Карол Бък
Завръщане в рая (9)

Осма глава

Когато двумоторният самолет се появи в безоблачното небе над остров Коразон, слънцето вече залязваше. Самолетът закъсняваше с почти половин час. Според островните стандарти това означаваше, че пристига навреме. Алекс бе дошъл доста по-рано, защото полетите до Коразон и обратно избързваха толкова често, колкото и закъсняваха, а той искаше да е там, когато Елиса и Санди пристигнат.

Преди няколко часа бе научил от Филип какво е станало на летище „Кенеди“. Преди този разговор Алекс бе сигурен, че след откритието за амнезията на Елиса и факта за неговото бащинство нищо не може да го разстрои или ядоса. Но разказът на приятеля му показа, че е грешил.

Облегна се на очукания си джип, затвори очи и си припомни разговора.

— Какво казваш, че е мислила?

— Чу ме още първия път — прозвуча гласът на Филип, ясен въпреки пращенето по линията. — Господи, какво е трябвало да мисли? Събудила се е в болницата с амнезия. Нямала спомен за две седмици от живота см. Един месец по-късно е открила, че ще има дете. Нямала е представа кой е бащата, нито как е забременяла. Междувременно никой не се е опитал да се свърже с нея…

— Затова е стигнала до извода, че е бременна след някаква лекомислена авантюра с непознат, който вече не се интересува от нея.

— Да. Аз поне останах с такова впечатление.

Тогава Алекс си припомни фразата, която бе изрекъл пред Елиса в апартамента си преди по-малко от седмица, вулгарните думи, с които бе описал случилото се между тях на остров Коразон. Спомни си и ужаса в очите й. Не искаше да каже това! Не трябваше! Боже мили, това, което бе преживял на Коразон, в никакъв случай не бе вулгарно. Но тогава нямаше значение. Елиса го бе засегнала и той трябваше да отвърне на обидата. Никога обаче не бе допускал, че тя наистина мисли така.

— О, Филип… — простена той в слушалката.

— Може би вече всичко е наред, Алекс. Тя вече знае истината.

— Истината?

— Тя знае, че си я търсил.

— Тя знае, че не съм я намерил.

— Обясних й, че ти е казала само името Доун.

— А обясни ли тя защо?

— Предполагам, че това е едно от нещата, които не може да си спомни.

— Значи не знае истината.

— Поне знае повече, отколкото досега. По дяволите, Алекс! Защо не си й казал, че си я търсил през цялото това време, откакто сте се загубили? Защо не си й го казал веднага, след като я видя отново? Защо не си й казал кой си?

— Защото не знаех какво да кажа.

— Е, измисли! — сряза го приятелят му.

Алекс отвори очи. Самолетът бе докоснал пистата и сега бавно се плъзгаше към него. Той пое дълбоко въздух и се отблъсна от джипа.

„Измисли какво да кажеш“.

„После измисли как да го кажеш… и кога“.

— Виждам го, мамо! — възкликна Санди, притиснала носле към прозореца на самолета. — Виждам господин Моран!

— Така ли? — попита Елиса. Пилотът вече бе изключил двигателите и останалите четирима пътници се бяха насочили към изхода.

— Аха — закима Санди и размаха ръка. — Сега и той ме вижда — съобщи тя доволно.

— Добре — Елиса разкопча колана си с добре премерени движения и посегна да помогне на дъщеря си.

— Да тръгваме! — подкани я нетърпеливо Санди с блестящи от вълнение очи.

— Един момент — наведе се да вземе пътната чанта. Доскоро уверените й пръсти трепереха. Тя прехапа устни.

Бе прекарала последните шест дни в подготовка за този момент. Дори бе започнала искрено да си вярва, че е готова за него. Когато каза на Ники, че иска да приеме всичко, което я очаква на остров Коразон, говореше истината.

Но само пет минути, след като изрече тази истина, Филип Ласитър с един удар разруши всичко, на което тя се крепеше. Още бе замаяна от това, което чу от него. Струваше й се, че колкото повече научава за отношенията с Алекс, толкова по-малко разбира.

