?

— Наредих да направят разследване за теб — отсече той.

— К-какво си направил?! — гласът й заглъхна. Тя притихна и впи разширените си от ужас очи в него.

— Когато научих за Санди и ми мина през ума, че може да е моя дъщеря, наредих да направят разследване — обясни Алекс, без да си направи труда да добави, че повече от шест години търси жената, която познава само като Доун. След това с няколко думи й предаде получената от Филип информация.

Елиса простена:

— Пусни ме!

— Не!

— Пусни ме! — успя да се отскубне и задъхана отстъпи крачка назад. От години я преследваше един сън. Сега, когато сънят се сбъдна, той се оказа кошмар.

— Елиса…

— Не ме докосвай! — вдигна ръце и се дръпна назад. — Аз… Не знам какво се случи снощи… Не знам защо…

— Не знаеш защо се люби с мен? — прекъсна я Алекс с треперещ от гняв глас. — Не знаеш защо ме пое така дълбоко в себе си, та ми се струваше, че ще умра? Не знаеш защо се хвърли в прегръдките ми, защо викаше името ми…

— Престани!

— Защо? Ти казваш, че не знаеш какво се е случило снощи. Опитвам се да ти припомня. Ще ти кажа също какво се случи на остров Коразон.

— Не искам да те слушам! — изпищя Елиса.

Възцари се продължителна и напрегната тишина. Препъвайки се, младата жена едва се довлече до канапето, хвърли се на него и скри лицето си с ръце.

Алекс не помръдна. Изобщо не беше сигурен, че би могъл.

Най-после Елиса вдигна глава и го погледна. Все още бе много бледа и трепереше, но в очите й се четеше решителност.

— Какво искаш, Алекс?

Той затаи дъх. Същото го бе попитал и Филип преди не повече от час. Отговори по същия начин, по който бе отговорил и на приятеля си:

— Искам това, което ми принадлежи. Но ще се задоволя с още две седмици от живота ти.

— К-какво? — заекна Елиса. Сърцето й се преобърна.

— Вие със Санди ще дойдете на остров Коразон — заяви той. Не предлагаше идея, а съобщаваше готово решение. — Там имам къща. Две седмици ще бъдат достатъчни, за да започна да опознавам дъщеря си. И може би, само може би, ще ти бъдат достатъчни, за да си спомниш какво се е случило между нас.

— Не! — поклати яростно глава Елиса.

— Да!

— Не мога.

— Ще го направиш.

— Моля те… — гласът й заглъхна, когато забеляза, че изражението на мъжа стана студено и сурово. — А-алекс?

— Със Санди ще дойдете на остров Коразон — повтори той. — Ще живеете с мен, в моята къща. Ако не се съгласиш, ще те съдя за родителските права върху дъщеря си.

 

 

Шест дни по-късно Елиса седеше в една от залите на летище „Кенеди“ и чакаше самолета, с който щеше да стигне до остров Коразон. Ники Спеърс се бе отпуснала в един фотьойл отдясно, хапваше фъстъци и отпиваше от коктейла си. Малко по-нататък на една масичка Санди се тъпчеше с бисквити и сок, погълната от новата си книжка за оцветяване.

Елиса подръпна нервно дръжката на чантата си. Вътре имаше два билета първа класа на името на Александър Моран. Бяха й доставени в „Карадайн и съдружници“ в деня, след като Алекс постави ултиматума си и тя отстъпи.

Погледна часовника си. Оставаха четирийсет и четири минути — три минути по-малко от последния път, когато го бе погледнала. Четирийсет и четири… Не знаеше дали бърза да отлетят, или й се иска безкрайно да се влачат.

Ники изломоти нещо с пълна уста.

— Какво има? — стресна се Елиса.

Ники сдъвка фъстъците, преглътна ги е част от коктейла си и произнесе вече по-ясно:

— Лис, моля те, не си длъжна да правиш това.

Елиса погледна към дъщеря си. Санди съсредоточено рисуваше със син молив, присвила очи и изплезила езиче.

