Карол Бък
Завръщане в рая (10)

Девета глава

— Шшшт — тихият звук и чувството, че някой я гледа, събудиха Елиса от дълбок сън на следващата утрин. Едно малко пръстче я докосна по рамото. — Мамо, наспа ли се вече?

Усети топъл дъх по бузата си и напълно се разбуди. Луничавото лице на Санди бе само на педя от нейното. Блестящата кестенява коса на момиченцето бе сплетена несръчно — дясната плитка бе забележимо по-тънка от лявата, а пътят помежду им определено бе крив.

Елиса се обърна. Погледът й пробяга по стаята, която й се стори някак позната — бели стени, мебели от ракита и дърво, големи прозорци, закрити от развяващи се от вятъра бели пердета.

— Санди? — попита тя несигурно.

— Здрасти, мамо — рече весело Санди, изправи се и плитчиците й подскочиха. — Знаех си, че е време да се събудиш. Господин Моран каза, че е рано, но аз си знаех, че си се наспала.

Думите „господин Моран“ отвяха последните остатъци от съня. Нахлуха спомените от предишната вечер — какво й бе казал Алекс. Какво бе отговорила тя. Как след това се въртя с часове в леглото… толкова самотна.

— Санди… — започна Елиса и се изправи на лакти.

Но Санди вече бе изтичала до вратата и я отваряше.

— Видя ли? — пропя тя тържествуващо към високия тъмнокос мъж, който стоеше отвън. — Нали ти казах, че мама вече трябва да се е събудила!

— Вярно е — съгласи се Александър Моран и възнагради момиченцето с усмивка и намигване.

Елиса седна, като се опитваше да запази и равновесие, и достойнството си. Притисна завивките към гърдите си и с другата ръка отметна косата от лицето си. Сърцето й прескочи. Прикова поглед към мъжа, който държеше ключа към нейното минало. А много вероятно и към нейното бъдеще.

— Добро утро — каза тихо Алекс. Усмивката му бе угаснала.

— Добро утро — тя придърпа още повече завивките. Дори от разстояние Алекс й се струваше твърде мъжествен.

— Влез, господин Моран, влез — замаха с две ръце Санди и изтича към майка си. — Носим ти закуската в леглото.

Елиса знаеше, че няма как да откаже, без да угаси искрите в очите на дъщеря си. Затова не помръдна, докато Алекс приближи и остави таблата в скута й. Мускулестото му рамо за миг докосна нейното, чистият му мъжки аромат изпълни ноздрите й. Тя потрепери и без да усети, изпусна завивката. Видя как очите му се разшириха. Той се изправи, отстъпи крачка назад и сви юмруци. Елиса погледна надолу и се изчерви — презрамката бе паднала, нощницата й се бе смъкнала надолу и гърдите й бяха открити. Бързо оправи дрехата. Щеше отново да се завие, но Санди избра точно този момент, за да се покатери на леглото и затисна чаршафите под себе си.

— Какво ще кажеш, мамо? — попита момиченцето и се намести по-удобно.

— Какво да кажа? — премигна тя объркано и погледна към таблата. Свежи цветя, плодове, кифлички, кафе. Много изкусително. За съжаление, едва ли можеше да преглътне нещо, докато Алекс бе в стаята.

— Какво ще кажеш на господин Моран, задето ти донесе закуската? — подсказа й Санди с леко неодобрение в гласа.

— Наистина не знам… — Елиса изведнъж замълча, защото усети, че дъщеря й се опитва да имитира собствените й възпитателни методи.

— Трябва да кажеш „благодаря“, мамо — напомни Санди безмилостно. — Винаги ме караш да го казвам. Няма значение за какво. Както трябваше да го кажа на Меган Ръсел на рождения ми ден, въпреки че ми подари най-грозната фланелка на света, пък и аз изобщо не исках тя да идва.

Елиса едва успя да потисне смеха си. Вдигна поглед към Алекс и с изненада видя, че ъгълчетата на устните му трепкат. Очите им се срещнаха и напрежението, което чувстваше допреди миг, се разсея.

— Благодаря, господин Моран — произнесе тя.

— Моля, няма защо — отговори той.

— Браво — похвали я Санди и си взе късче ананас от таблата. — Трябва да благодариш и на мен, защото идеята беше моя.

