Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise Remembered, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 65гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2010)
Разпознаване и корекция
Dani(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2012)

Издание:

Карол Бък. Завръщане в рая

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN 954-11-0407-X

История

  1. —Добавяне

Шеста глава

Какво бе направила?!

Елиса седна на ръба на канапето в дневната си, обгърна раменете си и се опита да осъзнае грандиозността на това, което се бе случило. Потрепери. О, Господи! Залюля се напред-назад.

Не знаеше колко време е минало, откак избяга от апартамента на Александър Моран и потърси убежище в собствения си дом. Няколко часа. Цял ден. Бе прекалено объркана, за да прецени точно.

Никога нямаше да забрави шока, който преживя, когато се събуди в прегръдката на Алекс. Никога! Би искала, но не можеше. За няколко мига изпита най-голямото удовлетворение през живота си. Никакъв свян. Никаква несигурност. Само опияняващото чувство, че е там, където й е мястото. Усещането за силно мъжко тяло до нейното. Ръката му, собственически обгърнала гърдите й. Неговият дъх върху бузата й. Бавните равномерни удари на сърцето му до ухото й.

Отначало мислеше, че сънува. После разбра, че е будна. Разбра, че и преди това не е сънувала.

Устните му, притиснати към нейните. Дългите тънки пръсти върху кожата й. Името й, произнесено от дълбок и пътен глас. Непоносимо красивото усещане, че е обичана.

Беше истина. Всичко беше истина!

Остатъци от преживяния екстаз проехтяха в съзнанието й. През тялото й премина гореща вълна. Усети пулсиращ копнеж. Гърдите й се втвърдиха под грапавата хавлия.

Измачканите дрехи, с които се бе прибрала, сега лежаха на купчина в банята. Хвърли ги, сякаш бяха кални. Не знаеше кога ще може отново да ги докосне, какво остава да ги облече.

Намери бельото си сред завивките на леглото на Алекс. Докато се опитваше да го измъкне, той се размърда и попита нещо в полусън. Тя замръзна, ужасена, че го е събудила. Най-после той се обърна на другата страна, зарови лице във възглавницата и притихна.

После откри чорапогащите и едната си обувка на килима. Измъкна се на пръсти, не смеейки да диша. Във втората се спъна в коридора към дневната. Там облече роклята си и изтръпна от спомена за желанието, с което я бе съблякла. Нямаше никаква представа какво се е случило с перлената й огърлица.

Елиса прехапа устни и почти изпита удоволствие от болката. Потисна риданието си. Връхлетяха я спомени.

Буря. Светкавици. Гръм.

Проливни дъждове. Бурен вятър. Разпенени вълни върху бял пясъчен бряг. Сънят. Целувки. Ласки.

Господи, никога не си бе представяла, че това ще се случи! Никога не бе допускала, че може да желае и да бъде желана така пълно, така безрезервно. Никога не бе вярвала, че може да се отдава с такава дива и чудесна свобода, че може да получава с тази бясна и яростна алчност. Да. О, да… Моля те… Да! Минало и настояще в едно. Снощи. Други нощи. Завладяващото чувство, че това вече е било, че някога вече се е случвало. Някъде… Някога…

Гръм. Светкавица. Целувки. Ласки.

Любовникът. Александър Моран.

— Не! — прошепна Елиса и тръсна глава. Непознатият. Александър Моран.

— Не! — повтори и сви юмруци. Александър Моран. Бащата на нейната…

— Не! — извика Елиса, опитвайки се да разкъса последната брънка в неумолимата логическа верига. — Това е невъзможно!

Притисна треперещи пръсти към подпухналите си устни. Бе видяла също, че има червена следа на шията си. Александър Моран бе оставил отпечатъка си върху нея по много начини.

Не може да бъде, каза си тя. Просто бе невъзможно! Александър Моран — безименният непознат, който я преследваше в сънищата й по време на буря? Любовникът, който я бе прелъстил на остров Коразон? Бащата на Санди?

Не!

Елиса скочи. Всяка нейна клетка се съпротивляваше на обзелите я съмнения.

— Той не ме познава — каза си тя на глас, опитвайки се да убеди сама себе си. — Ако той… Ако Алекс беше мъжът от Коразон, щеше да ме познае. Щеше да каже нещо!

Нали? Освен ако…

Елиса закрачи из стаята. Господи… Да предположим, че Александър Моран наистина беше мъжът от Коразон. Но е чакал тя първа да каже нещо за предишните им отношения…

Не, това беше безсмислено. Защо трябваше да чака? Защо трябваше да мълчи? Мъжът, когото тя познаваше, не би…

Спря и се засмя горчиво. Мъжът, когото познаваше? Та тя не познаваше никого!

