Карол Бък
Завръщане в рая (3)

Втора глава

— Добре ли сте, господин Моран?

Алекс недоумяващо погледна секретарката си.

— Какво? — попита остро.

— Добре ли сте? — повтори тя.

Алекс едва не се разсмя. В момента бе всичко друго, но не и „добре“.

— Ще оживея.

— Бяхте ме помолили да ви напомня, че имате среща с…

— Отменете я.

— Но… от канцеларията на господин Хоулет се обадиха само преди пет минути. Той вече е тръгнал.

— Отменете срещата, госпожо Рейнолдс — заповяда хладно Алекс. — И до второ нареждане не ме свързвайте с никого.

Дороти Рейнолдс сякаш искаше да възрази, но преглътна.

— Да, господине — успя да произнесе тя.

Алекс кимна сдържано и влезе в кабинета си. Затвори вратата, отиде до барчето в ъгъла на обляната в слънце стая и си наля уиски в тежка кристална чаша. Изпи го на един дъх и усети как течността прогаря димяща пътека през гърлото към стомаха му. Повтори и потрети. Движенията му бяха точни и някак ритмични. Не разля нито капка.

Сипа си за четвърти път, но не отпи. Спря, когато чашата бе само на сантиметри от устните му. Вкопчи пръсти в ръба на вграденото барче. Още не беше пиян, но почувства слабост в коленете. Главата му болезнено бучете. Погледът му се замъгли за миг, но бързо се избистри. Поучен от дългогодишния си опит, опита да се съвземе.

Брой! Едно, две, три, четири…

Чашата в ръката му бе от най-скъпия кристал, уискито бе истинско, шотландско. Брой! Пет, шест, седем, осем…

Завъртя се рязко и запрати чашата към стената. От дъното на душата му изригна ругатня, която се сля със звука от разбития кристал.

Брой! Девет, десет.

Остана още няколко секунди вторачен в оплисканата с уиски стена. Трепереше като болен от тропическа треска. Бавно сведе поглед. От килима подигравателно проблясваха парчета кристал.

— Господи! — простена той. — О, Доун!

Тя не го помнеше! Жената, която бе търсил повече от шест години и половина, не го помнеше! Тя му се усмихна, произнесе името му, протегна ръка, сякаш бе напълно непознат. Как бе възможно това? Как?!

Добре. Да. Бе се променил. Вече нямаше мустаци, а по слепоочията му се прокрадваха сребърни нишки. Знаеше, че и лицето, и тялото му издават товара на годините. Но да се е променил чак толкова?! Външният вид на Доун бе още по-различен, но той я позна в мига, в който я зърна. Толкова ли малко значеше за нея времето, което бяха прекарали заедно на остров Коразон? Толкова ли незначителни бяха за нея дните и нощите, които бяха променили цялото му съществуване, за да ги забрави така лесно, а заедно е тях и мъжа, с когото ги бе споделила? Алекс имаше чувството, че се задушава. Усещаше противен горчив вкус в устата си. Разхлаби вратовръзката си, разкопча горните три копчета на ризата.

— Да върви по дяволите! — изсумтя той, сякаш изплю отрова.

Думите увиснаха във въздуха и дълго ехтяха в главата му. След малко гневът му утихна. Той отпусна рамене, наведе глава и затвори очи.

Не бе в състояние да я прати по дяволите. О, можеше да произнесе думите. Можеше и да ги изкрещи, толкова силно, че да издере гърлото си. Но не можеше да ги чуе и възприеме. Не можеше да прати по дяволите нито Доун, нито Елиса Колинс.

Отвори бавно очи.

— Елиса Колинс — произнесе, вкусвайки всяка сричка, откривайки неочаквана мелодия. След това прошепна с копнеж: — Доун…

Възможно ли бе да се е престорила, че не го познава? Трябваше да помисли върху това, защото знаеше, че въпреки всичко, тя не остана съвсем безразлична. Усети как ръката й потрепери, когато я пое в своята. Видя избилата по страните й червенина. Чу я как затаи дъх.

