Карол Бък
Завръщане в рая (12)

Единадесета глава

— Лис?

— Тук съм, Ники — с треперещи пръсти Елиса избърса сълзите си.

Бяха изминали шестнайсет часа, откакто Алекс й каза, че двете със Санди трябва да напуснат Коразон. Бе се прибрала в стаята си и тъкмо си обличаше нощницата, когато телефонът иззвъня. Оказа се, че е Ники — при това твърде разтревожена.

— Или имаме най-лошата връзка на света, или ти плачеш — отбеляза Ники.

Елиса опита да се засмее, но се разрида.

— Е, нали ги знаеш тези телефонни централи по островите.

— Знам също, че гласът ти звучи, сякаш току-що си плакала. Какво се е случило?

— Нищо — Елиса стисна по-здраво слушалката.

— Аха. Вярвам ти.

— Ники…

— Виж какво, Лис, знам, че нещо става. Днес обядвах с Филип Ласитър и той ми каза, че е говорил с Алекс…

— Ти си обядвала с Филип Ласитър?! — изненада се Елиса, за миг забравила за собственото си нещастие.

— Е, нали и двамата трябва да ядем някъде.

— Срещаш ли се с него? — като си спомни за антипатията, появила се между приятелката й и Филип от първия момент, Елиса бе искрено заинтригувана.

— Не, не се срещам! — отсече Ники, очевидно подразнена от предположението. — За Бога, той е толкова превзет. Обзалагам се, че носи изгладено бельо… Изгладено от верния му прислужник Джийвс.

— Значи има верен прислужник на име Джийвс? — усмихна се Елиса.

— О, не знам! Във всеки случай прилича на човек, който има прислужник. Той е роден аристократ. Но това няма значение. Между нас няма нищо. Той просто ме закара до града, след като вие със Санди заминахте за Коразон. По пътя попаднахме в задръстване и се разприказвахме. После тази сутрин ми се обади и ме покани да обядваме заедно в неговия клуб.

— Добре ли прекара?

— О, чудесно. Чувствах се като бяла врана. Струва ми се, че членовете на клуба не разбират много-много от авангардна японска мода. Сигурно ще му пишат черна точка, задето ме заведе там. Но да се върнем на въпроса. Филип ми каза, че вчера е говорил със своя добър приятел и клиент. Според него Алекс се заклел, че при вас всичко е розово.

Последва дълга пауза. Елиса стисна очи, за да спре напиращите сълзи.

— А-алекс може да е преувеличил малко — призна с неохота.

— Филип май мислеше, че направо го лъже.

Отново настъпи мълчание.

— Лис?

Елиса вече знаеше, че единственият начин да не каже истината е да затвори телефона.

— Мисля, че утре със Санди ще се върнем в Ню Йорк.

— Мислиш или знаеш?

Как би могла да обясни, без да разкаже всичко?

— Алекс иска да напуснем Коразон — каза накрая.

— Той… Какво?

— Тази сутрин ми каза, че със Санди сме свободни да се върнем вкъщи.

— Без него?

— Да.

— Господи, нещата изглежда са по-лоши дори, отколкото допускаше Филип — ужаси се Ники. — Ти искаш ли да си тръгнеш?

— Не.

— Каза ли му го?

— Не.

— Защо?

— Не можах, Ники.

— Не можа ли? Да не би той да си запуши ушите и да не искаше да слуша?

— Не, разбира се.

— В такъв случай трябва да си загубила способността си да говориш. И да пишеш. И да играеш пантомима.

Най-малко бе очаквала такава реакция.

— Ники, ти не разбираш — каза тихо.

— Обясни ми тогава.

— Аз не мога да го обясня и на себе си.

— Ами опитай.

— Не знам откъде да започна.

— От началото. Вие със Санди пристигнахте на острова миналата събота. Алекс посрещна ли ви?

— Да.

— Прекрасно. И после какво стана?

След почти минута колебание Елиса започна да изброява събитията от предишната седмица. Отначало Ники трябваше да измъква насила думите й, но постепенно започна да говори все по-бързо. През цялото време виждаше пред себе си лицето на Алекс, чуваше гласа му. Когато свърши, по бузите й се стичаха сълзи.

— Обичаш го, нали? — обади се след малко Ники. Гласът й прозвуча странно, като че ли и тя плачеше.

Елиса затвори очи.