Отново я напуши смях.

— Е, щом е така, благодаря и на теб — каза послушно.

— Дори набрах цветята — похвали се момиченцето. — Господин Моран ми каза кои какви са — това са теменужки, това олеандри, а тези розовите са орхидеи. Аз му казах, че те ми харесват най-много, защото са същите като ония, които ти подариха в Ню Йорк — погледна през рамо към Алекс: — Помниш ли? Казах ти, че си ги донесе от работата и цялата къща приличаше на градина.

— Помня — отговори Алекс.

— Всъщност — почувства се Елиса задължена да обясни — онези орхидеи ми ги подари господин Моран.

Санди го изгледа с благоговение.

— Чак оттук ли ги прати? Със самолет?

— Страх ме е, че ги изпратих от най-обикновен цветарски магазин на Пето Авеню — призна си Алекс.

На лицето на момиченцето се изписа разочарование, но след миг отново бе озарено от усмивка:

— Нищо, въпреки това бяха много хубави — взе си едно парче манго. — Мама каза ли ти тогава „благодаря“?

— Да, каза ми.

Санди кимна одобрително с пълна уста. Настъпи мълчание. Елиса си наля кафе от малката каничка, отпи от тъмната ароматна течност и се замисли за някаква по-безопасна тема за разговор. Накрая избра кривите плитки на дъщеря си.

— И това ли сама направи, миличка? — попита тя и дръпна едната от тях.

Санди, която бе свършила с мангото и сега дъвчеше една кифличка, бързо преглътна и обясни:

— Само дето господин Моран ми помогна малко.

Елиса просто не можеше да не вдигне очи към Алекс.

Той гледаше с нежност към Санди. Разбираше го. Самата тя често се бе радвала на дъщеря им е чувство на гордост.

Алекс усети погледа й и смутено отмести очи.

— Май не съм голям специалист по плитките.

— Имаш нужда от малко упражнения — съгласи се Елиса.

— Мама е много добра — намеси се Санди. — Знаеш ли, че тя е имала по-дълга коса от мен? Веднъж ми показа една снимка от училище. Косата й беше до кръста, като на принцеса. Много беше красива.

— Санди… — Елиса си спомни за снимката, която Алекс й показа преди седмица. Там също бе с коса до кръста.

— Сигурен съм, че е била красива — каза той.

— Но и сега е красива, пали?

— Санди…

— Да — потвърди Алекс.

— Санди!

— Какво, мамо? — попита детето нетърпеливо, извъртя се към нея и сбърчи носле: — Защо ти е червено лицето?

— Мисля, че е време да дадем на майка ти малко усамотение — заяви твърдо Алекс, пристъпи към леглото и вдигна момиченцето с лекота като на мъж, свикнал да вдига камъни.

— Какво значи усамотение?

— Това е, което възрастните обичат, когато си ядат закуската в леглото.

— Аха — Санди погледна въпросително към майка си. — Искаш ли малко от него?

— Само мъничко — Елиса успя да се усмихне.

— Е, добре, вземи си малко усамотение. Ние с господин Моран ще отидем на плажа да гледаме за акули.

 

 

Следващите пет дни бяха най-неспокойните в живота на Елиса. Но въпреки това в тях имаше светлина и радост и причината за всичко бе Санди. Невинно, непринудено тя насочваше Елиса и Алекс един към друг. Колко пъти прекъсваше тягостното мълчание, колко пъти превръщаше внезапното напрежение в споделени усмивки и смях…

Но Санди имаше и смущаващата способност да създава емоционален хаос с някоя небрежна забележка. Когато вярваше на някого, тя говореше с него за всичко и всички. А очевидно вярваше и на майка си, и на „господин Моран“, защото пред тях не оставаше нищо недоизказано. Елиса скоро откри, че единственото, което може да направи в такъв случай, е да се опита да смени темата на разговора, а когато не успееше в това, й оставаше само да се моли Алекс да не се заслуша в детското бъбрене. Той обаче слушаше. Не можеше да му се сърди. Вниманието, с което обгръщаше тяхното дете, я трогваше дълбоко. Освен това съзнаваше, че по този начин той получава отговор на много от въпросите, които не можеше или не искаше да зададе на нея.

