Карол Бък
Завръщане в рая (5)

Четвърта глава

Алекс смяташе да стои далеч от Елиса, докато получи резултата от разследването. Поне така си каза след разговора с Филип. Ще науча фактите и тогава ще се срещна с нея.

Повтори си го на рождения ден на Санди. После на следващия ден. И на по-следващия.

В сряда вечерта вече не беше толкова решителен и се обади по телефона. Само за да поговоря с нея, каза си той.

— Ало?

Алекс едва не затвори. Не можеше да не познае звънкото гласче, въпреки че звучеше малко приглушено.

— Санди? — попита той след малко.

— Аха.

— Обажда се Алекс Моран.

— Ммм, здрасти, господин Моран — последва кратка пауза, през която се чуваше дъвчене и мляскане. — Устата ми беше пълна с банан — обясни накрая Санди. — Какво правиш?

Алекс зарови пръсти в косата си. Какво правеше наистина?

— Ами в момента говоря с теб.

Момиченцето се разсмя.

— Майка ти там ли е?

— Аха. В банята е. Да й кажа ли да побърза?

— Нима нужда. Аз ще почакам.

— И ще говориш с мен? — попита Санди с надежда.

— И ще говоря с теб — той замълча. Ами ако това момиченце беше негово дете? Ами ако Доун… Елиса… бе родила неговото дете, но казваше, че е от съпруга й? Ами ако… Господи! Дали тя изобщо знаеше кой е бащата на Санди?

Едно беше сигурно. Елиса Доун Колинс много обичаше дъщеря си. Личеше от начина, по който я гледаше, от нежността, с която й говореше.

— Господин Моран?

— Да, Санди?

— Искаш ли да си говорим за моя рожден ден?

При други обстоятелства Алекс сигурно щеше да се засмее.

— Добра идея — съгласи се сега сериозно. — Как мина?

— Страхотно! Всички дойдоха. Мама закачи розови балони и лъскави гирлянди и беше приготвила от ония игри, дето всеки печели. После си отворих подаръците. Леля Ники — и тя беше тук — каза, че съм потънала в разкош. Това значи, че съм получила много хубави работи. Трябва да ги видиш. Имам дори куклена кухня, същата като оная, дето ти показах. Помниш ли?

— Да, помня — Господи, как помнеше!

— Само едно нещо беше лошо — бъбреше Санди. — Моята приятелка Дина яде много торта и много сладолед и после повръща. Беше много гадно и мислех, че мама ще се ядоса, ама тя не се ядоса. Дина вече е добре. Днес наби Кевин Кланси, защото не искаше да й стане гадже. После учителката й се скара. Аз мисля, че е глупаво да имаш гадже. Никога няма да имам, даже като порасна колкото… О! Знаеш ли какво? — Алекс нямаше никаква представа. — В събота отивам на екскурзия — съобщи задъхано тя. — В Кънектикът. Знаеш ли къде е? Бабата и дядото на моята приятелка Мишел живеят там. Имат къща с плувен басейн и понита! Мишел ме пита дали искам да отида с нея и аз казах да. После нейната майка се обади на мама и мама каза да! За пръв път ще замина сама. Но не ме е страх. Само бебетата се страхуват, а аз не съм… О, ето я мама. Дочуване, господин Моран.

— Дочуване, Санди — отговори Алекс. Чу как майка и дъщеря си говорят, но не разбра думите.

— Алекс?

— Здравей, Елиса.

— Как си?

Направило й е впечатление, че не се обаждам, реши той. И се чудила защо. Но дали от чувство за вина, или защото съм й липсвал?

— Бях зает — отвърна.

— Разбирам.

— А ти?

— О, и аз бях заета.

И двамата замълчаха. Алекс си представи как Елиса е прехапала долната си устна и навива кичур коса около пръста си. След малко я чу да поема дълбоко въздух. Зачака, но тя не каза нищо.

— Елиса?

— Просто се чудя защо звъниш.

Едва не й каза. Истината трептеше на върха на езика му и го изгаряше като киселина. Защо звъня? Защото до болка ми се искаше да чуя гласа ти. Защото всеки сценарий, който измислях, за да си обясня теб и Санди и остров Коразон е грозен и не ти подхожда. Защото трябва да разбера коя си ти и какво се е случило!

Не! Сега не беше моментът за тези думи. Трябваше да изчака да получи фактите и да се справи с породилата се между тях близост, като разчита не само на чувства.