— Да — прошепна тя. За пръв път признаваше на глас това, което досега не бе признала дори пред себе си. — Господи Ники. Обичам го. Толкова го обичам!

— И, въпреки това ще заминеш от Коразон.

— Ако Алекс иска така…

Коментарът на Ники бе точно на място, но не би могъл да се предаде. Елиса отвори широко очи. Не вярваше на ушите си.

— Ти чу ли какво ти казах, Ники?

— А ти чу ли? Ти обичаш Александър Моран, а той очевидно…

— Обича Доун! — прекъсна я Елиса. — Алекс обича Доун.

— Боже мой, коя според теб е Доун?

— Не знам!

— Добре тогава, не е ли време да разбереш?

— Ники…

— Едно е да загубиш миналото си, защото нещо те е ударило по главата. Съвсем друго е съзнателно да се откажеш от бъдещето си. Последния път, когато се видяхме, ти ми каза, че си готова да приемеш всичко, което ще се случи на Коразон. Съжалявам, Елиса, но изглежда не си готова да приемеш каквото и да е. Изглежда единственото, което си готова да направиш, е да избягаш. Отново.

Следващото, което Елиса чу, бе рязко щракване и линията прекъсна. Тя се втренчи недоумяващо в слушалката, после бавно я остави.

Как можа, помисли си тя потресена. Как можа Ники да ми каже това! Аз исках да приема всичко. Все още искам. И не бягам отново! Алекс ме пъди.

Изведнъж дъхът й секна. Усети как пребледнява и залитна. Очите й се замъглиха. Сърцето й заби бясно. За миг й се стори, че полудява. После замайването премина. Главата й се проясни, сякаш бе потопена в студена вода. Всичко отново си дойде на мястото. Но вече не изглеждаше като преди.

Господи, помисли Елиса. Какво правя? Какво щях да направя?!

Тя не искаше да напуска Коразон, но бе готова да го направи, защото Алекс й каза така. Бе готова отново да се върне към ролята си на добро момиченце, което прави това, което искат другите, защото се страхува да направи това, което иска тя самата.

Е, по дяволите, тя вече не бе момиченце — нито добро, нито лошо. Тя беше зряла жена, родила дъщеря на мъжа, когото обича. Тя обичаше Александър Моран! Нямаше значение, че не може да си спомни какво се е случило между тях в миналото. Тя вече знаеше какво иска да се случи между тях сега.

Знаеше какво иска да се случи между тях в бъдещето.

 

 

Алекс погали много нежно дъщеря си по бузката. Чудеше се дали това е последният миг, в който ще може да седи до леглото й и да я гледа как спи. Мисълта, че това е почти сигурно, се заби в сърцето му като зъби на свиреп хищник.

Обгърна с поглед лицето на Санди, като се опитваше да погълне всички подробности. Извитите вежди, почти прозрачните клепачи с дълги тъмни мигли, луничавото носле, усмивката, озарила съня й. Приличаше толкова много на майка си!

Въздъхна тежко и се изправи.

— Лека нощ, Александра Доун — прошепна дрезгаво.

 

 

Където и да бе Алекс, Елиса щеше да го открие. А когато го намереше, щеше да му каже каквото трябва и щеше да направи каквото трябва. Щеше да се изправи лице в лице срещу него… и срещу себе си.

Тя прекоси стаята си, отвори вратата… Миг по-късно се сблъска с мъжа, когото търсеше.

— Елиса! — Алекс несъзнателно я хвана за раменете, за да й помогне да запази равновесие. Усети топло тяло под халата, аромат на жена и главата му се завъртя.

— Алекс! — тя инстинктивно опря ръце на гърдите му. Той беше без риза. Пръстите й поеха топлината на кожата му, усетиха стегнатите мускули.

Няколко секунди останаха така в коридора пред стаята на дъщеря им — неподвижни, безмълвни, вгледани в очите си. Алекс така и не разбра как успя да я пусне и да напрани крачка назад.

— Проверявах как е Санди.

— А аз търсех теб — каза тя.

Той тръсна глава, за да пропъди измамната надежда. Не е чул добре. А и да е чул, думите не можеха да означават това, което му се искаше.

— Обадих се на летището…

— Не — прекъсна го тя и отново скъси разстоянието помежду им. — Не искам да слушам за летища — постави ръце на гърдите му и усети забързания ритъм на сърцето му. — Не искам да слушам за самолет, който ще ме отведе оттук.