— Длъжна съм, Ники. Трябва.

— Не трябва — настоя приятелката й. Както никога бе изоставила любимия си черен цвят и бе облечена с оранжева блуза, която за съжаление подчертаваше мрачното и изражение.

— Ники…

— Можеш да наемеш адвокат. Можеш да се бориш с него!

Елиса поклати глава. През последните пет дни бяха обсъждали този въпрос поне десет пъти.

— Точно това се опитвам да избегна — обясни тя търпеливо. — Без адвокати. Никакви борби. Не искам да нараня Санди.

— А не мислиш ли, че това… Това пътуване ще я нарани?

Елиса хвърли още един поглед към Санди. Тя вече бе свършила със синия молив и сега оцветяваше със зеления, като от време на време спираше, за да пийне от ябълковия сок.

— Не — отговори твърдо.

— Ами Алекс Моран?

— Той няма да я нарани.

— Сигурна ли си? Когато ми разказа как се е държал…

— Да, сигурна съм.

Говореше истината. Едно от малкото неща, в които бе сигурна в момента, бе, че Алекс Моран няма да нарани дъщеря си. Майката — може би, но дъщерята — никога. Ако имаше и най-малко съмнение, би грабнала Санди и би избягала нанякъде.

Настъпи кратко мълчание, в което Елиса отново погледна часовника си. Ники забарабани с яркочервените си нокти по облегалката на фотьойла.

— Абсолютно сигурна ли си, че Алекс Моран е бащата на Санди?

— Да — Елиса поруменя.

— А не може ли да е от… Как му беше името? Блейн? Дейн?

— Лейн. Не, не може. Времето не съвпада. Освен това… — преглътна мъчително. — Лейн винаги вземаше предпазни мерки.

— А не може ли да е от някой друг? Искам да кажа, нали имаш празнина в паметта си…

— Ники! — не можа да се въздържи Елиса и тревожно погледна през рамо към дъщеря си. Въздъхна с облекчение — детето бе напълно заето с крема между две бисквити.

— Добре, добре, извинявай. Просто цялото това положение с толкова… толкова…

— Да, знам — усмихна се Елиса тъжно.

Ники въздъхна тежко.

— Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Не можех.

— Толкова години си таила това в себе си без никаква помощ! Винаги съм те мислила за смела…

— Аз? Смела?!

— Да — закима енергично приятелката й. — Справяш се сама с всичко. Работиш. Сама отглеждаш Санди. Смятам, че самотните майки трябва да получават медали за храброст.

Елиса бе трогната, но не бе много склонна да приеме възхищението на Ники. Много добре си спомняше колко пъти силата и смелостта й бяха изневерявали.

— Не бях много смела, когато говори с мен в неделя — отбеляза печално.

— За Бога! Та аз ти се обадих — колко — петнайсетина минути след като Александър Моран си е тръгнал. Току-що беше получила такъв удар!

— Радвам се, че дойде.

— Нямаше начин да те оставя така. Само ми се иска да можех да направя нещо.

— Ти слушаше.

— Искаш да кажеш, че като идиот седях със зяпнала уста, докато ти ми разказваше най-невероятната история, която съм чувала през живота си.

— Искам да кажа, че ти слушаше — повтори Елиса, спомняйки си как най-накрая бе разкрила истината пред приятелката си. — И това ми помогна. Наистина ми помогна. Това, че сега си тук, също ми помага. Повярвай ми.

Отново замълчаха. Елиса използва паузата, за да погледне към Санди. Момиченцето се бе заело отново с оцветяването.

Потисна поредната въздишка. Много усилия бе положила, за да скрие състоянието си от детето. Засега изглежда успяваше.

