Карол Бък
Завръщане в рая (6)

Пета глава

Александър Моран бе обикновен човек. От години бе живял със спомена за тази жена, със спомена как я държи в обятията си. За него би било по-лесно да се откаже от всичко, постигнато за трийсет и шест години, отколкото от това, което му се предлагаше в момента.

— Доун! — простена мъжът.

— Да — прошепна тя.

Елиса отметна глава. Русата й коса се разпиля назад. Бузите й бяха зачервени, миглите й пърхаха. Чувствените й устни бяха изкушение, на което Алекс не можеше да устои. Целуна я жадно. Тя откликна тъй искрено, та му се стори, че е попаднал в друго измерение. Младата жена зарови пръсти в косата му и леко захапа устната му. Алекс потръпна и притисна Елиса към себе си. Тя се изви към него. Всяко движение напомняше колко съвършено се допълваха в онзи рай на страстта, наречен Коразон.

Той отново прошепна името й. Ръцете й се спуснаха по гърба му, после се плъзнаха по гърдите му.

— Да… — изстена Алекс. — О, Боже, да!

Отдръпна се само колкото да плъзне ръка между телата им и да намери колана, който пристягаше роклята й. След няколко мъчителни секунди възелът се разхлаби. Роклята се разтвори и в следващия миг падна плавно на пода. Елиса остана пред него по бельо, чорапогащи и перли.

Алекс затаи дъх. Бельото прилепваше плътно към гърдите й, които изглеждаха по-едри, отколкото ги помнеше. През дантелата прозираха зърната й. Спомни си какво бе изпитал, когато поемаше тези кадифени зърна с устните си.

— Колко си красива…

— За теб — прошепна тя. — Само за теб.

Доун се олюля леко като цвете, облъхнато от топъл вятър. Алекс я притисна към себе си и улови устните й в бавна, страстна целувка, после грабна младата жена и я понесе към спалнята. От пулсиращото желание се олюляваше и коленете му се подгъваха. Положи я внимателно на леглото, а Елиса протегна ръка, за да го притегли към себе си. С треперещи от страст устни едва успя молитвено да прошепне името му.

Лявата й обувка бе паднала. Алекс свали и дясната. Небрежно я хвърли на пода. После обхвана стъпалата на младата жена и бавно плъзна пръсти нагоре — към глезените, коленете, бедрата. Усети обзелата я възбуда.

Вдигна поглед. Доун се бе облегнала на лакти, бе отметнала глава назад и го гледаше изпод натежалите си, полупритворени клепачи. Очите им се срещнаха. Алекс видя как гърдите й рязко се вдигнаха и отпуснаха. Изкушението да я обладае веднага бе много, много голямо. Без съмнение и тя искаше това. Но той се въздържа — не от неувереност, никога през живота си не се бе чувствал толкова сигурен. Може би му се искаше да удължи това удоволствие и за двамата. Винаги бе мислил, че ако съдбата му подари тази възможност, би обладал Доун по най-бързия и първичен начин. Но сега не бързаше. Тази жена вече бе изцяло негова. А той бе изцяло неин. Знаеше, че двамата си принадлежат по начин, отиващ далеч отвъд сливането на телата им.

Свали бельото й, изрита обувките си и легна до нея.

— Доун… Сладка Доун…

— Алекс… О, Алекс…

Тя отново се озова в прегръдките му. Устните й го очакваха, изпиващото се от страст тяло го канеше. Той прие без колебание и двете. Плъзна ръка към гърдите й.

Стенанието й го опияни като вино. След миг усети пръстите й върху копчетата на ризата си. Тя я измъкна от панталона и притисна длани към голите му гърди. Захапа за миг устните му и продължи към ухото, после надолу към врата. Дори само топлият й влажен дъх го подлудяваше.

— Моля те — простена Доун. — Искам…

— И аз искам, моя любов.

Ръката му бавно се плъзна между бедрата й. Когато за първи път я бе погалил, тя бе изстенала от удоволствие. Сега не можеше да се насити на приятното усещане, че й доставя почти болезнена наслада с ласките си. Когато тялото й конвулсивно се изви, разтърсено от неудържимите тръпки на екстаза, мъжът стана и бързо хвърли дрехите си. Видя — по-скоро почувства — погледа й върху себе си. Очите й се разшириха, когато зърна възбудената му плът.

Ярка светкавица обля стаята с неземно сребристо сияние. Миг по-късно то избледня и се разнесе тътен. Доун бавно протегна ръка към мъжа.

— Да — простена тя в отговор на неизречения му въпрос.