Но имаше и още нещо. През цялото време тя чувстваше присъствието му. Разбра го от начина, по който се въртеше неспокойно на стола си и хапеше устни. Нещо повече, всеки път, когато трябваше да отдели очи от нея, усещаше погледа й, въпреки че никога не успя да го срещне.

Но защо трябваше да се преструва? Каква ли бе причината?

Алекс се намръщи, поклати глава и се замисли за снимката във вътрешния си джоб. След повече от шест години и половина издирване, най-после я бе намерил. Най-после бе намерил… Доун.

Все още не знаеше коя е тя. Но щеше да научи.

Бързо отиде до бюрото си и вдигна телефона:

— Дороти! — чу как секретарката му пое рязко въздух.

— Да, господин Моран?

— Свържи ме с „Карадайн и съдружници“.

— „Карадайн и съдружници“. Да, господине. Веднага.

Алекс щеше да затвори телефона, но се сети за поведението си преди малко, намръщи се и добави:

— Още нещо, Дороти.

— Да, господине?

— Извинявам се за начина, по който се държах, когато дойдох.

— Господин Моран, няма нужда да…

— Има нужда — прекъсна я той. — А сега, моля те, свържи ме.

 

 

Елиса бе започнала кариерата си в „Карадайн и съдружници“ от рецепцията — отдела за посрещане на клиентите. След време се бе издигнала до мястото, където хартиените самолетчета се подхвърляха почти толкова често, колкото и идеите на проектантите. А преди около година и половина бе стигнала до самостоятелен кабинет.

Ограденото с подвижна преграда място не й осигуряваше нито особени удобства, нито кой знае какво пространство, но й даваше възможност за усамотението, от което така отчаяно се нуждаеше в момента. Надяваше се в тези няколко минути самота да възвърне равновесието си дотолкова, че да може да отиде на празненството, организирано в кабинета на Хамър Карадайн след представянето.

Нищо в живота й досега — дори сънищата по време на буря — не я бе подготвило за мощното привличане, което изпита в момента, когато се обърна и срещна златистокафявите очи на Александър Моран. Сякаш между тях премина мълния. Ъгловато — това бе думата, с която можеше опише загорялото му лице. Ъгловати скули, ъгловата брадичка, леко изкривен нос, може би чупен някога. Тъмната му коса бе сресана назад и леко посребряла на слепоочията. Кожата му бе опъната, но малко загрубяла от годините работа на открито. Наболата брада му придаваше мъжествен вид.

Елиса преглътна мъчително, спомняйки си как я погледна, когато Хамър Карадайн ги запозна. Изпитателният, почти хищен, поглед на Александър Моран я разтърси. Тя му протегна ръка с машинална усмивка, която угасна на мига. След цяла вечност, както й се стори, той сграбчи ръката й.

Елиса се размърда неспокойно на стола, опитвайки се да не обръща внимание на побилите я тръпки. Боже мили, та той я беше докоснал само за миг! И въпреки това неговите дълги пръсти сякаш я изгориха.

Телефонът на бюрото й внезапно иззвъня. Тя замръзна. Звънът се разнесе отново, после още веднъж. Най-после с трепереща ръка Елиса вдигна слушалката.

— Ало?

— Госпожа Колинс?

Този дълбок и властен глас не можеше да бъде сбъркай с никой друг. Тя стисна силно слушалката.

— Здравейте, господин Моран.

— Очаквахте ли да ви се обадя? — въпросът бе странен, а тонът, с който бе произнесен, още повече.

— Не… Разбира се, че не.

— Как тогава…

— Познах гласа ви.

— Аха.

Последва дълго мълчание.

— Господин Моран? — подхвана най-после Елиса. За какво ли я търсеше?

— Бих искал да ви поканя на вечеря.

— На вечеря?

— Да. Днес.

— Ако е за проекта… За хотела…

— Не. Поканата е лична, не професионална — имаше нещо мрачно и дори заплашително в начина, по който произнесе думата „лична“.

— О! — успя да каже само.

— Имате ли друг ангажимент?

— Моля? — очите й попаднаха върху малката снимка на Санди, поставена в ъгъла на бюрото. Изпита неясна тревога.

