Карол Бък
Завръщане в рая (2)

Първа глава

Александър Моран смяташе, че лошите новини, както и доброто уиски трябва да се приемат чисти.

Чу шумоленето на хартия и разбра, че неговият личен адвокат и добър приятел Филип Ласитър току-що е сложил поредната папка върху бюрото му.

Колко такива папки бе видял през последните шест години? Отдавна беше престанал да ги брои. Но какво значение имаше? В никоя от тях не намери това, което му трябваше.

— Казвай, Филип — нареди той безизразно, зареял поглед през прозореца. Бе прекрасна априлска утрин. Небето над Манхатън бе ясносиньо, без нито едно облаче. Нямаше и следа от пролетната буря, която смути съня му снощи. Цветът на небето бе толкова чист, толкова красив, почти болезнен.

Някога Алекс познаваше една жена с точно такива очи. Би дал всичко, за да я види отново.

Дебелият килим в просторния кабинет на петдесет и петия етаж поглъщаше шума от стъпките и Алекс по-скоро почувства, отколкото чу как адвокатът му се приближава зад него. Изведнъж си помисли, че Филип Ласитър е един от малкото хора в света, на които би разрешил да минат иззад гърба му. Вярваше му както на никой друг.

Филип се покашля.

— Агенцията най-после откри пилота на хеликоптера, който според нас е евакуирал… Доун… от остров Коразон след урагана.

С някаква част от съзнанието си Алекс отбеляза паузите, с които Филип произнасяше името на Доун. За толкова години бе свикнал с това леко колебание, макар че понякога се чудеше каква е причината за него. Дали приятелят му разбираше каква радост и болка изпитваше всеки път, когато чуеше това име? Знаеше, че е нелогично, но не можеше да понася да го произнася друг мъж. Дори Филип.

— И? — подсказа той, все още загледан през прозореца. Пред очите му бяха две сгради, които притежаваше, и още шест, в чието строителство бе участвал.

— Името на пилота е Сам Норкрос — продължи адвокатът. — Научил се е да управлява хеликоптер в армията. Когато се уволнил, имал известни проблеми. Не успявал да се задържи дълго на една работа. Непрестанно пътувал. Накрая се хванал при някакви… хм… съмнителни хора от Карибите. По време на урагана летял под чуждо име, затова беше толкова трудно да бъде открит. Агенцията трябваше да…

— Прескочи подробностите — прекъсна го Алекс. Вече знаеше какво следва. Приятелят му непрекъснато говореше за Сам Норкрос в минало време.

— Той е мъртъв, Алекс.

Алекс усети, че е свил юмруци. Искаше му се да удари нещо… или някого. Насили се да се отпусне.

— Как?

— Автомобилна катастрофа поради употреба на алкохол. В папката има копие от полицейския протокол. Ако искаш, можеш да го прочетеш.

Алекс не искаше да отваря папката, какво остава да чете протокола.

— Кога?

— Преди две седмици.

Две седмици. Само четиринайсет дни. Ако беше по-настоятелен или ако беше платил повече, може би детективите, които беше наел, щяха да успеят по-рано да открият пилота. И тогава…

„Престани!“, заповяда си той. Човекът е мъртъв. Каквото и да е знаел за Доун — ако изобщо е знаел нещо — е отишло заедно с него в гроба.

— Съжалявам — продължи Филип след малко. — Сам Норкрос беше най-добрата следа, която имахме. Бих искал да има нещо, което мога да кажа или направя…

— Има! — отсече Алекс. Разбираше желанието на приятеля си да смекчи истината, но не можеше да приеме съчувствието му. Достатъчно трудно му беше да приема помощта му. — Можеш да кажеш на агенцията да започне отначало.

Можеше да обвинява приятеля си за добрите му обноски не повече, отколкото едно петгодишно дете, че вярва в Дядо Мраз. Филип Ласитър — наследник на благороднически традиции и огромно състояние — бе мек човек. Не слаб, дори един от най-силните, които Алекс познаваше. Но въпреки това мек. Кротък.