— Няма никаква особена причина — каза той спокойно. — Не те бях чувал от няколко дни и ми се искаше малко да си поговорим. Имаш ли нещо против?

— Не! — отговори веднага Елиса, засмя се смутено и добави по-сдържано: — Разбира се, че не. Радвам се, че се обади.

Звучеше толкова искрено! И лекото й смущение показните, че „радвам се“ прикрива нещо много по-силно. Но как можеше да повярва на тази искреност при всичко, което знаеше за нея?

— Аз също. Доколкото разбирам, тази събота и неделя си сама.

— Сама? О, да, Санди ти е казала за екскурзията.

— В къщата с плувен басейн и понита.

— Точно така.

Усети тревога в гласа й.

— Страх ли те е да я пуснеш сама?

— Не — въздъхна Елиса. — Не е точно страх. Семейството, у което ще гостува, е прекрасно. Просто… Е, Санди няма търпение да стане голямо момиче. Но не ми се иска да насилва нещата. Искам да кажа, струва ми се, сякаш едва вчера я носех на ръце, а сега е вече на шест години и догодина ще бъде в първи клас! Толкова бързо расте! Понякога ми се струва прекалено бързо.

— Е, поне засега няма нужда да се страхуваш от гаджетата й.

— Какво?!

— Санди ми каза, че е глупаво да имаш гадже.

— Ааа… Тя май ти е казала много неща.

Много повече от теб, помисли Алекс, но на глас каза:

— Добре си поговорихме.

— Обикновено не приема така лесно чуждите хора.

— Това безпокои ли те?

— Да ме безпокои? Не, разбира се. Казах само, че обикновено е много предпазлива с непознати.

— В днешно време това не е толкова лошо.

— Вярно е…

— Сигурно е много трудно сама да отглеждаш детето си — отбеляза Алекс след малко.

— Има и трудни моменти — съгласи се Елиса. — Но всички трудности изглеждат незначителни, ако имаш здраво щастливо момиченце. Повярвай ми.

Отново настъпи кратко мълчание. Алекс се бореше с идеята, която му бе хрумнала. Идеята победи.

— Слушай, след като си сама, защо да не вечеряме заедно в събота? — изчака малко и добави: — У нас. Аз ще сготвя.

— Ти готвиш?!

— В редки случаи.

— Аха…

— Това ще те откаже ли?

— Не непременно.

— Това „да“ ли е, или „не“?

Беше „да“.

 

 

Когато в събота сутринта Елиса целуна дъщеря си за довиждане, небето бе ясно и искрящо синьо. Но само след няколко часа се заоблачи. Докато младата жена се приготвяше за срещата си с Алекс, заваля дъжд — отначало слабо, но когато стигна до жилището му, вече се лееше като из ведро.

— Намокри ли се? — попита той и взе чадъра й.

— Чудесно време за патици — намръщи се Елиса и започна да разкопчава шлифера си.

— Дай — протегна ръце той. Косата й бе вдигната и гледката на голата й шия му подейства както преди единайсет дни, когато Елиса се обърна и си тръгна.

— Благодаря — усмихна се тя.

Усети, че е задържал ръцете си на раменете й по-дълго от необходимото. Изкушението беше голямо, но не се поддаде. За тази вечер си беше поставил граници и нямаше да си позволи да ги престъпи.

— Тази пролет е много бурна — отбеляза той безстрастно и стрелна с поглед младата жена. Бе облечена с тъмнорозова рокля с дълги ръкави, която загатваше извивките на тялото й и подчертаваше русата й коса и нежната й кожа. Огърлица от перли привличаше вниманието към изящната й шия.

— Вярно е — отвърна Елиса. Близостта му я смущаваше. Приглади нервно роклята си.

— Влез и се настани — предложи Алекс. — Аз ще закача нещата и ще дойда.

— Добре.

Голямата дневна, в която я въведе, беше силно впечатляваща. Едната стена бе изцяло стъклена, включително плъзгащата се врата, която извеждаше към терасата. Всичко останало бе в млечнобяло и тъмносиво с няколко гарвановочерни петна. Основните материали бяха стъкло, метал, полиран камък и кожа. Всичко бе много добре подредено, лъскаво, функционално и изключително модерно, но въпреки това не беше уютно. Да, колкото и потресаващо да беше обзавеждането, стаята изглеждаше някак безлична. Елиса си представи Алекс сред това елегантно обзавеждане, но образът се получи ужасно плосък. В него липсваше неповторимата му многостранна личност. „Безмилостният“ Александър Моран би се чувствал добре тук, реши тя малко смутена. Александър Моран, който прави пари и сключва сделки, без да спре и да си зададе въпроса „защо“, също би се чувствал тук у дома — ако това можеше да се нарече дом. Но Алекс, който я бе целувал, докато й се зави свят, който й бе изпратил екзотични цветя, който бе омагьосал дъщеря й? Къде бе отпечатъкът на този Алекс?