Ако можеше да си спомни какво точно се е случило между тях! Умори се от усилията да сглоби от чужди разкази тези две най-важни седмици в живота си. Трябваше да разбере какво е станало на остров Коразон. Трябваше да го открие… но сама. Трябваше да направи толкова много неща.

— Мамо! Господин Моран ни чака!

Първо трябваше да слезе от самолета и отново да се изправи лице в лице с Александър Моран.

Моя, помисли Алекс, когато Санди се появи на вратата на самолета. Но не можеше да го изрече на глас. Поне не още. А може би и никога.

Също моя, помисли той още по-яростно, когато миг по-късно зад момиченцето изникна Елиса. Но сега и това не можете да каже. Не и след нещата, които вече бе казал и направил.

Детето се усмихваше и му махаше. Майка му — не. Алекс тръгна към тях. Помаха с ръка, но без да се усмихне.

— Здрасти, господин Моран — извика Санди и се втурна по стълбите на самолета.

— Здравей, Санди — отговори той. Здравей, Александра Доун, добави наум.

Когато говориха по телефона, Филип се кълнеше, че е открил очевидна прилика между него и дъщеря му. Но сега, колкото и да се стараеше, Алекс не видя нищо общо помежду им, освен може би тена. Когато обаче отмести поглед от Санди към Елиса, веднага съзря удивителната прилика между тях. В Санди личеше детето, което някога е била Елиса, в Елиса — жената, в която един ден щеше да се превърне Санди.

Момиченцето тичаше по пистата към него. Алекс импулсивно го вдигна на ръце и бе възнаграден с бърза прегръдка. После Санди в скоропоговорка му заразказва за „големия“ самолет, който ги докарал от Ню Йорк до Флорида и за „самолета бебе“, с който долетели до остров Коразон. Но той почти не я слушаше. Цялото му внимание бе приковано в мисълта, че за пръв път е прегърнал дъщеря си.

Колко си приличат, помисли Елиса с горчивина, докато вървеше към своето дете и неговия баща. Как досега не бе забелязала очевидното? Въпросът не бе само в тена, нито само в чертите. По един и същи начин навеждаха глава, по един и същи начин говореха… Господи, дори усмивките им бяха еднакви!

Изпита внезапно желание да изскубне Санди от Алекс и да я притисне силно към себе си. Досега никога и с никого не бе делила своето момиченце. Бе го носила в себе си — сама. Бе го отглеждала — сама. Санди бе нейна дъщеря! Само нейна!

Но беше дъщеря и на Алекс. Това бе нещо, което Елиса вече не можеше да отрече. Александър Моран бе бащата на Санди.

Това бе мъжът, който повече от шест години и половина бе издирвал една жена на име Доун. Как ли се чувстваше сега, когато търсенето бе приключило? Да, бе намерил и дъщеря, за чието съществувание не подозираше и която очевидно бе готов да приеме и прегърне. Но основната цел на търсенето не бе постигната. Не намери Доун. Вместо това намери нея, Елиса Колинс.

Тя — Елиса Колинс — не бе любовницата, която е срещнал на Коразон. Разбираше това. Нямаше съмнение, че и той го разбира. Тя не беше усмихнатата чувствена млада жена от старата снимка, която бе пазил толкова време.

— Здравей, Елиса — каза Алекс тихо, загледан в играта на чувствата по лицето й. Негодувание. Тревога. Обида. Тъга. Виждаше ги всичките и знаеше, че той е причината за тях.

— Здравей, Алекс — отвърна Елиса. Издържа на погледа му няколко секунди и отмести очи.

Това е остров Коразон, каза си тя. Аз съм била тук. Трябва да има нещо познато — гледка, миризма, звук. Поне нещичко!

Алекс видя как тя се намръщи и стисна устни. Усети как търси… напряга се… И разбра какво се опитва да направи.

