Карол Бък
Завръщане в рая (13)

Дванадесета глава

Господи, колко пъти през последния месец бе мечтал да чуе тази дума от тази жена?

— Какво помниш?

— Всичко — обгърна тя с жест острова. — Рая.

Алекс протегна ръка и я докосна по бузата, точно както преди два дена, когато й каза да е доволна, че не помни.

— И това те кара да плачеш?

Елиса потрепери сладостно от допира и му се усмихна по-лъчезарно, от който и да е изгрев.

— Плачех, защото това, което си спомних, е толкова красиво. Ти. Аз. Ние…

— Кога си спомни?

— Преди малко. Когато се събудих.

— Защо не събуди и мен? Не искаше ли да споделиш с мен…

— О, да! — извика Елиса и притисна ръка към устните му. — Разбира се, че исках да споделя спомените си с теб. Но исках да остана за малко сама, да разбера всичко. Да… разбера себе си. Аз не те изоставих. Не избягах. Моля те, не мисли…

— Не съм помислил, че си избягала — прекъсна я нежно Алекс. — Само за миг, когато усетих, че те няма. Но после отворих очи и те видях.

— И аз се надявах на това — усмихна се Елиса.

— Поне дотолкова мога да се сетя. Въпреки че…

— Какво?

— Бих искал щом се събудя, да те усетя до себе си.

Тя се изчерви и сведе очи. Усети да я залива гореща вълна на желанието. Не можеше да не си представи какво би станало, ако преди няколко минути беше до него.

— Помниш ли защо ми разказа толкова малко за себе си първия път, когато бяхме заедно на Коразон? — попита Алекс след малко.

— Да — въздъхна тя. Точно този спомен бе другата причина да дойде на плажа.

— Защото не си ми вярвала?

— Не, не! Мисля, че ти повярвах в мига, в който те видях. На себе си не вярвах.

— Не разбирам — намръщи се Алекс.

— И аз не разбирах допреди малко.

— Обясни ми — помоли той и хвана ръцете й.

Елиса се поколеба за миг и започна:

— Казах ти, че когато избягах на Коразон, всъщност бягах от себе си. От Елиса Колинс. От момиченцето, чийто баща е умрял, защото то е направило нещо лошо. От жената, която не може да задоволи бъдещия си съпруг. Струваше ми се, че не мога да понасям да бъда тази жена.

— И затова реши да се превърнеш в някоя друга?

— Може и така да се каже. Не знам дали мога да обясня какво се случи с мен, когато те срещнах на онзи плаж. Ти ме накара да почувствам неща, които не бях изпитвала дотогава. Неща, които не бях сънувала, че съм способна да преживея. И това малко ме изплаши.

— Изплаши ли те? — Алекс несъзнателно стисна ръцете й при спомена за чувствата, които самият той бе изпитал при първата им среща.

— Не можех да повярвам, че точно аз преживявам всичко това. Както и не можех да повярвам, че някой като теб може да се интересува от жена като мен. От Елиса Колинс. Затова реших да бъда друга.

— Доун.

— Да.

— О, Елиса… — той вдигна ръцете й и ги целуна.

— Знаех, че рано или късно ще откриеш истината. Но между нас всичко бе толкова красиво, толкова съвършено. Страхувах се, че истината ще го разруши, ще разруши… нас.

— Мисля, че и аз се страхувах — призна Алекс с въздишка. — Сигурно това беше причината да не ти задавам прекалено много въпроси. Ние двамата… — той посочи наоколо. — Ние бяхме в рая. Не исках да рискувам да се озовем навън.

Елиса внезапно осъзна, че когато говори за тях двамата в рая, Алекс използва само минало време. Потрепери от обзелата я тревога. Насили се да продължи:

— Щях да ти обясня всичко на сутринта след урагана. Но ти отиде да помагаш на пострадалите хора в разрушения хотел — затвори очи. — Помня как ти казах довиждане, след като ми беше обяснил, че е опасно да дойда с теб. Искаше ми се да те моля да останеш, да те запазя за себе си. Но знаех, че не мога. Затова се опитвах да се усмихвам и да бъда смела. През цялото време ме измъчваше мисълта: „Ами ако не се върне? Ами ако е ранен… или по-лошо?“ Струва ми се, че ако нещо ти се бе случило, щях да умра.

— Нямаше да умреш — поклати глава той. — Щеше да го преживееш. Ти си силна, Елиса. Много по-силна, отколкото предполагаш.

— Невинаги се чувствам силна.

— Аз също. Когато се върнах и открих, че си изчезнала… — замълча. Дори сега изтръпваше при този спомен. — Господи, едва не се побърках — присви очи: — Помниш ли какво се случи с теб?

— Не всичко. След както ти излезе, аз се опитах да помогна с каквото мога на спасителните екипи. Исках да съм заета непрекъснато, за да не мисля в каква опасност си. Чаках до полунощ и все се надявах да се прибереш. Накрая се уморих много и поспах няколко часа. На следната сутрин се заех да помагам на местните жители да спасят каквото е останало от домовете им. Помня, че влязох в една къща, чийто покрив бе наполовина отнесен. Струва ми се, че дочух шум, сякаш нещо се чупеше. Някой извика. Може да съм била аз, а може да е бил и някой, който се е опитвал да ме предупреди. И после… нищо.