Кълбото започна да се разплита на шестия ден. След като произнесе една дълга и сложна клетва, че ще я пази от акулите, Алекс успя да убеди Санди да й даде един урок по плуване. Елиса остана на плажа и се загледа как баща и дъщеря играят заедно във водата.

Всъщност вниманието й бе насочено към Алекс — силен, загорял, мускулест и толкова… мъжествен. Такъв ли го бе видяла за пръв път? Знаеше, че са се срещнали на плаж като този. Когато пристигнаха, Алекс ги разведе с джипа из острова. От време на време Елиса виждаше нещо, което й се струваше смътно познато, но нищо по-конкретно не успяваше да си спомни. В тези случаи обръщаше пълните си въпроси очи към Алекс. Той отговаряше на някои от тези въпроси само с леко кимване или с небрежни забележки за „другите си посещения“ на Коразон.

На другите въпроси обаче тя не му даваше възможност да отговаря, защото това би означавало да останат насаме. Но макар да знаеше, че разговорът им първата вечер бе важен и необходим, се страхуваше от нова среща на четири очи. Алекс не настояваше, въпреки че без съмнение бе разбрал, че тя се измъква. Понякога Елиса тълкуваше поведението му като зачитане на чувствата й, понякога го приемаше за доказателство, че той изобщо не се интересува от нея.

Загреба шепа пясък. Не знаеше какво да прави. Не знаеше какво иска да направи той. Ако само можеше да си спомни…

— Мамо! Мамо! — мократа Санди се тръшна на кърпата до нея. — Видя ли ме? Три пъти си потопих лицето във водата! Дори си отворих очите!

— Три пъти? — повтори Елиса и с угризение осъзна, че е пропуснала да забележи постижението на дъщеря си. — Това е чудесно.

Момиченцето засия.

— Освен това плувах по гръб. Господин Моран ме държеше за всеки случай, за да не потъна.

— Обзалагам се, че след два дни ще можеш да плуваш и сама.

— Не бих се изненадал — съгласи се Алекс и коленичи до тях.

— И тогава ще ме научиш да плувам кучешката, нали?

— Ако искаш — кимна й той.

В отговор Санди го възнагради с една мокра прегръдка. Алекс й отвърна и за миг срещна очите на Елиса. В погледа му се четеше и болка, и гордост.

Санди клекна, наклони глава и прехапа долната си устна. Елиса с тревога почувства, че дъщеря й се гласи да каже нещо опасно.

— Санди… — започна тя.

Но Санди не я слушаше. Вниманието й бе приковано към мъжа, който я бе пазил от акулите и от потъване.

— Мога ли да ти викам чичо Алекс? — попита тя припряно. — Моля те. Вместо господин Моран.

Алекс се вкамени.

О, Господи! — простена наум Елиса. Господи, не! Не беше честно към него. Той пое дълбоко въздух и погали дъщеря си.

— Много съм поласкан, Санди — каза тихо. — Но мисля, че не е правилно да наричаш хората такива, каквито не са.

Санди се намръщи. Очевидно не бе сигурна дали това означава „да“, или „не“.

— На леля Ники викам леля Ники, макар че всъщност не ми е леля.

— Миличка, това е различно — намеси се тревожно Елиса.

— Защо?

— Ами защото Алекс… искам да кажа, господин Моран…

— Можеш да ме наричаш Алекс, Санди — прекъсна я рязко той. — Просто Алекс. Ако майка ти разреши.

Очите на Санди се разшириха.

— Алекс? Както големите?

Той кимна и се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Ти си на шест години. Значи си достатъчно голяма. Но все пак майка ти трябва да даде разрешение.

— Мамо? Може ли да викам Алекс на Алекс?

Елиса преглътна неочакваните сълзи. Бе казала на Ники, че Александър Моран никога не би причинил болка на дъщери й и се оказа права. Но досега не се бе замисляла за болката, която ще изпита той, за да не нарани чувствата на Санди.

— Да — отговори тя. — Разбира се, че може.

 

 

— Къде е Санди? — попита Алекс, когато около три часа по-късно излезе на терасата. Току-що бе приключил един дълъг разговор с Филип Ласитър. Двайсет минути го лъга през зъби, че всичко е наред.

Елиса му се усмихна.

— Реши да помогне на Луиза да приготви вечерята.