Александър Моран не беше мек човек и знаеше това. На трийсет и шест години той бе с пет години по-млад от Филип Ласитър, но с десетилетия по-възрастен, ако се вземеше предвид това, което беше направил, за да оцелее и да успее. Беше си пробил път от най-бедните улици на Южен Бронкс. Никога не бе вярвал в Дядо Мраз. В детството си беше превивал гръб за честно припечелени пари и бе устоял на изкушението на нечестните сделки. Бе пораснал с вярата единствено в собствените си способности. Мекушавостта му се струваше непознат лукс. Дори когато вече можеше да си я позволи, нито я разбираше, нито и одобряваше.

Филип се покашля отново:

— Искаш агенцията да продължи издирването? — попити той внимателно. — Но…

— Те получават от мен пари, Филип. Ще получават от мен и заповеди.

— Това… не е въпрос на пари или заповеди.

— Това изобщо не е въпрос, по дяволите!

— Алекс, моля те — гласът на Филип, обикновено равен, патрициански, прозвуча смутено. — След всичките тези години, след всичките тези усилия няма нищо. Нищо! Съжалявам, знаеш колко съжалявам. Но мисля… По дяволите, мисля, че най-после трябва да приемеш възможността тя… Доун…

Алекс се изправи рязко. Бе с половин глава по-висок от приятеля си и по-тежък с двайсетина килограма. Филип пребледня, но не трепна.

— Мислиш, че най-после трябва да приема възможността за какво? Че Доун е мъртва? За Бога, Филип, аз живея с тази възможност повече от шест години и половина! Тя ме гризе всяка минута, всеки час, всеки ден. Живея и с възможността да е жива и здрава и да не иска да я намеря.

Филип вдигна примирително рамене.

— Алекс, знам как се чувстваш…

— Не, не знаеш! Изобщо не можеш да си представиш как се чувствам. Преди да срещна Доун, не бих повярвал, че може толкова да държа на една жена. Тя запълни празнина, за чието съществуване дори не подозирах. Десетте дни, които прекарахме заедно на Коразон бяха… бяха… — не успя да намери точната дума. — Заради нея се преродих. С нея станах друг човек. И нямаше никакво значение, че тя не ми каза пълното си име или откъде е. Господ ми е свидетел, че и аз не й казах всичко за себе си. Да, тя имаше тайни, които не беше готова да сподели. Но аз знаех, че ще дойде време, когато ще бъде готова. И бях съгласен да чакам, Филип. За пръв път в живота си бях готов да чакам нещо да ми се даде, вместо да си го взема сам — Алекс замълча и се вгледа в лицето на приятеля си, чудейки се дали той е разбрал нещо. Винаги се беше затруднявал, когато трябваше да изразява чувствата си. Но причината за това не беше, както повечето мислеха, защото е безчувствен.

Още като малък бе се убедил, че чувствата правят човека уязвим, когато трябва да е силен, и замъгляват ума му, когато трябва да е бистър. Затова се беше заел да овладее буйния си нрав. Това беше дълъг и понякога доста мъчителен процес, но накрая успя. Самообладанието му даваше предимства, които той никога не се колебаеше да използва — никога, докато не срещна онази жена с име Доун. Това, което почувства в първите минути на тази среща, не се поддаваше на укротяване, не бе подвластно на самообладанието му.

Алекс прекара пръсти през косата си, все още, без да откъсва поглед от Филип. В очите на приятеля му имаше нещо, което бе виждал и по-рано. За пръв път го видя, когато след няколко седмици мълчаливо страдание най-после не издържа, разказа му какво се бе случило на остров Коразон и го помоли за помощ.

Отиде до прозореца и опря длани на хладното стъкло. Тя е някъде там, каза си той. Трябва да е някъде там. Затвори очи. Можеше толкова ясно да я види пред себе си — нежно лице, обрамчено от непокорна руса коса, красиви сини очи, сочни розови устни, малко носле, обсипано с лунички.

— Мислиш ли, че съм луд, Филип?

Филип се доближи до него.

— Ти си най-нормалният мъж, когото познавам.