— Докато се събуди в една болница четирийсет и осем часа по-късно, без спомен за последните две седмици от живота си.

— Да.

— Опита ли се поне да разбереш какво се е случило през тези седмици?

— Не. Отначало изглеждаше, че това е без значение. А когато открих, че съм бременна… Е, знаеш какво си помислих.

— И се страхуваше подозренията ти да не се потвърдят?

Тя кимна.

— Мисля, че и този страх е допринесъл за трайната загуба на паметта ми. Искам да кажа, че ударът в главата е бил само причината за възникване на амнезията ми, но ако го нямаше този страх… че жената от сънищата съм самата аз…

— Затова ли беше всичко снощи? — попита Алекс внимателно. — За да разбереш?

Елиса срещна спокойно погледа му. Знаеше, че отговорът е изписан в очите й.

— Снощи всичко беше, защото те обичам. Обичам те тук, сега, завинаги.

— След това, което направих… — гласът му трепна. — Можеш ли да ме обичаш?

— След това, което направи, мога ли да не те обичам?

— О, Господи!

Думите му бяха като благодарствена молитва. Той грабна младата жена в прегръдките си и силно я целуна.

Елиса разтвори устни и жадно отвърна на целувката. Обви ръце около врата му и зарови пръсти в тъмната му коса.

— Обичам те — прошепна той. — Толкова много те обичам!

За миг Елиса загуби способността си да говори. Но през щастието прозираше болка — болка, от която знаеше, че повече не може да бяга.

— Елиса? — промълви Алекс, усетил напрежението й. — Какво има?

Тя се отдръпна и вдигна лице си към него.

— Наистина ли? — попита несигурно. — Наистина ли ме обичаш?

Той отговори по същия начин, както преди малко тя:

— Мога ли да не те обичам?

— Не — поклати глава тя. — Искам да кажа, мен ли обичаш наистина? Или обичаш Доун? Търсил си нея, повече от шест години и половина. А в нощта, когато се любихме в апартамента ти… ти ме наричаше Доун.

Алекс затаи дъх. За миг неувереността й го засегна, но бързо разбра, че и той е допринесъл за това.

— Още не съм сигурен какво се случи онази нощ — отговори честно. — Освен, че… Помниш ли, каза ми, че само заемам място там.

Тя кимна смутена.

— Попитах те дали наистина живееш там.

— Точно така. Е, аз възнамерявах да ти разкажа за Коразон, но в този момент телефонът иззвъня. Но и да ти бях казал, пак нямаше да отговоря на твоя въпрос. Защото истината е, че единственото място, където наистина живеех, беше моето минало. Исках да си върна това, което имах, което чувствах, което съм бил през тези десет дни с теб в рая. И наистина свързвах всичко това с името Доун, защото Доун беше единственото име, което знаех.

Замълча и се взря в очите й с надеждата, че е успял да я накара да разбере.

— Може би онази вечер правих любов със спомена — призна с болка. — А може би и ти се люби с един мъж, когото познаваше само от сънищата. Но снощи… Господи, снощи не беше нито спомен, нито сън, беше истина. Аз бях с жената, която обичам. С жената, която ще продължа да обичам. И тази жена си ти, Елиса. Само ти. Завинаги ти.

— О, Алекс… — очите й се напълниха със сълзи.

— Шшт, не плачи — той силно я прегърна. — Моля те, не плачи.

— Н-не мога — Елиса извърна глава и го целуна по рамото. — Когато съм щастлива, понякога плача.

Той зарови лице в косите й.

— Значи ли това, че ще имам ревлива съпруга?

— Съ-пруга? Ти… ти искаш да се ожениш за мен?

— И да те направя много, много щастлива — кимна той.

— О, Алекс! — тя го прегърна, смеейки се през сълзи.

— Това „да“ ли означава?

— Да! Да!

Алекс я грабна на ръце и я целуна.

— Помниш ли онази екскурзия?

— Когато така и не стигнахме до десерта ли?

— Ти беше десертът, любов моя. А нощното къпане?

— Когато плувахме без бански костюми? — засмя се тя.

— Аха — усмивка озари лицето му. Елиса прекара пръст по горната му устна.

— Помня… Ти имаше мустаци.

— Пак ще имам.

— Не-е. Харесваш ми такъв, какъвто си.

Отново се целунаха бавна, нежна целувка, изпълнена с обещания. После заговориха за детето, което бяха създали преди шест години и седем месеца на същия този остров.

— Какво ще кажем на Санди? — попита Алекс.

— Истината, когато стане достатъчно голяма, за да я разбере. Засега… ще й кажем, че се обичаме и ще се оженим.

 

 

Санди имаше само два въпроса. Към Елиса, нетърпеливо: „Може ли да бъда шаферка с красива рокля и розови орхидеи?“. И към Алекс, малко срамежливо: „Мога ли да ти викам татко?“.

Отговорът и на двата въпроса беше „да“.

Рай, помисли Елиса, когато бъдещият й съпруг прегърна с обич нея и тяхната дъщеря. И наистина беше рай. За всички тях.