— Имате ли среща с някой друг тази вечер?

Тревогата й се смени с възмущение.

— Господин Моран… — започна тя с намерението да съобщи на нахалника от другия край на жицата, че няма правото да й задава такъв въпрос, още повече с такъв, но изведнъж усети, че вече не е сама. На вратата бе застанала Ники Спеърс и най-безсрамно подслушваше.

— Моран? — просъска Ники. — Александър Моран?

— Извинете за момент — каза Елиса бързо и закри с длан слушалката.

— Това Александър Моран ли е? — настоя приятелката й.

— Ники…

— Той ли е?

— Да, но…

— Какво иска?

— Аз…

— Среща? Среща ли иска? — повиши тон Ники.

— Шшт! — помоли Елиса. — Да. Не. Не знам! — кой знае защо, думата „среща“ й се стори прекалено детинска в ситуация… Каквато и да беше ситуацията. — Иска да вечерям с него.

— И?

— И какво?

— Аз не го познавам.

— И той не те познава — дойде незабавно логичният отговор. — Сигурно затова те кани. Така ще можете да се опознаете.

— Но…

— За Бога, Лис! — Ники размаха енергично ръце. Гривните звъннаха. — Не си излизала с мъж, откакто ходи на балет с братовчед ми миналата година. Разбирам как Хенри може да те накара да намразиш мъжете, но сега е различно.

— Не мога — поклати глава Елиса.

— Защо?

— Той иска да вечеряме заедно още днес.

— А защо не днес? — вдигна вежди Ники. — Знам, че не си заета.

Елиса погледна изразително към снимката на бюрото.

— Аз ще остана при Санди. Кажи да!

— Аз…

— Госпожа Колинс?

Тя затаи дъх. Изведнъж разбра, че й се иска да отстъпи.

— Ало?

— Не съм затворила.

— Има някакъв проблем ли?

— Не… Една приятелка.

— Разбирам.

Ники й правеше настойчиви знаци и отново и отново беззвучно изговаряше „ДА!“.

— Господин Моран…

— Вечеряйте с мен — прекъсна я той. — Моля ви… Елиса…

Тя пое дълбоко дъх. Обърна гръб на Ники.

— Добре — каза тихо. — Ще дойда.

 

 

Срещнаха се след около четири часа в едно малко френско ресторантче.

— Още не съм сигурна, че трябваше да се съглася — призна си през смях Елиса и бързо отпи от чашата си.

— С какво? — попита Алекс, без да откъсва очи от нея. Виното бе оставило блестяща следа по устните й. Представи си как я облизва с език и усети как тялото му се напряга. — Да дойдете тук на вечеря?

— Да отида на вечеря с клиент.

Той вдигна чашата си.

— Е, това лесно може да се оправи.

— Как?

— Ще прекратя договора си с „Карадайн и съдружници“ и вече няма да съм клиент.

— Алекс…

Той усети дива радост, че тя изрече името му. Но неприкритата й тревога го охлади.

— Само се пошегувах, Елиса.

Елиса го изучава мълчаливо няколко секунди. Не знаеше как да изтълкува изражението в очите му. Накрая отмести поглед.

— Само си се пошегувал — повтори тя. — Разбирам.

Алекс едва успя да се пребори с внезапно обзелия го гняв, макар че не можа да разбере кому се ядоса, на нея или на себе си.

— Наистина ли мислиш, че бих предложил такова нещо? — попита той, сдържайки с мъка желанието си да се протегне през масата и да повдигне лицето на младата жена към себе си. По дяволите, Доун! Ти трябва да знаеш, помисли отчаяно. Ти ме познаваш!

Наистина ли го познаваше? Алекс все още нямаше и най-малка представа дали прекрасната жена срещу него действително не го помни, или само се преструва. Още по-малко можеше да реши кое от двете е по-лошото.

Елиса го погледна, изненадана от настойчивостта във въпроса му. Лицето му бе напрегнато, а раменете приведени, като че ли очакваше удар.

— Не — отвърна озадачена тя. Защо ли се интересуваше толкова от мнението й? — Разбира се, че не. Просто…

— Просто какво?