Отново закрачи. Имаше, разбира се, и друга възможност. Да предположим, че Александър Моран е нейният любовник от Коразон, но няма никакво желание да си го признае. Може би разтърсващият екстаз от нейните сънища е бил само фантазия. Може би това, което се е случило между тях, е било точно това, от което винаги се е страхувала нищо незначещо преживяване за една нощ, след което тя е забременяла, а той е забравил.

Тази възможност й се стори по-вероятна поне по две причини. Първо, преди да отиде на Коразон, бе имала един, само един любовник и със собствените си очи бе видяла доказателствата, че е неспособна да го задоволи. Едва ли би могла изведнъж да се превърне в чувствена жена, способна да разпали всепоглъщаща страст в един напълно непознат мъж.

Втората и по-важната причина бе, че нейният любовник от острова, който и да е бил той, не се бе опитал да я намери досега. Откараха я от Коразон ранена и в безсъзнание. Ако значеше нещо за този човек, нямаше ли той да поиска да разбере какво е станало с нея?

Какво й каза Алекс онази вечер, когато го попита дали не се е опитвал да намери баща си? О, да. „Защо да търсиш някого, когото не искаш да намериш?“ Може да беше безсърдечно, но пък много, много ясно.

И все пак…

Алекс я наричаше Доун. Любовникът от нейните сънища я наричаше по същия начин.

Той знаеше за луничките по носа й. А това, кой знае защо, й се стори много интимно.

Изпрати й орхидеи, които събудиха в нея спомени за друго време и друго място.

Освен това веднага успя да установи връзка със Санди.

При свързването на Алекс с дъщеря й, Елиса яростно тръсна глава.

Но ако той беше… И ако искаше…

Не! Санди бе нейна дъщеря. Само нейна!

Довлече се до канапето и потъна в меките възглавници. Ами ако… Може би… Да предположим… Отново обви ръце около себе си. Знаеше, че трябва да приеме тази възможност. Трябваше да открие истината, веднъж завинаги. Трябваше да престане да бяга от себе си и от това, което е направила.

Добре. Ами ако, може би, да предположим, че Александър Моран няма нищо общо с това, което й се беше случило преди повече от шест години и половина на един остров на име Коразон… Каквото и да е било то?

Ами ако, може би, да предположим, че той бе просто един мъж, когото бе пожелала от мига, в който очите им се срещнаха и ръцете им се докоснаха преди по-малко от три седмици?

И ами ако, може би, да предположим, че с него тя ставаше друг човек, човек, когото не бе познавала досега? Човек, какъвто не бе сигурна, че иска да бъде?

„Видях те как изглеждаше, когато се прибра снощи“ — й бе казала Ники в деня, когато Алекс я целуна за пръв път.

„Как изглеждах?“ — бе попитала тя, въпреки че предусещаше отговора.

„Сякаш си била изнасилена. Или може би сякаш ти си изнасилила. А може би и двете. Изнасилена и изнасилила. О, не знам. Просто не приличаше на себе си, Лис! И това очевидно бе заради него, заради Александър Моран. Честно казано, малко се уплаших“.

Елиса осъзна, че трепери. Опита се да се овладее. Не успя.

Отново се върна към въпроса, който прошепна, когато осъзна, че лежи гола в прегръдките на мъж от плът и кръв: „Какво направих?!“

 

 

Алекс гледаше цифрите в кабината на асансьора. Седемнайсет… шестнайсет… петнайсет…

По-бързо, по дяволите! По-бързо!

Натисна с ожесточение бутона с надпис „Партер“.

Дванайсет… единайсет… десет…

Събуди се преди около десет минути, за да открие, че крехкото меко нещо, което държи в скута си, е възглавница, попила сладостния аромат на Елиса. Усмихна се и се обърна, за да я повика. Вместо това изръмжа от изненада, когато усети болка от нещо малко, което го бодна и гърба. Разрови чаршафите и измъкна огърлица от перли.

И съзнанието му веднага изплува споменът за Елиса, докосната с една ръка тези перли, а другата протегнала към него. Обзе го желание.

И тогава осъзна още нещо — беше сам. Не просто сам в леглото. Сам в целия апартамент. Прекрасно познаваше кънтящата тишина на празните стаи, за да сбърка.

Елиса си бе отишла. Бе го изоставила.

Въпреки всичко я повика. Никакъв отговор.

Изрита завивките и скочи. Разсеяно отбеляза, че чорапогащите и обувката, които снощи бе захвърлил до леглото, бяха изчезнали. Собствените му дрехи — бяла риза, черен панталон, обувки — си бяха там.