На Коразон Доун бе малко свенлива и несигурна. Затова Алекс я любеше много нежно и внимателно, за да не помрачи с нищо това, което преживяваха заедно. Сега обаче не почувства нито свян, нито несигурност. Покри с целувки тялото й — лицето, шията, спря на гърдите, после продължи надолу. Накрая устните му достигнаха топлата мека женственост. Доун извика, потрепери конвулсивно и зарови ръце в тъмната му коса. Нейното удоволствие бе и негово, а той бе ненаситен.

Най-после, когато усети, че едва се контролира, Алекс разбра, че не може да чака повече. Тялото й го прие напълно, после се напрегна. Очите им се срещнаха.

— Толкова… си красива… — простена той.

— Толкова… си силен…

Алекс не разбра кой от тях започна да се движи пръв. Нямаше значение. Всичко, което се случваше с тях, между тях, бе споделено и той знаеше, че никога, никога през живота си не се е чувствал толкова близък с друг човек.

— Доун…

— Алекс…

Ръцете й се обвиха около врата му и привлякоха лицето му към нейното. Устните им се срещнаха. Дъхът им се сля.

Почувства удоволствието й, сякаш бе негово. Секунда по-късно и той достигна върха. Можеше да го спре толкова, колкото би могъл да спре бурята, все още бушуваща отвън.

Младата жена извика името му.

Александър Моран бе обикновен човек — както и жената до него. И все пак му се струваше, че това, което създадоха в екстаза, който последва, е предопределено от небето.

 

 

Доун заспа в прегръдките му. Тя се сгуши в него, облегнала глава точно над сърцето му. Усещаше дъха й на гърдите си като най-нежен пролетен ветрец.

Сънят започваше да го побеждава, но Алекс се опитваше да остане буден. Искаше да се наслади на онзи сън, който се бе сбъднал след толкова самотни, болезнени години. Искаше да се потопи в усещането, че Доун наистина е тук и наистина е отново негова.

Лицето й бе полузакрито от косата. Той внимателно отмести златистите кичури. Тя измърмори нещо неразбираемо и се усмихна насън.

— Доун — прошепна той и я прегърна нежно. Тя се размърда и гърдите й се опряха до него.

Алекс пое дълбоко въздух и вдъхна аромата на кожата й. Както бе казал на Филип, той бе живял с допускането, че тази жена не е вече между живите или че го е изоставила, когато изчезна от остров Коразон. Досега не бе признавал пред себе си доколко сериозно приема тези възможности. Никога не бе губил напълно надежда, но бе познал и отчаянието.

Чу се далечен тътен. Доун се сви и затрепери.

— Шшшт, аз съм тук — прошепна Алекс и започна да я милва, за да я успокои. Тя се отпусна отново и тихо въздъхна. — Да, тук съм, мила моя. Всичко е наред.

Но наистина ли беше наред? Не. Нищо не беше наред. Още имаше въпроси, на които търсеше отговор, истини, които трябваше да се приемат. Дотогава твърде малко неща можеха да бъдат наред. А след това…

Алекс отвори очи и ги впери в тавана. Преди малко повече от седмица той, застанал на терасата на апартамента си, мълчаливо бе признал, че това, което чувства към Елиса Доун Колинс, е любов. Години му трябваха, за да го назове с точната дума. Бе опитвал много други. Желание. Нужда. Страст. Фикс идея. Но накрая бе стигнал — или може би се бе върнал към истинската — любов.

Но бе признал любовта си, преди да узнае за Санди. Тази тъмноока, тъмнокоса малка фея, която може би беше и негова дъщеря. Единственото му дете. Ако беше така, ако сияещата до него жена бе запазила това в тайна… от него…

Господи! Можеше ли човек да мрази и обича едновременно?

Елиса се размърда. Алекс я притисна по-силно и погледна към прозореца, заслушан в блъскащите по стъклото капки.

Трябваше да има обяснение, за което не бе помислял. Просто не можеше да повярва, че нежната щедра жена, която държеше в прегръдките си, бе способна жестоко да излъже един съпруг, един любовник, едно невинно дете.

Утре, обеща си той, потискайки една прозявка. Утре ще узнае истината.

Елиса промърмори отново. Този път Алекс бе сигурен, че произнася името му.

Утре…

„Ще те чакам“. Това бе последната му мисъл, преди да потъне в сън.

 

 

Когато след няколко часа се събуди, слънцето грееше силно в прозореца. Бурята от предишната нощ бе отминала.

Елиса Доун Колинс си бе отишла.