Санди бе приела новината за предстоящото им пътуване с неочакван възторг. Единствените й тревоги бяха, че самолетът им може да бъде отвлечен от пирати и че около острова може да има акули. Колкото до новината, че ще живеят при „господин Моран“… Имаше само един начин да се опише реакцията й. Санди се държеше така, сякаш да прекара ваканцията с Александър Моран бе най-естественото нещо на света. Голямото й разочарование беше, че е заминал преди тях и няма да пътуват заедно. Господин Моран, както довери Санди на майка си, може да разбие всички въздушни пирати. Можеше да се справи и с акулите, само да поиска.

— Лис?

— Да?

— Какво мислиш, че ще стане, когато стигнеш на острова?

Елиса се замисли и отговори чистосърдечно:

— Не знам. Но каквото и да е, искам да го приема. Трябва.

— Ами ако има буря?

Елиса усети как бузите й пламват. Бе разказала на приятелката си за сънищата. Колкото и да е странно, точно това потресе Ники повече от всичко останало.

— Ако има буря, няма да спя.

— В събота също не спеше.

— Не спях — съгласи се Елиса.

— Но въпреки това… — Ники замълча с несвойствена за нея деликатност.

— Не знам какво стана в събота. Искам да кажа, знам… Помня… Помня какво направих. Помня какво направи Алекс.

— Той не те ли насили?

— Не! — погледна я Елиса искрено изненадана. — Господи, не — гласът й трепна от завладелите я спомени. — Аз… аз исках…

— Извинете ме — прекъсна ги мъжки глас. — Вие ли сте Елиса Колинс? — пред нея стоеше съвършено непознат мъж, среден на ръст, с тъмноруса коса и сиво-сини очи, облечен в добре скроен и елегантен, костюм. Въпреки долавящото се в поведението му леко смущение, той излъчваше спокойствие и съчувствие.

Тя погледна бързо към дъщеря си. Санди показваше гордо картинката си на една сервитьорка. Елиса отново насочи вниманието си към непознатия.

— Да, аз съм.

— Аз съм Филип Ласитър — представи се мъжът с усмивка, която очевидно целеше да внесе успокоение.

Елиса замръзна:

— Адвокатът на Алекс?

— Адвокатът? — повтори Ники и се поизправи.

За миг Филип отмести очи към нея, след което отново погледна Елиса.

— Вие знаете кой съм аз?

Тя кимна. В главата й се въртяха десетина обяснения за присъствието му тук и нито едно не й харесваше.

— Какво точно правите тук? — попита Ники с тон, който трябваше ясно да покаже, че Филип Ласитър е толкова добре дошъл тук, колкото би бил един гол охлюв в салатата.

Елиса видя как погледът на мъжа отново прескочи между двете и разбра, че той се опитва да разгадае връзката между тях. При други обстоятелства би се развеселила от очевидното му объркване. Знаеше, че двете с Ники се струваха на хората твърде различни, за да бъдат приятелки.

— Господин Ласитър, това е моята приятелка Никол Спеърс — представи я Елиса. — Тя ни изпраща. Ники, това е Филип Ласитър, адвокат на Алекс Моран и негов най-добър приятел.

Филип явно остана изненадан от последното уточнение. След миг протегна ръка на Ники:

— Приятно ми е, госпожо Спеърс.

Ники скръсти ръце.

— На мен пък, господин Ласитър, честно казано, никак не ми е приятно. А на Елиса, която най-случайно е моята най-добра приятелка, сигурно й е още по-неприятно.

Филип бавно отпусна ръка.

— Разбирам.

— Така ли? — озъби се Ники.

Елиса я потупа по рамото. Въпреки първоначалната си уплаха, вече усещаше, че този човек заслужава доверието й.

— Защо сте тук, господин Ласитър? — попита тя.

Филип като че ли не можеше да откъсне очи от Ники.

— Ами… — започна той смутено, като най-после отмести поглед към Елиса. — Тъй като… Алекс замина преди вас на Коразон, той ме помоли да бъда на летището и…

— И да се уверите, че Елиса и Санди наистина се качват на самолета? — подсказа Ники заядливо. — Но това ви прави… Какво? Съучастник в отвличане.

