Карол Бък
Завръщане в рая (1)

Пролог

С бурята дойде сънят.

— Доун! — гласът му бе нисък и дрезгав. — Сладка Доун… — устните му бавно се спуснаха към нейните, разтвориха ги. Целувката, отначало нежна, стана по-настойчива. — Желая те — меките мустаци погъделичкаха нежната й кожа. — Толкова силно те желая…

Обсипа с целувки лицето й, нежно притисна устни към шията й.

Тя плъзна ръце по голия мускулест гръб и прошепна нещо.

Името му. Каза ли името му?

Усети как ръцете му се плъзнаха по голите й гърди и потръпна. Отметна изрусилите си от слънцето коси. Когато пръстите му най-после подлудяващо бавно достигнаха до пулсиращите от болезнено нетърпение зърна, тя прехапа устни и заби нокти в широките му рамене.

Той близна кадифената плът веднъж… два… три пъти, после нежно я засмука. Жената обхвана главата му и се опита да каже нещо, но сама не разбра дали това беше протест или молба, а нямаше сили да го повтори.

— Да… О, да… — прошепна той и пое зърното в топлите си устни.

Стомахът й се сви в конвулсивно желание. Тя се изви към мъжа и извика от удоволствие.

— Доун… — ръцете му се спуснаха по тънката й талия, към женствено заоблените бедра. — Прекрасна Доун! Никоя… никоя друга…

Беше толкова силен. Толкова мъжествен. Тя отново плъзна длани по потното му, мускулесто тяло, почувства как той потръпна и затаи дъх. Зави й се свят от усещането за женската й сила. Притисна устни в рамото му и вкуси солта от кожата му.

Ръцете му се плъзнаха между бедрата й. Тя несъзнателно се повдигна към него в древна колкото света покана, трепереща от очакване.

— Да… Моля те, да…

Толкова обичаше този мъж! Обичаше го, но въпреки това го бе излъгала. Не… не точно излъгала. Но бе скрила от него истината за себе си и на нейно място бе предложила една фантазия. Тя не беше такава, за каквато той я мислеше. Не съвсем. Част от нея отчаяно искаше да бъде. Другата част…

— Мамо?

Детски глас в нощта. Тих, малко неуверен. Звук, който чуваше и в най-дълбокия си сън — звук, долавян със сърцето.

Екстазът от сънищата отстъпи пред бурната действителност.

Елиса Доун Колинс се събуди и отвори очи. Спалнята засия със сребристата призрачна светлина на светкавицата.

— Мамо!

Елиса се обърна. До леглото стоеше дългокосо момиченце с широко отворени, кафяви очи и леко треперещи устни.

— С-санди? — тя седна на леглото и отметна косата от очите си. Усещаше напрежение в гърдите и празнота ниско долу в корема си. Болката, чувството за объркване й бяха срамно познати.

Сънят! Отново беше сънувала този сън. Пое въздух, отърси се от унижението и се обърна към дъщеря си:

— Бурята ли те събуди, миличка?

Момиченцето закима бързо.

— Не я обичам.

— Ела тук, Санди — помогна на детето да се покатери върху леглото и нежно го целуна. — И мама не я обича.

Проблесна още една светкавица, последвана от далечен тътен. Елиса усети, че Санди трепери и я прегърна по-силно.

Детето въздъхна и се сгуши в нея. Миришеше на сапун и лимонов шампоан. След малко колебливо попита:

— Теб… страх ли те е от бурята?

Вече бе почти шестгодишна и искаше да се освободи от всичко, което й се струваше бебешко. Ако „големите момичета“ не се страхуваха от бурята, Санди щеше да се преструва на смела. Елиса би могла да я похвали, но този път нямаше нужда. Този път можеше да отговори честно:

— Да, миличка. Страх ме е.

Сви се в очакване на неизбежното „защо?“, но то не последва. Каза наум една благодарствена молитва. Знаеше, че ще дойде ден, когато ще трябва да разкаже всичко на дъщеря си. Но не сега, мили Боже, не днес!

Това „всичко“, което трябваше да каже, не бе за невинни детски уши. Това „всичко“ бе почти нищо.

Ако Санди беше попитала „защо“, Елиса би я излъгала — както лъжеше почти всички вече шест години и половина. Малкото хора, на които се беше опитала да каже истината, не й бяха повярвали. Дълбоко в себе си не можеше да ги обвинява. Тя самата не можеше да повярва на тази истина.

А истината бе, че Елиса Доун Колинс се страхуваше от бури, защото те я караха да сънува — всеки път един и същ сън, един еротичен сън, толкова жив, че предизвикваше осезаемо физическо удоволствие.

Любовникът в този сън бе мъжът, който я притежаваше изцяло. И в същото време той бе непознат, чието име не знаеше и чието лице не можеше да си спомни, когато се събудеше.

Любовникът… непознатият… бе бащата на единственото й дете.