Карол Бък
Завръщане в рая (4)

Трета глава

Елиса не беше в добро настроение, когато към три и половина следобед на другия ден слезе от асансьора в луксозното фоайе на „Карадайн и съдружници“. Предната нощ спа малко и се събуди неспокойна и изтощена. Нейната рецепта за такива случаи — студен душ и три чаши кафе — я накара само да затрепери от студ и нерви. След това трябваше да се справя с необичайни за дъщеря й капризи. Санди започна с това, че иска бисквити за закуска и стигна дотам, че детската градина е гадна, че жената, която я прибира вкъщи е глупава, а мама е лоша, лоша, лоша. Рецептата на Елиса за такива глезотии — опит да запази спокойствие, подсилен с една плесница — я разстрои за цял ден. После трябваше да отиде на работа, където задълженията й за деня бяха да придружи един от най-способните, но най-неорганизирани сътрудници на фирмата, който отиваше да прави покупки за техен клиент. Нейната рецепта за такива случаи — да си върши работата и да внимава разсеяният й спътник да не попадне под някоя кола — й докара умора и подбити стъпала.

Последното, което й трябваше, когато се върна на работа, бе Ники Спеърс, цялата в черно като прилеп.

— Къде беше, Лис? — извика приятелката й.

— Нещо случило ли се е? — стресна се Елиса.

— Какво да се е случило?

— Нещо със Санди ли?

Ники за момент не разбра за какво я питат. После се засмя:

— А, не, тя си е много добре… поне доколкото знам.

— Какво тогава…

Ники я хвана за ръката.

— Трябва да видиш какво има на бюрото ти.

— На бюрото ми ли?

— Ела, ела!

Бе твърде уморена, за да се съпротивлява. Остави се приятелката й да я повлече към кабинета, като по пътя забеляза необичайния интерес на колегите си.

— Е, какво ще кажеш за това?

Елиса спря да диша. „Това“ бе кристална ваза, пълна с орхидеи.

— О… — успя да прошепне, замаяна от толкова красота. Пристъпи напред като в сън. Бе виждала такива орхидеи и преди. Някъде… Някога…

Протегна ръце и докосна нежните цветове. После бавно вдигна пръстите към носа си и вдъхна неуловимия екзотичен аромат.

Някъде… Някога…

— О? — повтори Ники. — Само това ли ще кажеш?

Елиса не отговори, загледана в букета. Вниманието й бе привлечено от малък бял плик, сгушен между стръковете. Взе го, отвори го и извади картичката. На нея с ъгловат почерк бе написано: „Алекс“. Нищо повече.

Сърцето й се преобърна. Тя притисна ухаещите си на цветя пръсти към устните си. Заля я споменът за снощната целувка и нещо дълбоко в нея затрептя.

Това не съм аз, помисли си тя. Аз не съм такава.

— От Александър Моран?

Елиса усети настойчивия поглед на Ники, но не се обърна.

— Да.

Александър Моран. Повтори още веднъж наум името. Защо този мъж, единствен от всички, които бе срещнала през последните шест години и половина, й беше въздействал така силно и мигновено? С какво успяваше да събуди в нея чувства, на които дори не бе помисляла, че е способна? Как само за един ден бе успял да разтърси целия й начин на живот, който така грижливо бе изграждала? Само след една среща с него имаше чувството, че съвсем близо до нея е паднал гръм. Очите им се срещнаха, ръцете им се докоснаха и въздухът около тях сякаш се зареди с електричество. След само една вечер се почувства свързана с него с невидима и непреодолима сила. И после той я целуна, целуна я и я възпламени. Не знаеше докъде би стигнала, ако Алекс така внезапно не бе отделил устни от нейните.

— Лис?

Елиса се сепна и се върна в настоящето. Погледна въпросително към Ники.

— До телефона ти има съобщение за теб.

Тя погледна. Към слушалката бе залепена розова бележка:

„Господин Моран от «Моранко» се обади в девет и половина. Моли да му позвъните.“

Следваше телефонен номер.