Притискаше я и това не й харесваше. Като малка чувстваше непрекъснато някакво насилие над себе си — не защото беше слаба или нерешителна, а защото непрестанно искаше да доставя радост на другите. Много време й трябваше, за да разбере, че поради нуждата си от нечие одобрение се бе превърнала в жертва. Но с това разбиране, а и с неприятностите, които го ускориха, дойде и желанието й за промяна. Макар да се съмняваше, че ще успее да стане независима и самоуверена като Ники, все пак през последните шест години и половина се стараеше да отстоява себе си. Бе открила една вътрешна сила, която растеше заедно с безценната й дъщеричка. Днес хората, които се опитваха да я притиснат, можеха и да не получат ответен удар, но рядко успяваха да постигнат своето.

— Елиса? — подкани я Алекс.

Тя го погледна право в очите.

— За теб се говори, че получаваш това, което искаш — каза спокойно тя. — Всъщност чувала съм…

В този момент дойде келнерът и Елиса потъна в мълчание, докато той сервираше аспержи със сос винегрет на нея и замразени стриди за Алекс.

— Всъщност… какво? — попита Алекс, когато останаха сами. Елиса го бе изненадала. Жената, която познаваше от остров Коразон не беше толкова самоуверена. Разбира се, още тогава бе почувствал вътрешната й сила. Тази сила бе едно от нещата, които го бяха привлекли към нея. Но за цели десет дни тя не се беше опитала да му противоречи така.

— Нищо.

— А, не — той изстиска парче лимон върху стридите. — Не се опитвай да избягаш. Кажи ми какво си чувала.

Тонът му беше донякъде предизвикателен, донякъде заповеден. Елиса се ядоса и от двете. Тя съсредоточено започна да се храни, почти без да усеща вкуса на ястието.

— Казват, че умееш да бъдеш безмилостен.

Ако бе искала да го смути, не успя.

— Вярно е. Това безпокои ли те?

— Че можеш да бъдеш безмилостен?

— Аха — той лапна една стрида.

Елиса довърши аспержите си. Усещаше как сърцето й бие по-бързо от обикновено. Нямаше навик да спори така с мъж, и то докато вечеря с него.

— Зависи.

— От какво?

— От ситуацията.

— Значи вярваш в смекчаващи вината обстоятелства?

Тя се поколеба. Спомни си за лъжите, до които бе прибягвала в последните шест години и половина.

— Понякога на човек му се налага да бъде безмилостен… и какво ли не още.

— На теб случвало ли ти се е?

— На кого ли не се е случвало?

Алекс стисна устни. Това беше тази Доун, която познаваше — интелигентна, загадъчна и неуловима като живак, особено когато трябваше да говори за себе си. На остров Коразон той искаше тя да му разкрие тайните си със същото желание, с каквото му откриваше тялото си. Тогава настъпваше много, много внимателно. Но сега нямаше търпение.

Ами ако тази жена не беше Доун? Казват, че всеки си има двойник. Възможно ли беше да има две синеоки блондинки, от които сърцето му да се свива по един и същи начин?

„Мислиш ли, че съм луд, Филип?“ — бе попитал днес най-добрия си приятел. Господи! Възможно ли бе толкова много да иска да открие Доун, че накрая да се е побъркал?

Не! По дяволите! Елиса Колинс беше Доун. Бе повече от сигурен в това.

— Ти изглежда знаеш за мен много повече, отколкото аз за теб — отбеляза той. Лапна още една стрида и отпи от вино.

Не за пръв път Елиса изпита чувството, че понякога думите му са като айсберги — това, което се криеше под повърхността, беше повече от видимата част.

— Е, ти си известна личност.

— Следила си „безмилостната“ ми кариера?

— Чела съм някой статии за теб.

— Например как съм започнал с копане на канавки и съм стигнал до закупуване на недвижими имоти?

Елиса остави вилицата и се наведе напред. Не можеше да повярва, че той е толкова безразличен към постиженията си. И въпреки това нещо го терзаеше.