— Ти не знаеш какво правиш — процеди през зъби Алекс и хвана ръцете й с намерение да ги свали от себе си. Вместо това ги притисна. Да докосва и да бъде докосван бе едновременно и агония и екстаз за него. Искаше повече. Искаше да я целува, да я милва, да я грабне и отнесе в центъра на една ярка и горяща вселена, която ще създадат с любовта си. Но нямаше право да иска всичко това.

Със смелост, на която досега не подозираше, че е способна, Елиса се повдигна на пръсти и притисна устни към неговите.

— Знам — прошепна и захапа долната му устна.

— Елиса, моля те…

— Сега няма буря — тя целуна едното ъгълче на устните му, после другото. — Сега не сънувам.

— Защо?! — дали го правеше от жалост, или от някакво чувство за дълг.

Елиса разбра отчаяната несигурност в очите му и нежно хвана ръцете му.

— Това не е съжаление — каза тя разпалено. — Искам да създам нов спомен, който и двамата ще пазим.

Преди две седмици, в неговия апартамент, Алекс бе поел инициативата. Сега за пръв път, откак се познаваха — всъщност за пръв път в живота си Елиса пое нещата в свои ръце. Тя го издърпа в стаята си и дори заключи вратата отвътре.

Нямаше нужда от лампи — луната бе достатъчно ярка, но тя не ги загаси. Искаше да го вижда, искаше и той да я вижда.

За миг се гледаха, застинали неподвижно един срещу друг. После разстоянието помежду им се стопи.

— Елиса… — прошепна Алекс и я взе в обятията си. — Само ако знаеше…

— Знам — в очите й се четеше желание, но и една нова увереност. — Най-после знам.

— Господи! — простена Алекс. Може би този път сънуващият бе той. Ако беше така, надяваше се никога да не се събуди.

Искаше да я погали навсякъде. Миглите й трепнаха. Ласките му я караха да тръпне и в същото време бяха така нежни, че й се плачеше. Тялото й сякаш разцъфна под пръстите му.

Тя обхвана главата му, отново се надигна на пръсти и устните им се сляха в жадна целувка.

— Елиса… любов моя… — обсипа с целувки лицето й, шията. Ласката бе лека като полъх, но въпреки това Елиса имаше чувството, че изгаря кожата й. Скоро й се прииска отново да вкуси устните му. Безмълвно го притегли към себе си.

Нямаше спомен кога Алекс свали халата й. Помнеше само, че в един момент дрехата бе все още обвита около нея, а в следващия бе на пода. Той прокара длани по раменете й и погали гърдите й. Елиса нежно обхвана пламналата му от възбуда плът. Алекс изстена от удоволствие.

— Боли ли те? — попита тя нерешително.

— Наслаждавам се на всеки миг от това мъчение.

Озовали се на леглото, и двамата тръпнеха от възбуда, но Алекс реши да продължи още миг сладостното мъчение. Елиса усещаше, че не може да издържа повече.

— Алекс… О, Алекс… — изстена тя и се изви към него.

— Желаеш ли ме?

— Да… О, да…

— Да! — съгласи се той яростно.

— А ти желаеш ли ме?

— Повече от… всичко друго… на света…

Тя вплете пръсти в косата му и го притегли към себе си.

 

 

С нежни ласки зората събуди Алекс от най-дълбокия и спокоен сън през последните шест години и половина. Изведнъж усети, че е сам и стреснато отвори очи. Тънките пердета бяха дръпнати и в стаята струеше светлината на изгряващото слънце.

Веднага зърна Елиса. Тя седеше на плажа с гръб към къщата. Лицето й бе обърнато към слънцето. Лекият утринен бриз развяваше русата й коса.

Тя не го бе изоставила, не бе избягала от него. И очевидно желаеше той да знае това. Затова бе дръпнала пердетата и седеше точно там.

Алекс стана, обу джинсите и излезе при жената, която обичаше. Забеляза, че е неестествено чувствителен към природата — изменчивия цвят на небето, меките вълни, копринения пясък.

Спря на две крачки зад нея. Знаеше, че тя усеща присъствието му. Знаеше също, че го чака да заговори.

— Елиса — обади се той.

Тя се обърна към него с грация, която го накара да съжали, че няма дарба на поет. Забеляза, че е плакала.

— Елиса?

— Помня — каза му тя.