— Това не пречи да мислиш, че съм луд.

— Вярно е — съгласи се Филип. Замисли се и после тихо продължи: — Но ми се струва, че в момента това няма голямо значение.

Алекс рязко пое дъх. Приятелят му умееше с един удар да стигне до същността на нещата, и то когато човек най-малко очакваше.

— Прав си — отговори той. — В този случай няма никакво значение какво мислиш ти… или който и да е друг.

Настъпи кратко мълчание.

— Ще кажа на агенцията да продължи издирването — обеща Филип.

 

 

След малко Алекс остана сам. Сам — това му се струваше естествено състояние на нещата до един зашеметяващ ден преди повече от шест години и половина. Разбира се, дотогава си беше създал много делови връзки и социални контакти. Бе открил неочаквано добър приятел — Филип Ласитър. Освен това се бе събирал и разделял с достатъчно много жени, за да си спечели името на човек, който се забавлява така добре, както работи. И въпреки това би казал, че е живял самотно.

След като срещна Доун, разбирането му за начин на живот, а и за много други неща, се промени до неузнаваемост.

Алекс бавно извади от вътрешния си джоб черен кожен портфейл. В него имаше неколкостотин долара, две кредитни карти и избеляла снимка, на която руса жена и тъмнокос мъж се гледаха в очите. Жената носеше розова малайска рокля с открити рамене. В косите й бяха забодени орхидеи. Мъжът бе с бяла ленена риза и джинси. И двамата се усмихваха.

Алекс извади много внимателно смачканата фотография от калъфчето. Спомняше си…

Двамата с Доун вечеряха на брега океана в малкия хотел, където живееха. Познаваха се от пет дни. Още не бяха любовници, но вече и двамата знаеха, че това е неизбежно.

Тази вечер блюдата им бяха подправени с трепетно очакване. Всеки ядеше от пръстите на другия, като се надпреварваха да си подават най-вкусните хапки. Докосваха коленете си под масата, но се смееха с детска невинност… докато в един момент в погледите им проблесна нещо съвсем различно. Той усети как пулсът му се ускори и произнесе дрезгаво името й. В отговор тя произнесе неговото, а кристалните й очи се замъглиха. И тогава чуха:

— Аз правя снимка, сеньор?

До масата им бе застанало мършаво момченце на десет-единайсет години с фотоапарат в ръце. Алекс се обърна ядосано към него, но когато видя глада, изписан в тъмните му очи, гневът му изчезна. Неочаквано за себе си почувства симпатия към детето.

— Какво?

— Снимка — повтори момчето. — Аз правя една за вас — погледна бързо към Доун и заговори на испански.

— Алекс? — обади се Доун недоумяващо.

Алекс бе успял да понаучи малко испански. Макар че трудно можеше да води нормален разговор, все пак успя да разбере.

— Той мисли, че си моя и че си много красива.

Доун се изчерви. Момчето закима в знак на съгласие и отново попита:

— Вие иска снимка?

Алекс вече бе решил, че много иска снимка. Но осъзна, че от него се очаква да се пазари.

— Колко?

— Пет долара — отвърна момчето.

— Пет долара? Много е. Един.

— О, не, сеньор. Четири.

— Два.

— Три. Много евтино.

— Договорихме се.

И така, цената бе платена и снимката направена. Алекс и Доун наблюдаваха как образите им изплуват върху лъскавата хартия. Докато момчето снимаше, те гледаха един в друг. Сега, когато снимката беше готова, отново се погледнаха. Той отново произнесе името й. И отново в отговор тя произнесе неговото.

— Да? — попита той, протегна се през масата и хвана ръката й.

— Да — отвърна тя и вплете пръсти в неговите.

Тази нощ Доун му се отдаде за първи път. Отдаде му се свободно, без резерви, изцяло. Той също й отдаде и душата, и тялото си.

След по-малко от една седмица преживяха бурята, която остави в руини остров Коразон — Острова на сърцето. Преживяха я заедно само за да се разделят, щом небето се прочисти.