— Ники…

— Всъщност, госпожо Спеърс — намеси се Филип, — това ме прави човек, който е поставен в крайно неудобно положение — погледна Елиса и заяви: — Алекс искаше да се увери, че всичко ще мине гладко с вас и със… Санди.

— Много мило, господин Ласитър — отвърна Елиса, чудейки се защо адвокатът се поколеба, преди да произнесе името на дъщеря й. — Благодаря.

Ники изсумтя.

— Няма защо — отговори Филип спокойно. — Както вече ви казах, аз съм поставен в изключително неприятно положение. Има нещо, което много бих искал да знаете. Аз определено не одобрявам поведението на Алекс в създалата се ситуация.

— Сигурна съм, че всички адвокати говорят така, когато клиентите им изнудват хората — изстреля злобно Ники.

— Ники, моля те.

— Не одобрявам това, което той прави, не само защото съм юрист, а и защото съм му приятел — поясни Филип. — Но го разбирам. Или поне така мисля.

Елиса се наведе напред.

— Господин Ласитър…

— Ще имате ли нещо против, ако седна? — прекъсна я той и нервно прекара пръсти през гладко сресаната си коса.

— Не, разбира се — отговори Елиса, без да обръща внимание на протестите на Ники.

— Благодаря — Филип седна сковано. Отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Очевидно бе развълнуван.

— Господин Ласитър? — подкани го Елиса.

Той въздъхна и срещна погледа й.

— Вижте, не знам какво се е случило между вас с Алекс миналата неделя. Той буквално щеше да ме събори на излизане от асансьора в блока си. Предполагам, че… ви е търсел. Не искаше да се спре. Единствената причина да ме изслуша беше, че му казах за сведенията от разследването, което бе поръчал за вас — замълча и повдигна вежди в ням въпрос.

— Знам за това — потвърди Елиса малко смутена.

— Разбирам — кимна Филип и се покашля. — След като му казах какво са научили, той тръгна към вашето жилище. Както споменах, нямам представа какво се е случило. Но знам, че Алекс беше доста разстроен. Затова мисля, че е направил или казал нещо, за което сега съжалява. Въпросът е, че след като го е направил или казал, вече не знае как да се откаже от него — размаха неуверено ръце: — Госпожо Колинс, разбирам, че тази ситуация е ужасно трудна за вас. Но Алекс… Е, Алекс много дълго страда.

— О, я не ме разсмивайте! — избухна Ники. — Имате ни представа какво е преживяла Елиса? Събудила се е в един болнична стая без никакъв спомен за цели две седмици от собствения си живот. Месец по-късно е разбрала, че е бременна. А е била съвсем сама, господин Ласитър! Повече от шест години и половина не е чула нито дума от вашия клиент и както разбирам, приятел. Дори само заради това Александър Моран заслужава…

— Боже мой! — прекъсна я Филип потресен. — Вие не знаете!

— Какво не знам? — озадачено попита Елиса.

— Той не ви е казал — продължи Филип, сякаш не беше я чул и удари по стола си. — Алекс не ви е казал!

— Какво не ми е казал?

Филип примига и се втренчи в нея. Когато заговори, тонът му бе натежал от едва сдържаните чувства.

— Госпожо Колинс, Алекс се опитваше да ви открие от момента, в който се завърна от остров Коразон. Повече от шест години и половина наемаше детективи, които ви търсеха — хвърли бърз поглед към Ники. — А ако се съмнявате в думите ми, мога да ви представя ежемесечните отчети на детективската агенция.

Елиса притисна ръце към сърцето си. Зави й се свят.

— Не ще да е била много добра агенция — чу тя някак отдалеч гласа на Ники. Бученето на кръвта в главата й заглушаваше всичко останало. — Колко жени на име Елиса Колинс има в Чикаго?

— Алекс не познаваше никаква Елиса Колинс от Чикаго — отговори Филип. — Жената, която срещнал на Коразон, му казала, че името й е Доун. Това бе всичко, което знаеше за нея.