— Не се ли гордееш с това, което си направил? — попита тихо.

Устните му се изкривиха.

— Понякога се чудя защо съм го направил.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Защо?

— Защото… — Елиса замълча. Как би могла да му обясни, че макар и да са ги представили един на друг само преди няколко часа, тя вече има чувството, че го познава и разбира? Как да му го обясни, щом не можеше да го обясни дори на себе си?

— Защо, Елиса?

— Защото не създаваш впечатление на човек, който би направил каквото и да е, без да има причина за това.

— Ти не си омъжена — обади се той без никакво предисловие след няколко минути. Келнерът току-що бе сервирал предястията и се бе отдалечил, явно обиден, че и двамата не са си дояли ордьоврите.

Елиса замълча, колкото да поднесе парче морски език към устните си. Разбираше, че той не я обвинява в нищо, но въпреки това думите му я засегнаха.

— Ако бях омъжена, нямаше да съм тук — отсече тя. — Нямаше да съм тук и ако ти беше женен.

Алекс забеляза проблесналия в погледа й гняв. Очевидно изневярата и дори мисълта за нея я смущаваше.

— А била ли си някога омъжена?

— Да — тя си напомни, както много пъти досега, че тази лъжа е неизбежна. Това обаче не разсея неприятния вкус от допуснатия фалш. Бързо пое глътка вино.

— Разведена ли си?

— Вдовица.

Видя как думите й го потресоха. Надяваше се той да престане с въпросите си. Усещаше, че не желае да лъже този човек повече, отколкото е необходимо.

Алекс не знаеше какво трябва да каже. Това, което чу, бе напълно неочаквано. Знаеше, че ще му трябва малко време да свикне с него. Взе бавно ножа и вилицата си и отряза парче пържола. Месото беше сочно и подправките бяха добре подбрани, но дори да бе жилаво и пресолено, едва ли щеше да направи разликата.

— Той… твоят съпруг… от Ню Йорк ли беше? — част от него искаше да научи всичко за този мъж, друга просто не можеше да приеме, че е съществувал такъв.

Елиса се размърда неспокойна на стола си и поклати глава.

— Не. От Чикаго.

— От Чикаго?

— Аз съм оттам — това поне беше истина.

— Твоето семейство…

— Баща ми почина, когато бях осемгодишна. Майка ми е жива и още живее там.

— Но не сте близки — това не беше въпрос. Когато спомена за баща си, в гласа й се прокрадна мъка, а когато говореше за майка си — обида.

— Не — Елиса беше изненадана от неговата проницателност. — Когато бях на десет години, тя се омъжи повторно. Съпругът й беше… е… да кажем, че никога не е одобрявал нищо, което съм направила.

Не, и това не беше съвсем вярно, призна тя. Пол Хейуд от все сърце приветства годежа й с Лейн Едуардс. Но какъв провал се оказа той!

Тръсна глава, за да пропъди лошите спомени. Опита да преглътне още една хапка от рибата и реши да смени темата.

— А твоето семейство?

Алекс остана изненадан, че така лесно позволи да го отклонят от темата. Това не беше в стила му.

— Нямам си никого.

— Съвсем никого?

Той кимна.

— Нямам братя, нямам сестри, нямам лели, нямам чичовци. Баща ми ни напусна, когато бях на три. Майка ми почина, когато бях на седемнайсет.

— Баща ти не се ли е обаждал оттогава?

— Не, дори за да иска пари.

Елиса изведнъж се сети за мъжа от сънищата си. Той — който и да беше — никога не се бе опитал да се свърже с нея, никога не я бе потърсил. Дълго се бе молила това да стане. Но той никога не се появи наяве. Това, повече от всичко друго, затвърди подозрението й какво е правила на онзи карибски остров с име Коразон преди повече от шест години и половина.

— А ти някога потърси ли го?

Алекс сви рамене.

— Защо трябва да търсиш някого, когото не искаш да намериш?