Нищо чудно, че появата й предизвика такъв интерес сред колегите. Когато клиентът, от когото очакват най-сериозния договор за годината, търси един от най-ниско поставените служители във фирмата, това не може да не възбуди любопитство.

— Е? — попита Ники.

— Какво „е“?

— Ще му се обадиш ли?

Елиса се поколеба. Искаше да говори с Александър Моран, искаше да го види отново. Бе очарована от него. Но в същото време бе и уплашена от това.

А какво трябваше да направи? Да обърне гръб на чувствата, които Алекс събуждаше в нея? Да отрече съществуването им? Да избяга от тях?

Не! Веднъж вече бе опитала. Всъщност два пъти. Първия път замина на един остров с име Коразон, опитвайки се да избяга от горчивото доказателство, че се е провалила като жена. Втория път избяга от дома и семейството си и дойде в Ню Йорк. Не искаше… не трябваше да го прави пак.

— Да — каза тихо. — Ще му се обадя.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно?

— Трябва да му благодаря за цветята.

— Защо вместо това не му напишеш само една мила бележка?

— За Бога, Ники! Ти беше тази, която ме накара да изляза с него!

— Знам, знам, нямаше нужда да ми напомняш — въздъхна тежко Ники. — За всичко съм виновна аз.

— Ти?! Как можа да го кажеш?

— Видях те как изглеждаше, когато се прибра снощи.

Елиса понечи отново да вдигне ръка към устата си, осъзна какво прави и спря. Нищо обаче не можа да стори срещу издайническата червенина, която обля лицето й.

— Как изглеждах?

— Изглеждаше, сякаш си била изнасилена — намръщи се Ники. — Или може би сякаш ти си изнасилила някого. А може би и двете, изнасилена и изнасилила. О, не знам! Просто не приличаше на себе си, Лис! И това очевидно беше заради него, заради Александър Моран. Аз… ами, честно казано, малко се уплаших.

— Аз също — призна Елиса.

— И въпреки това ще му се обадиш?

— Да.

— Лис…

— Трябва, Ники.

— Надявам се, знаеш какво правиш.

Елиса успя да се усмихне накриво.

— Аз също.

 

 

— Добър ден. Кабинетът на Александър Моран.

— Добър ден. Обажда се Елиса Колинс. Господин Моран е помолил да му позвъня. Той там ли е?

— Елиса… О! О, да, госпожо Колинс. Да, тук е. Един момент, моля.

Щрак.

Елиса прехапа устни, опитвайки се да не обръща внимание на обзелото я вълнение. Протегна ръка и докосна една от орхидеите.

Госпожа Колинс, повтори наум. Искаше й се да не беше изричала тази лъжа. За съжаление, бе я включила в употреба преди повече от шест години и вече всички я приемаха за истина. Е, почти всички. Подозираше, че Ники силно се съмнява в тази история. Все едно — бе излъгала другите, сега трябваше да лъже и Алекс. Нямаше избор. Отдръпна ръка от цветето.

Щрак.

— Елиса?

— Да, Алекс. Извинявай, че толкова късно ти позвъних.

— Няма защо. Радвам се, че се обади.

— Съмняваше ли се?

Последва напрегнато мълчание.

— След снощи…

— Снощи си беше за снощи — прекъсна го тя бързо и се изправи на стола си. Макар да забеляза, че Ники излезе, все пак погледна през рамо, за да се убеди, че е съвсем сама. Нямаше желание да подхранва допълнително клюките в службата. — А днес е днес и аз искам да ти благодаря за цветята.

— Значи са ти харесали — думите бяха изречени като заключение, не като въпрос. В тона му се долови и още нещо, което тя не разбра.

— Нима бе възможно да не ми харесат? Толкова са красиви! Аз никога… — млъкна объркана. Не можеше да каже, че никога не е виждала толкова орхидеи на едно място, защото имаше чувството, че е виждала. Само не си спомняше къде и кога.

— Елиса?

Тя тръсна глава.

— Цветята са великолепни, Алекс. Благодаря.

— Удоволствието беше мое.

Отново настъпи мълчание.