— Искаш ли малко вино?

Елиса се обърна стресната. Алекс стоеше зад нея с две чаши в ръце и изглежда от доста време я наблюдаваше как разглежда дневната му.

— О… да, благодаря.

— Ще седнем ли?

— Разбира се.

Настаниха се на дългото ниско кожено канапе, пред което имаше стъклена масичка с красиво подредена купа с плодове. Той седна достатъчно далеч от нея, така че да не се чувства застрашена, но в същото време и достатъчно близо, за да може да я докосне, ако поиска.

— Отдавна ли живееш тук? — попита Елиса.

— От около пет години.

— Наистина ли?

— Това изненадва ли те?

Тя отпи от виното и остави чашата на масата.

— Само си помислих… — замълча, за да потърси думите. — Обзавеждането изглежда доста ново.

— И то е петгодишно. Не ти харесва, нали?

— Не съм казала такова нещо — отрече тя бързо, неподготвена за толкова прям въпрос. — Много е стилно — огледа се наоколо. — Дори подхожда на гардероба ти — кимна към черните му панталони и искрящо бялата риза.

Алекс като че ли чак сега забеляза как е облечен.

— Съвсем случайно, уверявам те.

— Не съм и помисляла, че си човек, който подбира дрехите си според канапето — засмя се Елиса.

— Така ли? — в очите му проблесна предизвикателно пламъче. — А що за човек мислиш, че съм? Освен че съм… как го каза онзи ден в ресторанта? А, да. Каза, че не ти приличам на човек, който би направил каквото и да е без основателна причина.

Тя спокойно срещна погледа му.

— И сега не ми приличаш на такъв човек.

— А освен това?

— Освен това още не съм разбрала.

— Но се опитваш да разбереш.

— Да.

— Затова ли дойде тази вечер?

Елиса усети как страните й пламват.

— Дойдох, защото исках — отговори тя след миг. Това беше вярно. Трябваше да дойде. Трябваше да го види отново. Не можеше да си обясни привличането, което чувстваше към този мъж — знаеше само, че то съществува и е напълно непреодолимо.

Алекс се вгледа внимателно в нея. Забеляза, че се е изчервила, забеляза и смущението в очите й, но в тях нямаше и следа от нещо скрито.

Можеше ли да й прости, ако наистина го беше забравила? Може би. Можеше ли да й прости, ако в живота й е имало друг мъж, когато са били заедно на остров Коразон? Едва ли. Можеше ли да й прости, ако дъщеря й беше и негова, а тя не му казваше? Никога.

Чашата в ръката му беше студена и твърда — за разлика от меката и топла кожа на жената срещу него.

Можеше ли да желае, когато не бе в състояние да прости?

Да. Господ да му е на помощ. Да, можеше!

— Радвам се, че си искала да дойдеш — каза накрая. — Много се радвам — пресуши на един дъх чашата, остави я на масата и взе една череша от купата. — Искаш ли?

Елиса премигна. Рязката смяна на темата сама по себе си бе объркваща, какво остава за хипнотизиращите изкусителни движения на ръцете му. Спомни си момент, в който тези ръце докосваха нея, а не чашата вино.

— О… о, да… — прошепна тя. — Благодаря.

Очакваше Алекс да й подаде купата, но той поднесе черешата към устните й. За част от секундата реалността се стопи. Елиса изпита същото объркващо чувство, както когато видя орхидеите. Някога вече бе преживявала това. Бе яла от пръстите на мъж. Не можеше да си спомни кога, но всяка нейна клетка знаеше, че това вече се е случвало. Някога… Някъде…

Опита се да улови спомена, но той се разсея като мъгла. Отново се озова в настоящето. Алекс продължаваше да й поднася черешата. Елиса бавно се наведе напред, отхапа половината и изправи глава. Алекс изяде останалото. Нямаше значение дали бе имал намерение да придаде еротичен оттенък на жеста си. Така се получи. Този жест издаваше споделена интимност, от която сърцето й заби по-силно.