— Ще се върна — обеща й той. Не искаше да заминава, но на друго място имаха нужда от неговите знания — знания, които в най-буквалния смисъл означаваха живот или смърт за десетина души.

— Ще те чакам — обеща тя.

Но не го дочака. Когато се върна, само след четирийсет и осем изтощителни часа, Доун си беше отишла. Алекс успя някак да сглоби разпокъсаните и противоречиви разкази, в които се споменаваше за срутващи се развалини, някакво нараняване и евакуация с хеликоптер в неизвестна посока.

Намери снимката в разрушеното бунгало, в което бяха прекарали последните страстни нощи. Тя бе единственото доказателство за съществуването на Доун.

Търсеше я вече повече от шест години и половина. Все още не знаеше коя бе тя. Не знаеше какво се е случило с нея. Но щеше да разбере — за добро или лошо, без значение колко пари и време ще му струва. Щеше да открие.

 

 

Тоалетната в „Карадайн и съдружници“ като никога беше празна и Елиса Доун Колинс изпита дълбока благодарност. Нуждаеше се да остане сама за няколко минути.

Разтри слепоочията си. Тази сутрин се събуди с главоболие, което можеше да се нарече единствено махмурлук след снощния еротичен сън. Бе преживявала такива махмурлуци и преди, но те обикновено преминаваха след два-три часа. Този път не беше така.

Трябва да се стегнеш, заповяда си тя. Трябва да си във форма за следобедната среща.

Елиса се взря критично в огромното огледало над редицата умивалници и реши, че изглежда значително по-добре, отколкото се чувства. Разбира се, за това допринасяше и осветлението. В края на краищата, „Карадайн и съдружници“ бе една от най-добрите фирми за вътрешно обзавеждане в Ню Йорк. Компанията не би си позволила да подложи собствените си служители на потискащия ефект от обикновените луминесцентни лампи.

Извади кутийка пудра и се зае да оправи грима си. Лесно бе да скрие луничките на носа. Сенките под очите изискваха значително повече усилия. Накрая прибра кутийката и се зае с косата.

Почти през целия си живот бе носила русата си коса дълга и свободно разпусната по раменете. Отряза я преди шест години и половина, няколко дни след като пристигна в Ню Йорк. Нов живот, нова прическа, си каза тогава, посягайки към ножицата.

Намръщи се. Не искаше да си спомня колко уплашена се чувстваше през тези първи месеци, сама в Ню Йорк. А после, когато бе започнала да се опомня, дойде ужасното изпитание покрай преждевременното раждане на Санди. Това беше още нещо, за което не искаше да си спомня.

За двайсет и седем като че ли й се бяха случили прекалено много неща, за които не искаше да си спомня. Смъртта на баща й. Неприязънта на мъжа, за когото се омъжи майка й след това. Предателството на годеника й. Какво и с кого е правила на един карибски остров с име…

Какво и с кого е правила! Елиса стисна очи и сви юмруци. Искаше да си спомни, каза си тя яростно. Наистина искаше! Боже мили, та тя имаше двуседмична празнина в паметта си! Как можеше да не иска да я запълни? Как можеше да не иска да знае какво се е случило през онези четиринайсет дни между сутринта, когато се качи на самолета в Чикаго, и вечерта, когато се събуди в една болница в Галвестън?

И все пак…

И все пак дълбоко в себе си знаеше, че се страхува да запълни тези бели петна в паметта си. Страхуваше се, че могат да се потвърдят най-мрачните й подозрения, свързани със собственото й поведение. И освен това се срамуваше. Срамуваше се от възможностите, от вероятностите, породени от снощния сън.

Тряс!

Вратата на тоалетната рязко се отвори и една дребна брюнетка на около трийсет и пет години влетя вътре.