— Това летище е ново — отбеляза той някак между другото и остави Санди на земята. Момиченцето хвана майка си за ръка.

Елиса го погледна, изненадана от съчувствието в тъмните му очи.

— Искаш да кажеш, че го е нямало, когато… — поколеба се и хвърли тревожен поглед към Санди.

— Да — отговори той бързо. — Нямаше го.

— Предполагам, че островът се е променил през последните години. Доста.

 

 

Четири часа по-късно Елиса излезе на терасата на луксозната вила, неин дом за следващите две седмици. Току-що бе сложила дъщеря си да спи в красива стая с изглед към сребристия пясъчен плаж и огряното от лунна светлина море.

— Всичко наред ли е? — попита Алекс. Бе се облегнал на парапета и поне от половин час си играеше с едно палмово листо.

— Съвсем наред е — отговори тя, отмести поглед и вдъхна дълбоко. Вечерният въздух бе изпълнен с аромат на цветя.

— Дълго се забави.

— Дълго приспивах Санди — това беше истина, но не цялата. Не си призна, че тази вечер бе много по-снизходителна към хитруванията на дъщеря си в опитите й да си легне по-късно.

— Много е превъзбудена, така ли?

— Нещо такова — тя застана до него, опря ръце на парапета и се загледа в морето. Трябва ли да познавам това място, запита се тя. Тук ли…

Алекс забеляза същия трепет върху лицето й, както на летището. Изпита угризения. Когато преди шест дни й каза, че връщането на Коразон може да възстанови паметта й, не си даде сметка какво мъчение ще бъде това за нея. Опита да види всичко през нейните очи, да си представи какво би било да отиде на място, на което знае, че е бил, че то е имало съдбовна роля в живота му, а да не може да си спомни нищо. Чувството, което изпита, не беше приятно.

— Никога не си била точно тук, Елиса — каза тихо.

— Не съм ли била? — обърна се тя към него, учудена от способността му да разгадава мислите й.

— Не. Купих тази къща преди около пет години.

Елиса отново зарея поглед към морето, обзела едновременно от облекчение и съжаление. Лесно й беше да си обясни облекчението. Колкото и да се опитваше да разбере какво се е случило на Коразон, нещо в нея се съпротивляваше да следва точно стъпките на Доун. Тя не беше Доун!

Причината за съжалението бе по-сложна. Вилата й хареса в мига, в който я видя. Обградена от палми и смокини, потънала в цветя, елегантната бяла постройка създаваше някакво особено чувство за топлота. Нямаше да е вярно да каже, че се чувства като у дома си, но във всеки случай се чувстваше добре. Ако е била тук и по-рано, това би обяснило защо мястото й хареса. Но изглежда всичко бе свързано само с настоящето — не с миналото.

Вдъхна аромата на цветята. Олеандър. Жасмин. И орхидеи. Красиви нежни розови орхидеи. По пътя от летището ги бе забелязала по целия остров. Явно не беше случайно, че Алекс й изпрати точно орхидеи още на следващия ден, след като се бяха срещнали отново.

Някъде… Някога…

Той е знаел. От самото начало е знаел. И не й е казал нито дума.

— Защо не ми каза, Алекс? — попита тя рязко и се обърна да го погледне.

— Какво да ти кажа?

— Каквото и да е… Всичко. Защо не ми каза кой си? Още първия ден в „Моранко“. Защо не каза нищо?

Сега бе ред на Алекс да зарее поглед към морето.

— Филип ме попита същото днес следобед.

— Говорил си с Филип?

— Да.

— Тогава знаеш какво съм научила от него.

— И какво е научил той от теб.

Минаха няколко секунди.

— Защо, Алекс? — повтори Елиса. — Моля те. Кажи ми защо. Кажи ми истината.

Той обърна очи към нея. Измисли какво ще й кажеш, бе си заповядал днес. После измисли как да го кажеш… и кога.

— Най-вече от гордост — призна след малко.

— Гордост? — изненада се тя.