След това разговорът се прехвърли към не толкова лични теми. За своя изненада Елиса откри, че й е приятно. Алекс бе най-противоречивия човек, когото бе срещала и умееше да бъде много чаровен. Имаше остър бърз ум и тънко чувство за хумор, което често я караше да избухва в смях. Освен това беше много внимателен. Тя не можеше да не остане поласкана от интереса му към нея, но не можеше и да не се смущава от това. Не бе свикнала да я гледат, сякаш е осветена от прожектори. Накрая, когато вече бе поднесен десерта, не се сдържа:

— Има ли нещо на носа ми?

Загледан в устните й, Алекс отговори мигновено, без да се замисли за последствията:

— Лунички.

— Лунички? — Елиса изпусна лъжичката.

— Около десетина — кимна той.

Тя преглътна. Не разбра защо, но това й се стори твърде интимно. Размърда се неспокойно:

— Изглежда имаш много добро зрение.

Алекс повдигна вежди. Инстинктът го караше да бъде нащрек от неудобството, което долови в думите й. Спомените го върнаха към онзи ленив слънчев следобед, когато броеше и целуваше всяка от луничките на Доун… не всички на носа й.

Елиса почти несъзнателно извади пудрата си.

— Не е необходимо… — започна той, но внезапно млъкна, приковал поглед в красиво гравираната пудриера. Импулсивно хвана китката на младата жена.

— Алекс? — тя го погледна стресната.

Кожата й беше невероятно нежна, а пулсът й много ускорен.

Той кимна към пудриерата.

— Какво значи ЕДК?

От допира на силните мъжки пръсти Елиса почти загуби способността си да мисли и не можа да схване веднага какво пита Алекс.

— Това са моите инициали — отговори тя след малко. — Е.Д.К. Елиса Доун Колинс.

 

 

— Е…

— Е?

Бяха минали около четирийсет и пет минути. Елиса и Алекс стояха един срещу друг пред входа на дома й. Тя искаше да се прибере сама, но той настоя да я изпрати. Априлската нощ бе хладна, но Елиса не усещаше студа.

— Благодаря ти за тази вечер — каза тихо.

— Удоволствието беше мое.

Минаха още няколко секунди. Тя извади ключа си.

— Ами… лека нощ, Алекс.

— Лека нощ.

Тя се обърна и отключи входната врата. Наведе леко глава и косата й падна напред, откривайки нежната й шия. Алекс се задъха, спомняйки си как бе целувал това чувствително място.

Не трябваше да допуска всичко да завърши по този начин. Просто не трябваше!

— Доун… — промълви тихо.

Елиса се извърна и го погледна пребледняла.

— Какво каза?

Алекс обхвана лицето й.

— Твоето име.

— Моето второ име — тя потрепери. — Аз не съм… Не ме наричай така.

— Отива ти.

— Не.

— Да.

— Алекс…

Той заглуши протеста й, като се наведе и я целуна така, както копнееше от момента, в който я позна в заседателната зала на „Моранко“. Зарови пръсти в косата й и бавно притисна устни към нейните, търсейки онази сладост, от която бе лишен повече от шест години.

Елиса не успя да се противопостави на чувствата, които той събуди в нея. Плахият й опит за съпротива бе пометен от всепоглъщащото желание да откликне. Пулсиращото безсилие, с което се бе събудила сутринта, сега настояваше да бъде удовлетворено. Тя вдигна ръце, обви врата му и се притисна към него. Затвори очи.

Алекс се отдели за миг, колкото да прошепне още веднъж името, с което познаваше жената, тръпнеща в обятията му. След това продължи още по-страстно да я целува. Елиса разтвори устни. Ръцете му се плъзнаха по тялото й и се сплетоха на кръста й. Тя се повдигна на пръсти. Искаше да е по-близо. Беше като в съня й, но без бурята.

Алекс бе започнал целувката, той я прекрати. Трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, защото усети, че това, което може да стане, не трябва да се случи на улицата.

— Отвори очи! — заповяда с дрезгав глас. „Познаваш ме! — помисли си той с възторг от постигнатата победа. Знам, че ме познаваш“!

— Алекс?

В погледа й той зърна желание, не по-слабо от неговото. Видя още повече въпроси от преди. Но в него нямаше и следа от това, че го е познала.