Карол Бък
Завръщане в рая (11)

Десета глава

Тази вечер Санди настоя и двамата, мама и Алекс, да я сложат да спи.

— Ще ми разкажеш ли приказка, Алекс? — примоли се тя и се сгуши под завивката.

— Отдавна трябваше да си вече заспала — възрази Елиса. Чудеше се кога най-сетне дъщеря й ще престане да произнася името на Алекс при всяка възможност.

— Но аз дори не съм уморе-е-на — прозя се момиченцето.

— Едва не ме заблуди — обади се Алекс. — Струваше ми се, че ще заспиш още по средата на онзи десерт, който бяхте приготвили с Луиза.

— Хареса ли ти, Алекс?

— Много беше вкусен.

— Защо тогава не ми разкажеш една приказка за награда?

— Санди!

— Страх ме е, че с приказките се справям даже по-лошо, отколкото е плитките, бебчо.

— Не съм бебчо — наежи се Санди и отново се прозя. — Може да е истинска приказка, например как си бил герой в урагана.

Сърцето на Елиса пропусна един удар. Погледна бързо към Алекс и видя, че е застинал.

— За какво говориш, Санди?

— Луиза ми разказа, докато готвехме — обясни детето. — Много отдавна, още преди да се родя, тук е имало един голя-ям ураган. Сигурно и на други места. Така мисля. Тогава Алекс бил тук. В тази къща ли живееше, Алекс?

— Не, бях в командировка, но останах по-дълго, отколкото очаквах.

Заради Доун, помисли Елиса.

— Аха. И после ураганът дошъл толкова бързо, че не си успял да избягаш. Луиза каза, че никой не очаквал той да спре на този остров, но той спрял.

— Ураганите трудно могат да се предвидят, Санди — каза Алекс сериозно. — Този, за който говориш, се оказа по-мощен, отколкото някой очакваше.

— Но ти си смел и си спасил хората от него, нали? Ти си бил герой.

— Помагах колкото можех — той нежно отметна кичур коса от поруменялата й от слънцето бузка.

— Луиза каза, че онзи хотел паднал от вятъра и хората щели да станат на каша — последва още една прозявка. — Но защото Алекс… знае как се правят къщи… ммм… измислил как да измъкне… ммм… — последните думи от драматичния й разказ заглъхнаха в дълга прозявка. Клепачите й се затвориха. След малко промърмори нещо неразбираемо, обърна се настрана и зарови глава във възглавницата.

Елиса вдигна очи към Алекс.

— Тогава ли ти казах, че ще те чакам? — прошепна тя. — Когато си тръгнал да спасиш онези хора?

Той кимна.

— И когато си се върнал… — прехапа устни.

Алекс отново кимна и й протегна ръка.

— Да се поразходим по плажа.

 

 

Беше красива лунна нощ. Морето блестеше като хиляди огледалца.

— Все още не разбирам защо тогава си дошла на Коразон — подхвърли той след няколко дълги минути мълчание.

Елиса спря насред крачка и се обърна към него:

— Нали ти казах.

— Предполагам, че не си напуснала бившия си годеник, за да се качиш веднага на самолета.

— Прав си.

— А какво стана?

— Наистина ли искаш да чуеш всичко това? — попита тя отчаяно.

— Да.

Елиса затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Майка ми и мъжът й бяха бесни, когато научиха, че съм развалила годежа. Тя се страхуваше от публичен скандал, а той мислеше, че проигравам единствената си възможност. И двамата искаха да дам още един шанс на Лейн, особено след като той дойде с цветя, извинения и обещанието да не ми изневерява повече — изкриви устни. — Беше много настойчив.

— И ти се изкуши да го приемеш отново.

— Изкушавах се да се предам — поправи го Елиса. — Същият резултат, но мотивите са други. Все още имах желание да доставям удоволствие на всички, да бъда най-доброто момиче на света. И един ден се чух да казвам на Лейн, че ще си помисля дали да отида на вечеря с него. Изведнъж осъзнах какво правя и защо го правя. Не исках това, но не знаех как да се спра. Не се чувствах достатъчно силна, за да се противопоставя на всички. Затова избягах.

— А защо точно на Коразон?

— Бях чела някъде нещо за него. Струваше ми се, че името звучи както рай.

Наистина беше рай, помисли гой. Рай на земята за тях двамата. Отчаяно вярваше, че могат отново да го превърнат в рай.

— И след това се върна при майка си и втория си баща? — каза Алекс след малко.

— За известно време.

— Докато откри, че си бременна.

— Да.

— Никога ли не си допускала, че детето може да е от Лейн?

— Не.

— И никога ли не си мислила… — не можа да довърши. Видя как ръцете на Елиса инстинктивно се вдигнаха към корема й и изпита разкъсващото чувство на загуба. Щях да бъда до теб, искаше му се да й каже. Щях да бъда с теб, стига да знаех!