Луиза бе симпатичната възпълничка жена от острова, която готвеше и поддържаше домакинството на Алекс. Тя още първия ден бе привлякла вниманието на Санди с изкуството да скубе пилета.

След кратко колебание Елиса смъкна крака от шезлонга, пооправи пъстрата си рокля и с жест покани Алекс да седне до нея. Той бавно се приближи и с поглед се опита да разгадае настроението й. Когато накрая седна, беше така близко, че тя усети неуловимия аромат на одеколона му.

— Е, най-после сме сами.

Елиса се размърда неспокойно.

— Сигурно го правя много явно — имаше предвид опитите си да го избягва.

— Разбирам. Положението е трудно и за двамата.

Тя кимна и сведе очи. Прекалено осезателно чувстваше близостта му. Въпреки че се беше облякъл с джинси и широка памучна риза, не можеше да забрави как изглеждаше по бански.

— Съжалявам за това, което се получи на плажа със Санди.

— Не съжалявай.

— Но…

— Ако иска да ме нарича „чичо Алекс“, това значи нещо — прекъсна я той.

Елиса го погледна. Спомни си за болката и гордостта в очите му, когато прегръщаше дъщеря им.

— Нямах представа, че ще те попита.

Алекс наклони глава и присви очи.

— Страхуваше ли се, че ще й кажа кой съм всъщност?

— Не — отговорът бе бърз и недвусмислен. — Знам, че мога да ти имам доверие за нея.

Той се изненада от това неочаквано обяснение и реши, че може да опита да е малко по-настойчив… само малко.

— Но не знаеш дали можеш да ми имаш доверие за себе си — това всъщност не беше въпрос.

Тя дълго го гледа и накрая тъжно отговори:

— Не знам дали мога да имам доверие и на себе си — стана, отиде до парапета и се загледа в отблясъците на залязващото слънце.

Настъпи продължително мълчание. Алекс се опитваше да разбере последните й думи и в същото време се хвана, че отбелязва наум как се е променила физически през годините. Когато се запозна с нея, тя бе прелестна като напъпило цвете. Сега бе още по-прелестна — като разцъфнала роза.

„Не знам дали мога да имам доверие и на себе си“. Странно твърдение за жена, която в най-трудни моменти е трябвало да разчита само на себе си. Събудила се е в една болнична стая, сама, с празнина в паметта си. Заминала е за Ню Йорк, след като е открила, че е бременна — сама. Сама е родила дъщеря им и сама я е отгледала. Защо тогава й се струва, че не може да има доверие в себе си?

Алекс се намръщи. Същата несигурност бе почувствал и преди шест години и половина в онова полудете-полужена, което бе нарекло себе си Доун. Внезапно се сети какво бе споменала за отношенията си с втория си баща по време на първата им вечеря. Сигурно неговото неодобрение бе оставило жесток отпечатък в душата й. Но трябваше да има и нещо повече…

Той рязко се изправи и с две крачки се озова до нея.

— Разкажи ми за Лейн Едуардс.

— Защо? — Елиса се обърна изненадана.

— Защото трябва да знам.

— И аз трябва да знам много неща.

Алекс цяла седмица се бе въздържал да я докосне. Сега вече не издържаше. Потупа я нежно по ръката. Това бе всичко, което си позволи.

— Разбирам те. Има две седмици от твоя живот, за които не можеш да си спомниш. Но има години и години, за които аз не знам нищо. Въпреки всичко, което сме преживели заедно, ти все още си загадка за мен.

Елиса потрепери. Откак пристигна на Коразон, Алекс не я бе докосвал, освен случайно. Досега не си бе признавала колко й е нужно това.

— Нали си правил проучване за мен?

— Информация за факти, но без никакво обяснение за чувствата.

— Моите… чувства към Лейн вече нямат значение.

— Ти си дошла на Коразон заради тези чувства, нали?

Тя се поколеба. Накрая реши да му каже истината такава, каквато вярваше, че е:

— Аз дойдох на Коразон, защото бягах.

— От Лейн Едуардс?

— От себе си.

— От себе си? — той поклати глава. — Не разбирам.

Елиса отклони поглед. Не бе и очаквала да я разбере. Алекс едва ли някога беше бягал, от каквото и да е… или от когото и да е.

— Елиса?

— Това започна преди Лейн — въздъхна тя. — Много по-рано. Казах ти, че баща ми умря, когато бях малка.