— Не издържам повече! — извика тя пронизително и размаха окичени с гривни ръце. Вратата се хлопна зад гърба й. — Просто не издържам! Казах й, че кожата е грешка. Молих я да използва японски лак. Съсипах чорапогащник за двайсет долара, за да лазя с нея по пода. И чу ли ме тя? Не-е-е. Разбира се, че не. Тя мислела, че кожата щяла да подчертае индивидуалността й. Ще подчертае? Ха! Индивидуалност? Ха-ха! Така мястото прилича на генерален щаб на садомазохисти… — жената млъкна, явно чак сега забелязала Елиса. Войнствеността й моментално се смени с мила усмивка. — О, Елиса, здравей — махна с ръка и разкри добре поддържай ярък червен маникюр.

— Здрасти, Ники — отвърна Елиса развеселена. Ники Спеърс беше главен проектант във фирмата, изключително талантлива и още по-темпераментна. Освен това бе жена, на чието приятелство Елиса много държеше през последните шест години.

Ники се запъти към умивалниците.

— Имам проблеми с една клиентка.

— Никога не бих допуснала — усмихна се Елиса. Много пъти бе чувала, че един спор с Ники Спеърс е като електрошокова терапия. Трябваше да признае, че в тези приказки има голяма доза истина.

Ники извади флаконче лак за коса от чантичката си — модерна и черна, както всичко останало у нея — и започна да пръска подредената си в сложна прическа коса.

— Как си днес?

— Добре — машинално отвърна Елиса.

— Така ли? Изглеждаш ми притеснена.

Елиса отдавна подозираше, че приятелката й не вярва на историята, с която се бе представила в Ню Йорк. И макар Ники никога да не бе изразила съмненията си, че Елиса се е омъжила млада и е овдовяла, докато е чакала дете, през годините бе успяла да зададе много трудни въпроси. Имаше моменти, когато се изкушаваше да й каже истината, но бе успяла да се въздържи. Сигурно Ники лесно щеше приеме факта, че Санди е извънбрачно дете, но се страхуваше от реакцията й на някои от другите премълчавани неща.

— Много съм добре — повтори тя. — Ако изглеждам притеснена, това е може би заради представянето пред компанията „Моранко“.

— Господи! — очите на Ники се разшириха. — Ще бъде днес следобед, нали? Толкова съм заета с моите проекти, че съвсем бях забравила. Нищо чудно, че си малко стресната. Та това е най-големият ни договор за тази година! Готово ли е всичко за срещата?

Елиса погледна часовника си.

— След половин час трябва да отида и да помогна.

— Значи докато аз съветвам онази вещица да смени тоновете в обзавеждането, ти ще си говориш насаме с един от най-привлекателните ергени в Ню Йорк, а?

— Не ми се вярва.

— Какво? — Ники беше свършила с лака за коса и измъкна от дълбините на чантата си шише с парфюм. — Не ти се вярва, че високият, мургав, красив и богат Александър Моран е един от най-привлекателните ергени?

— Не ми се вярва, че ще си говоря насаме с него — при споменаването на името на Александър Моран по гърба й полазиха тръпки, но тя го отдаде на нервността си. — Не помниш ли, че съм последният човек в екипа?

— Което значи, че нашият безстрашен шеф ще иска да му дадеш проектите, без да си отвориш устата. Знам, Дундьо е такъв женомразец!

— Ники! — не че не беше съгласна с приятелката си, но й се искаше да не нарича така техния шеф, Хамър Карадайн. Този прякор, с цялата си невинност, го беше измислила Санди при едно от посещенията в службата на майка си, а Ники веднага го бе харесала.

— Ами така си е — настоя Ники. — Но не ти ли се иска?

Елиса нямаше представа какво да отговори. За толкова години беше свикнала с навика на приятелката си да прескача от тема на тема, но това не означаваше, че винаги успява да следва разговора.

— Какво да ми се иска? — попита предпазливо.

— Да си поговориш с Александър Моран, разбира се. Не ти ли се иска? На мен определено би ми било приятно.

— Ами… — Елиса бе странно смутена. — Никога не съм се замисляла за това — отвърна накрая и веднага се зачуди дали казва истината. Никога не беше срещала най-важния нов клиент на „Карадайн и съдружници“, но често беше мислила за него.