— Не! — отговори яростно тя. За миг си бе спомнила какво е да чувстваш новия живот в себе си. После тръсна глава и продължи: — И майка ми, и мъжът й се опитваха да ме накарат да направя аборт, но аз не исках. Не можех!

— Макар да мислеше, че си забременяла от мъж, който вече не се интересува от теб и с когото сте имали само лекомислена авантюра?

Елиса не се обиди от думите му. Те много точно изразяваха заключението, до което бе стигнала тогава и в което твърдо вярваше, докато Филип Ласитър й показа колко е сгрешила.

— Исках детето — обясни тя.

— Затова реши да се отделиш.

— Не преди Лейн отново да се появи и да ми каже, че е готов да ми помогне да разреша проблема.

Алекс бе стъписан.

— Всъщност майката на Лейн е много симпатична жена — засмя се тъжно Елиса. — Сигурно щеше да бъде потресена, ако знаеше, че единствената причина синът й да ми прости е, че вторият ми баща му обещал вицепрезидентския пост в компанията си.

— Едуардс ли ти го каза? — Алекс усети как го завладява леденостуден гняв.

Елиса отстъпи крачка назад, стресната от едва сдържаната ярост в гласа му. През последните дни той бе проявяван толкова нежност към Санди, че почти бе забравила колко опасен може да бъде.

— Не. Лейн не ми каза нищо. Каза ми го моят втори баща.

Алекс забеляза отдръпването й и веднага се досети за причините.

— Хайде още да повървим — предложи след няколко напрегнати секунди.

Изминаха мълчаливо още петдесетина метра и отново спряха. Елиса се огледа бавно. Рай, помисли си тя. Забравен рай.

— Сигурен ли си, че никога не съм била тук?

— Не и с мен — отговори Алекс и смутено разроши косата си. Чувстваше се така виновен за нейната болка. — Все още не си спомняш нищо, нали? Мина вече една седмица и не си спомняш.

— Не знам. Понякога ми се струва, че познавам места, на които казваш, че никога не съм била. А понякога не усещам нищо на места, които би трябвало да познавам много добре.

— А преди да дойдеш на Коразон? През всичките тези шест години и половина, докато те търсех? Нищо ли нямаше?

За първи път, откакто дойдоха на плажа, Елиса се поколеба. Разбира се, имаше нещо. Сънят. Възбуждащият еротичен сън. Но как би могла да му каже за това? Обзе я познатото смесено чувство на страст и срам. Но докато вече не се съмняваше кой е мъжът от съня, жената й беше странно чужда.

— Елиса? — подкани я Алекс. Тя без съмнение криеше нещо. Но какво? Изведнъж го осени една възможност и той изтръпна.

— Защо реши да наречеш дъщеря си Александра Доун?

— Н-не знам — заекна тя, изненадана от въпроса. Чак сега осъзна какво означава съчетанието на тези две имена. — Просто ми се стори, че така трябва. Не се бях замисляла за име, детето трябваше да се роди чак след два месеци. Но когато се роди… Първия път, когато я видях в инкубатора… разбрах, че името й е Александра Доун.

— Това ли е всичко? — Алекс я прегърна през раменете, но тя само потрепери и отмести поглед. Все още криеше нещо. — Какво? Какво има, Елиса?

— Понякога… сънувам — призна тя и почувства как страните й пламват.

— Сънуваш? — повтори той недоумяващо.

— Един и същи сън — кимна Елиса. — Отново и отново. Аз… сънувам, че съм с един мъж и се любим.

— И този мъж съм аз?

— Ти трябва да си.

— Трябва да съм?

— Когато се събудя, не си спомням нито името на мъжа, нито лицето му — обясни тя. — Само… само усещането.

— Но мъжът е един и същ?

— Да.

— И усещането е същото?

— Да.

— Откога…

Тя въздъхна. Трябваше да му каже.

— За пръв път се случи четири месеца след раждането на Санди. Имаше… имаше буря. Гръмотевици. Светкавици. Силен вятър.

— Като ураган.

Елиса кимна. Чувстваше до какъв извод ще стигне Алекс. Неумолимо. Непреклонно. Неизбежно. Не знаеше каква точно реакция е очаквала. Но определено не бе подготвена да види как лицето му внезапно почервеня и също така внезапно пребледня.

— Когато има буря, ти сънуваш — произнесе той потресен.

— Да.

— Когато дойде в моя апартамент, имаше буря.

— Да.

— Значи когато аз… Господи, Елиса, ти си сънувала!

— Аз…

— Сънувала си — настоя той, отговаряйки на собствения си мъчителен въпрос. — И когато си се събудила от това, когато си мислила, че е сън и си открила, че всъщност… — погледна я съкрушен. — Мислеше го, нали? Това, което ми каза на следващата сутрин, когато дойдох при теб… Това беше истината. Ти наистина не знаеше какво се е случило, нито защо се е случило. Но аз… аз… Господи, Елиса!

— Алекс… — започна тя и протегна ръка към него, но изражението му я спря.