— Хареса ли ти? — попита той и облиза сладкия сок от ъглите на устните си. Тя кимна, без да отговори, защото нямаше доверие на гласа си. — Искаш ли още?

— Не… Не сега.

Алекс я погледна озадачено и си взе още една череша.

— И така, обсъждахме твоето мнение за моя апартамент.

— Нали ти казах. Мисля, че е много стилен.

— Но не ти харесва.

— Не е въпрос на харесване. Просто…

— Просто какво?

Елиса се намръщи. Защо трябваше толкова да се задълбочава?

— Просто не мога да си те представя в тази обстановка. Но моля те, не се обиждай — тя импулсивно сложи ръка на рамото му, усети как той се напрегна и бързо я отдръпна.

— Не се обиждам. Не си първата, която ми го казва.

— Така ли?

— Веднъж ми казаха, че тук само заемам място.

Ревността, като отровна змия, просъска очевидното заключение — казала го е жена. Любовница. Елиса изпи на един дъх виното.

— Това е много откровено — отбеляза тя. — Който и да ти го е казал, трябва да е бил добър приятел.

— Най-добрият — съгласи се Алекс. — Филип е може би единственият човек в света, който би ми казал истината, независимо дали искам да я чуя.

— Филип? — повтори Елиса объркано.

— Филип Ласитър. Моят адвокат.

— И… твоят най-добър приятел?

— Да.

И двамата замълчаха. Алекс отново се затвори в себе си, както предната неделя по време на обяда със Санди. Но Елиса чувстваше, че трябва да преодолее бариерата.

— Къде живееш всъщност, Алекс?

— Какво? — стресна се той.

— Ако тук просто заемаш място, къде живееш наистина?

Той се вторачи в нея. Отвори уста, но я затвори. За няколко секунди единственият звук в стаята бе барабаненето на дъждовните капки върху стъклото на прозореца. Алекс?

— Живея там, където работя. Аз… винаги съм живял там.

Краткото колебание я озадачи.

— И все там ли ще живееш?

Той се поколеба отново.

— Не знам. Имам едно място… — изведнъж замълча и се ослуша.

— Какво? — попита Елиса неуверено и също наостри уши. Стори й се, че чу някакво съскане, но то бе заглушено от силна гръмотевица.

— Вечерята — съобщи Алекс, изправи се и й подаде ръка.

 

 

— Много вкусно беше — обяви Елиса след около два часа, въздъхна доволно и се облегна на коженото канапе.

— Хареса ли ти паелята? — попита Алекс и се разположи до нея с чаша бренди в ръка.

Елиса лениво обърна глава към него и смътно усети, че няколко от фибите в косата й са се измъкнали.

— Всъщност не. Изядох три чинии само от добро възпитание.

— Аха — засмя се Алекс и отпи от чашата.

— За човек, който готви само от време на време, добре се справяш.

— Благодаря.

Елиса се загледа в мъжа до себе си. Отначало бе останала изненадана от сръчността му в кухнята. После осъзна, че и това потвърждава всичко, което вече знаеше за него. Каквото и да правеше Александър Моран, го правеше изключително добре. Тя обаче не можеше да определи дали това се дължи на състезателен дух, на нетърпимост към небрежно свършената работа, или и на двете.

Погледът й се спря на дланите му, които подкрепяха чашата. Въпреки силата, която излъчваха, тези длани създаваха впечатление, че могат да задържат и сапунен мехур. Елиса преглътна и вдигна очи малко по-нагоре.

— Видя ли нещо, което да ти хареса?

— Н-не… — заекна тя смутено.

— Не?

— Да — мислите й се лутаха бясно. — Исках да кажа, че не… Аз… Извинявай, че така се бях загледала в теб.

— Не се извинявай. Това ми даде възможност и аз да се загледам в теб.

Елиса не знаеше какво да отговори. Вдигна трепереща ръка и прокара пръсти през косата си. Алекс отпи бавно от брендито, без да откъсва очи от нея.

— Няма ли и ти да попиташ дали не съм видял нещо, което да ми хареса?

Тя отвори уста да каже нещо, но така и не успя да си спомни какво. Изпревари я ослепителна светкавица, последвана от оглушителен тътен. Елиса потрепери.

— Видя ли?