Алекс кимна. Трябваше му още време, за да подреди мисиите си и да каже каквото трябва и както трябва. Когато заговори, гласът му бе много равен и спокоен.

— Представи си един мъж, който е преживял десет дни с едни изключителна жена и след това я е загубил. Представи си как следващите шест години и половина е търсил. Той не знае какво е станало с нея. Не знае къде е. С кого е. Господи, не знае дори дали е жива или мъртва! Но се надява. И се моли. Той печели много пари и вдига шум около себе си, така че ако и тя го търси, лесно ще го открие. Всяка сутрин се събужда с надежда. Всяка вечер си ляга разочарован. И тогава, един следобед, той влиза в някаква заседателна зала и… Тя е там. Жената, която толкова време е търсил. В първия момент е уплашен, мисли, че полудява. После страхът му преминава и той приема, че жената е истинска. Намерил я е! За няколко секунди е отново в рая. Но след това разбира, че жената — неговата жена — го гледа, както се гледа непознат. Сякаш никога не са били заедно. Тя му се усмихва — същата усмивка, която помни. Сладка и малко срамежлива. От нея сърцето му спира. Тя му подава ръка. После му казва нещо. Нещо любезно, нещо безлично — Алекс замълча и сви юмруци. — С други думи, тази изключителна жена се държи с него по същия начин, както би се държала и с още Бог знае колко мъже. И това го обижда. Накърнена е гордостта му, мъжкото му самочувствие. Както и да го наречеш.

Елиса не откъсваше поглед от него, потресена от думите му. Макар и вече да имаше някаква представа за дълбочината на чувствата му, добита от разказа на Филип, не бе подготвена за това, което току-що бе чула.

— О, Алекс — прошепна тя и потрепери, — аз не знаех. Не разбирах… Аз само…

— Ти не си виновна — прекъсна я той. — Няма виновен — отново настъпи тишина. Алекс се обърна към морето.

Елиса продължи да го наблюдава мълчаливо. Внезапно й се прииска да се доближи до него и да го прегърне, да усети ръцете му около себе си. Толкова много болка си бяха причинили един на друг — и съзнателно, и несъзнателно. Сигурно биха могли…

— Недей! — предупреди я Алекс.

Елиса замръзна. Чак сега забеляза, че вече е направила първата крачка към него.

— Не искам съжаление — гласът му беше леденостуден.

Тя поклати глава.

— Аз не исках…

— Искаше! Ти съжали, че си ме обидила. Недей. Накърнената ми гордост е само една от причините да не ти кажа нищо. Другата причина беше, че не вярвах напълно да си ме забравила. Предполагам, че това е също въпрос на гордост. Често казано, мислех, че се преструваш.

Трябваха й няколко секунди, за да разбере какво точно й казва. Преглътна мъчително.

— Какво те накара да мислиш така?

— Начинът, по който откликна.

Елиса се изчерви.

— Искаш да кажеш… Когато ме целуна?

Очите му се плъзнаха по тялото й и сякаш свалиха леката й рокля. Тя пристъпи от крак на крак, спомняйки си какво изпита, когато ръцете им се докоснаха за пръв път. Изгаряне.

— Още преди това — каза той.

— Все пак не разбирам защо според теб е трябвало да се преструвам, ако съм те познала.

— Ти каза, че си вдовица.

— Да — съгласи се тя. — Но защо…

— Преди да науча истината, мислех, че може да си била омъжена, когато сме били заедно на Коразон — прекъсна я той с унищожителна откровеност. Знаеше, че има и друг начин да обясни, но искаше Елиса да разбере, че колкото объркани и мъчителни да са били чувствата му, няма нужда да бъде утешаван. — Мислех си, че може да си изневерила на мъжа си с мен, и то докато си била бременна от него. Мислех също, че е възможно да си забременяла от мен, но да си успяла да го убедиш, че детето е негово. Всяка от двете възможности би обяснила защо предпочиташ да се преструваш, че не ме познаваш.

Думите му й подействаха като студен душ.