— За какво си ме търсил?

— А, да… Имам билети за едно представление в петък — той назова името на един премиерен мюзикъл от Бродуей, за който се говореше, че билетите са изчерпани още преди година. — Ще дойдеш ли е мен?

 

 

Елиса отиде с Алекс на представление в петък и на вечеря следващия вторник. Два дни по-късно пътищата им се пресякоха в олющеното и мрачно фоайе на хотела, който трябваше да бъде ремонтиран от „Карадайн и съдружници“.

Всеки път, когато го виждаше, привличането й към него нарастваше. Но нарастваше и тревогата й, породена от същото това привличане. Усещаше се, че си представя как изгарят в пламъците на свещта мушиците, измамно привлечени от светлината. В Алекс Моран имаше и светлина и топлина, но я имаше и способността да изгаря, и то да изгаря лошо.

Целувката така и не се повтори. Елиса бе благодарна за това. Не че не копнееше да усети устните му, притиснати към своите. Само от мисълта за това й се завиваше свят и тялото й тръпнеше. Но това я смущаваше. Колкото и да се чувстваше свързана с него, Александър Моран си оставаше един чужд и непознат за нея човек.

През нощта, след като срещна Алекс в хотела, имаше буря. Ако бе сънувала отново, не си спомняше.

 

 

Алекс крачеше неспокойно из дневната на апартамента си. Все още не знаеше какво да мисли. Доун… Елиса… не си спомняше за него. Или, ако го помнеше, прикриваше това по-добре от всяка актриса. И в единия, и в другия случай той се чувстваше объркан и поради това нервен.

През последните единайсет дни бе загубил апетита и съня си, не успяваше да се съсредоточи върху работата си. Когато не беше с Елиса, искаше да бъде с нея, а когато беше… Господи! Как би могъл да опише състоянието си, когато бяха заедно? Имаше моменти, когато му се искаше да я удари. В следващия миг искаше да я удуши. Понякога едва се сдържаше да не я раздруса, за да я накара да признае истината!

А имаше и други моменти, когато се нуждаеше от цялата си воля, за да сдържи желанието да я грабне, да я милва и целува, докато я разтопи в прегръдките си. В такива моменти му се струваше, че истината — каквато и да беше — няма значение за него.

Алекс спря да крачи и прекара пръсти през косата си. Ръцете му нервно трепереха.

— Какво да правя? — произнесе той на глас в празната стая. Бе си помислял да я остави — един вид изход с минимални загуби. Но би ли могъл? Ако сега се отдръпнеше, „загубите“ щяха да са за собственото му сърце.

Може би щеше да го понесе, ако Доун се беше променила много през последните шест години и половина. Нямаше предвид външната промяна. Не отричаше, че първото, което го привлече в нея, бе точно красотата й. Но това, което го задържаше, бе нейният дух… душата й. Тя все още не беше загубила онези качества, които го бяха пленили на остров Коразон. Дори го привличаше още повече!

Тя — Доун — бе наполовина момиче. Тя — Елиса — бе истинска жена. В нея имаше сила, която той намираше за безкрайно съблазнителна. Алекс закрачи отново.

Бе мислил да се довери на Филип Ласитър и да помоли за помощта му. Дори няколко пъти бе посягал към телефона! Но гордостта го възпираше. Как можеше да каже на най-близкия си приятел, че жената, споменът, за която пазеше толкова години, не си спомня изобщо за него? Или помнеше, но не искаше да го признае…

Алекс изруга и стисна юмруци. Знаеше как би реагирал Филип — би казал и направил точно това, което трябва. Както винаги. Но дълбоко в себе си би го съжалил за това, че се държи като глупак. А съжаление към собствената му особа бе нещо, което Алекс не би приел, не би понесъл.

Изведнъж почувства, че се задушава. Отвори вратата и излезе на балкона. Облегна се на парапета и се загледа в града.

Елиса Доун Колинс.

Желаеше я. Желаеше я повече, отколкото преди шест години и половина на остров Коразон.