— Когато си била на осем години.

Тя кимна.

— Но не съм ти казвала колко много го обичах. Колко много ме обичаше той. Аз бях неговата малка принцеса. Той ме караше да се чувствам толкова добра. За него всичко, което правех, беше прекрасно.

— И после вече го нямаше. Според доклада на детективската агенция Доналд Колинс бе починал от масиран инфаркт на четирийсет и пет годишна възраст.

— И после вече го нямаше — съгласи се тя, като се мъчеше да говори спокойно. — Тогава реших, че аз съм виновна.

— Какво?!

— Реших, че е умрял заради нещо, което съм направила аз. Нещо лошо. Не знаех какво е, само знаех, че не бива повече да го правя. Затова реших вече да бъда най-доброто момиче на света, да стана съвършена, да доставям радост на всички.

Алекс започна да се досеща накъде водят думите й.

— О, Елиса… не…

— Отначало се справях добре — продължи тя. — Или поне аз си мислех така. Но две години след смъртта на баща ми майка ми се омъжи отново.

— За Пол Хейуд.

— Да.

— Човекът, който винаги беше недоволен от теб — от доклада за Елиса ставаше ясно, че вторият й баща е доста заможен бизнесмен, но същевременно студен, дори коравосърдечен човек. Скоро след брака му с майка й Елиса била пратена в пансион.

— Това не е съвсем вярно — отговори тя с известна горчивина. — Беше много доволен, когато започнах да се срещам с Лейн. Още по-доволен остана, когато се сгодихме.

Алекс се поколеба, но не можа да се сдържи да не зададе въпроса, на който знаеше, че няма право:

— Обичаше ли го?

— Така си мислех.

— Но вече не мислиш така?

— Обичах идеята да съм обичана — въздъхна тя. — Исках да се омъжа, да бъда съпруга, да имам деца… Много деца.

— И какво стана?

Елиса не можа да издържи погледа му. Беше й безкрайно мъчително да разголва по този начин душата си, но знаеше, че трябва да продължи.

Вечерта, когато Лейн ми подари годежния пръстен, се любихме за първи път. Аз бях… За пръв път бях с мъж. Не се получи много добре. Не беше добре и следващия път, нито по-следващия. Не знаех какво да правя. Лейн беше свикнал с по-опитни жени. Аз… аз не можех да му доставя удоволствие.

— А той доставяше ли ти удоволствие?

Тя не му отговори, но нямаше и нужда. Нито бе получавала, нито бе очаквала удоволствие от бившия си годеник. Но явно не се беше замисляла за това.

— Лейн замина в командировка за две седмици — продължи след малко Елиса, сякаш не бе чула въпроса му. — Денят, в който трябваше да се върне, аз реших да отида в апартамента му и да го изненадам с една вечеря… Но изненаданата бях аз. Разбираш ли, Лейн се бе върнал един ден по-рано и не беше сам.

— О, не! — естествената враждебност на Алекс към първия любовник на Елиса се превърна в омраза.

— О, да — възрази тя с нервен смях. — Последва голям скандал. Накрая му хвърлих годежния пръстен в лицето. Той пък ми обясни, че аз съм виновна за това, което се е случило.

— Ти си виновна?! За Бога, Елиса!

— Той беше прав, Алекс. В леглото с него трябваше да съм аз, а не някаква секретарка от компанията на втория ми баща. Но аз нямах… Той се нуждаеше от повече, отколкото можех да му дам.

Алекс едва потисна желанието си да я грабне в прегръдките си и да й покаже колко много е способна да даде. След всичко, което тя му разказа, разбираше защо е повярвала на наглите лъжи на Лейн Едуардс. Но как не бе разбрала досега, че не е била права? Дори ако не си спомняше преживяното на Коразон, бе изпитала същото, докато се любиха в апартамента му…

Алекс замръзна. Наистина ли и тя бе изпитала същото удоволствие като него? Ако беше така, защо толкова бързо си тръгна сутринта? Защо толкова бързо напусна прегръдките му, леглото му?

— Елиса… — започна неуверено той.

— Мамо! Алекс!

Чуха шляпане от джапанки. След миг на вратата на терасата се появи Санди.

— Луиза каза, че е време за вечеря — съобщи тя весело. — Елате да видите какво и помогнах да сготви!