За пръв път научи за съществуването на Александър Моран малко след раждането на Санди. Прелистваше едно списание и изведнъж вниманието й бе привлечено от снимката на тъмнокос мъж с ъгловати черти и упорито, почти гневно изражение. Мъжът бе Александър Моран и на него беше посветена статия от две страници, озаглавена „Изгряваща звезда“. През следващите години се появиха още много статии. Елиса не полагаше съзнателни усилия да ги следи, но въпреки това бе прочела доста от тях. Научи, че като юноша Александър Моран е бил изкопчия, на двайсетгодишна възраст е основал строителна компания и е започнал да купува сгради, преди да навърши трийсет. Пресата го описваше като интелигентен, работоспособен, амбициозен и почти непредсказуем.

— Лис?

Елиса примига и тръсна глава.

— Да?

— А сега замисляш ли се?

— Какво?

Ники въздъхна театрално.

— Замисляш ли се да си поговориш с Александър Моран?

Елиса чу, че вратата на тоалетната се отвори, и реши, че е време да приключи разговора.

— За Бога, Ники! Та аз дори не го познавам!

 

 

Алекс вървеше по коридора към заседателната зала на „Моранко“ с чувство на напрегнато очакване. Новият проект беше предизвикателство за него и това му харесваше. Нужно му бе да не спира. Преди два месеца бе купил един средно голям хотел в Манхатън. Все още изпитваше задоволство при спомена за тази сделка. Някога свръхмодерният хотел беше занемарен, а след един пожар бе вече на ръба на фалита. Собствениците смятаха да го закрият, когато Александър Моран им направи предложение, което те не можеха да отхвърлят.

Имаше намерение да възстанови хотела до предишния му блясък. За целта нае „Карадайн и съдружници“.

Алекс влезе в залата. В първия момент остана незабелязан и имаше възможност да огледа присъстващите. Веднага видя, че служителите на „Карадайн и съдружници“ са много повече от неговите хора.

И тогава, съвсем случайно, погледът му попадна върху нея. Тя стоеше права в дъното на залата и се занимаваше с диапроектора.

Косата й беше по-къса и закриваше лицето й, но Алекс я позна. Никога не я бе виждал облечена по този начин. Чувствените извивки на красивото й тяло бяха скрити под широките дрехи, но той въпреки това я позна.

Доун.

Тръгна напред. Трябваше да внимава на всяка крачка. Сякаш цялото му тяло беше в шок. Сърцето му бясно блъскаше в гърдите, въздухът, който поемаше, изгаряше дробовете му.

Усети как една ръка го потупа по рамото.

— Господин Моран! Толкова се радвам, че отново се срещаме.

Погледна навъсено към възпълничкия, оплешивяващ мъж.

— Господин Карадайн — отговори машинално, без да има представа с коя част от съзнанието си го разпозна.

— Позволете ми да ви представя на моя екип.

— Аз… — вниманието му беше приковано от единствения човек в залата, който имаше значение за него.

— Това е Дейвид Шийф… Джесика Орт… Уекслър Дейли…

— Много ми е приятно… Здравейте…

Доун изглежда не забеляза присъствието му до момента, когато съвсем се доближи до нея. В мига, преди да повдигне глава, Алекс долови парфюма й. Нежният аромат на цветя му беше непознат. На остров Коразон Доун никога не бе използвала парфюм.

— А това е Елиса Колинс — съобщи Хамър Карадайн. — Елиса, запознай се е Александър Моран.

Алекс мислеше, че е проиграл във въображението си всички възможни варианти на този момент. Сега между два удара на сърцето разбра, че се е лъгал.

— Елиса… Колинс?

— Точно така — отговори Елиса с плътния си глас, който го бе преследвал повече от шест години и половина. Устните й се разтегнаха в нерешителна усмивка. — Приятно ми е, господин Моран.

Очите й — очите на Доун — все още бяха сини. Все още бяха красиви. Последния път, когато Александър Моран бе погледнал в тези красиви сини очи, те бяха изпълнени с любов и копнеж.

Сега бяха пълни с въпроси. И беше ясно, че жената не го познава.