В огъня на страстта бе казал на Доун, че има нужда от нея. Но чак когато я загуби, разбра колко е вярно това. За времето, което бяха прекарали заедно, тя се бе превърнала в жизненоважна част от него. Без нея животът му изглеждаше непълен.

Алекс наведе глава и затвори очи. Априлският вятър разроши косата му.

Да, имаше нещо повече от обикновено желание и Алекс вече знаеше това. Той я обичаше. Обичаше я, въпреки всичко. Беше толкова просто… и същевременно така сложно.

 

 

След около час стоеше пред домофона на блока на Елиса и натискаше бутона с надпис „Е. Колинс“. Бззз.

Никакъв отговор. Бззз.

— Господине, търсите ли някого?

Обърна се стреснат. Пред него стояха две десетгодишни момиченца, едното пухкаво, червенокосо и с очила, а другото — чернокожо и слабичко с шина за изправяне на зъбите. Двете го гледаха с предпазливо любопитство.

— Да. Търся Елиса Колинс.

— Няма я — сбърчи нос чернокожото момиченце.

— И аз така си помислих. Точно звънях у тях. Да знаете къде е?

Момиченцата се спогледаха и отново се втренчиха в него.

— Аз съм приятел на госпожа Колинс — добави Алекс с надеждата това да наклони везните в негова полза.

Момиченцата се спогледаха отново. Явно общуваха телепатично, защото след няколко секунди кимнаха едновременно. Когато заговориха, лицата им изглеждаха значително по-благосклонни.

— Елиса би трябвало да е в парка — съобщи чернокожото момиче. — В събота по това време обикновено е там.

— В парка?

— На площад „Абингтън“ — уточни червенокосата. — Нали знаете, на Хъдсън и Бликър.

Алекс не знаеше, но щеше да научи.

— Благодаря — усмихна се той.

Момиченцата си размениха многозначителни погледи и избухнаха в смях.

Очакваше паркът да е много по-голям и внушителен. Но това, което видя, едва ли би могло да се нарече спокойно убежище.

Веднага забеляза Елиса и пулсът му се ускори. Тя стоеше сама, заслонила с ръка очите си и с усмивка гледаше към групата деца, които се гонеха. Дрехите й не бяха в изискания стил, в който бе свикнал да я вижда досега. Бе облечена с розов пуловер, джинси и маратонки. Косата й също не бе така старателно подредена, а се спускаше свободно около лицето й.

Алекс бързо приближи към нея. За последен път беше бързал така преди шест години и половина, когато видя една стройна, загоряла от слънцето блондинка на белия пясъчен плаж на един карибски остров с име Коразон.

Елиса се засмя щастливо, когато видя как дъщеря й застигна едно от децата. Каква енергия! Каква решителност! Като си спомни колко слабичка се роди Санди, сегашното й цветущо здраве бе просто чудо. Вярно, бе дребничка за възрастта си, но пък силна, пъргава и много, много умна. Който и да беше баща й, той бе създал едно изключително дете.

Така и не разбра какво я накара да се обърне. Пред нея стоеше Александър Моран.

— Алекс! — възкликна тя.

— Здравей, Елиса.

— Какво правиш тук?

— Ще повярваш ли, че минавах случайно?

Елиса се престори, че обмисля отговора си. Всъщност не можеше да откъсне поглед от него. Черното кожено яке, бялата фланелка, изтърканите джинси и маратонки — всичко подчертаваше силното му стройно тяло.

— Едва ли.

Внезапен порив на вятъра развя блестящ кичур коса пред очите й. Алекс не се въздържа, протегна ръка и го прибра зад ухото й. Усети как тя потрепери, когато пръстите му леко я докоснаха.

— Тук съм, защото исках да те видя. Имам нужда да…

Така и не успя да довърши. Прекъсна го вихреното появяване на красиво като фея момиченце е дълги кестеняви плитки.

— Мамо! Мамо! — детето не можеше да си намери място от радост. — Видя ли ме? Аз победих!

Алекс замръзна. „Мамо“. Наистина ли това момиченце бе дъщеря на Доун?