— Ти… Ти си вярвал…

— А в какво си вярвала ти? — възрази той остро, но изведнъж изпита същия срам, както и когато говори с Филип. Насили се да продължи: — Видях изражението ти преди една седмица, когато си позволих да нарека случилото се между нас „забавление“. Ти беше готова да го приемеш. Не отричай!

Думата, която бе употребил тогава, отекна в съзнанието й. Не, помисли си с болка. Не можеше да отрече. Бе готова да приеме, че той казва истината. От това, което знаеше и чувстваше тогава, бе готова да повярва на грозната картина, която й бе нарисувал.

— Имах причини — оправда се тя.

— Е, аз също.

Елиса пребледня и направи крачка назад.

— Така ли?

Алекс веднага разбра реакцията й. Тя си мислеше, че той потвърждава думите, които й каза преди седмица. Господи, искаше да й обясни, че има причини да вярва в това, в което вярва!

— Не — отговори бързо. — Разбира се, че не. Нямах причини да кажа това.

— Защо тогава го каза?

— Бях ядосан.

— Защото… си бях тръгнала? — дали някога щеше да успее да му каже, че когато той дойде в апартамента й, тя възнамеряваше да се върне обратно при него? И дали той щеше да й повярва?

— Защото си тръгна и ме изостави, вече за втори път.

— За втори път?!

Алекс кимна. Щом бе стигнал дотук, трябваше да продължи.

— За първи път ме изостави на Коразон. След урагана.

От изненада Елиса загуби дар слово. За миг терасата сякаш се разлюля под нея. Вкопчи се в парапета.

— К-какво? Как си могъл да помислиш… Боже мой, та ти вече знаеше какво се е случило с мен! Знаеше го по-добре от мен!

— Не съм очаквал да приемеш това за разумно. Та аз самият не смятам, че е разумно! Но ти каза, че искаш истината. А истината е, че повече от шест години и половина едно гласче ми напомняше как ти обеща да ме чакаш, а не ме дочака. И когато се събудих и отново те нямаше…

— Усещането, че вече си го преживял — обади се Елиса. Първоначалният й гняв бе преминал. На негово място дойде чувството, че някой е сложил няколко парчета от мозайката на спомена по местата им. За съжаление картината, която се очертаваше, не бе тази, която искаше да види.

Алекс се изненада. Очакваше Елиса да не приеме неговите несвързани обяснения. И би имала право. Но в очите й прочете разбиране.

— Нещо такова — съгласи се той предпазливо.

— А след като научи истината? След като Филип ти каза какво са открили детективите?

— Нали беше там — отговори той мрачно. — Видя. Чу.

Елиса отново обърна очи към морето, но не го виждаше. В това, което Алекс бе признал, имаше своеобразна логика. Баща му ги напуснал, когато Алекс е бил още бебе. Майка му умряла, когато е бил момче. Това го е направило така чувствителен.

Тя знаеше от собствен горчив опит какъв гняв може да събуди една загуба. Години й трябваха, за да осъзнае колко гняв таи в себе си след загубата на баща си — още повече, за да разбере, че голяма част от този гняв е насочена към него.

Алекс имаше право да се сърди, че онази сутрин се бе измъкнала от апартамента му. Трябваше да намери смелост и да му обясни това, което за нея бе само проява на страх.

А колкото до обстоятелствата, разделили ги за шест години и половина… Не, поправи се тя. Обстоятелствата, разделили Алекс и Доун. Затова бе сърдит той — заради откритието, че са му откраднали първите шест години от живота на дъщеря му. Затова тя — Елиса Колинс — бе станала обект на гнева му.

Алекс непрекъснато казваше „ти“. Но Елиса знаеше, че той говори на Доун. В края на краищата, с Доун се бе запознал тук, на Коразон. Доун е очаквал да види, когато се е събудил преди една седмица, защото тази, с която се люби тогава, бе Доун.

— Елиса?

Тя се обърна и го погледна.

— Тук съм.