Очите му потъмняха и се присвиха подозрително. Явно въпросът го изненада. Тя също бе изненадана. Флиртът бе изкуство, което така и не бе успяла да овладее. Игрите, които мъжете и жените играят, за нея бяха загадка.

Алекс с почти ритуална прецизност остави чашата си на масата и приближи към Елиса. Коленете им се докоснаха за миг.

— Да — отговори той много тихо. Отново се разнесе гръм. — Хареса ми всичко, което видях.

Дланите му обгърнаха лицето й. Нежно. Много нежно. Погали бузите й, после брадичката. Докосването бе чувствено и в същото време много внимателно.

— Алекс… — прошепна Елиса и също вдигна ръка към лицето му. Усети едва наболата брада.

Първата му целувка беше бърза и страстна. Без предисловие, просто взрив от жар и глад. Този път бе много по-овладян. Секундите се точеха като мед — бавно, сладко. Когато най-после наведе глава към нея, тя вече тръпнеше от нетърпение. Даваше му всичко и искаше още. Ръцете му се обвиха около нея. Дланите му нежно я милваха. Тя спусна ръце от лицето към широките му рамене. Той я прегърна още по-силно и я привлече още по-близо.

Сладко… Толкова сладко… Много внимателно улови със зъби долната й устна.

— Алекс… О, Алекс…

Костите й сякаш се стопиха. Кръвта й закипя като шампанско.

И тогава…

Светкавица. Гръмотевица.

Внезапен телефонен звън в съседната стая.

Елиса така и не разбра дали Алекс замръзна, защото тя се вкамени, или бе обратното. Но това нямаше значение. Страстта започна да изстива.

Елиса отвори очи. Отново светкавица, след нея нов гръм. Сърцето й блъскаше така бясно, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите й.

Телефонът продължаваше да звъни.

Алекс също отвори очи. За момент имаше вид, като че ли не разбира какво става.

— О, Господи!

Елиса разбираше болката му. Цялото й тяло гореше.

— А-алекс… Какво?

Яростният звън не спираше.

— Служебният телефон в кабинета — обясни той. — Забравих да го изключа…

Тя не разбра думите му, но усети, че мъжът се отдръпва.

— Не! — мисълта, че може да я остави, бе непоносима. Знаеше, че трябва да отиде и да се обади, но ако не се върнеше?

Ами ако…

Минало и настояще се сляха, обгърнаха я като облак. Един мъж я бе изоставил. Някога… Някъде… Тя не го видя повече.

— Алекс…

— Ще се върна.

— Ще те чакам.

 

 

Алекс затръшна слушалката и изключи телефона. Току-що беше научил, че новият договор ще бъде подписан и изпратен. Пет пари не даваше за това. Не го интересуваше нищо, освен жената в съседната стая. „Ще те чакам“, бе му казала тя. Прошепна го тихо, съвсем тихо. Но той я чу. А обещанието, повторено отново след толкова години, едва не го уби.

Сви юмруци, потрепери.

Тялото й, извиващо се срещу неговото. Лекият аромат на цветя от меката кожа. Сладостта на устните й. Гласът й, произнасящ името му.

Не! Той не я беше поканил на вечеря, за да я прелъсти. Искаше да зададе въпроси, да чуе отговорите й, да види реакциите й. Само това.

Пое рязко въздух. Чувстваше се като слепец, мъчещ се да подреди мозайка. Всеки път, когато мислеше, че е успял, откриваше плочка, чието място не можеше да намери, или място, което не можеше да запълни.

Но неговите „намерения“ за тази вечер вече нямаха значение. Не можеше повече да чака. Трябваше да се изправи срещу нея. Тук и сега. Трябваше да погледне истината в очите, каквато и да е тя.

Когато се върна в дневната, младата жена стоеше до прозореца и гледаше към бурята навън. Бе разпуснала косите си и разсеяно навиваше кичур около пръста си. Неосъзнатата чувственост на този жест бе като милувка за Алекс.

Безмълвно и бавно тръгна към нея. Най-после стигна достатъчно близо, за да я докосне. Тя се обърна. Той забрави да диша.

Очите й бяха огромни и замаяни. Страните й бяха по-розовели — същият цвят като орхидеите, които бе избрал за нея. Устните й бяха леко разтворени, но не за да каже нещо. Само му се усмихна.

Алекс позна тази усмивка. Нейната красота бе запечатана на онази снимка, която пазеше у себе си повече от шест години и половина.

Той произнесе името на жената от снимката. След миг тя бе в прегръдките му.