— Победи ли, миличка? Страхотно! — Елиса се наведе да я прегърне и с крайчеца на окото си зърна изопнатото лице на Алекс. Сърцето й се сви. О, не! — помисли тя. Не така! Нямах намерение той да разбере за Санди по този начин.

Не беше сигурна дали вече му е казала. В края на краищата, Санди беше една от нейните любими теми при разговор. Но инстинктът я съветваше да не споделя с Александър Моран, че има дъщеричка, която обича повече от всичко на света, може би защото той се отнасяше много внимателно към всяка нейна дума и задаваше опасни въпроси. Едно беше с Ники, макар и тя да се съмняваше в тази история, съвсем друго с този мъж.

Не се срамуваше от Санди. Майка й и вторият й баща се срамуваха, но не и тя. Въпреки това се срамуваше от начина, по който Санди се бе появила… или, за да бъде по-точна, от начина, по който самата тя мислеше, че се е появила.

Алекс възвърна способността си да се движи и говори.

— Не знаех, че имаш дъщеря — каза напрегнато. Едва бе успял да свикне с мисълта, че е била омъжена за друг. Но това, че е родила и дете на този друг, бе още по-болезнено.

Елиса се изправи, но без да сваля ръка от крехките рамене на Санди.

— Да, знам — започна, чудейки се дали той забелязва как трепери гласът й. — Съжалявам…

В този момент Санди направи възможно най-неочакваното.

— Аз съм Санди — заяви тя, отскубна се от ръката на майка си, пристъпи към Алекс и го удостои с една ослепителна усмивка. — А, ти кой си?

Елиса затаи дъх. Досега не я бе виждала да се държи така с непознати. Дъщеря й не бе срамежлива, но винаги се бе отнасяла с подозрение към чужди хора, особено ако бяха мъже.

— Казвам се Алекс — отговори той след малко. Въпреки че момиченцето бе по-мургаво, много приличаше на Елиса. Дали това бе причината да откликне на усмивката му? — Александър Моран.

Санди се замисли за миг.

— Познавам те! — заяви тя гордо. — Ти си този, за когото говореше леля Ники.

— Санди! — простена Елиса.

— Леля Ники? — попита в същото време Алекс. Санди изобщо не обърна внимание на думите на майка си. Закима енергично, от което плитчиците й заподскачаха.

— Леля Ники е приятелка на мама. Всъщност тя не ми е истинска леля, но казва, че може да й викам така. Любимият цвят на дрехите й е черен. Знаеш ли защо?

— Май че не — призна Алекс.

— Защото черното е основен цвят — осведоми го Санди със самочувствието на главен редактор на най-известното модно списание в света.

— Аха… — Алекс неволно възприе тона на детето. — Много интересно.

— Аз знам още много интересни неща — похвали се Санди и сбърчи луничавото си носле: — И ти ли си приятел на мама? Като леля Ники?

— Е, не точно като леля Ники.

— Защото си мъж, а тя е жена ли?

— Ами… нещо подобно.

Алекс погледна крадешком към Елиса. Колкото и да й бе ядосан, че бе премълчала за дъщеря си, не можеше да устои на невинния чар на Санди. Може би всички деца бяха като нея. Не знаеше. Нямаше никакъв опит с децата. Но може би това момиченце бе по-различно.

Елиса избегна погледа му.

— Санди — каза тя твърдо. — Не е възпитано да задаваш толкова много въпроси.

— Защо?

— Ами… защото…

Детето се обърна отново към Алекс:

— Сърдиш ли ми се, когато ти задавам въпроси?

— Ни най-малко. Обичам въпросите — отговорът бе за дъщерята, а намекът за майката.

Очевидно доволна, Санди веднага се възползва:

— Работиш ли?

— Аха.

— Какво?

— Понякога строя къщи.

— И аз строя! — възкликна радостно Санди. — От кубчета.

— Значи имаме нещо общо.

— Какво значи „нещо общо“?

Алекс се замисли. Кой знае защо, струваше му се много важно да й обясни точно.

— Това означава, че харесваме едни и същи неща.