Тогава започна да ругае. Обиколи целия апартамент, макар отлично да знаеше, че е безсмислено. Единствената следа от Елиса, освен огърлицата, бяха няколкото фиби, разпилени върху килима. Върна се в стаята, без да престава да сипе ругатни. Няколко секунди задържа гневен поглед върху безпорядъка на леглото. После навлече дрехите и излетя навън. Бе се заклел, че тази сутрин ще научи истината. Където и да бе Елиса, щеше да я намери. А тогава…

Асансьорът спря. Алекс сви юмруци.

Отваряй се, по дяволите! Отваряй се!

Вратата бавно се плъзна встрани. Алекс изхвърча като разярен бик, но се блъсна в рус мъж с бежов костюм. Мъжът залитна и размаха ръце, за да запази равновесие.

По-късно Алекс осъзна, че е трябвало да се извини, че е трябвало да спре, когато видя, че това е Филип Ласитър. Но не се спря. Нямаше никакво намерение да спира, за каквото и да е, за когото и да е. Единственото, което го занимаваше в момента, бе да намери Елиса и да узнае истината.

Нямаше значение, че Филип извика името му. Нямаше значение и това, че се втурна след него. Нямаше значение, че го хвана за ръката. Нямаше значение, че му каза…

Алекс спря. Сърцето му също. Обърна се бавно, много бавно. Чувствуваше се като на ръба на пропаст.

— К-какво каза?

Филип изпъна рамене, пое дълбоко въздух.

— Казах, че тази сутрин получих от детективската агенция предварителните сведения за Елиса Доун Колинс. Тя не е вдовица, Алекс. Никога не се е омъжвала.

— Никога не се е омъжвала?! Искаш да кажеш, че ме е лъгала за…

— Преди седем години е била сгодена за човек на име Лейн Едуардс — прекъсна го Филип с равен глас, като че ли четеше телефонния указател. — Той е бил директор на фирмата на втория й баща, някъде близо до Чикаго. Тя развалила годежа. Три седмици след като върнала пръстена на Едуардс, заминала за остров Коразон. Сама. Десет дни по-късно островът, заедно с по-голямата част от Карибите и част от американското крайбрежие, бил опустошен от един от най-силните урагани на века. Два дена след това била пренесена с медицински хеликоптер в Галвестън. Била в кома, ранена в главата.

Сърцето на Алекс се сви. Колкото и да бе ядосан сега на Елиса, не можа да понесе мисълта, че е била ранена.

— Останала е в безсъзнание почти четирийсет и осем часа — продължи все така спокойно Филип. — Когато се свестила, успяла да каже на лекарите коя е. Но нямала и най-малка представа за случилото се с нея. Не си спомняла дори, че е била на остров Коразон.

Алекс се втренчи в приятеля си. Бе така потресен, че не можеше да произнесе и дума. Никакви спомени?! Да не би Филип да искаше да каже, че…

— Диагнозата била амнезия, предизвикана от удар в главата. Една седмица по-късно била изписана и заминала при майка си и втория си баща. По-малко от два месеца след това се преместила да живее в Ню Йорк.

Алекс преглътна мъчително и прекара пръстите през косата си. Ръката му трепереше — както всъщност и цялото му тяло.

— А Санди? — успя да промълви той най-сетне.

За пръв път спокойният мъж пред него, човекът, на когото вярваше повече, отколкото на всеки друг, се поколеба.

— По дяволите, отговаряй, Филип!

— Преди шест години Елиса Доун Колинс родила момиченце — отговори Филип. Тонът му вече не бе така равен и безизразен. — Детето е родено преждевременно в седмия месец. В свидетелството за раждане не е записан бащата, но… — той се поколеба отново. По челото му избиха ситни капчици пот.

— Но какво?!

Филип го погледна право в очите.

— Но нарекла момиченцето Александра Доун.

 

 

Как можеше една жена да попита мъжа, с когото току-що е правила любов, дали си спомня да се е любил с нея преди повече от шест години и половина? Как можеше една жена да обясни на същия този мъж, че дори да са били любовници някога, тя не си спомня за това… освен в сънищата си?

Тези въпроси — и още много други — измъчваха Елиса, докато се подготвяше да се върне в апартамента на Алекс.

Как можеше една жена да каже на този мъж, че той би могъл да е неизвестният баща на детето й…

Бззз.

Тя закопча джинсите, които бе обула току-що, и навлече син пуловер. Тръгна боса към дневната, без да забележи, че настъпи една лъжичка от куклената кухня на Санди.

Бззз.

Вдигна слушалката с изненадващо твърда ръка.

— Ало?

— Обажда се Алекс.

Разбира се, бе подготвена да чуе този глас. Това, за което не бе подготвена, беше бурята от чувства, които той събуди в нея. Над всички изплува една натрапчива мисъл: „Той е дошъл да ме намери. Аз го изоставих, а той е дошъл да ме намери.“

— Алекс?

— Пусни ме да вляза, Елиса.