Последва дълго мълчание. Накрая той заговори:

— Беше права да ме изоставиш. След това, което направих, след това, което исках да направя, ти беше в правото си.

— Не! — чувстваше се длъжна да възрази.

— Да — очите му бавно преминаха през лицето й, сякаш искаше да го запази завинаги в паметта си. — Мисля, че сега трябва да се върнеш във вилата.

— Алекс…

— Моля те, Елиса. Върви.

Накрая тя си тръгна.

 

 

Александър Моран се обвини и произнесе присъдата над себе си още същата нощ, дълго преди слънцето да изгрее. Присъдата бе да се върне към строгия тъмничен затвор, в който бе живял през по-голямата част от живота си. Без право на освобождаване под гаранция. Без право на амнистия. Без размяна на затворници.

Може би някой ден Елиса щеше да му прости за това, което бе направил с нея. В края на краищата, тя бе благородна и великодушна. Алекс не беше нито едното, нито другото. Затова знаеше, че никога няма да може да си прости.

Почука на вратата й малко след изгрев-слънце. Знаеше, че е будна — цяла нощ в стаята й светеше, а само преди минута видя силуета й през тънките пердета.

Елиса отвори и го посрещна, като че ли го бе очаквала.

— Алекс! — възкликна тя. За миг й се стори, че коленете й се огъват. — Безпокоях се за теб.

Отново благородна и великодушна, помисли си той. Забеляза тъмните кръгове под очите й.

— Добре съм. Може ли да вляза?

— Заповядай — гласът й леко потрепери. — Трябва да поговорим.

— Мисля, че достатъчно говорихме.

— Не…

— Да — той влезе и внимателно затвори вратата зад себе си.

— Защо тогава си дошъл? — Елиса имаше чувството, че стои пред укрепена крепост. Искаше да я превземе, искаше да премине през барикадите и да достигне до заграденото с десет стени сърце на Александър Моран.

— Дойдох да ти кажа, че двете със Санди сте свободни да се върнете в Ню Йорк.

Алекс мислеше, че Елиса не би могла да пребледнее повече. Оказа се, че греши, както и за много други неща.

— К-какво? — заекна тя.

Той повтори думите си и добави:

— Чартърният самолет не лети днес, но съм сигурен, че ще мога да ви изпратя утре.

— Но ние не сме били тук и една седмица. Ти каза две…

— Казах ти много неща и за повечето от тях съжалявам.

— Не искаш ли да останем още?

— Аз те отвлякох тук — напомни й той, без да отговори на въпроса й. Неговите желания нямаха значение.

— Но…

— Ти никога нямаше да дойдеш, ако не бях заплашил, че ще ти взема Санди. Боже мой, та ти сигурно никога не би се приближила до мен!

— Аз се обличах, за да се върна при теб — прекъсна го тя разпалено и пристъпи напред. Алекс примига и като че ли не разбра смисъла на думите й. — Беше грешка да бягам от теб, след като се бяхме любили — продължи тя припряно. — Беше проява на малодушие. Знаех го и преди, преди повече от седмица.

— Не — поклати глава Алекс. — Ти беше права. Аз те насилих.

— Не си ме насилил! — очите й заблестяха. — Не си ме насилвал да правя любов с теб.

За момент му се стори, че товарът на раменете му олеква. Но след това отново се стовари, още по-тежък.

— Най-малкото, аз се възползвах от теб онази нощ — каза твърдо. — Знаех, че нещо не е наред. Но когато произнесох името ти и ти се обърна… — замълча, пронизан от болката на тези спомени. — Толкова много те желаех, че не обърнах внимание на това, което знаех.

Елиса едва не се задуши. Онази нощ той я бе наричал Доун. Доун беше тази, която той желаеше… не нея.

— И наистина те насилих да дойдеш тук — продължи Алекс. — Можах да използвам само любовта ти към Санди. И аз я използвах.

— Алекс…

— Не мога да те държа като заложник на моите спомени, Елиса. Аз съм уловен в капана на миналото. Ти трябва да си свободна и да гледаш към бъдещето. Затова се върни в Ню Йорк. Обещавам да те оставя на мира. Няма да ви преследвам, нито теб, нито Санди. Бих искал по някакъв начин да участвам в живота на дъщеря си… ако ми разрешиш. Но обещавам да не й казвам, че съм й баща. Ти ще останеш единственият й родител. Родила си я сама, отгледала си я сама. Все пак бих могъл да продължа започнатото през тази седмица. Мога да продължа да бъда „Алекс“. Имаш думата ми. Никога няма да поискам повече от това — той замълча. — Онази вечер каза, че ми имаш доверие за Санди. Можеш ли… все още ли ми вярваш?

Елиса кимна. Не искаше да говори. Знаеше, че ако отвори уста, ще заплаче от разкъсващата сърцето й болка.

— Благодаря ти.

Тя отново кимна. Алекс протегна ръка и я докосна по бузата.

— Бъди доволна, че не си спомняш какво се е случило между нас, Елиса.