— Ааа… — Санди прехапа устни. — Ти харесваш ли хамбургери и пържени картофи?

— Страшно. А ти?

— Аха! И мама ги харесва. Значи ли това, че и тримата имаме нещо общо?

— Така ми се струва.

Елиса се досети какво ще последва, още преди Санди да я погледне и да помоли:

— Мамо, може ли господин Моран да обядва с нас?

 

 

Обядът в близката закусвалня бе почти толкова объркващ за Елиса, колкото и първата й вечеря с Александър Моран. Въпросът не бе само в бушуващите в нея чувства, а по-скоро в това, че виждаше една страна от характера му, за която самият той не подозираше.

Отношението му към Санди бе толкова изненадващо. Той се шегуваше с нея, но без да я подценява. Проявяваше изключително търпение към безкрайните й въпроси. Само веднъж по време на целия обяд сякаш се отдръпна — когато Санди му съобщи, че си няма татко, защото е отишъл на небето, преди тя да се роди. Елиса, която винаги бе намирала темата за опасна, побърза да смени посоката на разговора. След минута мълчание Алекс отново се включи.

След обяда тръгнаха да се поразходят. Санди вървеше между двамата и не спря да бъбри и подскача. Настроението й беше слънчево като пролетния ден. Елиса разменяше над главата й усмивки с Алекс и се чувстваше по-спокойна от всякога.

И тогава, докато разказваше любимата си приказка, Санди изведнъж закова поглед в една витрина:

— Ето това искам, ама наистина много искам за рождения си ден!

— Рожден ден ли ще имаш?

— Аха. Утре. Мама ще направи празненство. Познай на колко години ставам.

Елиса зачака напрегнато отговора на Алекс. Повечето хора мислеха дъщеря й за по-малка.

— Четирийсет и три? — предположи той шеговито, но със сериозно изражение.

— Не, глупчо! — прихна Санди. — На шест — тя показа шест пръстчета, за да подчертае съобщението.

Алекс не каза нищо тогава. Но след малко измисли някакво извинение и ги остави.

Санди бе съкрушена, Елиса — смутена.

Алекс седеше на канапето в дневната и гледаше избелялата снимка на бюрото. Отдясно имаше недокосната чаша с уиски. Отляво телефон. Също недокоснат.

Шест. Още веднъж повтори наум това число. Санди Колинс щеше да навърши шест години утре, на двайсет и четвърти април.

Двамата с Доун се бяха любили за пръв път на двайсет и втори септември, преди шест години и седем месеца. Господи! Беше ли възможно тя да е забременяла? Бе достатъчно опитен, за да знае, че е възможно. „Аз съм вдовица“ — бе казала Елиса. „Моят татко е отишъл на небето, преди да се родя“ — бе обяснила Санди.

Била ли е Елиса омъжена, когато е пристигнала на остров Коразон? Било ли е за нея само една изневяра това, което бе преобърнало живота му? Затова ли не си спомняше за него?

Била ли е вече бременна, когато се е любила с него? Възможно бе. Всъщност много вероятно. Сърцето му се сви. Той знаеше, че не е първият й любовник. Въпреки това чувстваше, че предишният й сексуален живот е бил доста ограничен… освен ако не е била изключителна актриса.

Вдигна слушалката на телефона и набра един номер.

— Ало?

— Филип, обажда се Алекс. Свържи се е детективската агенция. Искам да знам всичко за една жена на име Елиса Доун Колинс.

— Какво? Алекс повтори.

— Но…

— Тя е на двайсет и седем години — продължи той. — Родена е някъде около Чикаго. Работи в „Карадайн и съдружници“. Вдовица е и има шестгодишна дъщеря на име Санди.

Настъпи неловко мълчание. Накрая се чу дълга, уморена въздишка.

— Алекс — започна Филип много внимателно, — коя е тази жена?

— Точно това искам да открия.

— Не разбирам.

Алекс докосна снимката пред себе си и тихо промълви:

— Тя е Доун, Филип. Елиса Колинс е Доун, но не си спомня за мен.